Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (15)

Петнадесета глава

Мина месец и по някакъв начин новата посока, в която беше поел животът на Алекс, се задържа. Призракът не беше очаквал да научи нещо ново от Алекс по време на тяхното принудително общуване, но ето че стана. Алекс трябваше да се бори с пристрастеността си час след час, понякога минута след минута, но той беше толкова упорит, колкото изобщо беше възможно за един мъж. За призрака оставянето на пиенето изглеждаше малко като да скочиш във водата и да се надяваш, че някак си ще разбереш как да плуваш, преди да потънеш.

Алекс се разсейваше с работа, с много работа. Той ремонтира така къщата на езерото, че всеки майстор би се гордял. Работеше до късно нощем — шкуреше, лъскаше, лакираше, боядисваше и в процеса беше погълнал достатъчно захарни блокчета, за да докарат нормален човек до диабетичен шок. Благодарение на опяването на призрака, Алекс също така се хранеше редовно през деня, въпреки че би трябвало да яде много повече, за да навакса дефицита от калории, които беше поглъщал под формата на алкохол.

Алекс видя два пъти случайно Зоуи — първия път беше минала да събере боядисаните мостри. Това беше траяло минута и половина, след което той си тръгна. Втория път дойде, за да види напредъка по ремонта. Алекс се държа делово. Зоуи беше сдържана. Гавин и Айзък от своя страна бяха толкова очаровани от Зоуи, че не забиха и един пирон, докато тя беше там.

По всичко личеше, че посещението й доста е развълнувало Алекс. Той знаеше как да вдигне стена, как да я укрепи така, че нищо да не може да я счупи. Нямаше начин Зоуи да му въздейства сега, и това със сигурност беше за добро. Въпреки това призракът не можеше да престане да съжалява за това. А Алекс отказваше да обсъжда какво точно изпитва към Зоуи. Темата беше табу.

Призракът разбираше.

Една жена можеше да ти го причини — да достигне до онова място в душата ти, където се намираше най-лошото и най-доброто от теб. И след като веднъж го направеше, тя притежаваше това място и никога не го напускаше.

Ето защо той не каза на Алекс за новооткритите си спомени за Емалин Стюърт, сцените се сменяха пред него като шоу от движещи се картини.

Ема беше най-младата и най-буйната от трите дъщери на Уестън Стюърт. Тя беше пристрастена към четенето и забавна, и толкова далекогледа, че понякога й трябваха очила за четене. Прекрасните й очила тип котешки очи, с дебели черни рамки, които тя обичаше да носи, за да предизвиква майка си Джейн. Ема никога нямало да си намери мъж с тези очила, повтаряше майка й. А Ема възразяваше, че с тези очила ще си намери правилния.

Призракът си спомняше, че беше сам в къщата с нея, след като бяха ходили заедно на пикник край Езерото на мечтите. Тя му беше чела — статия, която беше написала за местните гимназии, забраняващи на ученичките си да „рисуват“ лицата си, което означаваше да използват червило, руж или пудра. Гимназистките от окръг Уоткъм се бяха противопоставили на наредбата, а Ема бе интервюирала директорите на три различни училища за спора.

— Носенето на червило води до събаряне на първата бариера в характера на едно момиче — бе цитирала Ема един от директорите, а очите й блестяха весело зад очилата.

— След тях идват цигарите, после алкохолът, а след него и непристойните актове.

— Какви непристойни актове? — беше я попитал той, целувайки я по бузата и по нежното местенце зад ухото.

— Знаеш.

— Не знам. Опиши ми.

Ема се беше разсмяла.

— Не.

Но той настояваше, целуваше я и я дразнеше, опитвайки се да издърпа ръцете й към тялото си. Тя се смееше и се бореше неохотно, знаейки как да провокира желанието му.

— Кажи ми само кои телесни части са включени — повтаряше той, и когато тя продължи да отказва, той направи предположения в какво може да се изразява един непристоен акт.

— Мръсният език няма да доведе до нищо — каза му тя надуто.

Той се засмя.

— Вече ме доведе до първите четири копчета на блузата ти.

А тя се изчерви и притихна, докато той й шепнеше нежно, освобождавайки копчетата от илиците…

Припомнената физическа интимност с Ема беше опияняваща. И все пак желанието и удоволствието, което една душа може да изпита, беше далеч по-дълбоко и силно, отколкото обикновено физическо усещане.

