Кристина Дод
Близо до теб (14)

Тринадесета глава

С едно ухо Кейт слушаше говорителя по новините в десет, докато в същото време разсъждаваше над това колко жалък трябва да е социалният й живот, след като чисти апартамента си в петък вечерта. Господ знаеше, че тя можеше да излезе на среща. Дийн Сандърс й беше звънял многократно.

Но тя не го искаше. Искаше Тийг, този предател. Не го беше виждала от три седмици, от новините в пет, когато беше приключила репортажа за него, а той й беше разбил сърцето.

Забелязваше хората му в Конгреса. Те й се усмихваха, махаха й с ръка, говореха с нея.

Но той беше използвал глупавите си монитори, за да я избягва, сякаш това щеше да я накара да престане да копнее за него.

А може би — просветна й — може би я избягваше, защото ако я видеше, нямаше да може да се сдържи, щеше да я грабне и да я отнесе на някой пустинен остров с развяващи се палми. Щеше да я държи в ръцете си и да прави всичките неща, които си беше представяла, вместо да се отдръпне, защото някой, който искаше да я убие, го е прекъснал…

Бедната госпожа Обърлин. Беше изпратена на място, където да се възстанови от „нервния срив“. Сенатор Обърлин беше спрял Кейт в коридора на Конгреса да й се извини за неприятностите, които е трябвало да преживее заради неговата съпруга. По всичко личеше, че той обожава съпругата си, въпреки че на партито Кейт бе видяла напрежението между двамата.

Но защо в пресата не се споменаваше нищо за инцидента онази нощ?

Когато Кейт попита Брад, той сви рамене и смотолеви, че сенаторските съпруги винаги имали проблеми. А на възражението й, че проблемите са различни, когато включват евентуални опити за убийство, Брад я информира, че не разбира, и за наказание я накара да отразява светските сензации за една седмица.

Тя не попита сенатор Обърлин. Знаеше, че той не би искал да прави публично достояние жалкото, скандално поведение на съпругата си.

И нямаше значение, че е видяла госпожа Обърлин да повръща в тревата, че беше станала свидетелка на малката торбичка с хапчета и миризмата на повръщано. Нещата, които Евелин беше казала, засилиха чувството на Кейт, че Обърлин не е за вярване.

Тя се опитваше да потисне безпокойството си всеки ден, когато сенаторът я потърсеше. Той й намекваше какво се е случило в Конгреса, подхвърляше толкова много информация за законопроектите, че тя стана водеща в състезанието по отразяване на най-интересните истории в КейТи Ти Ви и накара Линда Нгуен да я намрази отново.

Кейт би трябвало да е във възторг, че постига целта си толкова бързо, и щеше да е… ако не беше агонията заради реакцията на Тийг.

Сега, когато името, произнесено от говорителя, стигна до съзнанието й, Кейт трепна.

— … намерили госпожа Обърлин в основата на стълбището. Медицинските следователи съобщават, че смъртта е настъпила вследствие на счупване на врата. Те ще разследват дали инцидентът е свързан с алкохол или дрога. Госпожа Обърлин току-що се беше прибрала от четвъртия си престой в клиника за рехабилитация. — След тази проклета фраза говорителят се обърна към метеороложката: — Е, Мариса. Какъв е този слух, който дочувам за силна гръмотевична буря тази вечер?

Кейт стоеше пред телевизора с отпуснати ръце и разширени очи.

Госпожа Обърлин беше мъртва? Умряла от падане по стълбите? Полицията разследвала евентуална злоупотреба с алкохол?

— Мили боже… — Като облече сакото си, Кейт излезе в дъжда и се насочи към дома на Тийг.

* * *

Тийг чу звънеца на входната врата. Без да поглежда, знаеше кой е. Беше гледал новините. Знаеше защо е дошла.

Но преди да излезе от кабинета си, погледна в камерата на верандата. Там стоеше Кейт Монтгомъри и се мръщеше срещу лещите.

С един ключ на горната площадка на стълбището той отключи.

Тя отвори вратата и влезе. Вдигна очи към него.

Навън проблесна светкавица и след малко се чу силен гръм.

— Наближава — каза тя.

Не уточни, че става дума за бурята.

Или пък го направи?

Не я беше виждал цели три седмици. Но дори в износени дънки, бяла тениска и глупави розови чехли, пак беше красива. Дъждовни капки блестяха в тъмната й коса като диаманти в нощно небе. Лицето й… беше виждал лицето й в сънищата си, но неговите сънища не предаваха сладката извивка на бузата й, инатливия ъгъл на брадичката, начина, по който изглежда толкова жива, толкова витална…

Без да казва дума, тя съблече прогизналото си сако и го метна на перилата. Тръсна глава. Дъждовните капки се разлетяха и косата й бухна непослушно. Тя сложи ръка на перилата и погледна нагоре.

