Кристина Дод
Близо до теб (26)

Двадесет и пета глава

Тийг се събуди от писъка на линейката и от една мисъл.

Тя добре ли е? Наред ли е всичко с Кейт?

Той смътно си спомняше как вижда Обърлин с пистолет, после как Кейт го застрелва и как той върви, олюлявайки се през гробище, пълно с хора…

Семейството на Кейт.

Тя добре ли е?

Усилието да си спомни караше мозъка му да се чувства така, сякаш се пръска. Всяка неравност по пътя предизвикваше болки; някакъв мъж в синя униформа заби игла в ръката му.

Тийг избухна:

— Не ме дрогирай, негоднико. Пусни ме, трябва да я спася! — Преди да са я простреляли. Преди той да е принуден да се срещне с резултатите от своята некомпетентност. С глупостта си. Години и години наред… всички тези години… но този път щеше да е по-лошо. Много по-лошо.

— Тийг, престани! — Едно лице се наведе над него.

— Кейт? — Беше Кейт. Беше красива. Изглеждаше здрава.

Изглеждаше строга.

— Ранен си, а те се опитват да ти помогнат. Ще те закараме до хеликоптера, за да отидеш в Сан Антонио, но трябва да се успокоиш.

Една игла убоде ръката му. Още усещаше болката, но сякаш беше нечия чужда. Обзе го най-чудесното чувство за здраве.

— Кейт, обичам те.

— Ш-ш-шт. — Тя допря хладната си ръка до горещата му буза. — Не говори сега.

Той я обичаше. Какъв глупак е бил да не го разбере досега. Какво друго трябваше да й каже? О-о-о. Знаеше.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Устните й се раздвижиха, но въпреки че чуваше думите, той не можеше да разбере какво казва тя. Все пак беше разбрал едно нещо. Тя беше намерила току-що семейството си, но все пак бе останала с него. И отиваше в болницата с него.

Той се отпусна на носилката. Остави парамедиците да го измъчват с игли и превръзки.

Защото беше спасил Кейт. Тя беше жива и невредима.

Само веднъж в живота си бе спрял куршума и бе спасил жената, която обичаше.

* * *

Кейт стоеше сама в чакалнята в болницата, разтъркваше ръце и искаше някой да излезе от онази врата и да й каже, че Тийг ще се оправи. Знаеше, че е жив. Но никога не беше виждала толкова много кръв.

Почувства замайване и олюлявайки се отиде към чешмичките. Наведе се, подложи лице под водната струя и се надяваше никой от останалите в чакалнята да не е забелязал. След малко слабостта премина и тя се изправи. Подпря ръка на стената и втренчи очи в краката си.

Тийг се държеше ирационално в линейката, опитваше се да удря парамедиците и викаше. Беше успяла да го успокои достатъчно, за да могат да му дадат лекарства, но боже… Толкова много кръв. И тогава…

Кейт искаше майка си. Тя разтърка силно чело.

* * *

Искаше майка й да бъде тук, тогава семейството й щеше да е цяло. Те се бяха държали мило в гробището, представиха се, галеха я, сякаш беше отдавна изгубено кученце. Но Кейт не ги познаваше. Хоуп и Пепър, Дан и Зак, Гейбриъл…

Кои бяха те, всъщност? Не си спомняше никой от тях. В този момент не можеха да я успокоят повече от непознатите, които седяха в чакалнята, доброволеца, който стоеше на регистрацията или коравосърдечната сестра, която ръководеше спешното като сержант по строева подготовка. Кейт искаше майка си.

— Скъпа! — Любимият, познат глас се чу откъм вратата. — Дойдохме колкото се може по-бързо.

Кейт вдигна глава.

— Мамо!

Майка й изтича към нея и взе Кейт в прегръдката си.

— Как е той? Положението лошо ли е?

— Не знам. — Кейт отпусна глава на рамото на майка си. — Ох, м-мамо. — Първият й хлип предизвика втори. — Страхувам се, че ще у-умре за това, че ме спаси.

