Кристина Дод
Близо до теб (16)

Петнадесета глава

— Сенаторе, съжалявам, че ви безпокоя в момент на траур, но пристигнаха двама агенти от ФБР и чакат във фоайето. — Фреди стоеше на прага на кабинета на Джордж.

— ФБР? — С голяма предпазливост Джордж остави чашата си с малцов скоч. Отмереното движение му даде време да успокои инстинктивната реакция на ужас. Никой не го беше видял да принуждава Евелин да гълта хапчетата и да ги преглъща с алкохол, но беше възможно да са забелязали как „помага“ на Евелин по онези стълби…

Но дори и да беше така, ФБР не биха се заели със случая. Той щеше да е под юрисдикцията на остинската полиция и по убедителното предположение на Джордж те щяха да свършат разследването си бързо и да стигнат до правилните заключения — че смъртта на Евелин е била инцидент, вероятно самоубийство, причинено от зависимост към успокоителни и алкохол.

— Какво искат?

— Попитах ги, но те ми показаха документите си и заявиха, че трябвало да разговарят с вас.

Фреди беше облечен в черно, както подхождаше на иконом в къща, която е в траур заради господарката. Беше се наложило да успокоява прислужницата, която бе намерила тялото на Евелин в основата на стълбището; жената беше изпаднала в ужасна истерия, която накара всички да изтичат, и така осигури на Джордж страхотна аудитория за неговия шок и страдание. Фреди се държеше ефикасно, когато нареди да обвият къщата с черен креп — прекалено, да, но изглеждаше добре за наблюдателите — организира незабавно погребение, което бе минало с огромен успех днес, и преся постоянния поток от посетители, които идваха да поднесат съболезнованията си, пропускайки само най-изтъкнатите, както и онези, които евентуално биха се впечатлили от дълбоката скръб на Джордж.

Да, през тези последни няколко дни Фреди наистина бе доказал, че е безценен.

Беше вече неделя следобед, а Джордж още не бе чул и дума от Кейт Монтгомъри. Другите репортери се отбиха, но не и Кейт. А когато накрая той любезно попита Линда Нгуен дали Кейт ще дойде скоро, тя го изгледа с онези свои жестоки черни азиатски очи, и каза:

— Не знам, сенаторе. Противно на общото схващане, тази седмица не е под мое наблюдение.

Тази кльощава кучка нямаше никога повече да получи и късче информация от него.

Може пък Кейт да не беше в града. Ако не знаеше за мъките му, нямаше как да му поднесе съболезнованията си.

— Сенаторе? — каза Фреди. — Наистина се опитах да ги отпратя, но те бяха доста настоятелни.

— ФБР агентите. Да. Разбира се, че ще ги приема. Само… ги задръж малко. Дай ми минутка да се оправя. — Джордж изчака Фреди да тръгне, после закопча ризата си, смъкна надолу ръкавите, върза вратовръзката си и навлече сакото си. Винаги беше смятал, че е най-добре да показва могъща фасада пред всяка агенция, чиито членове иначе току-виж забравили неговата важност.

Фреди почука на вратата, после я отвори, и когато двамата агенти влязоха, ги предупреди:

— Сенатор Обърлин страда за съпругата си, която загина в трагичен инцидент само преди два дни. Моля ви да бъдете кратки.

— Знаем.

— Ще преминем направо към въпроса.

При звука на високите им, любезни гласове Джордж направо не можа да повярва на късмета си. ФБР бяха изпратили не един, а двама агенти — и то жени. И двете бяха млади — разбира се, нямаше толкова много жени във ФБР, не бяха добре дошли да останат много дълго — а и колкото и да се опитваха да втвърдят сърцата си, той бе сигурен, че една жена няма как да не съчувства на току-що овдовял мъж.

Но защо, по дяволите, бяха тук? Какво търсеха?

По-високото и непривлекателно момиче протегна служебната си карта.

— Аз съм агент Ронда де Ласко, а това е агент Джоана Умански.

Дребната, енергична блондинка също показа служебните си документи.

Докато се ръкуваше с двете, той погледна значките им. Беше виждал няколко досега и тези изглеждаха истински, точно като на лошите снимки.

