Кристина Дод
Близо до теб (4)

Трета глава

Беше сряда. Кейт беше на тази работа от три дни.

Денем се усмихваше толкова много, че чувстваше устните си замръзнали. Вечер проучваше всичко, свързано със специалната сесия: училищно финансиране, кой за какво гласува, какво казват учителите, какво казва губернаторът. Тя установи, че Линда не е особено обичана от властимащите, не защото схващаше фактите погрешно, а защото ги схващаше правилно и ги даваше на обществото, без да прибягва до бомбастична реторика.

Кейт имаше чувството, че е попаднала в един различен свят; имаше също така чувството, че се е прибрала у дома.

В ранния следобед се обади за оператор и Брад й изпрати Кейти Стоун, висока жена с широки рамене, с бейзболна шапка на главата, която боравеше с камерата усърдно и ефикасно. В дзен тишината тя гледаше как Кейт подрежда депутатите, които ще интервюира, в ротондата на сградата.

— Какво си мислиш, че правиш? — Линда забърза към тях, обула обувките си с най-високи токчета и облякла най-тясната пола, която Кейт бе виждала. — Къде отиваш с моята операторка? Защо?

— Депутат Хауъл казва, че републиканците имали тайна среща за промяна в структурата на образователната система в щата. — Кейт го инструктира къде да застане, докато му задаваше въпросите.

— Това е лъжа — каза Линда автоматично. Като погледна към законодател Хауърд, тя се поправи: — Преувеличение.

— Господин Дуарте ме пусна на срещата. Направих снимки. А сега, ако ме извиниш… — Кейт отправи неискрена усмивка към Линда, след това се върна към работата си.

По време на интервютата усещаше прогарящия поглед на Линда между плешките си, докато накрая, след като измъкна и най-дребната информация от своите източници, се обърна към колежката си.

Но Линда не беше там. Вместо това се бе насъбрала неизбежната тълпа от хора, надяващи се да попаднат пред камерата. Сред тях бе едно ококорено дете с майка си, двама японски джентълмени с куфарчета, слаба млада жена в инвалидна количка, и висок, около двайсет и пет годишен испанец на заден план. Беше с мръсни дънки, увиснали на тесните му хълбоци. Черната му тениска беше с отрязани ръкави, които разкриваха загоряла кожа, силно мускулести ръце и широки рамене. Той беше вързал крещящо копринено сако в пурпурно и червено около кръста си. Черната му коса висеше около врата му. Имаше бял белег, който минаваше през кафявата му буза, и мустаци, а очите му… бяха най-красивите златистокафяви очи, които Кейт беше виждала през живота си. Красиви… и студени. Жестоки. Сега бяха присвити върху нея.

Двайсет и пет годишен? Не. Тя се поправи наум. Трийсет, може би и повече, и як. Заплашителен. Прекалено възрастен, за да е лидер на банда. Дилър на дрога? Не, това сако бе прекалено ярко за някой, който иска да остане в сянка.

После той се усмихна, остър отрязък опасност.

Дъхът й спря.

Без да каже дума, той й предлагаше секс. Без красиви думи, без никакви думи, той предлагаше двете им голи тела да се преплетат в изгаряща страст.

И без думи тя знаеше, че сексът с този… този звяр, би бил взрив от горещина, бърз, с бърз край. Задоволяващ. А когато го направеха, щяха да го правят отново. Нещо в начина, по който той стоеше, в очертанията на широкия му торс, подигравателно повдигната усмивка й казваше, че ще е ненаситен.

С него и тя щеше да е ненаситна.

Лицето й се наля с топлина. Тя не беше такава жена. Към нея не се обръщаха непознати мъже. Тя не разбираше грубата сексуалност. Не бе докосвана от изпепеляваща страст. Беше умерена, дисциплинирана… нормална. Даже много, много нормална.

Кейт се обърна с рамо към него и благодари на всички, които бяха говорили с нея.

Когато погледна отново в неговата посока, го нямаше.

Но щом двете с Кейти тръгнаха към телевизионния ван да редактират лентата, Кейти каза:

— Не че нямаше обичайната тълпа от идиоти… но този тип… как се беше вторачил в теб само. На твое място бих се оглеждала няколко дни и ако се появи отново, бих говорила с полицията.

— Значи не съм си въобразила? — Кейт знаеше, че не си е въобразила.

— По дяволите, не, а той изглеждаше сякаш е готов да влезе в бой с ножове. — Кейти погледна надолу към Кейт. — Мен ме хвана страх, а ти си къде-къде по-дребна.

— И мен ме хвана страх — призна Кейт.