Нежни ръце я обхванаха, притиснаха майка й, поведоха ги към една кушетка.

— Куршумът е пронизал скалпа — каза един мъжки глас. — Вероятно не е сериозно.

Кейт вдигна глава.

Всички бяха тук. Цялото й семейство. Бяха наобиколили нея и майка й.

Тя погледна мъжа, който говореше. Тъмни очи, руса коса, загорял, жилав. Беше й близък.

Точно сега, обаче, не можеше да си спомни името му.

— Това е Дан, съпругът ми. Той има ранчо и е бивш ловец на терористи. — Сестрата на Кейт явно усети объркването й. Пепър усети объркването й. Черна, къдрава коса, зелени очи, лице, което би трябвало да подсказва на Кейт за непокорство.

— Вероятно? — попита Кейт.

— Дан не е лекар, но е виждал много рани — обади се Хоуп. По-голямата й сестра. Кестенява коса, сини очи, лице, което караше Кейт да се чувства така, сякаш се е върнала вкъщи.

— Той… той се бореше с тях. — Сълзи изпълниха очите й. Тя нетърпеливо ги избърса. Не можеше да види, а трябваше да види, да чуе, да е нащрек, в случай че докторът излезеше да съобщи за състоянието на Тийг. — Парамедиците. Бореше се с тях. Т-те му дадоха болкоуспокоително и внезапно той подбели о-очи и изпадна… в безсъзнание.

Мама я прегърна през раменете.

— Виждал съм много рани от куршуми и това, че е в безсъзнание, не означава непременно, че е зле — каза Дан.

— Парамедиците смятаха, че е така. Скочиха, започнаха да го обдишват и… не знам какво правиха. — Кейт си пое дъх.

Хоуп се обърна към съпруга си.

— Зак, можеш ли да разбереш какво става?

Зак — чернокос мъж с посребрени кичури, тъмни очи и отличителна външност — кимна, потупа Кейт по рамото и се насочи към бюрото, където сестра Годзила властваше с презрение и пълен непукизъм.

— Не се тревожи, Кейтлин, хората казват на Зак това, което го интересува — обади се Гейбриъл. Приемният брат на Кейт. Тъмна коса, зелени очи. Красив.

— Тя не искаше да ми каже. — Гласът на Кейтлин все още трепереше отвратително и тя не откъсваше поглед от Зак. — Не искаше да ми каже нищо.

Зак заговори с Годзила и когато тя му отвърна пренебрежително, той подпря ръце на бюрото, наведе се напред и заговори отново.

Годзила се изправи. Без да откъсва поглед от Зак, тя набра някакъв телефон и се обади. Записа си нещо, после го подаде на Зак, като му разясни нещо и го изпрати с поглед, докато той се отдалечаваше.

— Как успя да го направи? — прошепна Кейт.

— Трябваше да го видиш как ни извика хеликоптер, за да можем да дойдем тук след теб. — Мерилин прозвуча благоговейно. — Той умее да се държи с хората така, че да ги кара да искат да му помагат.

— Резултатът от това цял живот да си имал много пари — каза Хоуп.

Зак се приближи до тях.

— Куршумът е наранил черепа на Тийг. Той е в шок. Има сътресение на мозъка. Затова е в безсъзнание.

— Ще се оправи ли? — попита Кейт.

— Тя няма право да изказва каквото и да било мнение. Но кимна леко, така че предполагам, че прогнозата е добра. Или поне не е лоша. — Зак кимна също, доволен.

Облекчението беше толкова силно, че Кейт затвори очи и отпусна отново глава на рамото на майка си.

— Слава богу! — Думите на Хоуп прозвучаха като нещо повече от възклицание. Те бяха молитва.

— Да, слава богу. — Майката на Кейт разтърка гърба й по онзи майчински начин, който винаги я успокояваше толкова много.