— Сигурна съм, че познавате господин Хауъл в остинския офис — каза Джоана. — Силвестър Хауъл ни изпраща.

— Моля, заповядайте. — Джордж направи знак към столовете пред бюрото си.

— Съжаляваме, че ви безпокоим в такъв труден момент — каза по-обикновената, — но имаме сведение, което трябва да проверим.

— Да, разбира се, правете каквото е необходимо, само че… не мога да си представя… но, разбира се, аз съм уморен, не съм спал добре… какво мога да направя за вас? — Той си помисли, че е направил добра имитация на опечален и озадачен съпруг. Така че бе изненадан, когато жените кимнаха безизразно и не изразиха съболезнованията си.

Ама че кучки.

Той седна в стола си зад бюрото, използвайки силата на позицията си, за да ги впечатли.

Джоана отвори дигиталния си органайзер, направи справка в него, после го затвори.

— Сенатор Обърлин, познавате ли някаква госпожа Кънингам от Хобарт, Тексас?

Той се напрегна, премести се напред в стола си. Какво беше направила Глория Кънингам сега?

— Познавам я, както и съпруга й. Преди години работих с нея в борда на моята църква. — Той се опита да се държи заинтересовано, но сдържано, сякаш името й не означаваше много за него. — Случило ли й се е нещо?

— Умряла е. — Малката блондинка произнесе новината за смъртта на Глория без скрупули. — От рак.

— Съжалявам да го чуя — каза той, докато мозъкът му бучеше от предположения.

Глория никога не бе узнала нищо, никога не бе давала знак, че иска да погледне отвъд очевидното. Никога не бе показвала друго, освен неугасваща ярост срещу Бенет и Лана Прескът, и техните деца. Пасторът и семейството му бяха по-бедни от Глория, но въпреки че съпругът й беше лекар, Прескът бяха по-важни в общността. Тя така и не им прости за това. Нещо по-лошо, дъщеря й Мелиса никога не бе проявявала такъв талант като Хоуп Прескът, и страдаше от това да е вечно „втора цигулка“. Глория беше изпълнена с трепет и вълнение, когато Прескът изчезнаха, и наблюдаваше със задоволство съсипването на семейството и изпращането на децата надалеч. Сигурно никога не се бе запитвала какво се е случило с тях. Тогава защо агентите от ФБР му съобщаваха за нейната смърт?

— Била е шейсетгодишна, когато е починала в Центъра за лечение на рак „Д-р Андерсън“ в Хюстън. — Ронда също се консултира с органайзера си. — Преди да умре, е поискала да направи признания, което и сторила — пред нейния пастор и след това пред полицията. Тези признания се отнасят до вас, сенатор Обърлин. — Ронда многозначително погледна над горната рамка на очилата си. — Знаете ли за какво става дума?

— Не. Съжалявам. — Той разпери ръце и с удоволствие отбеляза, че не трепнаха. — Когато посещавам Хобарт периодично — това е моят район и държах къща там — боя се, че не… имам предвид аз и съпругата ми… не общувахме много със семейство Кънингам. — Джордж хареса начина, по който включи Евелин в разговора, сякаш още не можеше да повярва, че е мъртва.

— Госпожа Кънингам твърди, че преди двайсет и три години, след като вашият пастор и съпругата му са били убити… — Джоана погледна в органайзера си — сте направили така, че да попречите на събирането на децата в едно семейство, избирайки вместо това да ги разделите.

— Защо бих правил каквото и да било за настаняването на тези деца? — Като скръсти ръце върху бюрото си, той се наведе напред, изпълнен с възмущение. — Аз тъкмо бях започнал кампанията си за тексаския Конгрес, и противно на общоприетото мнение, мога да ви уверя, че да те изберат, е жестоко изпитание. Сигурен съм, че някой друг се занимаваше с осиновяванията. — Той разтърка чело, сякаш не можеше да си спомни добре. — Някакъв пастор от църква извън града… пастор Джон Уегнър? Уилсън? Не, беше Райт. Пастор Райт.

Джоана използва писалката си, за да запише информацията.

