Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (16)

Шестнадесета глава

— Добре изглеждаш — бяха първите думи на Дарси, когато Алекс отвори входната врата. Тонът й беше примесен с лека изненада, сякаш беше очаквала да го завари проснат сред купчина празни шишета от сироп против кашлица и всякакви други лекарства.

— Ти също — каза Алекс.

Дарси живееше и се обличаше сякаш беше модел на модно списание, готова да бъде снимана от всевъзможни ъгли. Външният й вид беше твърд, ослепителен блясък на перфектен грим и магазинен шик. Блузата й беше разкопчана с едно копче повече от необходимото, косата й — изправена, с изсветлени кичури. Ако имаше някакви по-дълбоки стремежи от получаването на пари по всички възможни начини, то никога не беше казвала за тях. Алекс не я обвиняваше. Знаеше със сигурност, че тя ще се омъжи скоро пак за някой богат мъж, и с връзки, с когото рано или късно щеше да се споразумее за изгодна месечна издръжка при развода. Не я обвиняваше и за това. Тя никога не се беше преструвала, че е нещо друго, освен това, което беше.

Бяха разменени любезности, когато Дарси представи вътрешния дизайнер, изкусно гримирана жена на неопределена възраст, с коса на кичури и толкова много лак, че не помръдваше. Казваше се Аманда. Тя и Дарси вървяха през спартански обзаведената къща, от време на време задаваха въпроси на Алекс, което го принуждаваше да ги следва.

Мястото беше безупречно чисто, стените освежени с нова боя, осветлението и водопроводната инсталация — перфектно работещи, пространството отвън — със спретнати лехи, наскоро наторени.

Дарси беше оставила във входното антре една пътна чанта „Вюитон“. Алекс я изгледа намръщено, надяваше се тя да не остане след тръгването на дизайнерката. Перспективата да води разговори с бившата си съпруга беше депресираща. Бяха си казали всичко един на друг още преди развода.

Перспективата да прави секс с нея беше още по-депресираща. Независимо дали тялото му искаше настойчиво, независимо дали Дарси беше гореща и проявяваше охота… това нямаше да се случи. Защото проблемът с опитването на нещо ново и вълнуващо беше, че никога не можеш да се върнеш назад и да получиш същото удоволствие от нещата, на които си се радвал. Никога не можеш да изтриеш съзнанието, че някъде навън има по-добро преживяване, което ти никога няма да имаш. Знаеш, че ядеш сладка от опаковка, след като си опитал пухкава, домашно направена, с хрупкава, загоряла коричка, разпукана и лъхаща на мед.

— Трябва да кажеш на Дарси, преди да е решила да остане — обади се призракът, като се доближи до него.

— Да й кажа какво?

— Че няма да спиш с нея.

— Какво те накара да мислиш, че няма да спя с нея?

Призракът имаше нахалството да се ухили.

— Защото гледаш тази пътна чанта така, сякаш е пълна с живи кобри. — Усмивката се промени, стана нежна в ъглите. — А и Дарси не пасва на новата посока, в която си поел.

Призракът беше в странно настроение през изминалите няколко дни — нетърпелив, притеснен, и повече от всичко изпълнен с изгаряща, променлива радост от мисълта, че скоро ще види Ема. Това непостоянно, вихрено настроение смущаваше Алекс — той самият си имаше достатъчно тревоги, с които се опитваше да се справя.

Това, което Алекс оценяваше, беше, че призракът се опитва да му даде колкото се може повече пространство, опитвайки се да не се меси. Забележката, която беше направил току-що за Дарси, беше единственото смътно манипулативно нещо, което беше казал от дни насам. Той не беше продумал и дума за начина, по който Алекс беше целунал Зоуи в къщата. Всъщност, дори се бе престорил, че не е забелязал. От своя страна, Алекс се опитваше с всички сили да забрави.

Само дето тази част на мозъка му беше стегната като в клещи, които не пускаха. Блестящите сини очи на Зоуи, които се взират в него, провокативният начин, по който се повдига на пръсти и се притиска към него. Никога не му се беше случвало да е до такава степен поразен от някого, от идеята, че може да направи една жена щастлива за миг. А тя се бе движила с него така лесно, оставяше го да прави каквото иска. Щеше да бъде такава и в леглото, отворена към всичко. Вярваща.

Исусе.