Денят, в който той щеше да я види отново, приближаваше. Но трепетното очакване беше охладено от чувството, че нещо не е наред, че има нещо, което трябва да научи, да оправи. Беше благодарен за времето, което Алекс прекарваше в къщата; това му даваше достатъчно нишки, за да изплете още някой спомен. Но то не стигаше. Той имаше нужда да се върне в къщата на Рейншедоу Роуд… нещо се бе случило там, и трябваше да си спомни какво.

* * *

След като мина през склада, където двете с Джъстин държаха стари мебели, картини и други предмети, които нямаше да бъдат използвани, Зоуи събра някои от тях за къщата на езерото. Сред тях бяха стари метални чекмеджета за боулинг, всяко с квадратна малка вратичка — боядисана в различен цвят… ретро часовник с формата на чаша за кафе… синя викторианска рамка за легло от ковано желязо. Тя взе също така някои мебели от бившия апартамент на Ема, които бяха изпратени във Фрайдей Харбър, като например чифт клубни кожени столове, плетена от ракита маса, колекция от порцеланови чайници, които щяха да бъдат сложени върху една от вградените етажерки. Странният микс щеше да пасне добре на новите чисти линии на ремонтираната къща, а Зоуи знаеше, че баба й винаги се е радвала на малките чудатости в обкръжението си.

Минаха шест седмици, откакто Алекс беше започнал ремонта. Верен на думата си, беше завършил кухнята, както и главната спалня и баня. Тъй като първоначалният дървен под се беше оказал неизползваем, Зоуи се бе съгласила да сложат ламинат в златист кленов оттенък и трябваше да признае, че изглежда красиво и изненадващо естествено. Втората спалня и малка баня предстояха да бъдат довършени, гаражът също още не беше построен, което означаваше, че Алекс ще идва в къщата и след като Зоуи и Ема се преместят. Зоуи не беше сигурна как ще се чувства от това. Последните пъти, когато го бе виждала, взаимният дискомфорт ги беше накарал да се държат неестествено.

Алекс изглеждаше по-здрав, по-отпочинал, сенките под очите му ги нямаше. Но редките му усмивки бяха тънки като острие на нож, устата му беше втвърдена от горчивината на мъж, който знаеше, че никога няма да има това, което наистина иска. Неговата отдалеченост нямаше да тревожи Зоуи толкова, ако не беше видяла и другата му страна.

С Джъстин щяха да прекарат няколко дни в къщата, подготвяйки кухнята с чинии, стаите със спално бельо, снимки и други неща, които да я направят уютна и приятна. След това тя щеше да отиде до Евърет и да доведе баба си тук на острова.

Медицинските сестри, грижещи се за Ема, се обаждаха често и я информираха за физическата терапия и курса на лечение, който й прилагаха. Освен това я предупредиха, че Ема вече е започнала да показва признаци на възбуда привечер и да задава едни и същи въпроси повече от обичайното.

По време на разговорите по-възрастната сестра, Колет Лин, беше помогнала на Зоуи да разбере какво да очаква в бъдеще. Че когато в някакъв момент някои от способностите на Ема се изгубят, те няма да се възстановят отново. Че тя ще има поредица от проблеми, ще прави неща в неправилен ред, докато едно просто приготвяне на чаша кафе или пускане на пералня, ще стане невъзможно. Накрая щеше да се влоши до степен да започне да се губи по време на разходка, и тогава за нейна собствена безопасност трябваше да я вземат в отделение със специален режим.

Беше трудно да се разберат настроенията на Ема, особено по телефона, но тя явно посрещаше болестта си със същата смесица от прагматизъм и хумор, каквато бе показвала през целия си живот.

— Кажи на всички, че деменцията ми се е отключила на по-ранна възраст от обичайното — беше казала на Зоуи със закачлив смях. — Така ще си мислят, че съм по-млада. — А друг път: — Всяка вечер, независимо какво сготвиш за вечеря, ми казвай, че това е любимото ми ядене. И без това няма да си спомням дали е то, или не. — Когато Зоуи й каза, че е намерила медицинска сестра, която ще идва в къщата сутрините, докато Зоуи е на работа, единственият въпрос на Ема беше: — Тя прави ли маникюри?

— Знам, че вътрешно сигурно е изплашена — каза Зоуи на Джъстин вечерта, преди да започнат да местят неща в къщата. — Сякаш малки парченца от нея са били отстранени и няма никой, който да може да спре това.

— Но тя знае, че ще бъде на сигурно. Знае, че ще бъде тук.

— Знае го сега. — Зоуи започна да гали Байрън, който се беше свил в скута й. — Но невинаги ще го знае.