— Тийг е в интензивното — допълни Зак. — Кейт, можеш да отидеш да го видиш. Докторът ще мине да те вземе и ще те вкара вътре.

Кейт се изправи веднага.

Майка й остана да седи, ръката й все още държеше тази на Кейт.

— Онази сестра ми каза, че само роднини могат да влязат. — Кейт беше заковала очи върху вратата. — Обясних й, че тук няма никакви роднини и тогава тя заяви, че значи няма да има посетители.

Всички погледнаха към сестрата в ужас.

Нито едно мускулче не трепна по лицето на Зак.

— Убедих я по друг начин.

В този момент Кейт осъзна колко закрилнически се държеше семейството с нея. Нейното семейство. До преди четири часа не бе чувала имената им от времето, когато е била десетмесечно бебе. Сега те бяха тук. Бяха разтревожени… за Кейт. За тяхната малка сестра.

Беше странно и прекрасно и… просто странно.

Но нямаше време да мисли за това, защото една уморена жена в бяла престилка влезе в стаята.

— Мис Монтгомъри?

Кейт забърза към нея.

— Здравейте, аз съм д-р Кан. — Лекарката стисна ръката й. — Можете да видите господин Рамос, но ви предупреждавам, че е съвсем неподвижен и много блед.

По пътя към интензивното д-р Кан увери Кейт, че куршумът само леко е засегнал черепа му, но всеки контакт между куршум и глава я правел нещастна. Въпреки това, обаче, смятала, че той ще се възстанови без проблем, като се изключи силното главоболие. Тя предупреди Кейт, че натъртванията от инцидента и куршума изглеждат по-зле, отколкото са. Заведе я до леглото, където Тийг бе свързан с тръби, монитори и принтери, които плюеха непрекъснато неразбираеми безсмислици, и я посъветва:

— Само десет минути.

Неподвижността му я порази. Беше свикнала да го вижда жизнен, отзивчив и толкова жив, че те винаги имаха усещане за протичане на ток помежду им. Сега беше блед, моравите му натъртвания личаха под белите превръзки, обвиващи черепа му.

— О, Тийг — прошепна тя. Внимателно взе ръката му. Тя остана да лежи отпусната в нейната. — Тийг, слушай. Обичам те. Искам да се събудиш, за да ти го кажа. Тийг, аз те обичам.

Той стисна пръстите й. Съвсем леко стисване.

И един от мониторите се изключи.

Д-р Кан и една сестра забързаха към леглото. Д-р Кан погледна разпечатката, после повдигна клепачите на Тийг и освети с фенерче зениците му. Усмихна се.

— Да. Добре.

— В съзнание ли е? — попита Кейт.

— Не, но няма да е в безсъзнание вечно.

Задоволството в гласа на д-р Кан накара Кейт да се изправи.

— Имаше ли такава вероятност?

— Говорим за модерна медицина и човешки мозък. Винаги има вероятност за всичко. — Д-р Кан прибра фенерчето. — Пет минути и продължавайте да му говорите.

Когато Кейт се върна отново в чакалнята, семейството, нейното семейство, я отрупа с въпроси.

— Той как изглежда? Какво каза докторът? Сега чувстваш ли се по-добре?

Кейт им каза цялата история и когато свърши, семейството й се отдаде на дискретно празнуване, което накара Годзила да произнесе с вледеняващ тон:

— Тук има и други хора и трябва да се съобразявате, защото не за всички болни прогнозите са добри.

— Тя е права. — Гейбриъл ги поведе към вратата. — Хайде. Разузнах този етаж. Насам има вътрешен двор за пациенти и посетители.

Погледът на Годзила ги накара да се почувстват като виновни ученици.

Когато излязоха, Пепър изсумтя. Хоуп се изкикоти. Скоро цялата група се разтресе в потиснат смях, докато вървяха към стъклената врата, водеща в закрита градина. Там мъждиви крушки осветяваха няколкото издръжливи растения, които се бореха за живот срещу студения вятър.

