Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (2)

Втора глава

Непознатият погледна към Алекс с изненадано изражение.

— Кой си ти? — поиска да знае Алекс отново.

— Не знам — отвърна мъжът бавно, гледайки го втренчено, без да мига.

Тъкмо се канеше да каже нещо друго, и в следващия момент потрепна като образ върху кабелен телевизионен екран с лош сигнал… и изчезна.

Стаята беше тиха. Една пчела кацна на стъклото на прозореца и започна да се върти в повтарящи се кръгове.

Алекс остави чука и си пое дъх. Той разтърка ъгълчетата на очите си, които бяха болезнени и подпухнали от снощния запой. Халюцинация, мина през ума му. Отпадъци от един изхабен мозък.

Копнежът за алкохол беше толкова силен, че той за миг се замисли дали да не отиде до кухнята и да потърси в килера. Но Сам рядко държеше твърд алкохол; нямаше нищо, освен вино.

А и още нямаше пладне. Той никога не си позволяваше да пие преди пладне.

— Здрасти — чу се гласът на Сам от вратата. — Той хвърли учуден поглед на Алекс. — Трябва ли ти нещо? Стори ми се, че те чух.

Слепоочията на Алекс туптяха болезнено в такт с пулса му. Той усещаше смътно, че му се гади.

— Момчетата от лозарската ти бригада… има ли някой от тях с черна коса, облечен в ретро пилотско яке?

— Браян е с черна коса, но е малко длъгнест. И никога не съм го виждал да носи пилотско яке. Защо?

Алекс се изправи и отиде до прозореца. Той потупа мрежата с пръсти, изтръсквайки пчелата от стъклото. Тя отлетя със сърдито бръмчене.

— Добре ли си? — чу той Сам да пита.

— Добре съм.

— Защото, ако има нещо, за което искаш да поговорим…

— Не.

— Хубаво — каза Сам предпазливо, което го раздразни. Дарси често използваше същия тон. Сякаш стъпваше по черупки на яйца около него.

— Ще довърша тук и ще си почина няколко минути. — Алек отиде до тезгяха и се зае да мери един перваз.

— Добре. — Но Сам се поспря на прага. — Ал… пил ли си напоследък?

— Не достатъчно — отговори той с мрачна искреност.

— Мислиш ли…

— Не ми чети конско точно сега, Сам.

— Ясно.

Сам го погледна, без да се опитва да прикрие своята загриженост. Алекс знаеше, че не бива да му се дразни. Но всяка проява на сърдечност и обич винаги го бе карала да реагира различно от другите — тя провокираше инстинкт да обърне гръб, да се затвори. Хората или приемаха това, или се объркваха. Такъв си беше.

Той запази лицето си безизразно и устата затворена. Макар със Сам да бяха братя, те не знаеха практически нищо един за друг. Алекс предпочиташе нещата да си останат така.

След като Сам излезе от салона, призракът насочи вниманието си отново към Алекс.

В момента, в който той и Алекс бяха в състояние да се погледнат един друг, призракът беше шокиран, давайки си сметка за откритата връзка между тях — той можеше да усети всичко, което мъжът изпитваше… горчивина, желание за вцепеняваща забрава, кипяща, самотна нужда, която нищо не можеше да удовлетвори. Не че самият призрак чувстваше всички тези неща… беше по-скоро способност да ги преглежда, като заглавия в книжарница. Независимо от това интензивността на възприятието го слиса и той се отдръпна.

И очевидно отново стана невидим.

Тъмнокос, облечен в пилотско яке… Така ли изглеждаше? Какво друго беше видял Алекс? Приличам ли на някой, когото познаваш? Може би някой от стара снимка? Помогни ми да разбера кой съм.

Барабанейки от разочарование, призракът наблюдаваше как Алекс поставя останалите каси на вратите. Всеки удар на чука му проехтяваше във въздуха. Той кръжеше около Алекс, връзката между тях беше крехка, но осезаема. Той имаше сетива за бавното разлагане на една душа, която никога не бе имала шанс, никога не бе получавала достатъчно грижа, в която никога не бе влагано достатъчно надежда или доброта, или от нещата, необходими за изграждането на солидна основа за едно човешко същество. Въпреки че Алекс определено не беше някой, към когото той би избрал да бъде прикрепен — или казано по-просто: да спохожда — призракът не виждаше алтернатива.

Алекс прегледа инструментите на Сам и взе ударната бормашина, която трябваше да бъде поправена. Когато излезе, призракът го придружи до прага на входната врата.

Алекс излезе на предната веранда. Призракът се поколеба. Импулсивно понечи да тръгне напред. Този път нямаше разпадане на съзнанието. Беше в състояние да последва Алекс.

Навън.

Докато вървеше към шосето, където беше паркирана колата му, Алекс усети странно нетърпение, без да може да установи причината. Сетивата му бяха силно напрегнати, слънцето беше прекалено ярко за очите му. Миризмата на косена трева и теменужки го удари със сладостта си в ноздрите и му призля. Погледът му се сведе към пътеката, по която вървеше, и той забеляза нещо странно. В резултат на някаква необичайна игра на светлината от краката му излизаха две сенки. Той се закова неподвижно, загледан в двата силуета на пътеката. Възможно ли беше единият от тях да се е движил бавно, докато другият е останал на място?

Насили се да тръгне. Вярата в духове и разговарянето с призраци накрая щеше да го доведе до клиника за рехабилитация. Дарси щеше да се хване за всяко обяснение, за да го затвори. Както и братята му, впрочем.

Той умишлено насочи ума си към перспективата да се прибере вкъщи. Дарси беше отишла на лов за апартамент в Сиатъл, което означаваше, че къщата е празна. И той щеше да остане на спокойствие. Добре изглеждаше. Толкова добре, всъщност, че ключовете за колата се разклатиха в ръката му.

Когато влезе в беемвето, сянката се плъзна вътре с него и се настани на пасажерската седалка като празна калъфка за възглавница. След което потеглиха заедно.