Кристина Дод
Близо до теб (10)

Девета глава

Кейт сложи на китките си одеколон „Джо Малоун“ и пръсна леко в косата си. После защипа къдриците си назад с шнола, украсена със златисти пайети, и си нанесе грима внимателно, без да изпуска от ум темата на вечерта. Облече сутиен без презрамки и съответни гащички, които си бе купила едва предишния ден. Направен от тънка розова коприна, сутиенът поддържаше гърдите й и им придаваше гладка линия, докато гащичките бяха толкова миниатюрни прашки, че направо бе абсурдно да ги носи…

Но щеше да ги носи. Трябваше да ги носи.

Тази вечер беше все пак партито на сенатор Обърлин и Тийг за първи път щеше да я види облечена в нещо друго, освен в типичното репортерско облекло — блуза, която изглежда добре пред камера, и нещо, стигащо до земята.

Точно това й бе докарало неприятности днес. Тийг изглежда оцени украсената й с волани и дантели розова пола малко по-високо, отколкото беше очаквала.

Разбира се, тя знаеше, че изглежда добре в нея, и може би я беше облякла, за да го провокира, но и в най-смелите си мечти не би могла да си представи онези целувки в стаята за наблюдение.

При този спомен тя се хвана, че стои по средата на спалнята си със затворени очи и ръце, притиснати към сърцето, опитвайки се да сдържи дишането си.

Тийг беше безмилостен в това да й създава удоволствие, а тя бе ненаситна в търсенето му, тъй като не беше изпитвала нищо подобно през живота си. Не си беше представяла, че може да откликне с такова желание, без смущение, без мисъл за последствията.

Но беше направила правилното нещо. Беше избегнала куршума. Щеше да отиде на това парти с кавалер, да постави Тийг категорично на мястото му като неин бодигард.

С бързи, нервни движения тя сложи диамантените обици на ушите си. Разбира се, още не беше казала на Тийг…

Фактът, че обмисляше дали да не направи, както я беше инструктирал… да остави гащичките вкъщи… ами, това показваше колко силно й беше повлиял. Но не за добро. През цялото време, докато учеше в колежа, я познаваха като момиче, което проявява здрав разум и отговорност. Тя беше тази, на чието рамо приятелките й плачеха за момчетата, които ги бяха наранили. Сега някаква странна комбинация от хормони и въздържание беше създала личност, в която тя едва можеше да се познае. Когато се пъхна в дългата до коленете червена рокля от копринен шантунг по тялото, тя възвърна разсъдъка си.

Нямаше да отиде там без нищо под роклята.

Обу златните сандали с плетеници, взе чантичката на „Мери Франсис“ и се погледна в огледалото.

Коприната се плъзгаше по фигурата й, прилепваше към гърдите и бедрата. Цепната от двете страни на коленете, тя се повдигаше, възбуждайки интереса на мъжете. Макар напълно покрита, и въпреки това с намек за загадъчност, това бе от вида рокли, които майка й би одобрила. Кейт изглеждаше добре… макар и с гащички.

С доволна усмивка срещу отражението си, тя излезе от стаята и тръгна по стъпалата… след това рязко спря.

Ако тя изглеждаше добре, то Тийг изглеждаше фантастично. Той стоеше там в европейския си костюм, който прилягаше на тясното му тяло и широките рамене толкова добре, че можеше да е скроен и ушит само от изключителен дизайнер. Колосаната му бяла риза блестеше, червената вратовръзка говореше за сила и увереност. Той безспорно беше най-красивият мъж, когото бе познавала, и в това облекло повиши вътрешната й температура до точката на избухване.

Когато я видя, лицето му остана спокойно. Златистите му очи се разшириха, после се присвиха. Имаше вид на човек, който ще й скочи.

Можеше да се закълне, че е спрял да диша… Бог знаеше, че тя спря.

Тя не знаеше какво щеше да каже, какъв гаф щеше да направи, ако не беше се чул звънецът на вратата.

Звукът я накара да подскочи.

— Кого очакваш? — попита Тийг, очевидно съзнаващ впечатлението, което й е направил.

— Кавалера си.

— А-а. — Тийг я погледна и острите му очи проникнаха през светското лустро, стигайки до жената, опитваща се да се пребори със собствената си сексуалност — и неохотата й да признае, че той я привлича. — Тогава да го поканя да влезе, нали?