След като подаде чаша вино на Зоуи, Джъстин наля още една и седна от другата страна на дивана.

— Странно е, като се замислиш — каза тя. — За това какво си, когато останеш без спомените и желанията.

— Нищо не си — предположи Зоуи мрачно.

— Не, душа си. Една душа на път… а животът на земята и само част от това пътуване.

— Какво става според теб, след като умрем?

— Според моето семейство — или поне от страна на майка ми — някои души са достатъчно щастливи да се издигнат до основната жизнена сила. Рая. Както искаш го наречи. — Джъстин кръстоса крака и се настани по-удобно на края на дивана. — Но други души, които са направили грешки по време на земния си живот, трябва да отидат в нещо като чакалня.

— Каква чакалня?

— Не знам точно. Но това е техният шанс да разберат какво са сгрешили и научили от това. Сборището го нарича „Съмърланд“.

Байрън се сви на кръг в скута на Зоуи и замърка. Зоуи отпи от виното си и загледа братовчедка си с озадачена усмивка.

— „Сборище“ ли каза току-що? Вещерско сборище?

— О, това е само шега между майка ми и нейните приятелки. — Джъстин махна презрително с ръка. Наричаха групата си „Сборище завинаги“. Или „Кръгът на Кристалния залив“.

— Ти участваш ли в него?

Джъстин издаде подигравателен звук.

— Да си ме виждала някога да държа метла?

— Не съм те виждала да държиш дори прахосмукачка. — Зоуи се усмихна, загледана във виното си, но внезапно вдигна глава, когато я осени нещо. — А какво ще кажеш за онази стара метла от клони в дрешника ти?

— Майка ми ми я даде за декорация. Харесва ми да е близо до дрехите ми, защото мирише на канела. — Тя направи комична физиономия, когато видя изражението на Зоуи. — Какво?

— Как се нарича това, когато хората се отклоняват от тяхната религия?

— Прегрешение.

— Аз мисля, че ти си може би една прегрешила вещица.

Въпреки че Зоуи произнесе думата весело, Джъстин й хвърли странно напрегнат поглед, преди да попита с усмивка:

— Щеше ли да има значение за теб, ако бях?

— Да, щях да те накарам да направиш магическо заклинание баба да стане по-добре.

Изражението на братовчедка й омекна.

— Боя се, че заклинанието не може да я върне от пътеката, по която е тръгнала. Ако се опитам, нещата може само да се влошат. — Тя протегна крак и разтърка със стъпало пухкавата козина на Байрън. — Единственото, което мога да направя, е да бъда приятелка на двете ви — каза тя. — Макар и да не е кой знае какво.

— Това е много.

На следващата сутрин, след като направи закуска в хотела, Зоуи се обади на Ема.

— Познай какво ще правя днес — попита тя весело.

— Ще дойдеш да ме видиш — предположи баба й.

— Близко си. Днес и утре ще се занимавам с подготовка на къщата, а вдругиден двете ще се преместим да живеем заедно. Точно като едно време.

— Ела ме вземи сега, ще ти помогна.

Зоуи се усмихна, знаейки, че макар предложението да беше искрено, Ема не можеше да е от полза.

— Не мога да си променя графика — каза тя. — Аз и Джъстин сме организирали всичко. Нейното гадже Дуейн ще дойде да ни помогне и…

— Онзи от бандата мотоциклетисти?

— Не е точно банда, по-скоро…

— Мотоциклетите са шумни и опасни. Не харесвам мъжете, които ги карат. Само Дуейн ли ще ви помага? Онези клубни столове са много тежки.

— Не, и Алекс ще е там.

— Кой е той?

— Предприемачът. Той има пикап с ремарке.

В гласа на баба й се прокрадна закачлива нотка:

— И той ли има големи мускули?

— Бабо — възмути се Зоуи и усети как се изчервява, когато си спомни силата и твърдостта на тялото му, притиснато към нейното. — Да, всъщност има.

— Привлекателен ли е?

— Много.

— Женен?

— Разведен.

— Тогава защо той…?

— Не си въобразявай — каза Зоуи, смеейки се. — Точно сега любовният живот изобщо не ме интересува. Искам да се съсредоточа върху грижата за теб.

— Бих искала да видя, че си намерила правилния мъж, преди да умра — каза Ема тъжно.

— По-добре остани по-дълго, защото както е тръгнало, ще ми отнеме известно време. — Чувайки задната врата на кухнята да се отваря, Зоуи се обърна и видя Алекс да влиза. Тя му се усмихна, сърцето й започна да бие по-бързо.

