Кристина Дод
Близо до теб (25)

Двадесет и четвърта глава

Джордж не виждаше как изстрелът на Кейт би могъл да не улучи… но така стана. Той продължаваше да стои и да я гледа втренчено.

Цялата ужасена група Прескът и техните съпрузи хукнаха през глава с извадени пистолети.

Глупавата Кейт. Не знаеше как да стреля с пушка. Колко глупаво беше от нейна страна да си мисли, че знае. Да си мисли, че може да го убие. Той се усмихна. Щеше да убие всичките. Да изтрие всички Прескът от лицето на земята.

Той вдигна оръжието си… но осъзна, че не го държи. Погледна ръката си. Беше празна. В уплахата си бе изпуснал оръжието?

Нещо повече, Прескът не гледаха в него, те гледаха в земята до краката му. Хоуп — той позна Хоуп — беше затиснала с длан устата си. Пепър — също я позна — изглеждаше, сякаш ще повърне.

Само Кейт стоеше с вдигната брадичка.

— Аз съм репортерка. Виждала съм такива гледки преди — прошепна тя, — но никога досега не съм била доволна.

— Кейт. — Рамос стоеше, олюлявайки се, с протегнати ръце.

Тя отиде при него.

Той я прегърна, облегнал глава на нейната.

Какви гледки? Какво искаше да каже тя?

Джордж сведе поглед надолу, за да види за какво говореха.

На земята лежеше тяло на мъж. С рана на гърдите. Един пистолет, пистолетът на Джордж, лежеше на сантиметри от разтворените му пръсти. Кръв беше опръскала разперените му ръце, корема, брадичката му…

— Какво…? — Джордж посочи с треперещ пръст. — Какво…? — На онова тяло беше собственото му лице. Неговото тяло лежеше неподвижно върху зелената трева. Неподвижно, сякаш той беше… мъртъв.

Мъртъв! Не, това не беше възможно.

Той посочи към тялото.

— Кой е това? — Вдигна очи към Прескът.

Те не му отговориха. Държаха се, сякаш не го чуваха. Събраха се около Тийг и Кейт. Държаха се, сякаш се бяха събрали след години на мъчения и скръб.

Сякаш Джордж не беше все още там и опасен.

— Кой е това? — произнесе той по-високо, като използва сенаторския си тон, с който се обръщаше към представителите на медиите.

Тогава осъзна, че към сестрите и брата Прескът са се присъединили двама души.

Той се взираше толкова напрегнато, че почти виждаше през тях. Потрепери, разтърсваща костите тръпка, когато ги позна. Не ги беше виждал от двайсет и три години, но не можеше да ги сбърка.

Бенет и Лана Прескът, които изглеждаха… изглеждаха живи.

Бяха облечени небрежно, както се обличаха винаги, и го оглеждаха, очите им — интелигентни и разбиращи, както в онези дни, когато той беше по-млад и не чак такъв… Той прекъсна мисълта. Той не беше сатана. Това бе старомодна концепция, като тази за рая и ада, греха и изкуплението. Ако вярваше в такива неща, трябваше да вярва също и че когато умре, ще отиде да гори в ада. Това бяха глупости. Абсурдни безсмислици, използвани за измъкване на пари от портфейлите на хората, за да бъдат сложени в църковната хазна.

Те защо бяха тук?

— Кой е това? — Джордж още сочеше към тялото.

Но наследниците на Прескът не му обърнаха внимание.

— Ти кой мислиш, че е, Джордж? — Гласът на Лана прозвуча по същия начин, както винаги: ясен, спокоен, стоплен от намек за тексаски акцент.

— Прилича на мен — каза той. — Но не може да съм аз. Аз съм тук.

— Ти си тук — обади се Бенет, — на мястото, на което никога не си искал да бъдеш.

— Говориш като пастор — подигра му се Джордж.

— Къде мислиш, че се намираш, Джордж? — Гласът на Бенет не беше толкова мил, колкото Ланиния. Бенет звучеше рязко, сякаш не беше простил на Джордж прегрешенията.