— Аз ще му отворя. — Тя тръгна към фоайето, после спря. — Предполагам, че ти трябва да го направиш.

— Така ще е по-добре.

Проследи го как се отдалечава и си помисли, че трябваше да го измисли малко по-добре. Тийг отваряше вратата като че ли й беше баща. Не неодобряващ; лицето му беше безизразно. Но той не беше човекът, когото Дийн Сандърс очакваше да види.

Дийн Сандърс беше висок, рус, синеок и неясно защо изглеждаше като адвокат.

— Здравейте? — Той се отдръпна назад и погледна името над звънеца. — Помислих… това е… търся Кейт Монтгомъри?

Кейт тръгна нататък да спасява бедния Дийн.

— Тук съм.

Тийг се отдръпна, за да й направи място да излезе.

— Това е Тийг Рамос, моят бодигард. — Тя сложи ръка върху ръката на Тийг, сякаш това щеше да докаже, че е безвреден.

Той не помръдна. Не трепна. Заради реакцията, която демонстрира, можеше с пълен успех да мине за стената.

— Твоят… бодигард? — Дийн примига, сякаш контактните му лещи го дразнеха.

— Виждам, че майка ти не се е впускала в подробности — каза Кейт. Тийг можеше да е слънцето — тя не смееше да погледне право в него от страх да не я изгори с погледа си. — Влез и ние ще ти разкажем всичко.

— Ние? — Дийн местеше поглед от единия към другия.

Как й се изплъзна от езика! Фройд би бил горд!

— Помислих, че ще ти е интересно как един бодигард си върши работата. Повечето момчета са очаровани. Хайде, влез да си взема палтото.

— Да. — С пресилен ентусиазъм Дийн протегна ръка на Тийг. — Дийн Сандърс… радвам се да се запознаем. От какво пазите Кейт?

Кейт отиде да си вземе чантата, докато Тийг разказваше на Дийн за преследвача и мерките, които бяха взели срещу него. Тийг звучеше безразлично, вършеше си работата професионално.

Това беше добре. Искаше той да е безразличен. Или по-скоро… искаше да не се интересува от него. Остана още известно време в гардеробната си, слушаше как Тийг казва:

— Знам, че мога да ви вярвам, че ще си мълчите за преследвача. Опитваме се да го подмамим да дойде, а това няма да се случи, ако му привлечем вниманието върху случая.

— Господи, да, разбирам напълно! Благодаря ви, че ми се доверихте. Уверявам ви, няма да ви издам, нито пък нея. — Дийн прозвуча искрено.

Бодна я чувство на вина. Използваше този мъж като параван между Тийг и себе си. Не проявяваше и микрон интерес към него, а той явно се надяваше.

Истинско нещастие.

— Карам Кейт с колата, когато излиза вечер — каза Тийг. — Знам, че това ще попречи на срещата ви, но такива са правилата.

Правилата? Откога?

— Искате ли да пътувате с нас? — продължи Тийг да играе безстрастен бодигард.

— О-о. — Дийн прехапа устни. — Ще бъде неловко.

— Тя има малък „Биймър“ — информира го Тийг.

— И неудобен. Защо този път да не ви следвам в моята кола? — Дийн прозвуча като добър войник.

Тя се върна, преструвайки се, че не е чула и дума.

— Кейт, знам, че съм нетактичен, но почти се радвам, че това ти се случи. Възхищавал съм ти се по новините, учудих се, че майка ме уреди с теб, и се обзалагам, че единствената причина да се съгласиш на тази вечер, е защото си щяла да се побъркаш под такава охрана! — каза Дийн доволно.

Кейт се взря в него. Осъзна, че изглежда сносно. Осъзна, че вероятно е свестен мъж. Беше сигурна, че между тях двамата има много общо. И й се искаше той да е навсякъде другаде, но не и тук.

— Поласкана съм — рече тя. — Но Тийг направи положението ми доста поносимо.

— Виждам, виждам. — Дийн му се усмихна. — Права си, той е забележителен мъж. По принцип не очаквам да присъства придружител на срещите ми, но разбирам какъв е случаят.

— Да. — Тя за пръв път събра смелост да погледне Тийг.