Ако това се случеше, нямаше да мине много време и той щеше да я превърне в съвсем различен човек, циничен, гневен и подозрителен. Като Дарси. Това се случваше на жените, които се забъркваха с него.

След няколко часа дискусии и разглеждане на снимки и дизайни на таблета й, Аманда обяви, че е време да тръгва. Не искаше да изпусне късния следобеден ферибот.

— Ще изпратя Аманда до Фрайдей Харбър и на връщане ще купя нещо за вечеря — каза Дарси на Алекс. — Как ти звучи италианско?

— Ще останеш да нощуваш тук? — попита Алекс неохотно.

Дарси погледна сардонично.

— Видя пътната ми чанта. — Бързият проблясък на раздразнение в очите му не й убягна. — Нямаш проблем с това, надявам се. Предвид факта, че това е моята къща.

— Аз я поддържам и плащам сметките до продажбата й — каза той. — Не е лоша сделка за теб.

— Наистина. — Тя се усмихна, погледът й стана провокативен. — Може би ще ти дам бонус по-късно.

— Не е необходимо.

След малко повече от час Дарси се върна с кутии с паста маринара и салати. Те сложиха храната и седнаха на кухненската маса по същия начин, както го правеха, когато бяха женени. Тъй като никой от тях не готвеше, живееха на храна за вкъщи и замразени вечери, или се хранеха в ресторанти.

— Донесох бутилка „Кианти“. — Дарси се разрови в шкафа за отварачка.

— За мен не, благодаря.

Тя му хвърли изненадан поглед през рамо.

— Шегуваш се, нали?

Призракът, който седеше на един плот, провесил надолу дългите си крака, попита реторично:

— Откога той се шегува за нещо?

— Просто не се чувствам в настроение тази вечер — каза Алекс на Дарси и изгледа строго призрака.

— Окей — промърмори призракът, смъкна се от плота и се отдалечи спокойно. — Ще оставя двете влюбени птички насаме.

Дарси взе две чаши за вино от шкафа, напълни ги и ги занесе на масата.

— Аманда казва, че трябва да направим къщата да изглежда по-топла. Ще е лесно, тъй като вътре не е претрупано и всичко е неутрално. Тя ще донесе цветни възглавници за дивана, няколко копринени дръвчета, украси за масите, такива неща.

Алекс погледна чашата с кианти, алкохолът блестеше червен като нар. Той си спомни вкуса му, сух и теменужен. Бяха минали седмици, откак не беше пил. Една чаша вино нямаше да навреди. Хората пиеха вино на вечеря непрекъснато.

Той посегна към чашата, но не я взе, само прокара пръсти по гладката кръгла повърхност на столчето в основата й. Побутна я леко назад.

Отмествайки поглед към лицето на Дарси, той се фокусира върху това, което тя казваше за последното си повишение. Тя беше мениджър на маркетинг комуникации в голяма софтуерна компания и току-що беше назначена да отговаря за вътрешния новинарски бюлетин на бизнес групата, който щеше да стигне до хиляди хора.

— Браво — каза Алекс. — Мисля, че ще бъдеш страхотна за тази работа.

Тя му се усмихна.

— Звучиш така, сякаш едва ли не го мислиш.

— Мисля го. Винаги съм искал да успееш.

— Това е новост за мен. — Тя отпи голяма глътка от виното си. Протегна крак и го отпусна върху бедрото на Алекс. Пръстите й деликатно се сгушиха в скута му.

— Бил ли си с някоя? — попита тя. — След последния ни път?

Той поклати глава и хвана крака й, задържайки го.

— Трябва да изпуснеш малко пара — каза Дарси.

— Не, добре съм.

Невярваща усмивка докосна устните й.

— Не се опитваш да ми откажеш, нали?

Алекс се хвана, че се пресяга за чашата си, пръстите му се обвиха около искрящия бокал. Той огледа с предпазлив поглед кухнята, но призракът не се виждаше никъде. Вдигайки чашата, той отпи една глътка и ароматът на виното изпълни устата му. Затвори за миг. Облекчение. Това обещаваше, че скоро щеше да се почувства по-добре. Искаше още. Искаше да пресуши всичко, без да спре да си поеме дъх.

— Срещнах една жена — каза той.

Очите на Дарси се присвиха.

— Проявяваш ли интерес към нея?