— Кога идваш да ме вземеш? — попита Ема.

— Вдругиден.

Баба й прозвуча обезпокоено:

— Питах ли те вече за това?

— Да — отвърна Зоуи спокойно. — Всичко е наред. — С периферията на зрението си тя забеляза Алекс да гледа тавата с мъфини на плота, и му направи знак да си вземе един. Той се подчини без колебание. Зоуи отиде и му наля кафе, докато казваше по телефона: — Сега по-добре да се захващам с работа.

Но малката грешка бе накарала Ема да се разтревожи.

— Някой ден ще те гледам и ще си мисля — каза тя, — кое е това хубаво момиче, което ми приготвя вечеря… и няма да знам, че е моята внучка.

Думите накараха сърцето на Зоуи да се свие болезнено. Тя преглътна мъчително и наля малко сметана в кафето на Алекс.

— Но аз ще знам ти коя си — каза тя. — И ще продължавам да те обичам.

— Това е ужасно едностранчиво. Що за баба ще съм, която не си спомня нищо?

— Ти за мен си повече от това, което си спомняш. — Зоуи хвърли извинителен поглед към Алекс, знаеше, че не обича да го карат да чака. Но той изглеждаше спокоен и търпелив, извърнал поглед, докато ядеше мъфина.

— Аз няма да бъда себе си — каза баба й.

— Пак ще си ти. Просто ще се нуждаеш от малко помощ. Ще съм там, за да ти напомням някои неща. — При мълчанието на баба й Зоуи произнесе нежно: — Трябва да вървя, Упси. Ще ти се обадя по-късно днес. А междувременно ти започвай да опаковаш. Ще дойда да те взема вдругиден.

— Вдругиден — повтори баба й. — Чао, Зоуи.

— Чао. Обичам те.

Завършвайки разговора, Зоуи пъхна джиесема в задния си джоб, сипа захар в кафето на Алекс и му го подаде.

— Благодаря. — Лицето му беше непроницаемо, когато я погледна.

Гърлото на Зоуи беше толкова свито, че тя не беше сигурна дали е в състояние да говори.

Алекс явно разбра и наруши тишината, като каза непринудено:

— Вече натоварих кашоните в пикала. Ще ви закарам с Джъстин в къщата и можете да започнете да подреждате чиниите, книгите и останалите неща. Когато Дуейн дойде, ще закачим ремаркето и ще преместим мебелите от склада. — Той направи пауза, за да отпие кафе, погледът му мина бавно по нея.

Зоуи беше с дънки, безформена тениска и стари гуменки. И за разлика от Джъстин, която беше по-слаба и дългокрака, и нямаше значение в какво е облечена, фигурата на Зоуи не беше за провиснали дрехи. На жена с нейните бюст и ханш всичко, което не беше плътно по тялото, беше — меко казано — неласкателно.

— Тези дрехи ме карат да се чувствам глупава — каза Зоуи и мигновено се ядоса на себе си. — Забрави какво съм казала — произнесе тя, преди той да отговори. — Не си прося комплимент, само се чувствам несигурна. За всичко.

— Нормално е да се чувстваш така, когато се сблъскваш с много предизвикателства. Но „глупава“ не е дума, която може да се приложи към теб. — Той допи кафето и остави чашката. — А ако имаш нужда от комплимент… ти си страхотна готвачка.

— Не можеш ли да ми кажеш комплимент, който не се отнася до готвенето? — попита тя мрачно.

Това почти го накара да се усмихне — тя видя едва забележимото повдигане в крайчеца на устните му.

— Ти — каза той след малко — си най-страхотният човек, когото познавам.

Преди Зоуи да дойде на себе си от думите му, той тръгна към вратата.

— Вземи си чантата — подхвърли през рамо с небрежен тон. — Ще те закарам в къщата на езерото.

* * *

Къщата на Дрийм Лейк Роуд беше безупречна, светла и красива, редиците нови каси на прозорците блестяха на слънцето. Миришеше приятно на прясна боя и изтъркани подове. Те пренесоха кашоните вътре. Алекс остави две тежки щайги с чинии на новия кухненски остров. Зоуи, която го следваше, бе изненадана да види ретро трапезарията, завършена с лъскаво покритие от сребрист хром; столовете бяха претапицирани с лек винил в цвят, подобен на оригиналния. Тя остави кашона, който носеше, и огледа трапезарията с възхищение.