Той стоеше изправен, с опънати рамене. Черната му коса беше вързана отзад. Златните му очи не мигаха, докато я гледаше, и тя падна в този поглед, безпомощна да възпре вълната на желанието и интуицията, която ги свързваше. Атмосферата се нагорещи. Той не произнесе нито една дума, но тя не бе виждала досега човек, който да мълчи толкова красноречиво.

Дийн изглежда не забеляза нищо нередно. Той оправи вратовръзката си и попита:

— Готова ли си?

— Само минутка. — Гласът й не прозвуча нормално; по-скоро сякаш говореше в мъгла. — Забравих нещо.

Върна се в стаята си и събу прашките.

* * *

Джордж погледна часовника си. Къде беше тя? Всички други бяха пристигнали, но не и гостенката, за която беше организирал това парти.

Кейт Монтгомъри все още не се беше появила.

Той и Евелин стояха в тяхното елегантно фоайе в лъскавия си, модерен дом, и игнорираха другата стая, в която шейсет и петима влиятелни персони пийваха шампанско и бъбреха. Петчленният оркестър свиреше лек джаз, от онзи, който звучеше като хип, но все пак можеше да се разпознае мелодия. Джордж беше потрошил доста пари за нещо, което да привлича вниманието над полицата на камината — оригинално маслено платно от Гилфърд Блумфийлд, защото Кейт беше добре възпитана млада дама, която оценяваше изящното изкуство. Всичко беше така, както го беше планирал. Всичко беше перфектно.

Тя трябваше да дойде. Кейт беше казала, че ще дойде.

Евелин подръпна ръкава на смокинга му.

— Дали да не влезем?

Джордж беше забравил за нея. Той трепна и едва не й изсъска, едва не изгуби контрол и не избухна в ругатни, каквито баща му беше използвал, когато забиваше юмрук в стената и кълнеше бедността.

Но все пак сенатор Джордж Обърлин не го направи. Ругатните бяха нещо лошо за имиджа му на справедлив, почтен, посещаващ църква мъж. Нещо повече, споменът за тези богохулни слова, казаха на Джордж, че има нужда да се овладее.

Кейт Монтгомъри не искаше мъж, който ругае като тъп тираджия.

— Ще влезем след минутка. — Сърцето на Джордж трепна от надежда, когато техният напълно оригинален британски иконом отвори вратата. — Това може би е… ах. Ето я и нея.

Кейт Монтгомъри беше дошла, лицето й беше като на майка й, но беше по-млада, по-строга, не чак толкова сърдечна и изобщо недоверчива. Носеше червена коприна. Движеше се като живо изкушение и — той се намръщи — изглеждаше сякаш не носи нищо под роклята си.

Това не беше уместно. Когато станеше негова, щеше да го промени.

В този момент чу до себе си Евелин да ахва.

— Кейт. — Той тръгна напред с протегнати ръце да хване жената, която съдбата му бе върнала.

Тийг Рамос пристъпи до нея.

Джордж замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Главата му започна да бучи. Тийг Рамос. Тук, в неговата къща, с Кейт Монтгомъри. Това не беше възможно.

— Сенатор Обърлин. — Кейт му се усмихна, явно неосъзнаваща впечатлението, което създаваше. — Благодаря ви, че ме поканихте на партито си по случай годишнината. Може ли да ви представя Тийг Рамос?

Джордж се вгледа в мъжа, който се извисяваше над него с десетина сантиметра, който беше с двайсет години по-млад и имаше напълно заслужена репутация на безсърдечен. Рамос спеше с красиви жени и не му пукаше дали са влюбени в него. Дадеше ли дума, никога не я нарушаваше. И беше почти, почти толкова опасен, колкото самия Джордж.

След това влезе друг мъж. Рус, висок, с добродушна усмивка и уверена походка, която крещеше, че е посещавал най-добрите училища и че е с изискан произход. Джордж го позна. Дийн Сандърс, адвокат от добра фирма, мъж с политически амбиции, които несъмнено щяха да се сбъднат.

— Радвам се да ви видя, сенатор Обърлин. — Ръкостискането му беше твърдо и уверено. — Надявам се не възразявате, че идвам, особено при положение, че придружавам най-красивата жена тук.

Рамос отстъпи.

— Да, разбира се! — Джордж не трябваше да се бори с объркването, когато попита: — Значи мис Монтгомъри е с двама кавалери тази вечер?

