Кристина Дод
Близо до теб (18)

Седемнадесета глава

Къде беше Кейт? Джордж я беше търсил през целия ден. Знаеше, че е била в Конгреса. Когато попиташе, хората казваха нещо от рода на: „Да, току-що говорих с нея“ или „Сигурно сте я изпуснали. Каза, че трябвало да отиде в тоалетната“. И „Боже господи, Обърлин какво правиш тук? Току-що погреба съпругата си. Би трябвало да си си вкъщи“.

„Има гласуване“, казваше Джордж. „Евелин не би искала да бягам от задълженията си. Тя се грижеше за добруването на децата. Би искала да гласувам за училищното финансиране.“ В седем часа същата вечер почти всички бяха напуснали сградата на Конгреса и Джордж стоеше в празната ротонда.

Избягваше ли го Кейт? Не можеше да повярва. Тя дори не дойде да му изкаже съболезнованията си. Би трябвало да изпитва съчувствие към него.

Мениджърът на кампанията му и неговият адвокат бяха разпитвани във връзка с инцидента с Евелин. Бяха нервни. Питаха Джордж дали е казал на някого другиго, че обмисля развод. Джордж искрено ги увери, че не е споделял с никого.

Беше дал на адвоката си да се разбере ясно, че тръгне ли слух за намеренията му да се разведе с Евелин, ще знае кого да обвинява. Беше направил същото и с мениджъра на кампанията си.

Той беше човек, който не оставя такива неща на шанса. Не обичаше да бъде изненадван.

Посещението на агентите от ФБР го беше изненадало.

В дъното на съзнанието му го мъчеше една тревога като махмурлук. Някой бе изпратил анонимно съобщение за госпожа Блекторн. Инцидентът с нея беше преди двайсет години и на километри оттук, но някой още помнеше… и подозираше истината.

Кой?

Преди да умре, Глория може и да е казала на ФБР за подозренията си, но беше ритнала камбаната преди да успее да направи връзката между смъртта на Евелин и тази на Блекторн. Или пък д-р Кънингам е събрал най-после кураж да прояви подозрения? Не, защото макар добрият доктор да беше малка страхлива невестулка, той беше също така умен мъж, и знаеше, че ако започне да сипе обвинения, Джордж ще го прикове до стената.

Той се усмихна при мисълта, първата му искрена усмивка за деня. Целият му живот сега беше пълен с възможности.

Той щеше да направи толкова много пари, разбивайки „Гивънс Ентърпрайсис“, че щеше да стане един от най-богатите хора в Съединените щати. Портфейлът му трепна, когато си помисли колко близко е да реализира сделката. С този финансов гръб можеше да прескочи изобщо Щатския Конгрес и да отиде направо в президентството.

А на Кейт щеше да й хареса да е първа дама.

Не първа дама като онази доминираща кучка на Клинтън, а истинска първа дама като Джаки Кенеди, такава, на която всички завиждат за изпълненото с достойнство държание и добър вкус.

Но първо Кейт трябваше да научи някои маниери.

Тя не го беше потърсила. Не се бе обадила. Той не получи цветя от нея. Когато се оженеха, щеше да я научи на по-добри маниери.

Той ги беше научил. Щеше да покаже и на нея. Беше отложил гласуването за училищно финансиране за утре. Тя беше репортерка. Трябваше да е на линия.

— Сенатор Обърлин, какво правите тук? — Господин Дуарте се затътри, влачейки мопа с кофата на колелца подире си. — Късно е.

— Виждал ли си Кейт Монтгомъри? — Джордж беше загубил всякаква способност да се прикрива. — Още ли е тук?

— Ах, сенаторе, толкова ми е жал за вас. Току-що изгубихте съпругата си, а тази млада лейди си тръгна с гаджето си. Но спрете да се тревожите за нея. Знам, че я бяхте взели под крилото си, когато нямаше кой друг да й помогне да полети, и Господ да ви благослови за вашата добрина, но малката птичка сега лети към небето.

Джордж чу само една дума.

