Кели Маккейн
Боровинкови желания (5)

Глава 5

В сряда, като се върнах от училище, трябваше първо да си напиша домашното по история. Всъщност случайно споменах пред мама, че то е за петък и тя настоя да го направя (известна съм в семейството ни с това, че оставям училищните неща до абсолютно последната минута и след това влудявам всички, като започна да нервнича). Но вместо да пиша по история, аз се въртях из салона и си търсех някаква работа.

— Няма да намериш нищо, което трябва да се поръча, почисти или подреди — каза мама доволно, докато бършеше чашите за нектар, подпряна на вратата на кухничката.

През деня се беше изнизала цяла върволица клиентки, които бяха видели офертата ни в брошурката, а имаше и други, които се записваха за следващите няколко дни, така че мама беше щастлива.

— Всичко е свършено и нямаш никакво извинение да стоиш тук, вместо да си пишеш домашното.

Май наистина трябваше да се кача горе и да се заема с него, но преди това реших все пак да проверя дали доброто настроение на мама беше достатъчно добро, за да ми разреши да се видя с Марко съвсем за малко.

— Няма начин! — отряза ме тя.

— Ама, мамо! — проплаках аз. — Не мога да спра да мисля за него. Искам да кажа, че в момента в главата ми буквално няма никакво място за домашно по история! Като го видя, ще спра да мисля за него и ще се съсредоточа върху домашното.

— Но ти го виждаш през целия ден! — контрира ме мама.

— Не, не го виждам! — оправдах се аз. — Добре де, само за съвсем малко през първото междучасие. А през останалото време бях изцяло заета с моето образование и нямах време за лични взаимоотношения.

Отскочих назад, когато мама замахна към мен с кърпата за съдове.

— Давай тогава, но гледай да си се върнала до седем и веднага се захващаш с домашното или ще ти забраня да се виждаш с това момче!

— О, това ще е толкова романтично, като Ромео и Жулиета. На които бях посветила цялото си внимание в часа по английски, което сигурно ще те зарадва — изхилих се аз и се понесох към вратата.

— Малка нахалница! Седем часа и нито секунда по-късно! — извика мама, а аз пуснах една ангелска усмивка и побързах да изляза, преди да си е променила решението.

Мислех първо да му пратя есемес, но Саф беше излязла с Емили и беше взела мобилния, който ползвахме заедно, така че реших просто да се появя у Марко, а ако го няма вкъщи, да го потърся в репетиционното студио.

Сърцето ми подскочи, когато ми отвори вратата.

— Привет, Аби — каза той и ми се усмихна с ленивата си усмивка.

Аз, разбира се, се хилех като идиот и беше голямо облекчение, че той ме прегърна. Тъкмо си мислех да го целуна, когато майка му се показа на вратата на кухнята.

— О, Аби! Влизай, влизай!

Марко сбърчи нос. Но аз харесвам Сиена. Наистина! Предполагам, че за Марко тя е майката, която го поставя в неудобно положение и го излага, но за мен беше по-скоро филмова звезда или нещо такова.

Като минахме покрай хола, забелязах китарата на Марко, подпряна на стената. Дори само видът на нещата му ме караше да сияя.

На масата в кухнята бяха поставени три прибора за хранене.

— Ще останеш ли за вечеря, мила? — попита Сиена. — Приготвила съм моето знаменито ризото с пиле.

— О, да, благодаря! — сетих се, че вкъщи щеше да има само салата. Миришеше много апетитно, а аз не бях яла нищо след онази ябълка през последното междучасие. — Но как разбра, че ще дойда? — попитах и посочих трите прибора.

Сиена се разсмя:

— О, не знаех, разбира се. Това е…

— … за баща ми — довърши Марко точно когато Люк влезе.

Не можех да откъсна поглед от него. От Люк, искам да кажа. Бях виждала една стара негова снимка, но дори и да не бях, веднага щях да разбера, че това е бащата на Марко. Имаше същите пронизващи сини очи и същата бавна, ленива усмивка. Той ми подаде ръка, а аз я гледах продължително, докато се сетя, че трябва да се ръкувам.