— Възстановил си я — каза тя и прокара пръсти по блестящата бяла повърхност на масата.

Алекс сви рамене.

— Просто я напръсках с няколко слоя хромов спрей.

Небрежността му не я излъга:

— Направил си много повече от това.

— Работех от време на време върху трапезарията, когато имах нужда да се разсея. Между другото, не си длъжна да я използваш. Можеш да я продадеш и да използваш парите за друга.

— Не, харесва ми. Всичко е перфектно.

— Ще подхожда на шкафчетата за боулинг — съгласи се той.

Зоуи се усмихна.

— Подиграваш се на стила ми на обзавеждане?

— Не, харесва ми. — Виждайки подозрителното й изражение, той добави: — Наистина. Страхотен е.

Усмивката й се разшири.

— Мисля, че твоят стил за декорация е много изискан.

— Безличен е — каза той. — Дарси все повтаряше, че човек не може да каже нищо за нас, съдейки по обзавеждането вкъщи. А на мен ми харесваше по този начин.

Забелязвайки няколко предмета в центъра на масата, Зоуи вдигна единия. Беше малка пластмасова каишка с катарама и нещо, което приличаше на миниатюрен предавател.

— Какво е това?

— За котката е. — Той взе другия предмет от масата, малко дистанционно, и й го показа:

— Върви с това.

Тя поклати глава озадачена.

— Благодаря, но… Байрън не се нуждае от нашийник. — Като я хвана за раменете, той я побутна към вратата, водеща в задния двор. — За това е.

В стената до главната врата беше вграден малък плексигласов квадрат в рамка. Алекс натисна един бутон на дистанционното и прозрачният панел се плъзна нагоре с тихо свистене.

Ченето й увисна.

— Ти… си направил котешка врата?

— Нашийникът ще я активира автоматично, но само когато Байрън застане съвсем близо. Така че нищо друго няма да може да прониква вътре, включително паяци. При мълчанието на Зоуи той добави: — Това е подарък. Предполагам, че ще си достатъчно заета с баба си, за да можеш да ходиш да отваряш вратата на една котка по десет пъти на ден. — Алекс посочи едно залепено листче на близкия шкаф: — Това е упътването как да се използва. Ръководството с инструкции е в… — Той прекъсна, когато Зоуи се доближи до него. Той инстинктивно хвана китките й, преди тя да ги обвие около врата му. Дистанционното падна с трясък на пода.

— Щях само да те прегърна — каза Зоуи, напушвайки я на смях. Никой подарък не я беше трогвал толкова много. Беше преизпълнена с така радост, че забрави да бъде предпазлива.

Хватката му върху китките й беше лека, но неумолима. Лицето му се изопна, сякаш току-що бе попаднал в смъртна опасност.

— Една прегръдка — прошепна тя, усмихвайки се.

Алекс леко поклати глава.

Зоуи гледаше очарована как червенината се издига към скулите и носа му. Той преглътна мъчително. Очите му бяха поразителни, през светлите синьо-зелени ириси сякаш се въртяха спици от звездна светлина. Той я гледаше така, сякаш искаше да я изяде жива. Но вместо да е разтревожена, тя беше изпълнена с безразсъдна възбуда.

Тъй като той не пускаше китките й, тя се повдигна на пръсти, наклони се по-близо към него, докато устните й докоснаха леко неговите. Отпусна китките си в неговата хватка, разбираше, че го измъчва някаква вътрешна борба. Усети момента, в който той изгуби. Тогава повдигна ръцете й зад гърба, притискайки ги ниско долу, и гърдите й щръкнаха нагоре. Устата му беше върху нейната. Той я държеше по начин, който правеше движението невъзможно — тя можеше да му отговаря единствено с уста, устните й се прилепваха отчаяно.

Без да прекъсва целувките, той я пусна и вдигна ръце към лицето й, като я галеше по страните. Изглеждаше решен да изтръгне всяко усещане и да го удължи колкото се може повече. Никой от тях не разсъждаваше рационално, нямаше място за никаква мисъл. Само за чувства. Само за желания. Зоуи повдигна тениската му и ръцете й докоснаха голата кожа на гърба му. Той реагира с тихо сумтене, притисна я силно към ръба на дървения плот и вдигна нагоре блузата й. Дъхът му беше накъсан, но ръцете бяха нежни върху гърдите й, стискаха и галеха, докато я целуваше. Той проникна във вътрешността на устата й, горещо и дълбоко. Пръстите му се плъзнаха под ръба на сутиена й и кокалчетата му докоснаха възбудените връхчета. Нежната плът беше стегната и тя усети сладката болка от неговото докосване да я пронизва. Той държеше връхчето и го подръпваше, дразнеше го леко, докато удоволствието я накара да се извива. Тя се бореше да се притисне по-близо до него, повдигаше се на пръсти, докато той я целуваше, сякаш се хранеше от нея, с отворена уста… влажно… и бавно…

Някой отвори входната врата.