— Къде е сега пастор Райт? — попита Ронда.

— Нямам представа. Ще ви кажа, говорих с пастора за децата Прескът, оставих нещата в неговите опитни ръце и напуснах града за кампанията. — Което беше също лъжа, защото името на пастор Райт може и да се появяваше на някакви официални документи, но той никога не бе съществувал другояче, освен като име. Джордж беше този, който се беше погрижил хубавичко децата да бъдат разпръснати като прашинки на вятъра. Някак си бе подозирал, че те ще му създадат неприятности.

Беше хубаво, че щеше да изравни „Гивънс Ентърпрайсис“ със земята, защото ако Хоуп Прескът Гивънс чуеше за госпожа Кънингам и признанията й, тя нямаше да се откаже, докато… не я постигнеше същата участ като родителите й.

— Значи твърдите, че няма нищо истинно в твърденията на госпожа Кънингам? — попита Джоана.

— Съвсем нищо. — Той беше сигурен, че може спокойно да го твърди. Не бяха много хората в Хобарт, които знаеха какво се е случило, беше сигурен в това. А и мнозина от тези, които знаеха, вече не бяха живи. В това също беше сигурен.

Да, някои от паството се бяха опитали да си врат носовете, за да разберат какво е станало с Прескът и децата им, но те не бяха от значение. Бедните енориаши, по-голямата част от тях бяха лесно контролирани със заплаха или подкуп. По един или друг начин им беше затворил устата и от момента, в който го беше направил, държеше Хобарт и жителите му в ръцете си.

— Защо разследвате осиновяване, станало преди толкова много години? Винаги ли обръщате толкова голямо внимание на бълнуванията на всяка очевидно много болна жена?

— Обръщаме внимание на това, на което федералното правителство ни инструктира да обръщаме внимание. Така че, да. — Ронда си записа нещо в органайзера. — Сенатор Обърлин, госпожа Кънингам ни каза, че е подозирала нещо нечисто в изгарянето на районния съд и тъй като са били унищожени важни градски, щатски и федерални документи, и пожарът е бил регистриран като подозрителен, ние изслушахме обвиненията й с интерес.

— Пожарът е бил регистриран като подозрителен? — Съвсем определено не беше така. Беше напълно сигурен. — Аз разбрах, че е в резултат на късо съединение на тавана.

Ронда и Джоана вдигнаха едновременно заинтригуваните си погледи към него.

Внезапно той видя грешката си. Трябваше да се престори, че не знае за пожара и за причините му.

— Има ли нещо друго? — попита той рязко. — Нещо, което госпожа Кънингам е казала, и което наистина да ме инкриминира, или всичко това са спекулации?

Двете жени в унисон затвориха органайзерите си. След което се изправиха.

— Съжаляваме, че ви обезпокоихме, сенаторе — каза Ронда.

Той също се изправи, почувства се успокоен и леко експанзивен.

— Няма проблем. Знам, че трябва да си вършите работата. — След това ги изпрати до вратата.

— Всъщност историята на госпожа Кънингам е толкова фантастична, че вероятно не трябваше да идваме при вас. — Джоана спря до вратата.

— С изключение на странното съвпадение. — Ронда му се усмихна мило.

— Странното съвпадение? — повтори той.

— Хайде, Ронда, не искаме да разстройваме сенатор Обърлин с това. — Джоана дръпна Ронда за ръката.

— Получихме анонимно сведение за ужасна прилика в начина, по който е починала госпожа Обърлин. — Челото на Ронда се набръчка в недоумение. — Трагична прилика, наистина.

При думите анонимно сведение по гърба на Джордж плъзнаха студени тръпки.

— Не разбирам.

— Това е от нещата, които карат съдебните органи да се замислят и да обърнат внимание — обясни Ронда. — Виждате ли, сенаторе, необичайно е за някой да падне по стълбището и да си счупи врата, и това да се случи два пъти в дома ви, докато сте наблизо. Веднъж в Хобарт. Втори път в Остин. Странно съвпадение. Невероятна прилика. Не сте ли съгласен, сенаторе?