Линда беше вече във вана и редактираше материала си, и Кейт трябваше да изчака, докато не стана прекалено късно за нейния. Но го направи и го изпрати в канала. Брад го одобри толкова бързо, че Линда изскърца със зъби и Кейт хвана Кейти, че се подхилва. След това Кейт се върна отново в правителствената сграда, направи предаване на живо и чак след това отиде в телевизионната станция да гледа, докато имейлите валяха.

Кое е новото момиче?

Изглежда глупава.

Изглежда умна.

Нуждае се от грим. Мога ли да препоръчам Къщата на красотата на Луела на ъгъла на Пайн и Трета?

Първият ден на Кейт с репортажи за остинската телевизия беше успех. Тя се усмихна на стисналия устни екип в нюзрума, след това се прибра вкъщи с ясното съзнание, че е свършила добра работа.

На следващия ден видя как всичко отива по дяволите.

Сутринта сенатор Ричардсън започна обструкция, която трая тринайсет часа. Линда, която очевидно гледаше ръкописа на стената, се прибра вкъщи болна. Репортерите за другите канали се разотидоха в течение на деня. Кейт отрази цялата ужасна смрадлива реторика, надявайки се на пробив, който никой друг тук не би могъл да хване, но когато завърши, на лентата нямаше ни един читав момент.

Напусна сградата в девет. Здрачаваше се, уличните лампи светеха и единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи и да кисне в горещата вана, докато бедните й крака престанеха да приличат на краката на Барби на токчета. Вървеше сама, но не се страхуваше. Беше живяла в толкова много страни, бе учила в толкова различни училища и създала толкова много различни приятелства, че бе изпълнена с доверие в почти всяка ситуация.

Но когато влезе в колата си, установи, че е изкривена. Отне й минута, преди да осъзнае… беше килната на една страна. След още една минута й стана ясно, че някой е спукал гумата й.

Стоеше и се взираше невярващо в нарязаните каучукови парчета и съзнанието й, вцепенено от часовете безсмислени речи, трепна и се изпълни с внезапен страх.

Беше сама на паркинга.

Предишния ден я беше гледал някакъв мъж, испанец с толкова студени очи, че беше потръпнала от тяхната жестокост и сексуалност. Сега се изненада от това колко ясно си го спомня — височината му, чувствеността, заплахата.

Може би не беше срязал гумата й, с цел да я намери и изнасили, или да я убие, но тя нямаше да рискува. В настъпващия мрак извади мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото си.

Докато набираше цифрите, се разрови из чантата си, търсейки сълзотворния спрей. Щеше да се обади в полицията, а ако някой се опиташе да я нарани, щеше да напръска негодника между очите.

— Мис Монтгомъри? Да не би нещо да не е наред?

Тя се обърна прекалено бързо, стиснала спрея.

— О! — Сенатор Обърлин спря на няколко крачки с вдигнати ръце. — Не исках да ви стряскам.

— Не. Не сте. Ъ-ъ-ъ… — Това не беше мъжът със студените очи, въпреки че в здрача и уединеността силуетът му изглеждаше заплашителен и арогантен.

След това, когато заговори, илюзията се разсея.

— Това вашата кола ли е? — Той изцъка невярващо. — Казвал съм на колегите, че е нужна защита за репортерите ни, но нищо не стана. Тези момчета разбират от скрити оръжия, но не и от здрав разум.

Кейт подпря ръка на покрива на колата. Въображението й, обикновено толкова мудно, бе прехвърлило вината на Обърлин. Сенатор Обърлин, мъжът, който я бе накарал да се почувства неудобно от неговото внимание, и докосването му, продължило прекалено дълго.

— Щеше да е по-добре, ако тук имаше пазач — каза тя.

— След единайсети септември сключихме договор с частна охранителна компания. — Той съблече сакото на костюма си и нави ръкавите си нагоре. — Осигуряват тайни агенти, които наблюдават сената. Но следят само сградите, поради което се оказвам единственият, който да ви помогне. Знаете ли, мис Монтгомъри, когато бях тийнейджър, работех на бензиностанция. Не съм сменял гума от двайсет години, но се обзалагам, че ще си спомня как става.

Ръката й се вдигна към телефона.

— Сенаторе, моля ви, нека се обадя в сервиза, ще дойдат да се погрижат.

Тя видя едва-едва, че очите му проблеснаха.

— Предполагам, си мислите, че съм прекалено стар, за да използвам крик.