Прекалено изненадана, за да реагира, Зоуи усети как Алекс бързо спуска блузата й надолу. Той взе един кашон от острова и го занесе на плота до мивката.

— Тук сме — обяви Джъстин, като влезе с рамото напред, понесла един кашон.

— Дуейн идва след мен. Еха. Виж само как изглежда това място.

Забелязвайки падналото на пода дистанционно, Зоуи побърза да попита:

— Не е ли красиво?

— Страхотно е и е невероятна инвестиция — отвърна Джъстин. — Няма да имам никакъв проблем да отдавам къщата под наем някой ден. Невероятна работа, Алекс.

— Благодаря — промърмори той, докато се опитваше да отвори кашона.

— Май си се задъхал вече, старче? — попита Джъстин с усмивка. — Добре че е тук Дуейн да помогне с тежките неща.

— Виж това, Джъстин — побърза да се обади Зоуи, преди Алекс да е казал нещо. — Алекс е инсталирал специална вратичка за Байрън.

Електронно управляемата вратичка за домашния любимец беше посрещната с възторжено одобрение, когато Дуейн влезе с още няколко кашона.

Дуейн беше добродушен мъж, който посещаваше редовно църквата на мотоциклетистите. Понякога беше грубиян и импулсивен, но беше верен на приятелите си и винаги готов да помогне на човек, който се нуждае. Видът му беше толкова заплашителен с изпъкналите буци мускули на ръцете, с полускритото от бакенбарди лице, че на Зоуи й трябваше известно време, за да се почувства комфортно с него. Но той изглеждаше предан на Джъстин, с която излизаше от половин година.

— Аз не съм от влюбчивите — беше казала Джъстин веднъж безгрижно, когато Зоуи я попита дали отношенията й с Дуейн могат да се задълбочат и да преминат в нещо постоянно.

— Искаш да кажеш, че си предпазлива и не бързаш да се влюбиш, или е във връзка с Дуейн…

— О, изобщо не съм предпазлива за това. А и Дуейн е страхотен. Просто не мога да обичам никого.

— Ти си много любящ човек — възрази Зоуи.

— Към приятелите и семейството, да. Но не мога да обичам някого по романтичния начин, за който говориш.

— Но правите секс — отбеляза развеселена Зоуи.

— Ами, разбира се. Хората могат да правят секс, без да се обичат, както знаеш.

— Някой ден — каза Зоуи замислено, — може би ще е добре да опиташ и двете едновременно.

Бяха внесени още надписани кашони, включително тези на Ева. След като Алекс и Дуейн излязоха да вземат мебелите от склада, Джъстин и Зоуи разопаковаха обувките и дамските чанти. Сложиха ги върху шкафчето за обувки и рафтовете в гардероба на главната спалня.

— Не си спомням всички тези подобрения да са били включени във фактурата — каза Джъстин. — Изглежда Алекс е свършил доста допълнителна работа тук. Плащала ли си му отделно?

— Не, направил ги е без дори да пита. Той наистина иска да направи къщата по-удобна за Ема.

Устата на Джъстин се изви в усмивка.

— Не мисля, че Ема е единствената, за която го е направил. Става ли нещо между теб и човешкия айсберг?

— Не, съвсем нищо — натърти Зоуи.

Веждите на Джъстин отскочиха нагоре.

— Щях да ти повярвам, ако беше казала „малък флирт от време на време“, или „решихме да бъдем приятели“. Но „съвсем нищо“… не, не се хващам. Виждала съм начина, по който те гледа, когато си мисли, че никой не забелязва.

— Какъв начин?

— Като че ли е умиращ от глад алпинист, току-що спасен след три дни глад, а ти си канелена кифличка.

— Не искам да говоря за това — каза Зоуи.

— Окей. — Джъстин продължи да подрежда обувките.

След миг Зоуи избухна:

— Няма да има нищо повече от целувки. Той ми даде ясно да го разбера.

— Радвам се да го чуя, защото ти вече знаеш моето мнение. — Джъстин се зае да отваря друг кашон.