Тази среща бе неизбежна. Беше я избягвал три седмици, но въпреки това никога не му хрумна, че времето им заедно е свършило. Тя го беше попитала дали вярва в Съдбата. Е, вярваше, и като я гледаше как върви към него, осъзна, че това е потвърждение.

— Разбирам, че си гледала новините — произнесе той.

— Той ли я е убил? — Чувствената уста на Кейт трепереше, а сините й очи бяха огромни и тъжни.

— Не знам. — Не можеше да потисне отвращението към себе си. Беше слушал пиянското бръщолевене на госпожа Обърлин, но тъй като беше ядосан, тъй като тя го беше направила на глупак, тъй като беше заплашила Кейт, беше предположил, че не е вярно. Беше проверил обвиненията й срещу нейния съпруг, но Обърлин имаше едно-единствено нарушение — глоба за паркиране — и я беше платил. Тийг беше претърсил общинските регистри заради Блекторн, намери близките й и се свърза с тях, за да ги разпита дали някой член на семейството е падал по стълби. Те се държаха сякаш бяха ненормални. Нещо по-лошо, в архивите на ченгетата не се споменаваше за подобен случай.

И Тийг реши, че нищо от това, което госпожа Обърлин бе казала, не е истина. Обикновено не беше толкова небрежен. Но пък и обикновено не беше толкова… емоционален. Впримчен и опитващ се да се освободи.

— Аз мога да се обзаложа, че не е паднала случайно. Или се е самоубила, или той я е убил.

Кейт стигна до най-горното стъпало, застана до него, протегна ръка.

Той я пое и изпита чувство на облекчение, сякаш бе сложила превръзка върху нараненото му сърце.

Точно както в моментите, преди да се разделят, те гледаха сплетените си пръсти. В това имаше някакъв символизъм, чувство за затваряне на кръга.

И сега щяха да направят още една крачка към пропаст, която той не можеше да разбере.

— Хайде де. Тук живея. — С ръка още в нейната — сега, когато я беше докоснал, не можеше да я пусне — той я поведе към кабинета си.

Стълбището беше боядисано в бяло, украсено с черно-бели фотографии на жени, облечени в пищни рокли от едуардинската епоха, и мъже, позиращи сковано в колосаните си бели ризи. Пътят до частните му покои беше различен: меко, топло злато и червено.

Тя го последва в кабинета му и се огледа, и той разбра какво мислеше.

Това не беше мястото, което си беше представяла за него.

Той използваше кухнята долу, но през по-голямата част живееше на горния етаж, далеч от канцеларската работа и офиса си. Беше бутнал стената между двете най-големи спални, преустроил прилежащата баня и закачил по стените на кабинета си етажерки за книги. Вътре имаше голям тапициран стол и отоманка, една дълга удобна кушетка и голям стол — възглавница срещу центъра за забавления. Дървеният под беше боядисан в наситено бургундско и покрит с два персийски килима, които блестяха в прекрасни тонове. Уютът се подсилваше от сбирката му джунджурийки от различни страни — камилско седло и колекция копринени картини от Индия.

Тежките златисти завеси държаха нощта навън. Мястото бе пещера, където той можеше да чете, да гледа телевизия и да размишлява — нещо, което не правеше много напоследък.

— Чувствай се като у дома си. — Той посочи кушетката и тръгна към банята.

Затвори вратата след себе си и подпря ръце на плота; след това се взря в огледалото. Оттам го гледаха тъмни, отчаяни очи. Познаваше този Тийг. Това беше Тийг, какъвто беше като тийнейджър, разочарован, ядосан, че животът не е справедлив, решен да граби всичко, което може, независимо от цената.

Беше се надявал никога да не види тези очи отново.

Но тя все пак беше дошла.

Навън блесна светкавица и тътенът не закъсня.

Тъкмо беше сложил всичко под контрол. Мислеше си, че никога няма да види Кейт отново, а ако го направеше, тогава какво? Имаше на разположение друг модел. Щеше да има дузина жени в леглото си. Щеше да се усмихва на Кейт, без да показва никакъв интерес, да гледа на нея като на моментно отклонение, причинено от прекалено много изтънченост, стоварила се върху едно момче от гетото. Нямаше значение, че цели три седмици не я беше виждал, и през това време не беше излязъл нито на една среща. Нямаше значение, че се бе хванал да си я спомня в тъмните часове на нощта, когато го посещаваха само демоните на предишния му живот. Просто се нуждаеше от малко време, макар да не смееше да се запита: време за какво?

