Кристина Дод
Близо до теб (13)

Дванадесета глава

Това е адски неловка целувка.

Беше два след полунощ. Тийг седеше в паркираната кола пред къщата на Сандърс с фиксирани фарове право в Кейт, докато Дийн се опитваше да вземе повече от една кратка целувчица по бузата от дамата си.

Тийг не беше в настроение да гледа как Дийн Сандърс слага ръка върху Кейт и открива сам какво носи тя под полата си.

Боже. Нищо. Тя не носеше нищо отдолу.

Тийг опря ръка на вратата, готов да изскочи и да я освободи от прегръдката на разгорещения кавалер.

Но Кейт сама се дръпна, посочи към Тийг и поклати глава.

— Добро момиче — прошепна Тийг. Наблюдаваше я, докато тя вървеше предпазливо към колата. Отвори й вратата да влезе. — Уговори ли си друга среща? — попита той рязко.

— Да се прибираме. — Тя плъзна ръце по бедрата си, сякаш изглаждаше гънките на тънката коприна на роклята си.

Тийг не можеше да откъсне поглед от нея.

— Знаеш ли, за такова превзето момиче, те бива да измъчваш. — Натискайки спирачката на първа, той се откъсна с рев от тротоара. Тъмните улици прелитаха покрай тях. — Уговори ли си друга среща?

— Не. Намали. Не искам полицията да ни спре.

— Познавам всички полицаи. — Но въпреки това намали газта, за да успокои Кейт. Защото не искаше полицията да ги спре. Не искаше да губи време да доказва, че е трезвен. Не искаше да вади личната си карта и да обяснява какво правеше с Кейт. Искаше само да я заведе вкъщи, в леглото й и да се засити с тялото й.

Той паркира колата в маркираното за нея място. Огледа добре осветените тротоари, малките площи с трева, нещастно изглеждащата кашпа с цветя отстрани на вратата. Погледът му се спря върху контейнера за боклук, единственото място, където някой би могъл да се скрие. Но нищо не помръдна. За момента бяха в безопасност.

И докато сигурността на Кейт си оставаше от първостепенна важност за него, собствената му сигурност не означаваше нищо. Не му пукаше за професионалната етика. Противно на всякакъв разум той щеше да я има.

Слабата светлина оцвети Кейт в сянката като класическа картина, нарисувана в полумрак. Големите й очи го гледаха, но той не можа да разчете изражението й. Тревога? Вълнение? Триумф? Не знаеше. Не можеше да отгатне. Знаеше само, че го беше измъчвала цяла вечер с движенията на гъвкавото си, изящно тяло, с многозначителния си смях, с наситения аромат на лавандуловия си парфюм. Тя въплъщаваше всяка мечта, която той никога не си бе позволявал да има… и се беше съгласила на неговите условия. Беше му се предложила.

Той се беше сдържал часове наред. Сега с дълбок стон се пресегна през седалката си към нейната. Придърпа я в ръцете си. Таблото с аварийната спирачка беше между тях; не го интересуваше. Не го интересуваше дискомфорта на позите им. Трябваше да я докосне.

Прегърна я. Сърцето й биеше бързо срещу пръстите му, дъхът й излизаше рязко през устните. Целуна я и тя му отвърна, давайки всичко.

Беше гъвкава, изви се към него, ръцете й се заровиха в косата му, пръстите й тупкаха с ритъм, който той разпозна като близък на неговия. Езикът й пулсираше в устата му; тя беше агресивна и отстъпчива в същото време.

Бавната влажна целувка изпробва границите на търпимостта му. Беше я гледал цяла вечер. Когато откри, че е гола под роклята си, всяка нейна стъпка се превърна в изтезание. Беше си представял как докосва коприната на роклята и още по-интригуващата коприна на голите й рамене, представяше си как смъква тънката презрамка надолу и освобождава стегнатата гърда.

Сега, с полузатворени очи, той прокара длан по гърба й. Пръстите му се плъзнаха по плешките й. Минаха по всеки прешлен, възхищавайки се на силните мускули и сухожилия на гърба й. С всяко докосване го пронизваше силната болка на очакването.

И нея, защото тя се отдръпна. Гласът й беше задъхан, дрезгав, опасен.

— Тук ли ще правим секс? Защото ако е така, аз ще съм отгоре. Тази спирачка е истински убиец. — Тя се смееше, но беше и сериозна.

— Искаш ли да правим секс в колата? — Устата му се изпълни със слюнка, когато си представи наградата след часовете мъчение.

— Не знам… Не знам дали мога да чакам повече.