— Тийг е човекът, за когото в момента подготвям репортаж. — Ръката на Кейт не беше върху лакътя на Рамос. Тя не му се усмихваше сякаш бяха любовници.

Но… да прави репортаж? Възможно беше, но между тях тлееше сексуално напрежение. Всеки глупак можеше да го усети, а Джордж не беше глупак.

Или може би беше, защото стоеше тук, поздравяваше призрака на своята изгубена любов и откриваше, че историята се повтаря.

Но точно сега колкото и да искаше, не можеше да накара Рамос да излезе и да го пребие. Стилният му дом в най-престижния квартал в Остин беше пълен с гости — елегантни, влиятелни, богати гости. Облечени в смокинги и дизайнерски дрехи, те си говореха и разменяха клюки, и нямаше нужда да го одумват… него… и Кейт. Така че с малко пресилена сърдечност стисна ръката на Рамос.

— Непрекъснато се изненадвам колко малък е светът. — Обърна се към Кейт и добави: — Аз съм човекът, който препоръча фирмата на Рамос за работата в тексаския сенат.

— Наистина ли? — С неразгадаеми очи Рамос отвърна на ръкостискането. — Нямах представа.

Всъщност логиката на Джордж тогава беше: Той е от малцинството и е ветеран. Това ще изглежда добре пред обществото.

— Добре дошли в дома ми. И тримата… Толкова се радвам, че се установихте в Остин, Кейт. — Джордж беше полуобърнал гръб на Рамос и гледаше между Кейт и Дийн. — От колко време излизате заедно?

— Това е първата ни среща — каза Кейт.

— Но се надявам да не е последната — добави Дийн.

Тя му се усмихна.

— Сигурна съм, че майките ни могат да уредят нещо.

Дийн се засмя и я прегърна през раменете.

— Сега имам номера ти.

Джордж не даваше пет пари, че този безцветен, чистичък адвокат придружаваше Кейт някъде. Сандърс беше от мъжете, за които жените се омъжват — порядъчен, почтен и скучен. Не представляваше никаква заплаха за Джордж. Рамос беше мъжът, който можеше да подхлъзне една жена в гореща афера, от онези, които ще я дамгосат за цял живот и ще я оставят копнееща за приключения и риск.

Но разчитайки израза в присвитите очи на Рамос, Джордж можеше да се закълне, че мексиканецът не харесваше ни най-малко другарството между Сандърс и Кейт.

Добре. Джордж можеше да се възползва от това.

— Значи майките ви се познават, така ли? Двамата имате много общо.

— Странното е, че никога не сме се срещали преди. — Дийн изглежда не забеляза, че Кейт се изплъзна от прегръдката му. — Аз съм живял единствено в Остин, а нейното семейство е тук. Сестра ми също учеше във „Вандербилт“ и двете са били членове на едно и също сестринство. А ние сме членове на един и същ фитнес клуб!

— Възхитително! — Джордж говореше за това, надсмивайки се в лицето на Рамос, не на познанството на Дийн и Кейт.

Евелин го докосна по ръкава, напомняйки му за задълженията му. Така че той представи гостите си на трепетната купчина от провиснала кожа и тресящи се кости, която представляваше спътницата му в живота.

— Съпругата ми, Евелин, моята любов и причината да съм щастлив да дам това юбилейно парти. — Обръщайки се към Евелин, той видя застиналия шок върху лицето й, докато гледаше Кейт, и стисна ръката й предупредително… и силно.

— Д-добре дошли — заекна тя. — Господин… Господин Рамос. Господин Сандърс.

— Наричайте ме Дийн — каза сърдечно Сандърс.

— Да. Благодаря, Дийн. Добре. — Евелин насочи вниманието си към Кейт. — Вие… тук. Добре дошли, мис Монтгомъри. — Сякаш в унес, тя вдигна ръка и погали Кейт по бузата с върховете на пръстите си. — Гледала съм ви по телевизията. Странно е колко много приличате на майка си. Като… — Лакътят на Джордж се заби в ребрата й. Тя млъкна, отваряйки уста, и думите й излязоха на един дъх: — Благодаря ви, че дойдохте на партито за годишнината ни.