* * *

Фреди изпрати агентите от ФБР. От кабинета до слуха му стигна звук от чупене на порцелан. Очевидно сенатор Обърлин бе изгубил пословичното си самообладание. Колко ужасно. Изглежда, че натискът беше започнал да си казва думата.

Фреди Гризуолд се усмихна.

* * *

Кейт изкачи стъпалата на верандата на малката хижа на Тийг на мексиканското крайбрежие. Какво го беше забавило толкова дълго? Морският бриз рошеше косата й и разнасяше дъх на романтика по пясъка, и й се искаше Тийг да е с нея.

Звукът на гласа му я накара да спре. С кого говореше? Бяха сами тук, толкова изолирани, колкото двама души изобщо можеше да бъдат…

— Qerida, прекалено си ми скъпа. Но няма да ти кажа нищо за това. Някои неща не бива да се обсъждат. — Той се засмя и прозвуча толкова… толкова непринудено. С обич. — Това също няма да ти кажа. Сега трябва да вървя, но ще говорим утре вечер, когато се върна. Ще вечеряме заедно тази седмица, нали?

Той говореше по телефона! Защо? С жена, очевидно, но коя?

— Заета си цялата седмица? Не мога да повярвам, че ме отрязваш! — Той отново се засмя. — Добре, ще се видим в понеделник. Адиос.

Кейт влезе в коридора, видя го да затваря телефона и се запита защо в такъв слънчев ден — ден за смях и за секс, той бе почувствал необходимост да се обади… на някоя.

— Не мога да повярвам, че тук има покритие за мобилни телефони.

— Сателитно обслужване — каза той кратко и пъхна телефона в брезентовата си торба. — Тъкмо се свързвах.

Идвайки от яркото слънце, тя не можеше да го види добре, но разпознаваше мрака, когато го видеше, а той беше мрачен.

— Свързваш се с хората си?

— Да. С моите хора.

— Наред ли е всичко в Остин?

— Всичко е под контрол. — Той облегна стола си в стената. Оглеждаше я. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха. — Знаеш ли, с това слънце зад теб направо виждам всичко през пареото ти. Изглежда така, сякаш имаш дъга между краката.

Тя погледна надолу към яркия шал, беше го увила около кръста си и целия си бански и той покриваше всички важни части от тялото й… и въпреки това ги разкриваше изкусително.

След това вдигна очи към него. Той беше бос, гол до кръста, чифт износени дънки висяха хлабаво на тесния му ханш. За ден и половина, откакто бяха пристигнали в крайбрежната му хижа с един раздрънкан джип, беше хванал красив златист загар. С пуснатата си свободно тъмна коса и набола брада, приличаше на пират — пират, който я гледаше сладострастно.

Нямаше нищо изтънчено в Тийг.

Незнайно защо, реши тя, хората надценяваха изтънчеността. В нея се събуди внезапно желание, което беше абсурдно, защото бяха прекарали цялата нощ, любейки се… на леглото, в пясъка… бяха се опитали дори във водата и решиха, че е невъзможно. Така че го направиха на плажа отново.

Бяха хванали тен на необичайни места.

Но тя беше чула неговия разговор и той не беше с някой от служителите му. Беше личен, като разговора в „Старбъкс“, и важен, иначе не би го направил при сателитните тарифи. Но какво я интересуваше дали има личен живот. Фактът беше, че я излъга, и точно това я безпокоеше.

Той стана без да бърза, лениво разкърши костите и мускулите си.

— Не се тревожи, Кейт. Вярвай ми, че ще се грижа за теб.

— Вярвам ти. Но…

— Разговорът нямаше нищо общо с теб. — Той направи една премерена стъпка към нея, очите му бяха топли от чувство… и желание.

Колко добре познаваше тя това желание. Сърцето й направи един силен удар, после запрепуска бясно. Тя отстъпи бавно назад.

— Преследваш ли ме?

— Какво си мислиш? — Той пристъпи отново, стъпките му бяха меки по скърцащите дъски на пода.

— Мисля, че се опитваш да ме разсееш. — Тя продължи заднишком по верандата, докато гърбът й се удари в колоната.