— Не, сър! Изобщо не съм си помисляла такова нещо. Вие сте в страхотна форма. — Наистина беше. Тя го бе забелязала. Нито грам тлъстина около корема, а голите му ръце бяха силно мускулести. — Само че сте облечен прекалено добре, за да коленичите на някакъв паркинг.

Отваряйки багажника, той измъкна крика и гумата.

— Погледнете на това като на услуга с ясната цел да ми върнете услугата.

Трябва наистина да беше уморена, защото през ума й отново премина картината на изнасилване и убийство, и предупреждението на Линда: „Не влизай в заседателна зала със сенатор, освен ако не искаш да изгубиш целомъдрието си“.

— Някой ден ще имам нужда от отразяване на моите законопроекти. — Като коленичи до гумата, той експедитивно свали болтовете.

Първо я изпълни облекчение, след това смут.

— Сър, не мога да ви го обещая — произнесе тя несигурно.

— Тогава можете да отидете и да ми донесете един хамбургер по време на следващите дебати. — Той свали нарязаната гума и я замени с резервната. Работеше ефикасно, завъртайки колелото и затягайки болтовете.

Тя се отпусна. Онзи испанец от вчера й беше влязъл под кожата. Навсякъде, накъдето погледнеше, бе започнала да вижда беди, дори когато нямаше и помен от такива.

— От „Уендис“ или от „Макдоналдс“?

— Имах по-добра идея. Двамата със съпругата ми организираме парти следващата седмица. Може би ще можете да дойдете. Деветнайсети септември. Нашата годишнина, двайсет и петата, и планираме голямо забавление. — Той звучеше сърдечно, радушно. Свали крика, хвърли спуканата гума в багажника и изтри с кърпичка пръстите си. — Елате с приятел.

Не можа да измисли причина да откаже. Не виждаше защо да не отиде на парти, на което несъмнено щеше да има и други репортери, и може би да създаде контакти, които щяха да са й от полза. Плюс това наистина му го дължеше. Не й се бе наложило да чака сама да пристигнат от автосервиза и да сменят гумата й.

— Ще дойда с удоволствие. Благодаря ви сенаторе… за всичко.

* * *

— Не знам, мамо. — Кейт разчисти мръсните чинии от индонезийската маса с дърворезба в елегантната градска къща на майка си. — В Хюстън шефът на телевизионния канал беше негодник, а всички останали бяха мили. Тук шефът е мил, но репортерите се държат с мен като с боклук.

— Той хубав ли е? — попита майка й автоматично.

Беше сготвила фантастична вечеря, за да отпразнуват първата работна седмица на Кейт на новото място, и сега остави Кейт да разтреби, докато тя отпиваше от малка чаша порто.

— Кой?

— Новият ти шеф?

— Брад ли? Не, никак. — Кейт си помисли за тежкия цигарен мирис, който се разнасяше във въздуха около Брад и повтори: — Никак.

— Много лошо. — Майка й реагираше на необвързаността на Кейт като бик на червено. — Нуждаеш се от социален живот.

— Не, нуждая се да намеря достатъчно истории, така че кучката Линда Нгуен да се държи прилично с мен. — Кейт пусна сребърните прибори върху чиниите малко по-силно, отколкото трябваше.

— Не казвай „кучка“. Ако се каниш да потрошиш китайския порцелан, по-добре остави чиниите за икономката утре. И… почакай… Линда Нгуен ли каза? — Майка й отклони вниманието си. — Гледала съм репортажите й. Харесвам я много.

— Да, но тя не ме харесва. — Кейт премести чиниите с по-голямо внимание.

— Ще я спечелиш с времето. — Двете жени размениха усмивки. Мерилин Монтгомъри, красива петдесет и осем годишна жена, беше стройна, елегантна брюнетка, която се поддържаше във форма с работа в градината и фитнес, и набиране на средства за всякакви благотворителни събития. Биваше я също така в организирането на партита, безмилостно изстисквайки пари от корпорации с финес и чар. Също така бе член на борда на остинския Симфоничен оркестър и председател на приюта за бездомни деца.

Майка й винаги бе вярвала в нея. Баща й винаги бе вярвал в нея. Вярваха, че тя може да направи каквото поиска, да бъде каквато поиска. Това беше истинската причина, която караше Кейт да успява. Искаше да оправдае тяхната вяра — и собствената й вяра в себе си. Тя можеше да е сираче. Можеше да е дъщеря на уплашена тийнейджърка или проститутка. Но беше силна. И щеше да успее.

— Ако не ги спечеля, пак ще продължа да си върша работата.

— Разбира се. Ти си дъщеря на баща си.