Годишнината им беше след четири месеца, но никой не знаеше това, освен Джордж и Евелин. Бяха се получили много блестящи подаръци, въпреки че на поканите пишеше „без подаръци, моля“, а на него не му се искаше да обяснява, че съпругата му е алкохоличка и не си спомня датата на годишнината им. Особено пък пред мотаещите се тук репортери. Той потърси с очи Линда Нгуен от КейТи Ти Ви и Максуел Естевес от КейТиРоуКю. Тези двамата имаха склонност да проверяват всяко малко опущение, а не беше трудно да се открие истинската дата на сватбата им.

Въпреки че — Джордж прехвърли вниманието си към Брад Хаселбек — той се беше подсигурил. Брад Хаселбек отчаяно искаше да продължи да се радва на благоволението на Джордж и беше направил каквото му беше казано и когато му беше казано. Точно сега Джордж бе доволен от Брад, че се е задействал толкова скоростно и е взел Кейт в телевизията.

И Брад се надяваше Джордж да остане така.

— Вашата двайсет и пета годишнина! — възкликна Кейт. — Колко чудесно е да сте омъжени от толкова дълго. Поздравления, госпожо Обърлин.

От толкова дълго? Джордж и Евелин бяха женени от трийсет и две години, тогава беше осъзнал, че семейството на осемнайсетгодишната Евелин притежава земя и богатство в окръг Хобарт, и я беше убедил да му пристане. Беше казал на Кейт двайсет и пет години, защото си помисли, че това ще го направи да звучи по-млад, но за момиче на възрастта на Кейт дори това бе прекалено много.

Тя беше млада. Той беше по-зрял. Жените на нейната възраст непрекъснато се омъжваха за мъже на неговите години.

— Сребърната ви сватба. Страхотно! — Дийн се усмихна широко и се обърна към Кейт: — Родителите ми току-що празнуваха трийсет и пет години от сватбата си.

— Невероятно — прошепна Кейт.

Погледът й беше върху този мексиканец Рамос, който взе треперещата ръка на Евелин и се наведе над нея.

— Двайсет и пет години са наистина причина за празнуване. Поздравления, госпожо Обърлин. — Той погледна Джордж. — И за вас, сенаторе.

Южняшката красота на Евелин беше съсипана от годините, но тя си сложи грациозна усмивка и посочи към вратите, които се отваряха към галерията.

— Няма ли да влезете вътре и да се присъедините към другите гости? Ах, Фреди… — икономът се беше появил, — моля те, намери шампанско за мис Монтгомъри, мистър Сандърс и мистър Рамос.

Когато Фреди придружи Рамос, Сандър и Кейт в галерията, Евелин залитна, сякаш коленете й се подгънаха. Беше странно колко много се страхуваше от съпруга си. Джордж никога не й беше посягал, но някъде по пътя тя бавно се беше превърнала в тази тресяща се купа желе… желе, смесено щедро с водка.

— Стани. — Джордж я хвана за ръката. — Усмихни се. Ти знаеше, че ще дойде.

— Аз не… аз не знаех. — Евелин прозвуча сякаш умираше. — Ти не ми каза.

Беше накарал иконома да се заеме с поканите и наистина не й беше казал, но не позволи това да промени отговора му.

— Напротив, казах ти. Трябва да си била пияна. Отново.

— Не ми каза. — Тя издърпа ръката си и сигурно я беше заболяло, защото Джордж я беше стиснал здраво. — Щях да си го спомням. Не си. — Като се обърна с гръб към него, тя се отдалечи с несигурни крачки.

— Евелин — извика й той със студения си, заплашителен тон.

Тя спря. Не се обърна, но спря, слаба фигура, облечена в чисто бяло кадифе.

— Запомни — никакво пиене довечера. — Той се увери, че гласът му е стигнал до ушите й, и само до нейните. — Иначе ще те накарам да съжаляваш.

Тя се загледа в него, очите й блестяха от мъка.

— Аз и без това ще горя в ада. Предупреждавам те, Джордж, няма да позволя това да ти се размине отново.

Джордж се засмя искрено развеселен.

— О, скъпа моя, треперя от страх. — Сякаш можеше да го нарани.

Тогава осъзна — тя не се стараеше да говори тихо. Хората я бяха чули. Взираха се в тях. След това отклониха очи, а няколко от по-смелите или по-невежите изхихикаха.

Кейт беше потънала в разговор с Дийн и явно не забеляза, но Рамос беше обърнал глава и слушаше, и в своята неподвижност сякаш претегляше всяка дума.