— Гадже? — Той зяпна и прошепна: — Какво гадже?

— Онзи приятен млад мъж, същият, който я охранява. — Дуарте премляска, докато мислеше. — Все не мога да запомня името му…

— Рамос? Тийг Рамос?

— Точно така. — Дуарте кимна, кафявите му очи сълзяха. — Хубавец е той, а и съм виждал достатъчно, за да позная един влюбен мъж.

— Влюбен… — На Джордж му призля. След миг се оправи. — Той е влюбен. — Разбира се, че е влюбен в Кейт.

— Да, сър, сенаторе — каза Дуарте с ентусиазма на роден романтик. — Казвам ви, това момче е влюбено. И знаете ли какво? Тя също е влюбена. И той е влюбен, и тя е влюбена. — Напевният глас на прислужника продължаваше и продължаваше.

Поредно предателство. Предателство, което го преряза така дълбоко, като онова първото.

Глупавото, сбръчкано лице на Дуарте заплува пред очите му и само това, че си спомни за записващите камери, го възпря да удуши стареца. Не се беше ядосвал така, откакто… откакто беше убил свещеника и съпругата му със собствените си ръце.

Докато Дуарте продължаваше да говори, Джордж се отдалечи. Излезе от Конгреса и тръгна към телефона, към колата си, към отмъщение.

На ъгъла видя уличен телефон. Пусна петдесет цента и с внимателни пръсти набра номера, който да го свърже с Джейсън Ърбано в Бостън.

Когато в другия край на линията прозвуча гласът на Ърбано, Джордж каза:

— Помниш ли онази работа, която те накарах да свършиш? Искам да я свършиш сега.

— Сенаторе? Сенатор Обърлин? Моля ви, не ме карайте да правя това. — Гласът на Ърбано трепереше като на момиченце.

— Направи го, иначе знаеш какво ще се случи. — Джордж обикновено се гордееше със себе си, че звучи весело, докато раздава заплахите си. Този път такова изпълнение беше отвъд възможностите му, и гласът му пропука от раздразнение.

— Добре. Но за да бъде направено както трябва, ще са нужни два дена. Вдругиден „Гивънс Ентърпрайсис“ няма да е нищо друго, освен отломки. — Ърбано си пое дълбоко въздух. — Но ми обещавате, че ще ме покривате, нали? Когато федералните разследват сгромолясването, ще направите така, че да не ми повдигат обвинения, нали?

— Да. Ще ти спася задника. А сега го направи! — Джордж затвори, гръдният му кош се повдигаше бързо и се спускаше, ръката му беше още на слушалката. Коленете му трепереха толкова силно, че едва успяваше да стои прав. Очите му се издуха от ярост. Гласът, който бе чул да излиза от устата му, беше този на баща му.

Какво, ума ли си бе изгубил?

Той си пое отново дъх и тръгна към колата си. Не, не беше.

Той държеше всичко в ръце.

Въпреки това през цялото време гневът бушуваше във вените му и думите на Дуарте отекваха в съзнанието му.

„Това момче е влюбено… Тя също е влюбена… Той е влюбен… Тя е влюбена…“

Кейт не беше разбрала силите, които е пуснала.

* * *

Кейт затвори телефона на майка си, седна и остана загледана в него. Обаждането до КейТи Ти Ви я беше докарало до ръба. Беше й странно да не бъде във вихъра на нещата. Беше свикнала с позицията си на политически репортер: да изкопава истории, да души за предстоящи събития. Тя обичаше работата си.

Разбираше защо Тийг искаше от нея да избягва Обърлин. Щеше да е глупаво, предвид подозренията им, да му се изпречи на пътя. Боже, та те се страхуваха, че той е обсесивно-компулсивен убиец, който се е вманиачил по нея.

Но тя никога не беше подвивала опашка от страх. Никога не беше бягала от работа, защото се бои. И сега, само няколко часа далеч от „бойните действия“, се страхуваше, че острието на възприятията й се е притъпило.