Болката и трагедията от смъртта на Скийтър Монтгомъри бяха довели до изключително близките отношения между Кейт и майка й. Иначе двете жени нямаше да могат да преживеят агонията, знаейки, че мъжа, когото обичаха, е бил заловен от терористи, може би е бил измъчван, може би е бил убит… Когато след два месеца чакане тялото му беше намерено, бе почти облекчение да знаят със сигурност.

Това бе най-лошата част от всичко, че потвърждението на смъртта му е облекчение.

След убийството на баща й преди пет години, майка й беше започнала да се тревожи от най-малкото. Беше създала дом за тях в Нешвил, докато Кейт учеше във „Вандербилт“. Кейт никога не го призна, но майка й я държеше толкова изкъсо по време на следването, че беше почти потискащо. Когато си намери работа в Хюстън, решението на майка й да се върне в родния си град Остин бе дошло като пълна изненада.

— Ще се чувстваш добре сега да живееш сама, нали, скъпа? — бе попитала майка й. — Вече не се страхуваш, нали?

И Кейт бе осъзнала, че се е страхувала… и че времето с майка й я е излекувало. Майка й беше най-страхотният, най-умният човек на света.

— Но съм и дъщеря на майка си. — Тя тръгна към кухнята с купчината чинии. — Ако ти не ме беше научила как да удрям когото трябва по капачката на коляното с увита в кадифе пръчка, нямаше да се справя толкова добре тази седмица. Сенатът е точно каквото очаквах.

— Развратен? — попита майка й заинтригувана.

— И очарователен. — Залите на комисиите с печата на Тексас начело, широките, виещи се стълбища, суматохата по време на сесия. — Срещнах толкова много хора. Но само няколко се открояват. Запознах се със сенатор Мартинес. И сенатор Обърлин. Знаеш ли го?

Майка й поклати глава.

— Не, но политиците са ми скучни. Той важен ли е?

— Линда казва, че бил много влиятелен.

— Привлекателен ли е?

Кейт завъртя очи.

— Възрастен и женен от двайсет и пет години.

— Ох. — Майка й се отпусна. — Ако ти не си намериш добро момче, ще трябва аз да го направя вместо теб. Дийн Сандърс е доста изгодна партия. Красив е. Адвокат в „Макмилан и Андерсън“. Познат е в обществото на Остин.

— И? — Кейт изчакваше падането на втората обувка.

— Разведен е, но майка му казва, че съпругата му е причинила проблемите и че сега той е готов да излиза отново на срещи.

— Не. Моля те, не. — Кейт отиде при майка си и я прегърна. — Наистина, мамо. Не. Не искам мъж, който е преживял развод.

— Но майка му казва…

— Лъже. Знаеш я, че лъже.

— Предполагам — съгласи се майка й раздразнено. — Но е добър човек. Заслужава някоя като теб.

— Аз съм единствена — пошегува се Кейт. — Няма как всички мъже да са късметлии.

Остана при майка си до девет.

— Утре е работен ден, мамо. — Беше се мръкнало напълно, когато забърза към колата си, която бе паркирала на мястото за посетители пред сградата.

Чу звук зад себе си. Лека стъпка, кратко докосване на дреха до метал. Обърна се, очаквайки да види майка си, бързаща подире й с допълнителна порция корнуолска кокошка.

Не видя движение. Няколко паркирани коли, храсти, цветя…

Може би е било котка. Или катерица. Нещо.

Тя сканира тротоара зад себе си.

Не се виждаше никой. Като сви рамене, тя влезе в автомобила си и потегли към къщи.

* * *

Тази нощ телефонът на Кейт позвъни в два след полунощ. Още сънена, тя се пресегна за слушалката, сърцето й биеше в гърлото.

Майка й ли беше? Да не би да бяха хванали и майка й?

Когато вдигна, отсреща не се чу никой. Линията беше отворена, но никой не заговори, никой не дишаше. Тя затвори телефона и стана от леглото.

На дисплея пишеше: Скрит номер.

Реши, че е станала грешка.

Изпи една чаша вода и се погледна в огледалото.

Мразеше това. Някой звъни посред нощ и всичките страхове и терзания след отвличането на баща й се връщат. Всички спомени се строиха и минаха през съзнанието й. Бяха оживели кошмари и колкото и да се опитваше, нищо не можеше да ги изтрие.

Върна се в леглото и час по-късно, тъкмо когато бе започнала да се унася, телефонът отново иззвъня. Стана и го погледна, но този път не вдигна. Отново пишеше „Скрит номер“.

Случайност, може би. Лоша случайност, след като и двата номера не фигурираха в списъка й с контакти, и не се изписваха, но независимо от всичко — случайност.