— Аз съм Люк, приятно ми е да се запознаем — каза той.

— Аз съм Аби — успях да смотолевя някак.

Мозъкът ми препускаше. Днес Марко нищо не беше споменал за баща си в училище. Дали се е появил изневиделица? Сиена имаше ли нещо против? Как се чувства Марко?

— О, досетих се — засмя се Люк. — Марко не спира да говори за теб…

Марко надникна иззад вратата на хладилника, в който ровеше за пармезан, а аз му се ухилих:

— Не спираш, така ли?

Толкова беше сладък, като стоеше там и се червеше, с едно голямо парче пармезан в ръка, че ми идваше да скоча и да го прегърна. Но естествено, не го направих. Не и пред майка му и баща му. Майка му и баща му! Леле, това звучи странно!

Люк изсипа един пакет рукола в купата и извади прибор за салата от чекмеджето, после взе няколко бутилки вино от стелажа на плота и ги разгледа, преди да избере една. Не можех да не си помисля, че мама би убила татко, ако той просто започне да си взима това или онова (тя едва му даде кафе, когато дойде в апартамента ни), но Сиена се държеше като че ли всичко това е нормално. Предполагам, че беше. За нея. Както Марко ми беше обяснил, баща му идвал и си тръгвал…

— Не ми каза, че той ще идва — прошепнах на Марко, докато наливаше портокалов сок за нас двамата.

— Не знаех — отвърна ми също шепнешком той. — Като се върнах от репетицията и…

— Какво? Без предупреждение? Майка ти не се ли дразни?

— Не, тя е свикнала — сви рамене Марко.

В този момент Люк дойде, за да сложи салатата и виното на масата, така че не можехме да си говорим повече. След това Сиена сложи огромна купа с ризото в средата и седнахме да вечеряме.

Мислех си, че ще е неловко да се опитвам да намеря тема за разговор, но Сиена спомена на Люк за „Под дъгата“, той пожела да му разкажа за салона и аз започнах да разказвам за проблемите, които ни сполетяха след откриването на новия спа център, и как сме предложили нова оферта, за да се противопоставим на конкуренцията им.

Опитвах се да съм нащрек, но когато той каза колко ни се възхищава, че сме започнали собствен бизнес, не можах да сдържа усмивката си, на която той също отговори с усмивка.

— Сигурен съм, че проблемът с този спа център не е сериозен — добави Люк. — Хората обичат да опитват нови неща, но скоро разбират, че предпочитат персонален подход и натурални продукти.

— Абсолютно! — подкрепи го и Сиена. — Никой не може да устои на встъпителните оферти, които те правят, но не вярвам, че ще са в състояние да ги задържат през цялото време. Скоро ще можете пак да ги конкурирате на равна нога.

— Надявам се.

— А и вие може да предлагате нови неща през цялото време — добави Марко. — Ние ще помагаме с листовки и такива работи.

Аз му се усмихнах.

— Благодаря, Марко!

— Онова авокадово масло, което купих последния път, когато бях при вас, беше невероятно — въодушеви се Сиена. — Можете да давате по едно като бонус с всеки масаж.

— Това е идея. И ти си права, всички вие сте прави. Вероятно не бива да се притесняваме толкова от конкуренцията. В края на краищата много хора си записаха часове при нас след новата ни оферта.

Докато стана време за панакотата (това вкусно италианско шоколадово нещо), аз вече харесвах Люк, въпреки че се опитвах да не го харесвам. Ама той беше като Марко, трудно е да не го харесам.

След това започнахме да си говорим за бандата и Люк много искаше да чуе последния концерт в кафенето.

— Следващия път, като репетирате, ще се радвам да дойда и да ви послушам, ако нямаш нищо против, Марко — каза той.

Марко заби поглед в масата, но нямаше нужда да видя очите му, за да разбера, че в тях има болка. Знаех, че си спомня за всички пъти, когато Люк беше обещавал да иде на различни места, но не се беше появявал, и за всички пъти, когато се е показвал заинтересуван от Марко, а после го е зарязвал и е изчезвал отново.