— Да. — Това беше истината, да не споменаваме, че бе най-голямото твърдение в живота му. Но, разбира се, той нямаше намерение да прави нищо по въпроса.

— Тя не трябва да знае — каза Дарси.

— Знам.

Гласът на Дарси беше хладен и подигравателен:

— Искаш да бъдеш верен на жена, с която дори още не си правил секс?

Алекс внимателно избута крака й от скута си. Погледна я, виждайки я наистина за първи път и забеляза проблясък на… злочестина, самота. Това му напомни за неохотното състрадание, което беше изпитал, когато Зоуи му беше разказала как се е чувствала, когато е била изоставена от съпруга си.

Дарси също бе изоставена от съпруг. От него.

Алекс се запита как му е било толкова лесно да изрече обети, които никога не е имал намерение да спазва. Не само той, двамата. Но си мислеше, че за Дарси нямат значение точно толкова, колкото за него. Явно са имали, обаче, помисли си той.

С огромно усилие на волята той изля виното в мивката и остави чашата настрана. Ароматът изпълни въздуха, миришеше на плодове, на танин и забрава.

— Защо направи това? — чу той Дарси да пита.

— Спрях да пия.

Тя го изгледа невярващо. Веждите й се смъкнаха.

— За бога, от една чаша нищо няма да ти стане.

— Не ми харесва какъв съм, когато пия.

— А на мен не ми харесва какъв си, когато не пиеш.

Той се усмихна безрадостно.

— Какво става? — поиска да знае Дарси. — Защо се преструваш на такъв, какъвто не си? Аз те познавам по-добре от всеки друг. Живяла съм с теб. Коя е тази жена, с която се виждаш? Да не е мормонка или квакерка… или нещо подобно?

— Няма значение.

— Това са глупости — каза Дарси, но в напрегнатия й глас той долови озадачени нотки. Изпитваше още по-голямо съжаление към нея в този момент, отколкото по време на целия им брак. Веднъж беше чел или чул за това, че никога не е късно да спасиш една връзка. Но това не беше вярно. Понякога нанесените вреди са прекалено големи. Съществуваше невидима линия за „прекалено късно“ в един брак, и след като тя бъдеше пресечена, връзката повече не можеше да вирее.

— Съжалявам — каза той, гледайки пресушената й чаша по начина, по който би искал да бъде няколко мига по-рано. — Ти сбърка като се омъжи за мен.

— Имам къщата — напомни му тя безскрупулно.

— Не говоря за развода. Говоря за брака. — Част от него го предупреди да не сваля гарда. Но Дарси заслужаваше истината. — Трябваше да ти бъда по-добър съпруг. Трябваше да те питам как е минал денят ти и да обръщам внимание на отговорите. Трябваше да взема за нас едно куче и да направя това място да изглежда като дом, вместо като корпоративен апартамент. Съжалявам, че ти загубих времето. Ти заслужаваше много повече, отколкото получи.

Дарси стана и отиде до него. Лицето й се беше зачервило и за негово удивление той видя блясък на сълзи в очите й. Челюстта й трепереше. Когато тя дойде по-близо, му мина неловката мисъл, че може да се опита да го прегърне, нещо, което той не искаше. Но ръката й се протегна и в кухнята прозвуча шумна плесница. Страната му изтръпна, след това пламна.

— Ти не съжаляваш — изсъска Дарси. — Не си способен на това.

Преди той да успее да каже нещо, Дарси продължи с тиха страст:

— Не смей да ме изкарваш горката малка съпруга, вехнеща от любов. Мислиш си, че някога съм очаквала любов от теб? Не бях глупава. Омъжих се за теб, защото можеше да изкарваш пари и беше добър в леглото. А сега не можеш нито едното, нито другото. Какъв е проблемът, не можеш да повярваш ли? Не ме гледай сякаш съм кучка. Ако съм, то е заради теб. Всяка жена ще стане, ако е женена за теб. — Тя грабна бутилката вино и чашата си и изфуча към спалнята за гости. След излизането си тръшна вратата така, че цялата къща се разтресе.

Като масажираше бавно челюстта си, Алекс се наведе над плота, мислейки над поведението на Дарси. Беше очаквал съвсем различна реакция от тази, която му беше демонстрирана.

Призракът дойде и застана до него с блясък на съчувствие в тъмните си очи.

Алекс си пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Защо не каза нещо?