Сега тя беше тук. Беше разпознала заплахата за себе си и бе изтичала при него. Беше дошла в леговището му, да търси неговата помощ, сякаш знаеше, че никой друг не може да се погрижи така за нея, както той може.

Права беше. Господ да му е на помощ, права беше.

Той сковано се изправи. С бавното движение на човек, който отстъпва пред съдбата, когато го е обвила в спиралата си, направи нещата, които един мъж прави, за да се подготви… за всичко.

* * *

Кейт огледа книжните рафтове и това, което видя там, съвсем не я изненада. Тийг четеше трилъри с меки корици и военни истории, мъжки книги, които мъжките момчета четат — само дето Тийг разбираше това, което четеше. Той не беше всезнаещ футболен запалянко; играеше, но също така обучаваше. Тя докосна изтърканите гръбчета на томовете. Явно ги четеше здраво и от начина, по който изглеждаха любимите му, си личеше, че ги прелиства често.

Тя погледна към телевизора, чийто звук беше заглушен. Джей Лено се ръкуваше с развълнуваната си публика и започваше монолога си.

Тя още не можеше да смели новината, която беше чула тази вечер. Госпожа Обърлин беше паднала по стълбището.

Пресилено ли беше реагирала, идвайки тук?

Как беше възможно да се допусне, макар и отдалечено, че сенатор Обърлин е убил съпругата си… както и други хора?

И ако това бе истина… защо беше изтичала при Тийг? Защо той я караше да се чувства толкова защитена?

Гласът му от прага я накара да подскочи.

— Ако откриеш здравия ми разум на тези рафтове, ми кажи.

Тя се опита да потисне усмивката си на удоволствие при вида на високата му фигура, широките рамене и златистите му очи. Тъмната му коса беше влажна и разрошена. Беше обут в тъмносини дънки и облечен в синя тениска, опъната върху гърдите и бицепсите. Може би е знаел, че тя ще дойде, затова се беше облякъл по начин, който гарантираше, че коленете й ще омекнат. Беше бос… а тя не можеше да устои на мъж с боси крака.

Защо я караше да се чувства в безопасност?

Защото — тя не се съмняваше — той можеше да я пази.

— Да не би да си си изгубил здравия разум? — попита тя.

Вътре, зад защитата на завесите, тя едва виждаше блясъка на светкавиците.

Но грохотът на гръмотевиците се търкаляше и отекваше.

Нищо не можеше да задържи навън приближаващата се буря.

— Може би. Най-малкото изпитвам лек дисбаланс… а ти?

Краткият полъх на еуфория в нея премина.

— Горката жена.

— Да, и бих искал да не позволя на хората да кажат това за теб. — Той отиде до малкия хладилник, вграден в библиотеката. — Искаш ли питие?

— Да. Шардоне, ако имаш.

— Нямам шардоне. — Той извади бутилка шампанско от хладилника.

Специален случай? Но преглътна въпроса. Не посмя да го попита какво мисли. Беше тук, в дома му, отново свързана с него от опасността. Атмосферата между тях се сгъсти от сексуално неудовлетворение. Нуждата й не бе намаляла през трите седмици, докато мислеше за него. Сега дори самото му присъствие караше сърцето й да бие развълнувано.

Той свали тапата и наля две високи чаши със златиста, бълбукаща течност. След това се приближи към нея и сложи едната в ръката й.

Чашата беше студена.

Погледът му горещ.

— Как е?

Докато я гледаше, тя вдигна чашата към устните си и отпи.

— Чудесно е.

— Да. — Той чукна чашата си с нейната, гледайки я как отпива втора глътка, след което сам сръбна.

— Да… чудесно е.

Тя се усмихна на вдигащите се нагоре мехурчета. Това правеше акта на сервиране на шампанско да изглежда като предварителна любовна игра.

— Защо сенатор Обърлин се интересува от теб? — изстреля той въпроса.

Тя разпозна тактиката. Караш жертвата да се отпусне, след това изтръгваш истината от нея. Самата тя го беше правила, така че не му позволи да я разтърси.

— Заради обичайното, предполагам.

— Секс?

— Да. — Тя си спомни спуканата гума. Беше си помислила, че е преследвачът… но може би не е било така. Може би сенатор Обърлин беше подредил удобно нещата, за да има шанс да й се притече на помощ. — Да. Определено.

— Госпожа Обърлин каза, че той те бил убил преди.

— Знам. — Кейт се усмихна тъжно. — Точно затова си помислих… затова не взех на сериозно нещата, които тя каза.

— Това беше моя работа. Провалих се.