Джордж се изпълни с ярост. Беше работил прекалено упорито да стане част от това общество, за да бъде опозорен от алкохолизираната си психотична съпруга. Той се усмихна със смела, обидена усмивка, готов да пожертва образа си на щастливо женен мъж. В края на краищата нямаше да остане женен за Евелин още дълго. Вече беше обсъдил развода с адвоката си и по-важното, с мениджъра, който ръководеше кампанията му.

Той влезе в голямата зала и си взе чаша вода; искаше въздържанието му да бъде забелязано. Усмихваше се, говореше, докато си проправяше път през гостите към Кейт. Искаше да говори с нея, да застане между нея и Рамос и да види дали си въобразяваше това сексуално привличане между тях.

Не си въобразяваше. Знаеше какво е почувствал, какво е видял. Но трябваше да е сигурен.

Нямаше значение, че Кейт има кавалер, който не я оставяше и за миг сама. Рамос наблюдаваше Кейт сякаш тя бе диамант, а той крадец, и това сравнение беше по-уместно, отколкото Джордж предполагаше.

Забелязвайки своя шанс за информация, Джордж отиде незабелязано до Брад Хаселбек.

— Интересна двойка… Тийг Рамос и новата ви репортерка.

Брад подскочи, сякаш Джордж е открил най-срамната му тайна — което, по случайност, Джордж направи. Джордж имаше склонност да разбира тайните на хората. Научавайки ги, той ги правеше отстъпчиви и лесни за въздействие, а когато това се отнасяше до полицейски началник, колега парламентарист или шеф на телевизионен канал, това въздействие имаше цената на злато.

— Сенатор Обърлин! Не ви чух. — Брад изпробва несигурна усмивка. — Приятно парти. Голям потенциал за репортажи.

— Вървете и правете каквото искате. — Джордж направи широк жест с ръка. — Може би ще ми дадете малко информация за Кейт Монтгомъри.

Брад преглътна видимо.

— Сър?

— Как се е запознала с Рамос? — Джордж се усмихна, оголвайки всичките си зъби.

— Кейт? — Брад погледна към репортерката си. — Мислех, че се среща с Дийн Сейърс.

— Сандърс. — Джордж не се опасяваше от Сандърс. — Но тя дойде и с Рамос. Защо?

— Тя… о, не е каквото си мислите. — Брад се засмя.

Джордж не му се хвана.

Брад бързо стана сериозен.

— Това, което се опитвам да кажа, е… тя има преследвач. Рамос й е бодигард.

— Преследвач. — Очите на Джордж се забиха в тези на Брад. — Какво имате предвид под „преследвач“?

— Виждате ли… ъ-ъ-ъ… белега на брадичката й! Има синини навсякъде. Беше намерила срязани гумите си, и нещо повече — някаква кола се опитала да я прегази. — По челото на Брад беше избила пот. — Да, сър, определено е преследвач.

Джордж го избута в ъгъла до високата от пода до тавана камина.

— И не сте ме информирали? — След връзките, които беше размърдал, за да я назначат?

— Наех й най-добрия бодигард в града, сър, и им измислих причина да са заедно. Тя прави репортаж за него. — Брад засия очаквателно. — Страхотна трампа, нали?

— Не искам трампа, искам да е в безопасност.

— Рамос не губи клиенти, сър.

— Правилно. — Рамос не губеше клиенти. Джордж знаеше това.

— А аз имам отговорност акционерите на КейТи Ти Ви да правят печалба.

Брад беше прав и за това. Той нямаше да направи никаква услуга на Джордж, ако Джордж го уволнеше.

— Добре. Дръжте ме в течение. Искам да знам кой е този боклук.

— Този, който преследва Кейт? — Брад прозвуча нахакано, самодоволно, почти сякаш се присмиваше на Джордж.

Джордж присви леко очите си и се взря в него.

Брад спря да се усмихва.

— Да, сър. Този, който преследва Кейт.

Джордж забеляза, че Рамос наблюдаваше сцената с веселие, съжаление… и интерес. Джордж не искаше Рамос да си вре носа в неговите работи. Рамос имаше репутация на любопитен и задълбочен, и може би искаше да чука Кейт, но това не намаляваше интереса на Джордж към нея. Тъкмо напротив. Това беше неговият шанс. Неговият последен шанс.

Нещата щяха да са различни този път.