— Няма да сме в студиото преди петък, така че сигурно няма как да дойдеш — измънка Марко.

— Ще дойда — каза Люк и въздъхна. — Виж, знам, че не бях до теб досега, но този път ще е различно. Искам да дойда и да съм до теб, докато все още имам възможност. След няколко години ти ще си на друго място и ще се занимаваш кой знае с какво… турнета с бандата вероятно. И ще си прекалено зает да отделиш време за твоя старец.

Марко го погледна, след това се втренчи в десерта си.

— Да бе, това съм го чувал вече.

— Наистина, този път съм сериозен! — настоя Люк. — Намерил съм си квартира наблизо, а един приятел ще ми намери работа, така че възнамерявам да се навъртам тук, докато и ти си тук… ако си съгласен…

И тримата погледнахме Марко, но той само сви рамене и каза:

— Все ми е едно.

— Знам, че ти е трудно да ми повярваш, синко, но този път е различно. Ще ти го докажа. Ще видиш.

Марко не каза нищо. Погледнах Сиена, защото все пак някой трябваше да каже нещо, но тя се бе съсредоточила върху чинията си. Много се зарадвах, когато Марко прекъсна неловкото мълчание и смени темата.

 

 

След вечеря предложих да помогна на Сиена със съдовете, а Марко заведе баща си в хола, за да му изсвири някаква нова песен, за която не можеше да повярва, че той още не е чул. Докато разчиствах масата, чух Марко да споменава някаква нова банда.

— О, да, те свириха в клуба преди няколко седмици — каза Люк.

— О, това е… Искаше ми се да ги чуя — измънка Марко, явно впечатлен. — Обаче на бас, че още не си чул за тези момчета. Те едва сега започват да стават популярни, но аз ги знам от месеци… — и той пусна някаква нова песен.

— Яко парче! — възхити се Люк.

Не знаех, че на бащите им е позволено да използват такива думи, но може би Люк не се смята за нормален баща все пак.

— Люк е готин — казах на Сиена, като слагах чиниите в мивката. Погледнах я и очаквах да каже нещо за решението му да остане в града. Чудех се дали го знаеше от по-рано или е изненадана също като Марко.

— Аха — промърмори тя, сложи си гумените ръкавици и напълни мивката, без да промени изражението си.

— Хубаво е, че държи на вас и е тук — продължих да човъркам аз.

— Ще го повярвам, като го видя — измърмори тя.

Аха, ето я реакцията, от която се боях. Огромни тревожни камбани забиха в главата ми.

— Не се тревожи, и Марко няма да му се хване — увери ме Сиена. — Люк си е такъв. Той е или всичко, или нищо. И в момента наистина мисли да се промени, да бъде при нас… Но пак ще си тръгне и Марко го знае.

— А не трябва ли ти да кажеш нещо?

Да му се не види, аз само си го помислих, не исках да го кажа.

Сиена спря крана, погледна към вратата и се обърна към мен с въздишка:

— Виж, не мога да ги държа далече един от друг. А и не бих искала. Те са баща и син. И разбира се, аз се надявам, че този път Люк ще спази обещанието си.

Тя ми се усмихна. Аз също успях да пусна една малка усмивка, докато си мислех „Аз също“.

— Чудесно е, че си до Марко — продължи тя. — Толкова се зарадвах, като разбрах, че сте решили проблемите помежду си и отново сте заедно. Откакто се събрахте, Марко прелива от щастие.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Аз също — казах на глас и добре че успях да затворя голямата си уста, преди тя да е изрекла „Луда съм по него! Каквото и да се случи с Люк, няма да оставя Марко сам“.

— О, имам нещо за теб — обърна се към мен Сиена. Свали розовите гумени ръкавици и изчезна в хола. След малко се показа с великолепен пурпурен шал с ресни по краищата.