Проклетите свещеници, всички бяха такива. Не можеха да се държат така, както проповядваха.

— Огледай се, Джордж — подкани го Лана. — Нашите деца не могат да те видят. Те се обърнаха. Прегръщат се един друг. — Тя се усмихна, виждайки ги събрани. — Те прегръщат съпрузите си, любимите си. Послушай, Джордж. Чуй какво говорят.

Той не искаше да го прави, но трябваше. Сякаш не можеше да чува нищо друго.

— Не мога да повярвам… това най-после свърши. Не мога да повярвам… — Хоуп притисна глава към гърдите на Зак и се разплака.

Другите ги наобиколиха.

— Всичките тези години. — Гласът на Пепър трепереше. Дан я държеше отзад, беше проврял ръце под мишниците й, докато тя милваше косата на Хоуп. — Всичките тези години си мислех, че мама и татко са ни изоставили. Всичките тези години ги мразех, а те…

— Ако татко и мама — Кейт прочисти гърлото си, сякаш думите я караха да се чувства неловко, — ако са били толкова добри, колкото казвате, те ще ти простят за всичко, което си мислила. Ще те разберат.

Джордж погледна Бенет и Лана, и те кимнаха. Очите им блестяха, докато гледаха децата си, и ръцете им помилваха аурата на любов около тях, подсилвайки я, карайки я да пулсира в златно.

А Кейт… Кейт стоеше в центъра на семейството. Тези проклети Прескът. Всички й се усмихваха, прегръщаха я, възхищаваха й се. Кейт изглеждаше смутена и объркана, сякаш не знаеше как да се държи с тези непознати.

Тя щеше да е по-щастлива с него. С Джордж. Кейт беше негова.

Почти негова. Като Лана. Почти негова. Кейт щеше да е негова, ако не беше онзи негодник Рамос. Тя беше обвила ръка около него. Шепнеше любовни думи, докато се опитваше да види раната му. Изглежда не изпитваше никаква вина, че е извършила убийство.

Убийството на Джордж.

— Не може да съм мъртъв — каза гласно Джордж, сякаш казването би го направило истина. — Не е възможно.

— Огледай се, Джордж. — Гласът на Евелин заговори зад него.

Той се завъртя и видя съпругата си.

Тя не изглеждаше толкова спокойна, колкото Бенет и Лана Прескът. Очите й бяха свирепи и студени, и извиваше ръцете си отново и отново, сякаш нищо не можеше да успокои страданието й. Тя имаше синини по краката и ръцете от падането по стълбите. На бузата й зееше кървава рана, а главата й стоеше странно върху тялото.

Счупен врат.

— Чаках те, Джордж. — Тя посочи към гроба си с двойна надгробна плоча, на която той с толкова любов бе поръчал да изпишат:

Предана дъщеря

Любима съпруга

Скъпа приятелка

Другата половина от камъка беше празна, очакваща друго име.

— Ти купи гроба до мен. Накара да сложат надгробна плоча между гробовете. Но не планираше да я използваш. Мислеше си, че ще те погребат до новата ти съпруга. Но тялото ти ще бъде тук, с мен.

Гробът зееше отворен. Неговият гроб беше отворен. Изглеждаше, сякаш някой е сложил правоъгълник с размери на ковчег върху зелената трева, черен правоъгълник, който скриваше всеки цвят, всяка светлина.

— Иди и виж, Джордж — нареди му Евелин.

Главата й беше наклонена встрани като цвете с прекършено стъбло. Кожата над натъртванията й се белеше черна. Тя продължаваше да го гледа, очите й бяха непрощаващи, докато въртеше ръце.

— Виж, Джордж.

Джордж погледна към Прескът. Рамос беше паднал. Прескът се събраха около него, оказваха му първа помощ. Но Джордж не можеше да ги чуе. Те изглеждаха някак далечни, сякаш се бяха дръпнали от него.