Признанието й му позволи да си поеме дълга глътка въздух. Тя го желаеше толкова, колкото и той нея. Беше отчаяна, както и той, и това… това му даде силата да се освободи от магията, която го държеше.

— Хайде — каза й рязко. — Да влезем. Искам да те любя цяла нощ. Не мога да го правя тук.

Това не беше безопасно. Преследвачът й все още беше на свобода. Откак Тийг бе поел работата, не се беше обаждал. Това го караше да е супербдителен. Преди да легне с Кейт, трябваше да е на място, защитено с ключове и аларми. След като се плъзнеше в дълбините на тялото на Кейт, щеше да е сляп и глух за всяка заплаха.

През целия му живот пренебрегването го беше викало с жест. Той беше предизвиквал смъртта, беше й се присмивал, без да го е грижа дали мракът ще го погълне, или не. Но сега… искаше да живее с ожесточеност, която прогаряше душата му. Трябваше да има този шанс с Кейт. Трябваше да я вкуси веднъж, преди да умре.

А после, ако беше късметлия, щеше да я вкуси отново.

Той огледа още веднъж паркинга. Нищо не се беше променило. Нищо не беше помръднало.

— Хайде — каза той отново и тръгна да отваря вратата.

Тя го хвана за ревера, блъсна го назад и го целуна. Боже мой, как го целуна! Езикът й разтвори устните му, прогори устата му с яростта на ярка, гореща светкавица. В продължение на няколко много дълги секунди единственото нещо, което съществуваше, беше Кейт Монтгомъри и начинът, по който го жигоса с нужда и страст.

Той се отдръпна и излезе от колата. Бремето на сексуалното желание беше толкова тежко, че той почти залитна, докато заобикаляше, за да й отвори да излезе.

Тя му позволи да й помогне, плъзна краката си навън и се изправи с грациозно движение.

Тръгна към сградата и не се обърна назад, изглеждаше царствена и студена. Въпреки това той знаеше, че хватката на възбудата още я държи. Докато я гледаше, реалността го връхлетя — щеше да я притисне в матрака и да я има, а когато свършеха… целият му живот щеше да е различен. Не искаше тази промяна, знаеше, че ще завърши с болка за него, но по дяволите, не можеше да устои на тази жена.

Забърза да я настигне, като я побутна с ръка по гърба. Тя се облегна на него, предавайки му се така пълно, както той й се беше предал. Дишането й, топлината й, красотата й го заляха.

Но въпреки това… инстинктите му никога не можеха да бъдат напълно потиснати. Когато минаваха покрай контейнера за боклук, той застана нащрек.

Неясно движение привлече погледа му надясно.

В полумрака блесна острие.

Някой се втурна към тях. Към Кейт.

Преследвачът й.

Сексуалното неудовлетворение се трансформира в ярост.

Тийг изблъска Кейт от пътя. Завъртя се и посрещна нападателя й, избивайки ножа от ръката му, и го събори на земята. Изведнъж регистрира тънките, фини кости на жена. Не можа да сдържи устрема си, но не извъртя и не счупи китките й, както възнамеряваше. Само я задържа, когато се бухнаха в тревата.

Тя извика, тънък висок звук на ужас, който беше прекъснат, когато тежестта му за миг я притисна. От нея лъхаше на скъп парфюм, на кадифе и водка. Той я обърна по корем, с ръце зад гърба.

— Кой е това? — попита Кейт иззад него. След това ахна: — Госпожо Обърлин!

Да, разбира се. Той държеше Евелин Обърлин. Съпругата на сенатора се разплака силно, сълзите й потекоха, сякаш бе скъсана язовирна стена.

— С-съжалявам. — Зъбите й тракаха. Тя потръпваше в конвулсии. — Т-толкова съжалявам.

— Аз също, госпожо. — Тийг мрачно прокара ръка надолу по гърба й, търсейки още оръжия. Нямаше такива. Не откри нищо, освен изискана копринена чантичка, която висеше на шнур около врата й.

Той я взе и я подаде на Кейт.

— Какво има в нея?

Тя надникна вътре.

— Хапчета. Много хапчета.

— Да. — Тази дама беше толкова мършава, че беше на ръба да умре от глад. Тресеше се, сякаш имаше делириум тременс и той можеше да се закълне, че ако надникнеха в медицинския й картон, щяха да установят, че е била в заведение за лечение на алкохолици повече от веднъж.

— Аз н-не исках д-да ви нараня. — Със свободната си ръка госпожа Обърлин се опита да хване Кейт. — Аз просто… просто не искам да ви убие отново.