Дан и Гейбриъл задържаха вратата, докато Кейт и сестрите й излязат. След това веселието им избухна отново. Те се кискаха заедно и се питаха:

— Видя ли я? Мислех, че ще започне да издиша огън.

В един момент спряха. Погледите им се срещнаха.

Семейство. Кейт започна да осъзнава истината. Това бяха нейните сестри. Тя имаше семейство.

— Виж я колко прилича на мама — каза Пепър с благоговение.

— Трябваше да я намерим накрая. — С треперещи пръсти Хоуп прибра назад един кичур коса от лицето на Кейт. — Тя щеше да стане национална репортерка и когато я видехме, щяхме да я познаем.

— Благодаря ви за… — Кейт не знаеше какво да каже. Те я помнеха, но тя тях — не, и не знаеше как да реагира на очевидно болезнените емоции, които сестрите й преживяваха. Почувства се неловко и каза: — Благодаря ви, че ме потърсихте. Че не се отказахте. Когато мисля за всичките тези години, не мога да повярвам. Били сте толкова силни.

— Ти беше нашето бебче. Трябваше да те намерим — отвърна Хоуп.

Кейт погледна тримата мъже. Те още не бяха излезли. Стояха скупчени заедно, държаха вратите и изглеждаха неловко и нещастни — мъже, люшкани между два противоречиви потока емоции и неспособни да се справят и с двата.

— Къде е мама? Къде е майка ми? — Кейт погледна вътре. Видя я. Майка й чакаше Кейт и сестрите й, и бършеше мълчаливо сълзите по лицето си.

— Мамо? — Кейт се върна обратно вътре.

— О, не! — възкликна Хоуп. — Забравихме майка ти.

— Големи сме глупачки, радваме се една на друга, а нея пренебрегнахме. — Пепър прозвуча възмутено.

Кейт обви ръце около врата на майка си.

— Какво не е наред? Защо плачеш?

— Чувствам се толкова у-ужасно. — Майка й едва говореше. — През в-всичките тези години съм те л-лишавала от това чудесно семейство и тях от теб. Аз съм виновна за всичко.

Хоуп се приближи и хвана Кейт за лакътя.

— Да сте виновна? През всичките тези години се страхувахме за Кейтлин. Страхувахме се, че с нея се държат лошо. Страхувахме се, че може да е продадена като робиня. — Хоуп млъкна. Поклати глава, докато безуспешно се опитваше да заговори отново.

Пепър поде оттам, където бе прекъснала Хоуп.

— Страхувахме се, че си мъртва. Сега открихме, че тази красива, чудесна жена е наша сестра, и че е имала щастлив живот, и сме толкова радостни и толкова облекчени. Така че, да, ваша е вината, че тя е пораснала щастлива, за което сме ви признателни и ви обичаме. Сега и вие сте част от нашето семейство.

На Кейт й се искаше да ги разцелува. Мама продължаваше да плаче, но се и усмихваше. Тя разтвори ръце.

— За мен ще е чест да съм част от семейството ви.

Кейт не знаеше какво е да бъдеш сестра. На никого — нито на тези жени, нито на онези мъже там. Но в момента, в който Хоуп и Пепър прегърнаха мама, Кейт прегърна семейството.

Прескът отново бяха семейство.

* * *

Шест дни по-късно Тийг гледаше как Кейт влиза в болничната стая. При вида му — облечен в кожено яке, дънки и маратонки, очите й се разшириха. Усмивката й разцъфна. Тя изглеждаше толкова щастлива да го види.

Е, добре. Той можеше да излекува това.

Беше облечена в сини дънки, бяла тениска с дълги ръкави и отвратителна плетена жилетка, стигаща до бедрата, в кафяво, синьо и оранжево, която не би дал и на бедняк.

Изглеждаше… красива.

Дъхът му спря и главоболието, което мъчеше мозъка му — и което той непрекъснато отричаше, че има — се влоши.