Въпреки това той направи небрежна крачка напред.

— Получава ли се?

Знаеше, че не може да я хване. Тя го знаеше също, но инстинктът да избяга беше прекалено силен, за да устои. Придвижи се по парапета.

— Възможно е. — Щом стигна до стъпалата, тя се обърна и се втурна към плажа.

Чу краката му да топуркат по верандата.

Побягна към залива, стъпалата й потъваха в пясъка на всяка крачка. Това беше глупаво. Нямаше къде да отиде. Плажът беше малък, поразително бял полумесец покрай блестящ лазурносин залив, заобиколен от скали от всички страни, и джунгла отзад. Градът с малката си самолетна писта беше на пет мили оттук по разбит черен път, и ръждясалият стар джип, който ги беше докарал, не само беше бавен, но трябваше да му се подаде ток, за да запали.

Въпреки това тя тичаше, смееше се, вятърът разхлаждаше горещото й лице. Пареото, вързано около кръста й, се развърза и излетя.

— Ще те хвана — извика той.

Тя ускори крачка. Чуваше стъпките му зад себе си.

После, точно когато сърцето й сякаш щеше да се пръсне от очакване, ръката му се обви около кръста й.

Той я сложи на пясъка, търкулна я под себе си. Хвана китките й. Тя се бореше, но той закова ръцете й над главата й. Беше игра, от онези чудесни, волни, божествени игри, на каквито не се беше отдавала след детството си. И все пак с него върху себе си, се чувстваше всякак, но не и като дете.

Той погледна засмяното й лице.

— Не, недей. — Тя се опита да се измъкне изпод него.

Той вмъкна коляното си между нейните, заковавайки я на място.

— Не искаш ли да знаеш каква е глобата?

— Не. Защото ти трябва да ми платиш глоба. — Тя се засмя задъхано на изражението му. — Ти ме събори.

— Не си ли ти разгорещената? — Погледна я похотливо като злодей в стара пиеса и разтегна мускулите на гръдния си кош. — Но нямаш шанс срещу изключителната ми сила.

— О, нима? Само гледай. — Като се повдигна, тя хвана долната му устна между зъбите си, след това отпусна глава в пясъка и използва езика си, за да влезе в устата му.

Той имаше вкус на щастие, на сочно манго и на страст.

Целувката се задълбочи, харесваше й неговата лека нерешителност, после отстъпчивостта му, когато й позволи да смуче езика му и да му даде своя.

Този мъж имаше способността да я обърква. Винаги искаше да командва. Доминираше по начин, който я изваждаше от равновесие, въпреки че понякога й харесваше свободата да бъде отгоре, да контролира ритъма и скоростта. Той изглежда не знаеше как да я остави, и това я изненада.

С репутация като неговата би очаквала да е запознат с всички деликатни нюанси на секса. Успокои се с мисълта, че той ще се научи, и изпита удоволствие от тялото му върху своето. Той я караше да освобождава съзнанието си с радост, а това беше рядка и чудесна дарба.

Сега, като го целуна, в ноздрите я лъхна ароматът на топла мъжка кожа и мек, солен бриз. Когато най-после го пусна, той вдигна глава.

— Виждаш ли? Моята глоба, че ме нападаш, е същата като твоята, че ме хващаш.

— Не съвсем същата. — Той я изгледа с присвити очи.

Тя си помисли, че забелязва отново следа от онази умисленост, сякаш той беше човек на ръба на някакво голямо разкритие.

Но копчето на дънките му се заби в корема й, а под ципа тя усети топлината и твърдостта му — обещание за бъдещето.

— Какво имаш предвид? — Тя размърда хълбоци подканящо.

— Гмуркане с шнорхел.

— О… — Внезапно мехурчетата на радостта й се спукаха.

— Хайде. Ще ти хареса, обещавам. — Ставайки, той протегна ръката си и я изправи на крака.

— Ами какво…? — Тя се пресегна към издутината в дънките му.

Той мълчаливо я стисна за китката и я поведе към купчината екипировка за гмуркане в сянката на едно палмово дърво.

— Обеща ми, че ще опиташ.