— Когато започна да пиеш виното? Аз не съм твоята съвест. Това е твоя битка. Няма да се въртя около теб вечно, знаеш го.

— Боже, надявам се да си прав.

Призракът се усмихна.

— Ти постъпи правилно като й каза тези неща.

— Мислиш, че това ще й помогне? — попита Алекс със съмнение.

— Не — отвърна призракът. — Но мисля, че ще помогне на теб.

На следващата сутрин Дарси излезе, без да каже дума. Алекс прекара по-голямата част от уикенда, работейки по къщата на Рейншедоу Роуд, разчиствайки остатъците на тавана и изолирайки ниската стена. В неделя вечерта изпрати есемес до Зоуи да попита дали Ема е дошла и дали всичко върви добре.

— Пристигна тук благополучно — написа му в отговор Зоуи. — Къщата й харесва.

— Трябва ли ви нещо? — не се сдържа и й писа отново.

— Да. Правенето на ябълков пай. Ще ми трябва помощ за него утре сутринта.

— Пай за закуска?

— Защо не?

— ОК — отговори той.

— Лека нощ.

— Лека.

Алекс си представи как дрехите на Зоуи падат на пода и това предизвика в него силно сексуално желание.

Чувството беше бързо изместено от нервно потреперване, предизвикано от призрака.

— Студ — каза отсечено Алекс. — Слушай, когато утре отидем там, ако се каниш да изливаш емоциите си на мястото, ще ти сритам задника. Не мога да работя по този начин.

— Разбира се. — Но беше ясно, че изобщо не го слуша.

— Това е чувството, когато си влюбен в някого… — каза му призракът. Алекс не искаше да знае какво е чувството, дори от втора ръка.

* * *

— Тя още спи — каза Зоуи, отваряйки входната врата на къщата, за да пусне Алекс вътре. — Помислих си, че трябва да я оставя да си почине колкото е възможно по-дълго.

Алекс спря на прага и я погледна. Под очите й имаше кръгове от изтощение, косата й беше немита, а тя беше облечена в панталони каки и скромно горнище. Беше изморена и бледа, лицето й беше невинно, без следи от грим. Той не искаше нищо по-силно от това да я прегърне и да я успокои.

Вместо това каза:

— Ще дойда по-късно.

Призракът, който беше зад него, каза кратко:

— Оставаме.

— Закуси с мен — предложи Зоуи като го хвана за ръката и го дръпна вътре.

Въздухът миришеше на масло, захар и топли ябълки. Устата на Алекс се напълни със слюнка.

— Вместо пай — каза Зоуи, — направих ябълков крисп^[1] на тиган. Седни на острова, ей сега ще донеса. Той понечи да я последва в кухнята, но спря, когато видя, че призракът влиза и застава пред един рафт с книги в дневната. Макар да не можеше да види лицето му, нещо в неговата абсолютна неподвижност разтревожи Алекс. Той небрежно отиде до библиотеката да види какво е привлякло вниманието на призрака.

На единия рафт имаше редица фотографии в рамка, някои от които тонирани в червеникавокафяво и избелели от годините. Алекс се усмихна, когато видя снимка на Ема, която държеше русокосо кръглолико дете, което можеше да бъде единствено Зоуи. До нея имаше черно-бяла снимка с три момичета, застанали пред седан от 1930-та. Ема и двете й сестри.

Погледът му се премести към снимка на мъж с подстрижка и бакенбарда от седемдесетте и лице с широки челюсти. Беше от мъжете, които носят достойнството си като официален костюм от три части.

— Кой е този? — попита Алекс, посочвайки рамкираната снимка.

Зоуи погледна откъм кухнята.

— Баща ми. Джеймс Хофман Младши. Бях го помолила за по-нова снимка, но все забравя да ми изпрати.

— Някакви снимки на майка ти?

— Нямам. Татко ги е изхвърлил, след като мама ни напуснала. — При напрегнатия поглед на Алекс тя се усмихна пресилено. — Не са нужни снимки… явно приличам на нея. — Крехката усмивка не можа да скрие напълно болката, че е била изоставена.

— Разбра ли някога защо си е тръгнала? — попита Алекс.