— Аз съм репортерка. Аз съм тази, която се провали. — Кейт го погледна в очите, устните й бяха мрачни, свити в плътна черта, и настояваха да поемат обвинението.

Независимо от опасността, тя намираше историите си. Истината беше, че ако можеше, щеше да се върне в яростния Мексикански залив по време на ураган. Това й беше работата и сега щеше да си плати, че не е продължила където и както е трябвало. Евелин Обърлин също си беше платила.

— Госпожа Обърлин беше толкова откачена онази нощ. Помислих си, че винаги е такава.

— Определено се държеше откачено. Но може би не толкова, колкото си мислехме. — Съжалението на Тийг беше осезаемо. Той посочи към креслото.

Тя седна.

Джей Лено святкаше с фаровете си по телевизията, като гримасничеше пред камерата с престорена искреност.

Тийг приближи отоманката и седна до нея. Сякаш не можейки да се удържи да не я докосва, той погали кожата на ръката й с малкия си пръст.

— Близка ли си със семейството си?

— Да. — Тя му хвърли поглед крадешком.

— Да си чувала за някакви неизяснени убийства в семейството? — Той наблюдаваше екрана без интерес, явно не съзнаваше какво вижда. — Някакви стари скелети в гардероба?

— Не и такива, за които знам. — Тя отпи бързо от шампанското, после го остави за дълго в устата си, преди да преглътне.

— Спомняш ли си отдавна починалата си леля Блекстоун?

— Коя? О, имаш предвид Блекторн. Госпожа Обърлин я нарече госпожа Блекторн. Другият човек, когото сенаторът… е блъснал по стълбите. — Кейт рядко се чувстваше неловко заради произхода си, но сега случаят беше точно такъв. — Може да си спомням някоя. Не знам. Осиновена съм.

— Сериозно? — Тийг изглеждаше забележително незаинтересован.

Безизразен, помисли си тя. Само че не можеше да я измами. Интересуваше се. И то много.

— Какво знаеш за кръвните си роднини? — попита той.

— Нищо. Аз… нищо. Дори не съм напълно сигурна за рождената си дата.

Главата му се изви бавно към нея. Златният му поглед мина по чертите й.

— Не е ли необичайно в наши дни? Нима повечето хора не знаят поне малко за своите истински родители?

— Никога не съм проверявала статистиката. Знам само, че родителите ми са ме взели, когато съм била на десет месеца, или нещо такова, и това, че те бяха страхотни родители.

— Не си ли се опитвала да проследиш произхода си?

— Когато бях тийнейджърка, исках да избягам от къщи, защото ми се скараха. — Тя направи физиономия, когато си спомни мелодрамите си. — Но не открих нищо. Беше задънена улица. Всичко във връзка с осиновяването ми беше изчезнало по вина на някой чиновник.

Тя наблюдаваше като омагьосана как Тийг отпива от шампанското си. Дългите му пръсти галеха чашата. Как можеше да се концентрира върху евентуален убиец, когато Тийг седеше на една ръка разстояние? Усети познат аромат и се наведе по-близо, за да го подуши. Билков шампоан и топла, чиста кожа…

Той се обърна към нея толкова бързо, че тя не успя да отдръпне носа си от рамото му.

— Виждаш ли Обърлин?

— Да го виждам? — Тя се изправи възмутено. — Искаш да кажеш… да се срещам с него?

— Не, искам да кажа: в Конгреса. Често ли се натъкваш на него?

— Да. — Беше смущаващо да го признае. — През цялото време. Изглежда сякаш почти…

— Те преследва?

— Да. По дяволите. — Мразеше да ругае. — Преследва ме.

Тийг вдигна вежди.

— Да, така е — повтори тя с отвращение. — Двама преследвачи за два месеца. Повечето хора никога не са имали и един през живота си.

— Гледах го в мониторите. Той те чака.

— Не. Преувеличаваш. — Не й се искаше да повярва. Не искаше цялото това нещо да започне отново. И този път да познава преследвача си, да подозира, че е убил съпругата си… — Защо мен?

— Добър въпрос. Защо теб? Точно това ще трябва да разбера. — Той я погали по бузата с пръст. — Добре, виж. Не вярвам в случайности, а тук има прекалено много, за да съм спокоен. Имаш проблем. В опасност си. Вече не съм ти бодигард, но няма да те оставя сама.

— Какво ще кажем на хората, когато питат защо сме заедно? — Въпросът на Кейт увисна над тях като предизвикателство и в този миг една гръмотевица разтърси заредения въздух.

Тийг допи шампанското си на бавни, дълги глътки. Остави чашата си. Взе нейната и я сложи до своята.

— Ще им кажем истината. — Ръката му хвана китката й. — Ще им кажем, че сме любовници.