Глупаво, наистина. Политиката се движеше със скоростта на ледник. Нищо нямаше да се случи тази седмица, а от следващата Тийг щеше да… щеше да направи какво? Тази ситуация с Обърлин беше по-плашеща от всичко, с което се бе сблъсквала, откакто терористите бяха отвлекли баща й. Просто се чувстваше толкова безпомощна, и гореше от нетърпение да поеме контрол.

Вярваше в Тийг. Вярваше, че е най-добрият охранител в окръга — но какво можеше да направи той? Това беше нещо голямо. Беше огромно. Много по-голямо от всичко, с което всеки от тях някога се бе сблъсквал, и трябваше да го посрещнат заедно. Трябваше да черпят сила един от друг… Кейт се хвана, че се усмихва отнесено. Беше лудо влюбена в този мъж, който бе настръхнал от враждебност, когато майка й започна да го разпитва за семейството му.

Тя побърза да се изправи и се насочи към кухнята.

Майка й извади голям китайски чайник от метал с формата на слончето Дъмбо и кутия с пликчета чай.

Кейт се облегна на плота.

— Хубав чайник, мамо.

— Леля ти Керъл ми го донесе от Дисниленд. — Тя го вдигна и погледна в симпатичното, сиво лице. — Бих казала, че прилича на нея.

Кейт не се сдържа и се засмя, след което се обърна към Тийг.

— Леля Керъл е с кръгъл корем, големи очи и голям нос — тя хвърли предупредителен поглед към майка си, — а майка ми има хапещо чувство за хумор, когато реши.

— Да, прекалявам с това. Между другото, надявам се, че причината вие двамата да се виждате, не е защото сега някой друг преследва Кейт. — Майка й ги изгледа с онзи спокоен, проницателен поглед, който обикновено имаше ефекта да кара Кейт да седи изправена и да си учи уроците по математика.

Кейт сведе очи.

— О, скъпа. — Майка й се отпусна тежко на един стол. — Исках да чуя, че излизаш на срещи с гадже.

— Ние сме гаджета — каза Кейт.

— Исках да чуя, че си обвързана.

— Ние сме обвързани.

— Исках да чуя, че си сгодена.

Тийг се намеси, преди Кейт да е усложнила ситуацията.

— Относно преследването… има няколко случайни съвпадения, които ни карат да сме неспокойни.

— Случайни съвпадения. — Майка й обърна онзи майчински поглед към него. — Кажете ми за тях.

— Сигурна ли си, че не познаваш сенатор Обърлин? — попита Кейт.

Мама помисли за миг.

— Сигурна съм. Но си спомням, че ти реши, че госпожа Обърлин е била преследвачката ти. — Тя местеше очи от Тийг към Кейт и обратно. — Не е ли била тя?

— Да, тя беше. Бедата е, че Евелин Обърлин умря при падане последния петък. — Тийг следеше мама със същия остър поглед, с какъвто тя го бе следила по-рано.

— Боже мили! — Майка й покри устата си с ръка. — Как?

— Била е пияна — каза Тийг. — Паднала е по стъпалата в къщата си.

— Съжалявам да го чуя, но ако е била пияна… — Челото й се набръчка озадачено.

— Тя беше пияна и в нощта, когато я хванах зад контейнера за боклук. — Устата на Тийг се сви мрачно. — Бръщолевеше нещо за Кейт, че я преследвала, защото искала да я изгони от града и така да я предпази.

— Тя беше луда. — Чайникът започна да свисти и майка й наля врящата вода в каната.

— Дали? — попита Кейт. — Докато говореше, се извиняваше на Лана. Познаваш ли някоя Лана?

— Не. — Но майка й гледаше предпазливо.

— Тя каза, че Кейт приличала на майка си. — Очите на Тийг се забиха в майка й.

Естественият розов тен на майка й стана блед.

— Спомена, че Кейт трябвало да се махне, преди той да я убие отново. — Тийг безмилостно притисна мама за информация. — Ще се почувствам много по-спокоен, ако ми кажете, че знаете нещо повече за осиновяването на Кейт, отколкото тя.

Очите на майка й се отклониха, сякаш беше виновна. Вдигайки каната, тя наля чай в една чаша.