— Всъщност, не. Татко не искаше да говори за това. Но според Упси тя се е омъжила прекалено млада и не е могла да се справи с отговорността да има дете. — Тя въздъхна. — Когато бях малка, предполагах, че може да си е заминала, защото съм плачела прекалено много. Така че през повечето време през детството си се опитвах да се държа така, сякаш съм щастлива през цялото време, дори да не бях.

Ти още го правиш, помисли си Алекс. Той искаше да отиде, да обвие ръце около нея, да й каже, че с него никога няма да е нужно да се преструва за това, което чувства.

Призракът каза дрезгаво:

— Попитай я за тази.

Последната фотография на етажерката беше сватбен портрет. Ема, млада, привлекателна и без усмивка. А младоженецът Джеймс Аугустус Хофман, силен и внушителен, с тежка челюст. Неговата прилика със сина му не можеше да се сбърка.

— Това е бил дядо ти Гас? — попита Алекс.

— Да. Сложил е очила по-късно. С тях е приличал на Кларк Кент.

— Това аз ли съм? — попита призракът с пресипнал глас, взирайки се в снимката.

Алекс поклати глава. Призракът, с неговото слабо лице и тъмноока красота не приличаше изобщо на Гас Хофман.

Призракът изглеждаше разкъсван между облекчението и разочарованието.

— Тогава кой, по дяволите, съм?

Алекс изправи снимката на рафта внимателно. Когато премести поглед, призракът беше влязъл в стаята на Ема.

Чувствайки се неловко, Алекс отиде до кухненския остров и седна на един бар стол. Надяваше се, че призракът няма да уплаши Ема и да й причини сърдечен удар.

— Кой е направил закуската в хотела тази сутрин? — попита той Зоуи.

— С Джъстин имаме няколко приятелки, които идват да ни помагат от време на време и така си изкарват допълнително пари… така че приготвих няколко касероли в хладилника и оставих инструкции да затоплят всичко.

— Ще се изтощиш — каза Алекс, гледайки я как сипва ябълковия крисп с ронлива загоряла коричка в две купи. — Имаш нужда от почивка.

Тя му се усмихна.

— Виж кой на кого казва.

— Колко време си спала?

— Вероятно повече от теб — отвърна тя.

След няколко минути сядаха един до друг на острова и Зоуи му разказваше как е превозила баба си с ферибота, как я е довела в къщата и колко много й е харесала, както и за всички видове лекарства, които трябваше да пие. Докато тя говореше, Алекс ядеше. Овесената каша се превръщаше в устата му в нещо вълшебно, дъвчаща и топяща се, тръпчива амброзия от ябълки, обогатена с канела и портокалов вкус.

— Бих искал да попитам за тази от редицата на смъртниците — каза й Алекс, и въпреки че нямаше намерението да бъде забавен, тя се засмя.

Звукът от вратата за домашни любимци възвести влизането на Байрън, едрият котарак прекрачи бавно и спокойно в кухнята, сякаш притежаваше мястото.

— Котешката вратичка работи перфектно, както виждаш — каза Зоуи. — Дори не се наложи да го приучвам — Байрън знаеше точно какво да направи. — Тя изгледа с гордост персийския котарак, който отиде в дневната и скочи на дивана. — Само ако яката не беше толкова грозна. Ще създаде ли някакви технически проблеми, ако я украся?

— Не. Но не я украсявай. Остави му някакво достойнство.

— Само няколко пайети.

— Това е котка, Зоуи. Не е шоугърл.

— Байрън обича да е украсен.

Алекс й хвърли загрижен поглед.

— Няма да го облечеш никога в някоя малка дрешка, нали? Ти не си от онези хора.

— Не — каза тя мигновено.

— Добре.

— Може би само в костюм на малък помощник на Дядо Коледа. По време на празника. — Тя направи пауза. — А последния Хелоуин го бях облякла в…

— Не ми казвай повече. — Алекс се опитваше да не се разсмее. — Моля те.

— Усмихваш се.

— Скърцам със зъби — каза той.

— Това е усмивка — настоя весело Зоуи.

Чак по пладне, докато се хранеха, Алекс се запита за призрака и Ема.

Вратата на главната спалня беше затворена, оттам не идваше никакъв звук, никакво движение. Но Алекс усети във въздуха свободно сладостно чувство, въодушевление, което ги обграждаше, докато стана невъзможно да не го вдиша, да не го абсорбира в порите си. Чувството стана дори още по-силно поради своята сложност, като щипка сол, усилваща ароматите в един кейк. Вихрената шеметна радост накара гръдният му кош да се стегне и да изпита чувство на неловкост, сякаш го бяха разтворили. Той погледна надолу, като се опита с всички сили да се съсредоточи върху повърхността на плота.

