Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (18)

Осемнадесета глава

Когато Алекс отиде в къщата на езерото в понеделник сутринта, домашната сестра, Джийни, го посрещна на вратата с изражение, което мигновено предупреждаваше, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита Алекс.

— Беше труден уикенд — каза тя. — Ема се влоши.

— Какво означава това?

— Терминът е КИП. Краткотрайни исхемични удари. Малки блокади, които спират кръвния поток към мозъка. Толкова са малки, че може да не забележиш симптомите на удар, но уврежданията се натрупват. При деменцията, която Ема има, ще последва устойчиво западане.

— Трябва ли да я прегледа доктор?

Джийни поклати глава.

— Кръвното й налягане е нормално и тя няма никакви физически оплаквания. Много пъти след такъв пристъп пациентът показва признаци на временно подобрение. Днес Ема се чувства добре. Но с времето моментите на объркване и раздразнителност ще стават по-продължителни и ще се случват по-често. А спомените ще продължат да изчезват.

— Но какво точно се случи? Откъде можете да сте сигурна, че е имало такъв КИП?

— Според Зоуи Ема се е събудила в неделя с леко главоболие и е била объркана. Но когато пристигнах, Ема беше решена да си приготви сама закуска — настояваше да си изпържи яйца. Не се получи. Зоуи се опитваше да й помогне — първо сложи в тигана масло, включи котлона — но Ема изпитваше трудност, опитвайки се да направи нещо, което е правила винаги, и това я уплаши и разтревожи.

— И си го е изкарала на Зоуи? — попита Алекс.

Джийни кимна.

— Зоуи за нея е най-удобният човек, върху когото да излее раздразнението си. И макар Зоуи да го разбира, е малко стресиращо. — Джийни направи пауза. — Вчера Ема искаше непрекъснато ключовете на колата, направи нещо на компютъра на Зоуи, докато тя се опитваше да влезе в Интернет, и продължи да се кара с мен, искайки цигари.

— Тя пуши ли?

— Не от четирийсет години, според Зоуи. А цигарите са възможно най-лошото нещо за хора в състоянието й.

Призракът, който стоеше точно зад Алекс, промърмори:

— По дяволите, дайте й.

Изражението на сестрата беше примирено. Алекс не можеше да не се запита колко ли пъти е съпровождала пациенти по този път, като гледа неотвратимото им влошаване, насочвайки семействата им през болката и объркването да губят близък ден след ден.

— Става ли по-лесно? — попита той.

— За пациента или за…

— За вас.

Сестрата се усмихна.

— Много сте мил, че попитахте. Преживяла съм това с много пациенти и макар че човек знае какво да очаква… не, не става по-лесно.

— Колко й остава?

— Дори най-опитните лекари не могат да предвидят…

— Според вашето лично мнение. Били сте в „окопите“, сигурно имате някаква представа. Как според вас ще се развива?

— Въпрос на месеци. Мисля, че върви към голям удар или аневризъм. И може би е за добро — виждала съм, когато това е дълъг и изтощителен процес. Не бихте искали това за Ема и Зоуи.

— Къде е Зоуи?

— Отиде в хотела, както обикновено, а след това ще пазарува в бакалията. — Джийни отстъпи, за да го пропусне вътре. — Ема е будна и облечена, но мисля, че ще е по-добре да няма много шум днес.

— Ще се занимавам с изолация и боядисване.

Сестрата изглеждаше доволна.

— Благодаря.

Влизайки в стаята, Алекс видя, че Ема гледа телевизия с метнато върху скута й одеяло, въпреки че денят беше топъл. Призракът вече беше застанал до нея.

Дори сестрата да не беше казала на Алекс какво се е случило през уикенда, той би разбрал, че нещо се е променило. В Ема имаше някаква новопридобита изтънченост, някакво сияние витаеше около нея, сякаш душата й вече не беше напълно в кожата й.

— Здравей, Ема — каза Алекс, като се приближи до нея. — Как се чувстваш?

Тя му направи знак да седне. Като се отпусна на отоманката до дивана, Алекс се наведе напред, подпирайки ръце на коленете си. Ема му се стори добре, погледът й беше ясен и директен, изражението й спокойно.