— Не го мислех. — Тя беше ходила по целия свят и успяваше да се справи. Сега се бе съгласила да опита да плува над един коралов риф, населен с акули. Беше си изгубила разсъдъка.

Не, по-лошо, той й беше прецакал разсъдъка.

— Ще плуваме с шнорхели само в залива. Днес е мъртво тих. Вълните не са високи. Виждаш ли? — Той обви ръка около нея и й посочи водата, която се плискаше в краката им. — Кейт, погледни там. Не е ли красиво?

Тя го изгледа с подозрение.

— Ти каза, че е съвсем спокойно, което означава, че изобщо не би трябвало да има вълни. Въпреки това виждам Залива да се пени в далечината. И защо го наричат мъртво спокоен? Звучи ми злокобно.

Той игнорира безсмислиците й, както и възраженията й.

— Вълните няма да се разбиват в шнорхела ти, а ти знаеш колко прозрачна е водата. Аз ще съм до теб. Ще видиш корали и прозрачна риба. — Той се усмихна, зъбите му просветнаха бели на фона на загорялото лице. — Казах ли ти колко много ми харесва банският ти?

— Не. — Пурпурното, синьото, червеното, жълтото, оранжевото и зеленото оцветяваха тялото й в цветни райета. — Нали точно ти не искаше да го нося.

— Наистина харесвам повече онова, което е отдолу. — Ако се опитваше да я отвлече от страха й, справяше се доста добре. Ръцете му се вдигнаха по бедрата й. — Ще се грижа идеално за теб. Така че, хайде.

Когато коленичи пред нея, тя се запита как е успял да я убеди в тази лудост.

Ставайки, той изхлузи дънките си и остана само по плувки.

Аха. Точно така. Караше я да изостави здравия си разум, носейки най-тесния чифт черни плувки, които тя някога бе имала възможността да види. За шанса да притисне тялото си към неговото беше готова да направи всичко, независимо колко е глупаво.

— Не бих ти позволил да направиш това, ако не бях абсолютно сигурен в плувните ти способности — успокои я той.

— Подиграваш ми се. — А също така ме съблазняваш.

— Аз? — Той се опита да изглежда невинно, което беше нелепо, защото никога не можеше да изглежда другояче, освен опасен.

— Като се опитваш да ме накараш да забравя страха си? Научих този трик в телевизията. Когато човекът, когото интервюираш, е нервен, говориш с него и не му казваш кога започваш да снимаш.

— Аз не нося камера. — Той разпери ръце и я остави да огледа тялото му. — Нали виждаш?

— Виждам. — Това, което видя, я разсея повече от която и да е дума. Което обясняваше как Тийг я беше вкарал във водата. Щяха да летят обратно тази вечер и да прекарат нощта в къщата на Тийг, защото не можеха да стоят разделени.

В понеделник сутринта Тийг прегърна Кейт и каза:

— Тази вечер ще отидем да ти вземем дрехите. Можеш да останеш тук с мен, докато уредим ситуацията с Обърлин.

Тя се поколеба. Да остане с Тийг? Да живее с него? Но тя обичаше дома си. А и… бодна я вина, какво щеше да каже на майка си? Майка й мечтаеше Кейт да е обвързана. Искаше да я види омъжена. Със сигурност адски не искаше тя да живее в грях, без никакъв шанс за брак и никаква перспектива за внуци.

Виждайки нерешителността на Кейт, Тийг бързо издуха възраженията й.

— Мога да се преместя при теб, но той знае къде живееш… освен това разполагам с по-добра охрана.

— Знам. — Кейт се предаде. — Хубаво. Ще остана тук… известно време.

Тийг я предупреди:

— Избягвай Обърлин днес. Направи всичко, което можеш, за да стоиш далеч от този негодник.

Тя по-скоро се зарадва на идеята да прехвърли на Тийг проблема за сенатор Обърлин. Лениво реши, че пасивността й е комбинация от две неща: невероятната погнуса, която изпитваше, знаейки, че мъж като Обърлин проявява интерес към нея, и любенето на Тийг, което я правеше мека и сантиментална… и ужасно влюбена.

Оглупяла от любов.