— Още не е готов — каза тя и изхвърли течността.

Репортерските инстинкти на Кейт се събудиха.

— Мамо, питах се дали сенатор Обърлин има нещо общо с моето осиновяване.

— Не. Осиновяването стана чрез една църква. — Майка й говореше с абсолютна убеденост.

— Коя църква? — попита Тийг спокойно. — Къде можем да намерим документите на Кейт?

— Агенцията за осиновяване вече е извън бизнеса.

— Но документите й трябва да се пазят все някъде — настоя той.

— Когато се върнахме… това беше две години, преди да дойдем обратно в Щатите. Работата ни държеше далеч. — Мама си наля чай отново и този път беше доволна, защото напълни трите чаши и им ги подаде с една захарница. — По времето, когато се върнахме, агенцията за осиновяване я нямаше.

— Но агенциите за осиновяване не изчезват просто така. — Кейт се наведе към майка си. Това беше важно. Майка й трябваше да знае повече от това.

— Тази изчезна — произнесе рязко майка й.

— Сигурно сте се опитали да ги намерите, да вземете документите на Кейт — обади се Тийг.

— Опитахме се, но не ги намерихме. — Гласът на мама стана по-висок, по-силен. — И, както казах на моя съпруг, Кейт е била оставена на стъпалата на църквата. Какви документи може да има агенцията?

Тийг понечи да каже нещо, но Кейт стисна бедрото му. Силно. И той замълча.

Погледът на мама проследи ръката на Кейт, после се вдигна към тях.

— Имам свидетелство за раждане, което щатът й издаде. Рождената дата е приблизителна. Графата за място на раждане е оставена празна. Освен това разполагам с документите й за осиновяване. Защо това е толкова важно?

— Питаме се дали причината, поради която съпругата на сенатор Обърлин ме преследваше, дали причината, поради която тя умря при падане, има нещо общо с предишното ми семейство. С кръвните ми роднини.

— Как е възможно… как е възможно те да са те намерили? — Гласът на майка й потрепери.

— Не знаем дали е така. Може би Обърлин периодически си избира някое момиче, което да омая — каза Тийг.

— И да убие? — Майка й хвана Кейт за рамото. — Не можеш да се върнеш в Конгреса. Трябва да стоиш далеч от този мъж!

— Мамо, трябва да работя. Тийг ми помага да избягвам сенатора. — Кейт замислено погледна Тийг. — Нали?

— Госпожа Монтгомъри е права — отвърна той. — Ще се чувствам по-добре, ако не ходиш на работа няколко дена.

— Няколко дена? — Негодникът беше застанал на страната на майка й!

— Сенаторите има да протакат гласуването на училищното финансиране. Какво толкова може да се случи за няколко дни? — попита той с най-утешителния си тон.

— И без това отсъствах заради преследвача. — Кейт беше ядосана на двамата. — Ако поискам още няколко свободни дни, Брад ще ме уволни. Знаете, че ще го направи.

Мама взе ръката й.

— Моля те, скъпа. Направи го заради мен. Ако онзи Обърлин е убил преди…

Тийг се намеси:

— Не знаем дали намерението му е такова. Това може да е специален случай, защото от думите на Евелин Обърлин излиза, че Кейт силно прилича на някого. Може би на някого от биологичното си семейство.

— Скъпа, трябва да бъдеш внимателна. — Устните на мама трепереха. — Обещай ми, че няма да ходиш на работа тази седмица.

Кейт капитулира. Как би могла да не го направи, когато виждаше силното притеснение на майка си.

— Добре. Ще си остана вкъщи. — Тя хвърли гневен поглед на Тийг. — Но не ми харесва.

— По-добре нещастна, отколкото на два метра под земята. — Тийг стана и помогна на Кейт да се изправи. — Обещавам, че ще я пазя, но моля ви, госпожо Монтгомъри, ако си спомните нещо, което трябва да знаем, обадете ни се. — Той остави визитната си картичка на плота. — Животът на Кейт може би виси на косъм.