— Ти си облечен! — възкликна тя.

— И готов за тръгване. — Той вдигна куфара си и се насочи към вратата. — Повече от готов.

— Не можеш просто да излезеш оттук. — Тя хвана ръката му. — Сестрата ще донесе количка.

Докосването й го прогори като мълния. Тя не знаеше ли…? Не осъзнаваше ли…? Всеки път, когато докоснеше с устни неговите, всеки път, когато плъзнеше ръка под раменете му, той изгаряше от нужда.

През последната седмица грижливо се правеше на безразличен. Празнотата щеше да действа като анестетик срещу болката, която той знаеше, че ще дойде… щом й кажеше истината.

Но всеки път, когато тя го докоснеше, електричеството взривяваше тъмнината, осветявайки тъмните ъгълчета на душата му, и събуждайки го за живот, макар той да не го желаеше.

Стегна се, за да прозвучи равнодушно:

— Не ми трябва инвалидна количка.

Тя прозвуча търпеливо и весело, когато му отвърна:

— Болницата не я интересува дали имаш нужда от инвалидна количка. Просто не искат да паднеш на излизане и да ги съдиш.

Страхотно. Беше започнала да му се подиграва. Сигурно не чувстваше напрежението от това да не прави любов цяла седмица. Явно успешно се справяше с внезапната поява на семейството си.

По-добре, отколкото той. Всички Прескът идваха да го посетят веднъж дневно и го обгръщаха в своята обич. Той бе спасил живота на сестра им! Обичаха го безрезервно.

Когато не бяха тук, Кейт говореше за тях. Осведомяваше го за всичките им особености, когато те си тръгнеха, а също така какво ядяха. Признаваше смесените си чувства да се окаже внезапно с такова сплотено семейство. Разказваше му колко странно се е почувствала, когато е осъзнала, че е убила друго човешко същество — въпреки че Обърлин едва ли пасваше на определението.

Той на свой ред й разказа как се е справял със странната смесица от емоции, когато е убивал по време на военната си служба. Когато свърши, тя кимна и спомена, че Дан казвал същите неща.

Кейт вече нямаше нужда от него. Обърлин беше прав за едно нещо: Тийг не пасваше на нейния живот.

— Не искам количка — заинати се той.

— Кажи го на нея. — Кейт разшири очи в престорен ужас. — Годзила е на смяна.

— По дяволите. — Нараняванията по главата го боляха. Той притисна пръсти към челото си.

Вратата се отвори, разкривайки количка, зад която стоеше чудовището Годзила.

Кейт разтърка ръката му, след това отстъпи, за да позволи на Годзила да го настани в количката. Преди да осъзнае, той вече се носеше по болничните коридори като немощен старец, който не може да извърви сто метра. Минаващите сестри му помахаха за довиждане, а две от тях му се усмихнаха по начин, който му напомни, че не е старчок, а ценен материал за срещи.

Кейт също забеляза, защото се приближи по-плътно и сложи ръка на рамото му.

И мълнията отново го прониза.

Не трябваше да се люби с нея по време на буря. Зарядът още витаеше във въздуха, разпалвайки желанието, и разбърквайки мислите му.

Беше си изгубил ума… и сърцето.

Близо до входа на болницата Кейт взе куфара му и го остави, докато отиде да докара автомобила си. Той чакаше мрачно, Годзила дишаше във врата му, но не можа да го спре, когато Кейт се приближи. Стана и влезе в колата сам. Годзила затръшна вратата, сякаш беше доволна, че се е отървала от него.

— Да се махаме оттук. — Той погледна към Кейт.

Тя включи на скорост и потегли; усмихваше се. Имаше нахалството да изглежда щастлива.

— Какво? — озъби се той.

— Преди една седмица си мислех, че си мъртъв. — Отгоре на всичко и звучеше щастливо. — Сега те карам вкъщи.

— Не, не го правиш. Отиваме… при един човек. — Той мрачно хвана Съдбата за врата и го изви. — Завий тук наляво.