— Той е по-добър човек, отколкото си мислиш — не се сдържа Зоуи. — По-добър е, отколкото той мисли, че е.

— Не го прави, Зоуи.

— Какво да не правя?

— Знаеш добре за какво говоря. Мислиш да го направиш и търсиш всички начини да го оправдаеш заради склонността си да харесваш емоционално ненадеждни мъже.

— Онзи ден — отвърна й Зоуи, — ти ми каза, че си емоционално неангажирана към мъже. Това означава ли, че никой не трябва да прави секс с теб?

— Не, това означава, че само определен тип мъже могат да имат сексуални отношения с мен, иначе ще изгорят. И ако изгорят, това ще е единствено по тяхна вина.

— Хубаво. Ако аз изгоря в резултат на това, че се забъркам с Алекс, или някой друг, няма да те моля за съчувствие. — Раздразненият тон на Зоуи накара Джъстин да я погледне изненадано.

— Хей, аз съм на твоя страна.

— Знам. И съм напълно сигурна, че си права. Но непрекъснато имам чувството, че ми се заповядва.

Джъстин извади обувките от кашона.

— Така или иначе няма значение — каза тя след миг. — Ще си заета с Ема и няма да имаш време да правиш глупости с Алекс.

По-късно Дуейн и Алекс внесоха мебелите и матраците в къщата и ги наслагаха там, където Зоуи посочи. Следобедното слънце беше започнало да слиза към хоризонта по времето, когато работата беше свършена. Сега предстоеше да се подредят по-дребните неща, което Зоуи щеше да направи утре.

Алекс пренесе стария й шивашки манекен в по-малката спалня, която още не беше боядисана. Той свали покривалото, с което го бяха увили по време на транспортирането. Беше покрит плътно с брошки, направени от кристали, скъпоценни камъни, емайл или боядисан лак.

— Къде го искаш? — обърна се Алекс към Зоуи.

— В ъгъла ще е добре. — Тя беше закачила по-голямата част от колекцията си от брошки върху манекена, сваляйки само дузина от по-ценните. Сега извади и тях от чантата си и отиде да ги прибави към останалите.

— Съжалявам, че тази стая още не е завършена. — Той се намръщи, когато огледа малкото пространство. Мокетът беше нов, но стаята трябваше да се боядисана наново и да се сменят старите контакти за лампите. С изключение на един нов гардероб — дълъг от едната до другата стена — стените бяха още без гипсокартон и врати.

— Свършил си невероятна работа — отвърна Зоуи. — А най-важното нещо са кухнята и спалнята на баба ми, които са страхотни. — Като изгледа с присвити очи манекена, Зоуи забоде още една брошка на празното място. — Май трябва да спра да ги колекционирам — каза тя. — Или да се снабдя с още един манекен.

Алекс стоеше до нея и гледаше внушителния брой бижута.

— Кога си започнала да ги събираш?

— Когато бях на шестнайсет. Баба ми подари тази за рождения ден. — Тя му показа едно цвете, покрито с кристали. — А аз си купих тази по случай завършването на кулинарното училище. — Тя вдигна червен емайлиран омар със златни пипала, закопчан върху гърдите на манекена.

— Ами тази? — Алекс посочи старовремска камея от слонова кост със златен обков.

— Сватбен подарък от Крис. — Тя се усмихна. — Каза ми, че ако притежаваш камея седем години, тя става талисман.

— Ти заслужаваш късмет — каза той.

— Мисля си, че хората невинаги разбират кога ги е споходил късметът. Или го осъзнават по-късно. Като развода с Крис. Оказа се, че той е най-хубавото нещо и за двама ни.

— Това не е било късмет. А спасение след грешка.

Тя направи физиономия.

— Опитвам се да не мисля за брака като за грешка, а по-скоро като за нещо, което съдбата е сложила на пътя ми. За да ми помогне да разбера и да се поуча.

— И какво научи? — попита той с насмешлив блясък в очите.

— Как да съм по-добра в прощаването. Как да съм по-независима.

— И не мислиш, че може да научиш тези неща, без някоя по-висша сила да те изправи пред изпитанията на един развод?

— Ти сигурно не вярваш във висша сила.

Той сви рамене.

— Екзистенциализмът винаги е имал много повече смисъл за мен, отколкото Съдбата, Бог или Късметът.

— Никога не съм знаела какво точно е екзистенциализъм — призна Зоуи.