Тийг и Кейт се спогледаха многозначително. Тази дама беше пристрастена към алкохол и хапчета, и в момента беше натряскана до козирката.

— Значи вие сте се опитали да я блъснете с колата си? — поиска да знае той.

— Н-няколко синини са по-добри отколкото да умреш! — Госпожа Обърлин успя да направи това да прозвучи доста логично.

— Господи боже — обърна се Кейт към Тийг. — Не мислех, че наистина тя го е направила.

— Видя ли ножа? — попита Тийг. — Това, което държеше, не беше букет.

— Вие не разбирате. — Сълзите на госпожа Обърлин пресъхнаха. Гласът й се издигна до писък. Тя се опитваше да се изправи.

Тийг не пускаше китката й.

— Какво не разбира Тийг? — Без да внимава за скъпата си секси рокля, Кейт коленичи до госпожа Обърлин. — Кажете ми.

— Кейт, не е време да правиш интервюта. — Тийг беше толкова бесен, че едва можеше да говори. Искаше му се да смачка госпожа Обърлин за това, че е заплашвала Кейт. Ако не беше жена, ако не беше с разклатено здраве, щеше да го направи. — Звънни на ченгетата.

— Момент. — Кейт стоеше на тревата, гласът й беше толкова мил, че госпожа Обърлин спря да се бори и притисна главата си в тревата. — Какво не разбира Тийг?

— Той ще ви убие отново. Както го направи преди. — Госпожа Обърлин произнесе всяка дума с отчетлива яснота. — Исках да ви прогоня, това е всичко, защото иначе той ще ви убие отново.

— По дяволите, Кейт! — Тийг бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон.

— Вие не сте единствената, да знаете. — Жената задържа погледа си фиксиран върху Кейт.

Добросърдечната Кейт, която слушаше, сякаш можеше да открие някакъв смисъл в тези врели-некипели.

Тийг набра 911 и инструктира оператора да изпрати веднага патрулна кола.

— Госпожа Блекторн първа го осъзна. Дори преди мен. Тя мислеше… — Госпожа Обърлин отвори уста, сякаш беше хипервентилирана. След това се съвзе. — Старицата си мислеше, че е непобедима, и когато се прибрах вкъщи, тя беше… на… на…

— Поемете си въздух. — Кейт я погали по косата и я изчака. След това я подтикна: — Къде беше госпожа Блекторн?

— Долу на стълбището. Тънкият й врат беше счупен. Казаха… шерифът каза… той каза, че миришела на уиски, че била тайна пияница. Но тя не беше. После, когато аз казах това, шерифът каза… — Госпожа Обърлин спря, простена, сякаш си бе спомнила огромна болка — той каза, че може би аз съм я блъснала. Но аз не бях! Аз не си бях вкъщи!

— Вярвам ви — каза Кейт утешително.

Тийг не можеше да реши дали госпожа Обърлин знае нещо, или всичко е плод на въображение. Реши, че не го интересува. Тази откачалка Евелин Обърлин беше прецакала вечерта му с Кейт.

— А той каза, че не бил там, когато тя умряла. — Госпожа Обърлин се огледа, сякаш се страхуваше някой да не я чуе, и прошепна: — Но той беше.

— Сенатор Обърлин ли? — попита Кейт.

Жената извика толкова внезапно, че Кейт отскочи назад.

— Разбира се, че сенатор Обърлин!

Тийг затегна хватката си.

Тя се бори още малко, след което се отпусна. И сякаш никога не беше избухвала, произнесе:

— Тогава… тогава започнах да се страхувам… и знаех, че аз съм виновна.

— Каква е била вината ви? — Кейт направи знак на Тийг да пусне възрастната жена да стане.

Той отказа с решително поклащане на главата. Беше имал такива случаи преди. Хора, обезумели до такава степен от алкохол и лекарства, че можеха внезапно да нападнат, да разкъсват и да осакатяват. Тази стара лейди призна, че е преследвала Кейт — заради доброто на Кейт, разбира се. Сега обвиняваше съпруга си — за когото Тийг знаеше, че е един надут задник, но без никакъв намек за скандал около името си — заради нейните си проблеми, и бръщолевеше за това как се опитвала да му попречи да убие Кейт отново.

— Това, че ще ви убие. Трябваше да се досетя. — Госпожа Обърлин затвори очи, сякаш беше в агония. — Трябваше да им кажа, но го обичам. — Тя забръщолеви и думите й бяха толкова неясни, че Тийг трябваше да се напряга да я разбере. — Обичам го толкова много. Така че се опитах да не мисля за това, но призраците са винаги тук, взират се в мен, с разкъсана плът и очите им… очите им… очите им са празни… Лана, съжалявам. Прости… Толкова съжалявам.