Недей, помисли си, без дори да знае на кого говори.

* * *

Ема.

Призракът се доближи до спящата фигура в леглото, нежната й кожа бе осветена от утринната светлина, която се изливаше през полузатворените кепенци на прозореца. Тя още беше красива… това се виждаше по структурата на костите, по кожата със следи от хиляди радости и скърби, които той не беше тук да сподели. Ако би могъл да сподели един живот с нея, лицето му щеше да е набраздено от същите истории, същите надписи на времето. Да носиш живота си върху лицето си — какъв поразителен дар.

— Здравей — прошепна той като я гледаше.

Миглите й потрепнаха. Тя разтърка очи и седна в леглото, и той си помисли за миг, че тя може би може да го види. Прониза го тревожна радост.

— Ема? — каза той тихо.

Тя стана от леглото, тялото й беше тънко и крехко в украсената с дантели пижама. Отивайки до прозореца, тя погледна навън. Ръцете й се вдигнаха към очите и от гърлото й се отрони хлип. Звукът би разбил сърцето му, ако имаше такова. Видът на сълзите й, блеснали на светлината, разтърсиха душата, която представляваше той.

— Не плачи — прошепна й настойчиво, въпреки че тя не можеше да го чуе. — Не се разстройвай. Боже, обичам те. Винаги съм…

Дишането й се учести до паника. Тя докуцука до вратата, като с всяка стъпка плачеше все по-силно и по-силно.

— Ема, внимавай. Ще паднеш… — Изпълнен с тъга и тревога, призракът я последва в главната стая.

Алекс и Зоуи седяха на кухненския остров. Те вдигнаха глави в момента, в който Ема залитна напред.

Лицето на Зоуи пребледня. Тя скочи от бар стола и се втурна към баба си.

— Упси, какво стана? Да не си сънувала лош сън?

— Защо сме тук? — изхлипа Ема, треперейки. — Как се озовах тук?

— Дойде вчера заедно с мен. Ще живеем тук заедно. Говорихме за това, Упси…

— Не мога. Заведи ме вкъщи. Искам да отида в-вкъщи… — Ема едва говореше.

— Това е вкъщи — каза нежно Зоуи. — Всичките ти неща са тук. Нека ти покажа…

— Не ме докосвай! — Ема се върна в ъгъла, ставайки с всеки миг по-недоверчива.

Алекс хвърли на призрака строг поглед.

— Какво й направи?

Въпреки че тихите думи бяха насочени към призрака, Зоуи отвърна:

— Не е пила лекарствата си тази сутрин. Може би не трябваше да чакам…

— Не, не ти — каза Алекс нетърпеливо и Зоуи примига объркано.

— Тя не може да ме види или чуе — каза призракът. — Не знам какво отключи това. Помогни й. Направи нещо.

— Упси, моля те, седни — замоли Зоуи, като отиде при нея, но Ема размаха ръце и започна да клати глава.

Алекс стана и тръгна към нея.

— Внимавай — прошепна призракът. — Тя не те познава.

Алекс го игнорира. Контрастът между тях — Алекс, толкова силен физически, Ема — крехка и трепереща — разтревожи призрака. За миг той си помисли, че Алекс може физически да обуздае Ема или да направи нещо, което да я уплаши. Може би Зоуи си помисли същото, защото сложи ръка на рамото му и понечи да каже нещо.

Но Алекс беше напълно фокусиран върху старицата.

— Госпожо Хофман. Аз съм Алекс. Нямах търпение да се запознаем.

Непознатият глас привлече вниманието на Ема. Тя го погледна със стреснати влажни очи, гърдите й се повдигаха от затихващите вече хлипове.

— Работих на това място, за да го подготвя за вас — продължи Алекс. — Аз съм дърводелец. Помагам също така на брат ми да реставрираме старата викторианска къща на Рейншедоу Роуд. Някога сте живели там, нали? — Той спря, в ъгълчетата на устните му затанцува усмивка. — Обикновено си пускам да слушам музика, докато работя. Искате ли да чуете едно от любимите ми парчета?