— Ще отида да оправя — каза Джийни и се насочи към спалнята. — Имаш ли нужда от нещо, Ема?

— Не, благодаря. — Възрастната жена изчака сестрата да изчезне от поглед. Очите й се върнаха към Алекс. — Той е тук, нали?

Стреснат, Алекс успя да запази лицето си безизразно. Да не би тя да усещаше призрака? Но какво я беше накарало да предположи, че Алекс има връзка с него? Мислите му препускаха. Ема беше уязвима. Трябваше да е внимателен. Но нямаше да я лъже.

Така че успя да запази неутрално изражение, докато произнасяше спокойно:

— Кой?

— По дяволите, Алекс — избухна призракът, — не е сега времето да се правиш на глупак. Кажи й, че съм тук с нея, че я обичам и…

Алекс му хвърли сърдит поглед, карайки го да млъкне.

Погледът на Ема беше твърд.

— Начинът, по който се чувствам, когато той е наблизо… Знаех, че ако някога почувствам отново това, то ще е защото е намерил начин да се върне. Но се случва само, когато ти си наблизо. Той е с теб.

— Ема — произнесе Алекс тихо, — колкото и да ми се иска да говоря с теб за това, не искам да те плаша.

Лека усмивка разтегна сухите, пухкави очертания на устните й.

— Боиш се да не ми докараш някой удар? Получавам през цялото време. Повярвай ми, никой няма да забележи допълнителните тромбози. Особено аз.

— Значи така искаш.

— Никога не съм говорила за него с никого — каза Ема. — Но всеки ден забравям разни неща. Скоро дори няма да си спомням името му.

— Ти решаваш.

Ема вдигна пръсти към устните си, сякаш да сложи една трепереща усмивка върху тях.

— Името му е Том Финдли.

Призракът беше вперил очи в нея.

— Не съм произнасяла това име толкова дълго. — По страните й се появи блясък, като леко сияние през розово стъкло. — Том беше от момчетата, за които всички майки предупреждаваха дъщерите си.

— Включително вашата? — попита Алекс.

— О, да. Но аз не я слушах.

Той се усмихна.

— Не съм изненадан.

— Том работеше във фабриката на баща ми през уикендите и запояваше консерви. След като завърши гимназия, стана дърводелец — сам се научи от книгите. Беше умен и имаше ръцете за тази работа. Като теб. Когато строеше нещо, всички знаеха, че ще е направено както трябва.

— От какво семейство произхождаше Том? — попита Алекс.

— Нямаше баща. Майка му вече го беше родила, когато дойдоха да живеят на острова и имаше слухове, че… ами, не бяха хубави слухове. Тя беше много красива. Майка ми казваше, че била държанка. Имала връзки с известни мъже в града. Мисля, че за известно време баща ми е бил един от тях. — Тя въздъхна. — Бедният Том… вечно се биеше. Особено когато другите момчета казваха нещо за майка му. Момичетата имаха очи за него — той беше толкова красив… но никоя не смееше да излезе с него открито. А него никога не го канеха на изискани партита или пикници. Прекалено много неприятности създаваше.

— Как се запознахте?

— Баща ми го нае да инсталира на прозореца един стъклопис, докаран с кораб от Портланд. Майка ми възрази и искаше да плати на някой друг да свърши работата. Но баща ми каза, че независимо от необузданото поведение на Том, той бил най-добрият дърводелец на острова, а прозорецът бил прекалено ценен, за да рискува.

— Как изглеждаше прозорецът?

Ема се колеба толкова дълго, преди да отговори, че той реши, че сигурно е забравила.

— Едно дърво — отвърна тя най-накрая.

— Какво дърво?

Тя поклати глава и отклони поглед. Явно не искаше да го обсъжда.

— След като Том инсталира прозореца, баща ми го накара да направи и други неща в къщата. Изработи комплект рафтове, шкафове, както и красива полица за камината в салона. Тъй като не бях имунизирана срещу чара на един красив млад мъж с лоша репутация, заговорих с него, докато работеше.

— Флиртуваше с мен — каза призракът.

— Но нямаше да изляза с него — каза Ема, — защото знаех, че майка ми няма да одобри. Една вечер го видях на танци в града. Дойде при мен и ме попита дали ще е прекалено много за една бъзливка да танцува с него. Разбира се, че трябваше да приема предизвикателството. Казах му, че следващия път трябва да ме покани като джентълмен — каза Ема на Алекс.