Онова мъжко тяло също изглеждаше, че лежи далече. Изглеждаше по-малко. Една муха беше кацнала върху отворената уста и…

Джордж трепна и извърна главата си.

Гробът продължаваше да стои отворен, черна дупка, най-черната, която беше виждал някога. Бе невъзможно, разбира се, но явно водеше надолу към… нищото.

Той направи стъпка към нея.

Обърна се назад. Странно. Продължаваше да вижда Бенет и Лана съвсем ясно. Лана го гледаше. Сълзи бяха замъглили очите й и тя изглеждаше така, сякаш го съжалява. Съжалява Джордж Обърлин, сенатор и един от най-богатите мъже в Тексас!

Бенет изглеждаше мрачен и строг, като пастор на Всевишния, който наистина вярваше в Бог, наистина вярваше в неговото всемогъщество, наистина вярваше във вечното проклятие… и очакваше да го види да се случва. Сега.

— Иди и погледни, Джордж. — Евелин крачеше до него. Раната на бузата й се беше отворила. Тя изглеждаше отвратителна. И мъртва. И отмъстителна. — Погледни гроба си.

Не искаше да го прави, но и не я искаше до себе си. Не искаше тя да знае, че той се страхува, а и по някаква причина трябваше да знае защо онзи черен правоъгълник е там.

Той се приближи още до онази неподвижна, чакаща тъмнина. Опипа с крак. Спря.

— Погледни! — подкани го Евелин.

Той отиде още по-близо.

Там нямаше нищо. Беше просто… черно. Не миришеше, не лъхаше нито горещо, нито студено, и когато се наведе, не можа да види нищо. Беше като да погледнеш в дълбините на Вселената, където нито една звезда не трепва, където слънцето не излъчва топлина, за да събуди живот. Това беше отсъствие. Празнота.

Нищо.

— Справедливостта винаги идва, Джордж. — Гласът на Евелин говореше право в ухото му.

Той се завъртя да я погледне.

Сега тя изглеждаше излекувана и доволна. Как беше възможно?

Прииска му се да я удари.

— Аз те убих. Убих и тях. Мамех и лъгах. Шантажирах най-висшите мъже в държавата. Справедливост? — Той се засмя и за един прекрасен момент се почувства отново като себе си. Като Джордж Обърлин, най-влиятелния мъж в Тексас. — Няма справедливост на този свят.

— Ти не си в онзи свят. — Евелин звучеше щастливо. Прекалено щастливо.

Нещо го сграбчи за крака.

Той погледна надолу. Част от чернотата се беше обвила около глезена му, унищожавайки го.

Опита се да се измъкне, но не можеше да помръдне.

— Понякога справедливостта се нуждае от малко време — каза Евелин.

Пръстите на чернотата запълзяха по крака му. Гърчеха се като змии.

— Не! — Той се опита да ги отхвърли.

Те бяха безмилостни, плъзгаха се, разцепваха, преобразяваха…

Вече не можеше да види коляното си. Не можеше да почувства бедрото си. Части от него… ги нямаше.

И най-после разбра. Чернотата го заличаваше. Него, Джордж Обърлин. Беше мъртъв. Нямаше значение, че има власт, че има пари.

Беше мъртъв.

Това беше неговото тяло. Това беше неговият гроб. Беше срещнал някои от хората, които бе убил. Сега тъмнината щеше да го погълне.

Той извика.

Тъмнината го дръпна рязко.

Той размаха ръце. Олюля се. Изкрещя отново. Земята се надигна да посрещне лицето му. Той заби нокти в тревата, но не можеше да я почувства.

Отвори уста да извика отново, но нямаше уста, а и не би имало значение, дори да имаше. Не излезе звук. Всичко си беше заминало. Цялата светлина, целият език. Всяка мечта, всяка мисъл. Всяко чувство… се изпари.

Той се изпари. Душата му. Изгонена.

Джордж Обърлин изчезна във вечната нощ.