Когато в пет сутринта телефонът отново звънна, тя остави телефонният секретар да се включи. Нисък, ръмжащ, отвратителен глас каза:

— Махай се, кучко.

След което настъпи тишина.

Същия ден, за да прикрие тъмните кръгове под очите си, Кейт си сложи допълнителен грим.

Две вечери по-късно, когато излезе от правителствената сграда, намери драсканица с вар на прозореца на колата си.

С разкривени букви на стъклото се четеше: „Махай се, кучко“.

Кейт се втренчи в посланието. Сърцето й биеше в гърлото. Слепоочията й се стегнаха от страх. Тя се огледа да провери дали някой не я гледа, но никой от минаващите наоколо не й обърна внимание.

И все пак трябваше да признае истината.

Имаше преследвач.

Само дето не знаеше какво да направи.

Още нямаше смелост да се обади в полицията. Въпреки уверенията на Брад за работата й — беше изпреварила всички други телевизии в Остин с още два репортажа — не се съмняваше изобщо, че всички репортери в КейТи Ти Ви биха се радвали да видят провала й. Ако обявеше, че има преследвач, щяха да решат, че се прави на голяма звезда, и да се изсмеят в лицето й. Нямаше да може да понесе нещата да се влошат още повече.

И все пак беше наясно с фактите. Знаеше, че преследвачите обичат да се целят в репортерки. Това бяха нестабилни хора и въпреки че нищо не й бяха сторили до момента, бе твърде вероятно инцидентите да ескалират дори до сериозно престъпление — изнасилване и убийство.

А най-лошото беше, че тя се страхуваше през цялото време.

Очакваше да е всеки.

Испанецът — той знаеше как да изплаши една жена с поглед.

Сенатор Обърлин — нещо в него я бе накарало да се почувства некомфортно веднага, а и той се бе появил много удобно да я спаси на паркинга. Може би тъкмо той беше организирал спукването на гумата й, за да се приближи и да я заговори.

Линда… тя беше ревнива и злобна.

Брад, Кейти, можеше да е всеки, когото Кейт познаваше, всеки тийнейджър, който обикаляше сградата на правителството и я разпознаеше като журналистка, всеки мъж, който я оглеждаше и флиртуваше с нея.

Дори сега, когато слънцето едва се накланяше на запад, тя погледна назад, когато прекоси улицата зад правителствения комплекс. Никога не се бе държала така преди и знаеше, че смях не смях, подигравка или не, трябваше да се свърже с полицията. Веднага.

Никоя работа не си заслужаваше да умреш заради нея.

Когато прекоси бялата линия в средата на улицата, чу форсиране на двигател и скърцане на гуми. Зад завоя се показа сива кола и се понесе право към нея.

Тя се втурна към тротоара. Падна тежко на земята. Претърколи се, обезумяла от ужас. Паниката обхвана съзнанието й с остри нокти. Бягай! Той е след теб!

Но автомобилът продължи пътя си. Стрелна се от едната страна на улицата към другата, загубил контрол и едва не се преобърна. След това се изправи и изпод гумите му се вдигна облак черен пушек, когато се отдалечи.

Кейт не знаеше дали е била ударена или просто е паднала силно. Лежеше простряна на тротоара, единият й нокът беше счупен и окървавен, дланите й ожулени, панталонът й скъсан на коляното. Тя примига, когато черни точки замъглиха зрението й, и се помъчи да се пребори с надигащия се пристъп на гадене.

— Какво, по дяволите…?

Кейт чу този остър, раздразнен глас и вдигна глава.

Линда коленичи до Кейт, тъмните й очи блестяха нетърпеливо.

— Какво стана, по дяволите?

— Някой се опита да ме блъсне. — Под главата й се беше образувало тъмночервено петно. Тя докосна брадичката си и отдръпна окървавените си пръсти.

— Не драматизирай. — Линда извади мобилния си телефон. Когато се свърза с 911, каза: — Който и да го е направил, очевидно е бил пиян. Не видях регистрационната табела, но беше сив седан „Инфинити“, струва ми се.

Болката бе започнала да си проправя път под шока на Кейт.

— Не можах да видя шофьора, прозорците бяха затъмнени. — Линда трябва да се бе свързала с оператора, защото произнесе в слушалката: — Трябва ни линейка на ъгъла на Петнайсета улица и „Сан Хасинто“. Имаше транспортен инцидент…

— Не. — Кейт поклати глава. — Не. Това не беше инцидент.

Линда бавно свали телефона от ухото си.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой ме преследва. — Най-после го призна гласно. — Следи ме от известно време.