За изумление на призрака и на Зоуи Ема кимна и избърса очите си.

Алекс извади телефона от джоба си, занимава се с него няколко секунди и включи микроговорителите. Баритонът на Джони Каш изпълни въздуха с меланхолична версия на песента „Ще се срещнем отново“.

Ема се взираше в Алекс учудено. Сълзите й пресъхнаха и хлипането утихна. Алекс задържа погледа й, докато слушаха първите няколко куплета от песента. А след това, невероятно, той изпя още един-два куплета, гласът му беше тих, но прочувствен.

Зоуи поклати глава, гледаше като хипнотизирана.

Алекс се усмихна и подаде ръка на Ема. Тя я взе, сякаш току-що влезе в сън. Той я придърпа по-близо и обви ръка около нея. Музиката се носеше във въздуха като плуващи ленти, докато двойката танцуваше фокстрот.

Един млад мъж се опитваше да забрави миналото си… една възрастна жена се опитваше отчаяно да си спомни своето… но някак си двамата успяха да намерят връзка в този граничен момент.

Призракът беше слисан. Не можеше да повярва. Беше опознал Алекс толкова пълно, че можеше да се закълне, че нищо не е в състояние да го изненада. Но никога не беше очаквал това.

Алекс наклони буза до косата на Ема. Държеше я с нежност, която сигурно беше носил в някое тайно скривалище в сърцето си. Ема се отпусна във вибрацията на тихото му тананикане.

Призракът си спомни как беше танцувал с Ема на едно вечерно парти, организирано навън. Дансингът беше осветен от нанизи малки боядисани фенери.

— Аз всъщност не обичам тази песен — беше казала Ема.

— Ти ми каза, че била любимата ти.

— Красива е. Но винаги ме натъжава.

— Защо, скъпа? — беше попитал той нежно. — В нея се говори как двама души се намират отново. Как някой се прибира у дома.

Ема бе вдигнала глава от рамото му и го беше погледнала сериозно.

— Говори се как си загубил един човек и как трябва да чакаш, докато се съберете в рая.

— В текста не се казва нищо за никакъв рай — беше възразил той.

— Но това се има предвид. Не мога да понеса мисълта да бъда разделена с теб цял живот или година, или дори един ден. Така че не трябва да отиваш в рая без мен.

— Разбира се, че няма — беше прошепнал той. — Това няма да е никакъв рай без теб.

Какво беше станало с тях? Защо не се бяха оженили? Той не можеше да си представи, че е заминал да се бие във война, без преди това да е направил Ема своя съпруга. Трябва да й е предложил… всъщност, беше сигурен, че го е направил.

Може би тя му е отказала. Може би семейството й е застанало на пътя им. Но той и Ема се бяха обичали толкова много, че изглеждаше невъзможно каквато и да е земна сила да ги раздели. Нещо се беше объркало много лошо и той трябваше да разбере какво.

Песента свърши с почти призрачен хор от гласове. Алекс бавно вдигна глава и погледна надолу към Ема.

— Той ми я пееше — каза му тя.

— Знам — прошепна Алекс.

Тя стисна пръстите му и вените на китката й заприличаха на нежна синя дантела.

Зоуи се приближи и обгърна раменете на баба си, спирайки само да каже на Алекс, че му благодари.

— Няма проблем — отвърна той.

Когато Зоуи я поведе към един стол до масата за хранене, Ема каза:

— Права беше, Зоуи. Той наистина има големи мускули.

Зоуи хвърли отчаян поглед към Алекс.

— Не съм казвала такова нещо — прошепна тя. — Имам предвид… казах, но…

Веждите му се вдигнаха в насмешлива гримаса.

— Имам предвид — повтори с неудобство Зоуи, — че няма да седя тук и да обсъждам размера на… — Тя прекъсна и се изчерви.

Алек извърна лице, за да скрие усмивката.

— Ще си донеса инструментите от пикапа — обяви той.

Призракът го последва навън.

— Благодаря — дойде тихият му глас, когато Алекс вдигна сандъчетата с инструменти от багажника. — За това, че се погрижи за Ема.

Алекс остави сандъчетата и го погледна.

— Какво се случи?

— Тя се събуди объркана. Не знам защо.

— Сигурен ли си, че не може да те види и чуе?

— Сигурен съм. Ти защо й пусна тази песен?

— Защото е любимата ти.