Кейт вдигна вежди, но направи каквото й каза.

— Може ли да знам при кого отиваме?

— При Хуанита.

— Хуанита от „Рамос Секюрити“?

— Да. — Той си пое въздух. — Името й е Хуанита Рамос.

Кейт се стегна.

— Тя ти е…?

— Братовчедка. Хуанита е моя братовчедка.

— Добре. — Кейт се отпусна отново, управляваше с лекота мощната малка кола. — Някаква причина да я посещаваме точно сега, когато трябва да се прибереш у дома и да лежиш? Искам да кажа, че мога да си побъбря с роднините ти по-късно.

— Не. Няма по-късно. — Не можеше да отлага. Беше се страхувал от този момент, откакто се събуди в интензивното и осъзна, че за първи път в живота си обича някого с целия плам и жар на латиноамериканската си душа. А любовта… любовта изискваше истината. Никоя жена нямаше да го обича, след като научеше. Определено не и Кейт с нейния протестантски морал и почтения си характер.

Разбира се, щеше да го съжалява. Да се държи мило с него… и мисълта за нейната доброта го накара да изскърца със зъби.

Кейт спря до жилищния блок на Хуанита и паркира на мястото за посетители.

Мястото беше запуснато, нуждаеше се от боя, и Тийг се хвана, че обяснява:

— Тя не ми позволява да й помогна. Настоява да живее със заплатата си, а заболяването й е скъпо… — Гласът му секна. Не биваше да се опитва да замазва. — Хайде.

Излязоха. Кейт го посрещна пред колата. Той посочи пътя, но тя изглежда не разбра, че Тийг иска тя да върви отпред. Вместо това плъзна ръка в неговата.

— Очаква ли ни?

— Да. — Усети, че се напряга.

— Има ли и други от семейството ти?

— Не и такива, за които знам.

— Значи е нещо като запознанство с родителите ти, нали? — Хватката й се стегна.

Искаше му се да се освободи от ръката й. Искаше да целуне пръстите й. Искаше да бъде погълнат от кръвния й поток, да вижда с нея, да чува с нея, да диша с нея. Той умираше с бавна, мъчителна смърт, а тя сякаш не осъзнаваше болката му.

— Не. — Той спря пред вратата на Хуанита. Почука. — Не. Нищо такова.

Погледът, който Кейт му хвърли, му каза, че не е толкова незнаеща, колкото би искала той да си мисли. Тя усещаше, че става нещо… Ама разбира се, че усещаше. Той съзнателно не я бе докосвал, откакто се събуди преди шест дни. И му се искаше да я целуне за последен път.

Тя явно го усети какво си мисли, защото прояви желание. Наведе се срещу него, тялото й бе отстъпчиво. Вдигна лицето си нагоре. Затвори очи.

Неговата съпротива не съответстваше на капитулацията й.

Хуанита отвори вратата.

— Ха! — Кафявите й очи блестяха. — Искаш пак да се махна?

— Не. — Той рязко се отърси от магията на Кейт.

Сякаш засегната, Кейт погледна надолу и прехапа устни. Но по-добре малка болка сега, отколкото бавното, мъчително разочарование години наред.

Хуанита се премести с инвалидната си количка от пътя.

— Заповядайте! Очаквах ви. — Вкъщи тя обикновено носеше свободна рокля и чехли, за да й е топло на краката. Днес се беше облякла като домакинята на парти, с червена блуза, която правеше тъмната й коса да блести, пола на цветя, подходяща за празненство, и равни обувки, които изглеждаха модерни и удобни.

— Мирише на нещо хубаво. — Кейт я последва през малкия апартамент към трапезарията.

— Знаех, че Тийг ще е гладен след онази отвратителна болнична храна — за съжаление, знам го от собственото си обикаляне по болниците — така че спретнах енчилада със скариди и шарен боб.