Госпожа Обърлин втренчи поглед във въздуха, сякаш видя призрак, и гледаше така неподвижно, че космите на Тийг настръхнаха.

Той не се сдържа и също погледна нататък. Нямаше нищо.

Кейт погледна и поклати глава.

Плашещо.

В далечината се чу вой на сирени.

— Той ще ме убие. Не обича, когато аз… когато аз… — Госпожа Обърлин се разтресе под него и Тийг най-после я пусна.

Двамата с Кейт я гледаха как повръща в тревата.

— Качи се горе. — Той не я погледна. — Обуй си някакви дънки, направи кафе — ченгетата ще искат. Аз ще се погрижа за нея.

— Какво ще стане? — прошепна Кейт.

— Ще отиде в клиника за лечение на алкохолици. Ще се разрази огромен скандал. Обърлинови ще го потулят; после той ще се разведе с нея. — Целият цинизъм на Тийг се прояви: — Тя е пречка за позицията му.

— Смята го за убиец. — Кейт я гледаше с пълни с тъга очи. — Мислиш ли…?

— По дяволите, Кейт, тя мисли, че той те е убил. Преследвала те е за твое собствено добро. — Тийг не искаше да докосва Кейт точно сега, но трябваше да я хване за ръка. Дланта й трепереше в неговата, а пръстите й бяха студени като лед. — Скъпа, тя е толкова луда, а той толкова претенциозен. Не знам защо се е вторачила в теб, но явно халюцинира. Видя я, нали? Въобразяваше си, че вижда призрак ей там. — Той посочи. — Знаеш, че го направи. Качи се горе. Успокой се и се приготви за дълга обсада, защото полицията ще иска да те разпитва известно време.

— Добре. — Кейт остана още малко и прозвуча виновно и разстроено, когато каза: — Трябва да се обадя на Брад. Това е трагедия, но е и новина. Ще ме разкъса на малки парченца, ако не му се обадя.

— Направи каквото трябва.

Тя долови интонацията в гласа му, видя го как се извръща.

— Това е краят, нали?

Той не се престори.

— Да. Хубаво е, че се случи, защото се запознахме… това е глупаво.

— Не мисля, че е глупаво.

— Нямаме нищо общо.

— Ти откога стана гласът на разума? — попита тя горчиво. Той се опита да отговори, да каже нещо несериозно и утешително, но тя прекъсна звука с ръка: — Ти и аз… това щеше да е най-хубавото нещо, което някога се е случвало.

Той се престори, че не знае какво има тя предвид.

— Явно слуховете са ме надценили. Не съм чак толкова добър в леглото.

Защото тя не говореше за секс. Тя говореше за връзките, които ги събират, и как любовта циментира тези връзки.

— Да. Разбира се. — Тя издърпа ръката си от неговата, но той я задържа секунда повече.

— Иди звънни на майка си. Кажи й, че си добре. — След това я пусна да върви, като я гледаше как се отдалечава. После насочи вниманието си към полицейските коли с включени сирени, които в момента спираха на паркинга.

Тя щеше да е по-щастлива. Той щеше да е по-щастлив.

Така щеше да е най-добре.

Чу госпожа Обърлин да произнася тихо:

— Лана, съжалявам. Много, много съжалявам.

* * *

— Докарай ми колата. — Джордж Обърлин остави телефона, внимателно, много внимателно, и се обърна към Фреди: — Трябва да изляза.

— Да, сър. — Когато Джордж се опита да навлече захвърленото си сако, Фреди хвана яката и му помогна. — Надявам се, че не е нещо спешно, сър.

— Не ставай смешен — сопна му се ядосано Джордж. — За какво иначе ще излизам по това време?

Беше два след полунощ. Гостите на празненството си бяха заминали. Хората от кетъринга продължаваха да почистват и да пренасят съдове до служебните ванове. Слугите бършеха петната от вино и се опитваха да се приближат, за да могат да слушат.

А Джордж беше бесен. Тази тъпа кучка, за която се беше оженил, сега наистина беше прекалила.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ви помогна, сър? — попита Фреди.

На Джордж му се искаше да го фрасне. Но имаше репутацията на човек, спокоен в кризисни моменти. Това бе качество, което му служеше добре, когато имаше излизане пред публиката.

— Не, благодаря, Фреди. Това е нещо, с което сам трябва да се справя. Ще те уведомя, ако ми е нужна помощ.