— Откъде знаеш?

Алекс го погледна сардонично.

— Пееш я непрекъснато. Защо изглеждаш толкова ядосан?

След дълго време призракът произнесе навъсено:

— Ти я беше прегърнал.

— Ох. — Лицето на Алекс се промени. Той изгледа съчувствено призрака, сякаш разбираше терзанието да си толкова близо до човека, когото обичаш повече от всичко, и въпреки това да не можеш да го докоснеш. Да разбираш, че си само сянка, контур на физическото същество, което си бил някога.

В мъчителната тишина Алекс каза:

— Тя мирише на парфюм от роза и лак за коса, и въздухът се носи като ароматен шлейф.

Призракът се доближи още, хващайки се за всяка дума.

— Тя има най-меките ръце, които съм докосвал — продължи Алекс. — Те са малко хладни, както при някои жени. А костите й са леки като на птичка. И съм сигурен, че е била добра танцьорка — ако не беше несигурният й крак, още щеше да се движи добре. — Той направи пауза. — Има страхотна усмивка. Очите й блестят. Обзалагам се, че е била невероятно забавна, когато си я познавал.

Призракът кимна успокоен.

* * *

Зоуи сервира закуската на баба си и отиде в банята за лекарствата й. Тя видя отражението си в огледалото — страните прекалено зачервени, очите — прекалено искрящи. Чувстваше се така, сякаш трябва да се учи наново как да диша.

Трийсет и две мелодии. Със средна продължителност. Това беше всичко време, нужно на земята да се откачи от оста си и да се прекатури в мрежа от звезди.

Тя харесваше Алекс Нолан.

Харесваше го с основание и без основание.

Ти си всичко, което някога съм харесвала, искаше да му каже. Ти си моята любовна песен, моята торта за рождения ден, ти си звукът на океанските вълни и френските думи, смехът на бебе. Ти си снежен ангел, крем брюле, калейдоскоп, пълен с блясък. Обичам те, но ти никога няма да ме настигнеш, защото аз съм с предварителен старт и сърцето ми препуска със скоростта на светлината.

Някой ден щеше да му каже какво изпитва към него и той щеше да я остави. Щеше да разбие сърцето й по начина, по който го правеха хората, когато собствените им сърца са бивали разбити някога. Но това не променяше нищо. Любовта щеше да я има.

Изправяйки рамене, Зоуи занесе лекарството на Ема, която вече беше преполовила купичката с ябълков крисп.

— Ето хапчетата ти, Упси.

— Той има ръце на дърводелец — каза Ема. — Силни. С мазоли. Някога бях влюбена в един мъж с такива ръце.

— Така ли? Как се казваше?

— Не помня.

Зоуи се усмихна.

— Аз пък мисля, че помниш.

Алекс влезе в къщата, понесъл куфарчето с инструменти към прага на спалнята на Зоуи.

— Нали няма проблем да вляза вътре? — попита той. — Искам да работя по дрешника.

На Зоуи й беше трудно да отвърне на погледа му, лицето й се зачерви още повече.

— Да, няма проблем.

Вниманието му се насочи към Ема.

— Трябва да сложа гипсокартон, госпожо Хофман. Дали няма да искате да повъртите чука малко?

— Можете да ме наричате Ема. След като един мъж ме е видял по пижама, е прекалено късно за официалности.

— Ема — повтори той с бърза усмивка, от която главата на Зоуи се замая.

— О, боже — прошепна Ема, след като Алекс влезе в спалнята и затвори вратата. — Какъв мъж… изглежда божествено. Макар че би могъл малко да бъде поугоен.

— Опитвам се — каза Зоуи.

— Ако бях на твоите години, вече щях да съм си изгубила ума по него.

— Аз се изкушавам да изгубя много повече от ума си, Упси.

— Не се тревожи — каза Ема. — Има и по-лоши неща, отколкото сърцето ти да бъде разбито.

— Например? — попита скептично Зоуи.

— Никога да не бъде разбито. Никога да не познае любовта.

Зоуи се замисли над думите.

— И какво, според теб, трябва да направя?

— Мисля, че трябва да му сготвиш вечеря и да му кажеш, че ти си десертът.

Зоуи не се сдържа и се засмя.

— Опитваш се да ме вкараш в беда.

— Ти вече си в беда — каза баба й. — А сега давай напред и се наслаждавай.