Тийг не можа да повярва, когато видя кръглата маса с празнична покривка, сложените върху нея касерола, електрическа тенджера и лъскави прибори от сребро.

— Освен това, вижте — Хуанита повдигна една кухненска кърпа, за да им покаже купчината тортили.

— Сама ли ги направи? — попита Кейт.

— Не, но ги купих от щанда за тортили. — Хуанита се усмихна. — Маргарита?

— Само една. На Тийг не му е позволено да шофира. — Кейт се усмихна в отговор.

— Обзалагам се, че това не му харесва. — Хуанита се движеше уверено през кухнята, слагайки последни добавки към салатата. — Тийг, ще налееш ли, докато слагам чиниите?

— Мога да шофирам. — Той едва сдържаше раздразнението си, докато наливаше на Кейт маргарита от изстудената кана. Тази среща не вървеше както я беше планирал. Беше си представял едно бързо посещение, за да покаже на Кейт истинското състояние на Хуанита, след това един още по-бърз разговор, и скоростна раздяла, последвана от години самота.

Въпреки че Кейт бе казала, че иска да се запознае с роднините му, и се бе държала така, сякаш за нея имаше значение. Хуанита постъпваше по същия начин. Какво им ставаше на жените? Защо трябваше да превръщат всичко в събитие? Защо трябваше да правят неоснователни предположения?

Какво щеше да прави той без Кейт?

Знаеше отговора. Беше виждал ада няколко пъти в живота си. Беше минал през него повече от веднъж. Позна ада в тъмнината, в липсата на светлина, на емоции, на съществуване. И когато Кейт си заминеше, той щеше да живее в ад.

— Домът ти е хубав. — Кейт отпи от питието си. — Сама ли го декорира?

— Да, благодаря! Исках да има усещане за дом — Тийг сигурно ти е казал, че отраснах в същия пограничен град, в който и той…

— Не. Едва днес ми каза, че сте братовчеди. — Гласът на Кейт прозвуча равнодушно, докато бъбреше за него. — Мислех, че е пълен сирак.

— Не обича да казва на хората, че сме роднини. — Хуанита отвърна със същия равнодушен тон. — Завладян е от мания за семейственост, и разбира се, аз не мога да работя къде да е. Трябва да работя при него, или да поема нископлатена работа.

Тийг се ядоса, защото това беше истина.

— Хуанита е най-добрият охранител, който имаме. Рапортите й доведоха до повече от двайсет ареста през миналата година.

— Задължена съм много на щата Тексас — каза Хуанита. — Болницата „Шрайнърс“ в Хюстън ме оперира безплатно. Затова съм в състояние да обикалям, което всъщност и правя. И е страхотно да мога да кажа, че охранявам Конгреса.

— И аз имах работа в Конгреса. — Кейт си топна в боба. — Това е чудесно. Ще трябва да ми дадеш рецептата.

— Какво искаш да кажеш с това, че си имала работа в Конгреса? — Тийг знаеше, че отговора няма да му хареса.

— Уволниха ме. — Тя се намръщи. — Брад явно смята, че не съм нищо повече от загуба на пари, откакто съм постъпила в телевизията.

— Този кучи син! — Тийг не можеше да повярва. — Не осъзнава ли какво си преживяла?

— Не го интересува. Първо не искаше да ме уволни, а сега не трябва да ме задържи. — Кейт изглеждаше забележително неразтревожена.

Но Тийг знаеше добре. Тя обичаше работата си.

— Ще говоря с него.

— Не, няма! Един вече ми е уреждал назначението. — Очите на Кейт святкаха. — Не ми трябва втори.

— Мисля, че е по-добре да хапнем. — Хуанита сложи малки купички със заквасена сметана и пико де гайо на масата, и по слабото й лице се разля усмивка.

Когато Тийг и Кейт седнаха, тя изтъркаля количката до мястото си и ги хвана за ръцете.

— На всяко ядене винаги благодаря на Господ за поредния ден живот. Днес благодаря на Господ и за вашите животи.