— Той направи ли го? — попита Алекс.

Тя кимна.

— Беше толкова плах… заекваше и се червеше… че се влюбих в него веднага.

— Не съм заеквал — възрази призракът.

— Държахме нашата връзка в тайна — продължи Ема. — Виждахме се през цялото лято. Тази къща беше нашето любимо място за срещи.

— Направих ти предложение тук — каза призракът, спомняйки си.

— Говорили ли сте някога за женитба? — попита Алекс Ема.

По лицето й премина сянка.

— Не.

— Говорихме — настоя призракът. — Тя е забравила, но аз й предложих.

Като се чудеше на противоречието, Алекс попита внимателно Ема:

— Сигурна ли си, Ема?

Тя го погледна направо.

— Сигурна съм, че не искам да говоря за това.

— Защо не? — поиска да знае призракът. — Какво се случи?

Алекс не искаше да притиска Ема за отговори, които тя нямаше желание да даде.

— Може ли да ми кажеш какво се случи с Том?

— Умря във войната. Самолетът му катастрофира в Китай. Ескадронът му получил заповед да предпазва товароносачите, летящи над Хималаите, и тогава попаднали под атака. — Раменете й се сведоха, тя изглеждаше уморена. — След това получих писмо от непознат. Хималайски пилот. Той летял на един от онези големи, тежки самолети, превозващи войници и оборудване…

— А С-46 — прошепна призракът.

— Пишеше ми, че Том е умрял като герой, че е уцелил два вражески самолета във въздуха и е помогнал да се спасят животите на трийсет и пет души в товарния самолет. Но неговият „Уорхоук“ бил победен. Японските изтребители били толкова по-леки и по-подвижни от нашите Р-40… — Тя изглеждаше тъжна и съсипана, пръстите й си играеха с ръба на одеялото.

Алекс се пресегна и хвана ръцете й в топлите си длани.

— Кой ви е написал писмото? — попита той, макар вече да мислеше, че знае отговора.

— Гус Хофман. Изпрати ми парче плат, което е било зашито в якето на Том.

— „Кърваво писмо“?

— Да. Отговорих му, за да му благодаря. Кореспондирахме си в продължение на две години. Просто като приятели. Но Гус писа, че ако се върне вкъщи, иска да се ожени за мен.

— Обзалагам се, че е искал — промърмори мрачно призракът. Въздухът се изпълни с ревност.

— И вие казахте „да“? — попита Алекс.

Тя кимна.

— Предполагам, съм си мислила, че щом никога не мога да имам Том, то няма значение за кого ще се омъжа. А Гус пишеше хубави писма. След това самолетът му бил свален. Което ми напомни за загубата на Том. Когато разбрах, че Гус е оцелял, изпитах облекчение. Той имаше рана на главата… оперирали го, за да отстранят шрапнел… и беше върнат в Щатите и освободен от служба по медицински причини. След като излезе от болницата, се омъжих за него. Но имаше проблеми.

— Какви проблеми?

— Трябваше да се справям с раната на главата. Тя промени характера му… потискаше го някак. Той беше все така интелигентен, но емоциите му ги нямаше. Беше равнодушен към всичко. Като робот. Семейството му каза, че не бил „същия човек“.

— Чувал съм, че това се случва при някои мозъчни травми — каза Алекс.

— Така и не се оправи. Не го интересуваше нищо. Дори собствения ни син. — Примигвайки като изтощено дете, Ема издърпа ръцете си от тези на Алекс и се облегна отново на дивана. — Това беше грешка. Бедният Гус… Сега трябва да си почина.

— Искате ли да ви помогна до спалнята? — предложи Алекс.

Тя поклати глава.

— Тук ми е добре.

Той стана и се пресегна да вдигне краката й на отоманката.

— Алекс — каза Ема, когато той оправи одеялото и го издърпа до раменете й.

— Да?

— Остави го да ти помогне — прошепна тя. — Заради него.

Алекс поклати глава, леко озадачен.

Призракът изглеждаше потресен.

— Боже, Ема.