— Направление във философията, което отрича смисъла на живота и нравствеността. Според него трябва сам да намериш своята истина. Собственото значение. Защото нищо друго няма смисъл. Няма по-висша сила, само човешки същества, които вървят, залитайки, през живота.

— Но… искаш да кажеш, че да нямаш вяра те прави щастлив? — попита тя със съмнение.

— Според екзистенциалистите можеш да си щастлив само ако успееш да живееш, опровергавайки абсурдността на човешкото съществувание. Така че… щастие… няма.

— Това е ужасно — каза Зоуи, смеейки се. — И твърде сложно за мен. Аз обичам неща, в които можеш да си сигурен. Като например готварски рецепти. Знам, че правилното количество бакпулвер кара кекса да бухне. А яйцата свързват другите съставки. И животът като цяло е добър, както и повечето хора, а шоколадът е доказателство, че Бог иска ние да сме щастливи. Виждаш ли? Мозъкът ми работи на възможно най-повърхностното ниво.

— Харесва ми как работи мозъкът ти. — Когато задържа погледа й, в очите му се появи кратък, горещ проблясък. — Звънни, ако имаш някакви проблеми — каза той. — Иначе ще се видим чак след няколко дни.

— Не бих си и мечтала да те безпокоя в почивните ти дни. Ти работи практически, без да спираш от началото на проекта.

— Не е трудно да работиш — каза той, — когато ти плащат добре.

— Независимо от всичко го оценявам.

— Ще дойда в къщата в понеделник. Отсега нататък няма да започвам преди десет, така че баба ти да има време да стане и да закуси, преди да започнат всички шумове.

— Гавин и Айзък ще дойдат ли с теб?

— Не. Само аз през първата седмица. Не искам да обърквам Ема с прекалено нови лица наведнъж.

Зоуи беше трогната и малко изненадана, осъзнавайки, че Алекс толкова се съобразява с чувствата на баба й.

— Какво ще правиш този уикенд? — попита тя и Алекс спря на прага.

Изгледа я с непроницаем поглед.

— Дарси идва. Иска да подреди къщата, така че да се продаде по-бързо.

— Мисля, че беше споменал, че тя е вече безлична. Не е ли това смисълът на декорацията?

— Явно невинаги. Дарси ще доведе експерт по целева декорация. Идеята е да изпълниш къщата си с цветове и предмети, които да накарат потенциалните купувачи да се свържат емоционално с мястото.

— Мислиш ли, че това ще проработи?

Той сви рамене.

— Няма значение какво мисля аз, това е къщата на Дарси.

Значи Алекс щеше да прекара поне част от уикенда, ако не и целия, в компанията на бившата си съпруга. Зоуи си спомни как веднъж й беше казал, че той и Дарси са спали заедно след развода. Това може би щеше да се случи отново, помисли си тя и я налегна депресия. Нямаше причина за Алекс да откаже предложение за секс, ако Дарси искаше.

Може би това не беше депресия. А нещо по-лошо. Чувстваше се така, сякаш е направила пай с отровни плодове и го е изяла целия.

Не, определено не беше депресия. Беше ревност.

Зоуи се опита да преодолее чувствата си и да се усмихне, сякаш не я е грижа. От усилието устата я заболя.

— Приятен уикенд — успя да каже тя.

— Не теб също. — Алекс излезе.

Той винаги си тръгваше, без да се обърне назад, помисли си Зоуи и заби още една брошка в лъскавия манекен.

* * *

— За какво бяха всичките тези глупости? — попита призракът кисело, докато вървеше редом с Алекс. — Екзистенциализъм, животът бил безсмислен… не е възможно наистина да вярваш в това.

— Наистина вярвам. И престани да ме подслушваш.

— Нямаше да те подслушвам, ако имаше какво друго да правя. — Призракът го изгледа намръщено. — Погледни се. Сякаш си преследван от призраци. Това е толкова не екзистенциално, колкото можеш да си представиш. Фактът, че аз съм с теб, означава, че не всичко свършва със смъртта. А също така означава, че някой или нещо ме е набутал в живота ти поради някаква причина.

— Може би ти не си дух — промърмори Алекс. — Може би си плод на въображението ми.

— Ти нямаш въображение.

— Може би си симптом на депресия.

— Тогава защо не изпиеш един прозак да провериш дали ще изчезна?

Алекс спря пред вратата на пикапа си и изгледа призрака мрачно.

— Защото няма да се махнеш — каза той накрая. — Защото съм залепен за теб.

— Значи не си екзистенциалист — обяви призракът самодоволно. — Ти просто продължаваш да си задник.