Той тръгна към вратата и по някакъв магически начин Фреди се озова там преди него, за да я отвори, учтивост, която раздразни Джордж толкова много, че едва можеше да диша.

После икономът го последва до колата му и я отвори да влезе в купето.

Но не Фреди бе този, който ядосваше Джордж. А Евелин. Според ченгетата тя се беше опитала да нападне Кейт Монтгомъри с нож. Нещо по-лошо, това не беше първият път, когато беше нападала момичето. Кейт се страхуваше за живота си. Тя имаше преследвач и Тийг Рамос й беше бодигард…

Джордж се наведе да влезе в колата, после бавно се изправи.

Разбира се. Сега, когато бяха заловили преследвача й, сега, когато бяха хванали Евелин, Кейт щеше да приключи с Рамос.

— Сенаторе? — Фреди кръжеше около вратата, не знаеше какво да прави, като гледаше как сенаторът се е втренчил в пространството. — Забравихте ли нещо?

— Не. Инструктирай шофьора да ме откара в полицейското управление, и то бързо. Съпругата ми… — Джордж успя да се престори, че се задавя, докато съобщаваше информацията, която искаше целия град да научи… — е била арестувана за нападение, алкохол и притежание на дрога. Ще трябва да направя отново нещо за нея и да ти кажа, Фреди… — той сложи ръка на рамото на приведения към купето иконом, — това направо ме разби.

— Да, сенаторе, виждам. — Фреди стоеше неподвижно под дланта на Джордж.

Джордж хвърли поглед наоколо. Слугите се бяха скупчили на верандата. Хората от кетъринговата компания стояха до вановете си с увиснали ченета.

Той се настани в купето и Фреди затвори вратата. Когато шофьорът потегли, Джордж се усмихна тайно.

* * *

— Намирам се в „Рамос Секюрити“, откъдето Тийг Рамос, човекът, който се грижи за охраната на тексаския Конгрес, ръководи изпълнението й. — Двайсет и четири часа по-късно Кейт погледна към камерата, после се обърна към Тийг: — Господин Рамос, с опита си на военноморски ветеран и бивш участник в Специални операции, тази работа отговаря ли на предизвикателствата, които сте си поставили в живота?

Тийг срещна очите й, но тя не съзря емоции в тях. Нямаше интерес, нито съжаление. Сякаш двамата никога не се бяха целували, никога не бяха жадували един за друг.

— Осигуряването на сигурността на тексаския Конгрес е работа, за която всеки охранител мечтае.

Кейт направи знак на операторката да изключи камерата и телевизионният канал започна да излъчва. С помощта на редактора в КейТи Ти Ви Кейт беше сглобила репортажа за Тийг. Беше направила един дълъг материал за сутрешното неделно шоу. На практика с приключването на това интервю тя щеше да приключи с Тийг.

Докато чакаха филма да свърши, Тийг се шегуваше с операторката и говореше със секретарката Бренда, която наблюдаваше ставащото с благоговение.

Този двуминутен материал сякаш продължи цяла вечност за Кейт, която стоеше до Тийг и се преструваше, че не й пука, че откровено се е предложила на Тийг, и че той е успял да й устои.

Унижението я изгаряше и тя се страхуваше, че ще проличи от пламналите й страни. Но още беше с шевове на брадичката, заради които й бяха сложили плътен грим, и повечето от зрителите нямаше да забележат душевното й състояние.

Все пак накрая щеше да успее да се справи с унижението. Не беше сигурна, обаче, дали можеше да понесе мисълта, че никога нямаше да познае екстаза от това да бъде с Тийг. Да го гледа как се отдалечава щеше да е ад; никога да не го има беше още по-лошо.

Тя получи сигнал да започне снимането отново. Погледна в камерата и приключи със следните думи:

— Тийг Рамос е човек от рядка порода, мъжът, който стои между нас, обикновените граждани на Съединените щати, и анархията. Така че следващия път, когато отидете на обиколка в тексаския Конгрес, усмихнете се и помахайте с ръка към охранителните камери. Хората зад тях ни пазят всеки ден.

Червената лампичка на камерата примигна и изгасна.

Кейт откачи микрофона от сакото си. Обърна се към Тийг, за да му помогне, но той свали своя и й го подаде, преди да е успяла да го докосне.

— Кейт, благодаря ти, че направи такъв страхотен репортаж. — Той й подаде ръка. — Сигурен съм, че това ще ме направи знаменитост.

— Нещо, към което — сигурна съм — си се стремил винаги.

Не се ръкуваха. Гледаха стиснатите си ръце.

След това Кейт се дръпна.

Излезе от офиса му… за последен път.