Чувайки звука от приближаваща навеса кола, Алекс излезе. Беше Зоуи, връщаше се от бакалията. Тя излезе от колата и отвори багажника, протягайки се за две платнени чанти, пълни с продукти.

— Аз ще ги взема — тръгна Алекс към нея.

Зоуи се стресна при звука на гласа му и го погледна изненадано.

— Здравей! — възкликна тя радостно. Изглеждаше силно напрегната, лицето й беше бледо, очите уморени. — Как мина сватбата?

— Хубаво беше. — Той взе торбите от нея. — Ти как си?

— Страхотно — побърза да каже тя.

Алекс остави торбите на земята и обърна Зоуи към себе си. Тя стоеше едно стъпало над него с учестено дишане и стегнати мускули.

— Чух, че Ема не била послушна този уикенд — каза той откровено.

Зоуи избегна погледа му.

— О, имахме известни затруднения. Но сега е добре.

Алекс установи, че не може да стои спокойно, когато тя стои пред него. Той сложи ръце на хълбоците й.

— Говори с мен.

Зоуи впери очи в него, изглеждаше объркана. В настъпилото мълчание той я привлече бавно към себе си. Обвил ръце около нея, той я обгради с цялата си топлина и сила. Тя прилепна идеално към него, главата й се отпусна в извивката между шията и рамото му.

Ръката му се плъзна в косата й и премина нежно през златните къдрици.

— Какво направи Ема на компютъра ти?

Гласът й прозвуча глухо срещу рамото му.

— Увеличи екрана толкова, че иконите станаха огромни и сега не мога да затворя лупата. И по някакъв начин направи копия на иконите на работния плот, така че сега има най-малко осем от тях и не мога да ги махна. И като връх на всичко, успя да обърне целия екран на обратно.

— Мога да оправя това — каза той.

— Мислех, че Сам е компютърният гений.

— Повярвай ми: не трябва да позволяваш на Сам да доближава компютъра ти. Докато си тръгне, ще е променил всичките ти пароли, ще те е включил нелегално към мрежата на Министерството на отбраната и Блутут, свързвайки всичко в къщата ти, докато накрая няма да можеш да използваш дори тостера си. — Той усети усмивката на Зоуи срещу шията си. Отметна косата й назад и прошепна близо до ухото й: — Не ти е нужен гений. Нужен ти е мъж, който може да разрешава проблеми.

— Нает си — каза тя, лицето й още беше скрито.

Той притисна устни към косата й.

— Какво друго мога да направя?

— Нищо. — Но ръцете й пропълзяха нерешително около него.

— Измисли нещо — опита се да я придума той.

— Ами… — Гласът й стана сълзлив. — Обадих се на баща ми тази сутрин. Да му кажа, че ако се кани да дойде, по-добре да го направи скоро. Иначе Ема няма да си спомня кой е, когато се появи.

— Той какво каза? — Усетил, че тя се напряга отново, Алекс разтърка гърба й.

— Ще дойде този уикенд с гаджето си Филис. Ще отседнат в хотела. Разбирам, че не е особено щастлив от това, но ще го направи. Аз ще приготвя специална вечеря за тях, баба, Джъстин и… — Гласът й секна, когато ръката му се плъзна по-надолу по гърба й, масажирайки в малки кръгове.

— Искаш и аз да дойда там? — подсказа й той нежно.

— Да.

— Окей.

— Наистина ли?

— Ще ми бъде приятно.

— Толкова се радвам, че ти… — Тя спря и хвана с шепи ризата му.

Ръката му замря мигновено.

— Нараних ли те?

Зоуи вдигна глава към него с разширени очи, бузите й пламтяха. Тя бавно поклати глава, гледаше като хипнотизирана.

Прониза го желание, когато осъзна, че е възбудена от начина, по който я беше докосвал. В продължение на няколко нажежени до бяло секунди единственото, за което можеше да мисли, беше как голото й тяло е хванато под неговото като цвете, притиснато между страниците на книга.

— Има още нещо, което искам от теб — каза тя. Звукът на гласа й можеше да бъде категоризиран като разрешен сексуален стимулант.

Алекс сякаш не можеше да накара ръцете си да се махнат. Налагаше се да отлепя един по един пръстите си от нея.

— Да поговорим за това по-късно — промърмори той и я побутна да вървят към къщата.