— Толкова ми хареса, че не устоях и го купих, но не е моят цвят — обясни ми тя. — С него изглеждам като болна. — Тя го сложи и направи гримаса.

— Не! Не е така… — започнах аз, но Сиена махна с ръка:

— Както и да е, помислих си, че на теб много ще ти отива. Заповядай, подарявам ти го — и ми го подаде.

— Леле, сигурна ли си!? — попитах аз и го наметнах веднага, а Сиена кимна.

— Знаех, че ще ти отива много — огледа ме одобрително тя, — но пък ти би изглеждала добре и в чувал.

Толкова ми се прииска да я прегърна, но ми стана неудобно (бележка към мен: да се науча да изразявам чувствата си по-видимо, по италиански) и вместо това й благодарих поне хиляда пъти.

Сиена се зае да прави кафе за всички, но аз знаех, че трябва да съм вкъщи до седем, ако искам мама отново да ме пусне да изляза някога. След като обясних на Сиена за домашното по история и й благодарих за вечерята, казах на Марко, че трябва да тръгвам. Започна дългото италианско сбогуване. Със Сиена се разцелувахме три пъти, както обикновено, след това целунах два пъти Люк (въпреки че по-скоро ми се искаше да му прошепна със страшен глас: „Внимавай, наблюдавам те!“).

— Ще те изпратя до вас — каза Марко и се пресегна към закачалката за якето си.

— Не, няма нужда, остани с баща си — спрях го аз. — Използвай времето да сте заедно, докато… — спрях, но вече беше късно. По лицето му разбрах, че той довърши изречението ми наум.

— Не вярваш, че той ще се задържи тук, нали? — попита Марко.

Не знаех какво да кажа.

— Ами аз само… от това, което чух… което той обикновено прави… — измънках аз и станах яркочервена.

— Няма нищо. — Марко стисна ръката ми. — И аз не мисля, че ще остане. Макар че за пръв път сега казва, че иска да докаже, че се е променил. Така че… ще видим…

— Да… предполагам…

— Ето, и ти даде още един шанс на баща си, нали? Дори след всичко, което се случи — продължи Марко.

— Да, така е — свих рамене аз.

— Аз не правя нищо по-различно — погледна ме внимателно Марко.

Усмихнах се — беше прав. Прегърнах го силно, целунахме се, но не по онзи начин, защото майка му и баща му (все още ми звучеше странно тази комбинация) бяха само на пет метра от нас. Накрая се получи почти по онзи начин, но тъй като бях сигурна, че някой от родителите му ще се появи всеки момент, използвах цялата сила на волята си и се отдръпнах от Марко. После обаче не се удържахме и се прегърнахме отново и се целунахме пак и цялото това нещо се повтори около пет пъти, преди най-накрая да успея да си тръгна.

Докато вървях към къщи, започнах да премислям всичко отначало.

С моя баща аз реших да опитам да продължа и да не позволя на миналото да попречи на настоящето. И успях да убедя Грейс да направи същото. И Саф. Тогава защо бях толкова строга с Люк? Защо двамата с Марко да не заслужават ново начало? Защо Люк да няма право на още един шанс? Защото той вече прекалено много пъти е имал този шанс и се беше провалил, чух се да мисля. И колко пъти е прекалено много? А когато става дума за някой много, много близък човек, толкова близък, колкото е баща ти, дали някога е прекалено много?

 

 

В четвъртък в часа по медии Самър и аз решихме да направим плакати за щанда на „Под дъгата“ на есенния базар. Строго погледнато, задачата ни беше да си измислим някакъв продукт и да предложим кампания за рекламирането му. Вярно е, че бях измислила боровинковата маска за лице доста преди да ни поставят тази задача, но попитах господин Мак дали може да мислим рекламна кампания за нея и като му обяснихме, че е за благотворителни цели, той ни разреши. А и аз бях донесла няколко кутии от маската, която направих снощи, след като си написах домашното по история (най-после!), за да ги снимаме днес. Решихме, че най-добре ще представим маската с някакво събитие. И здраво се захванахме за работа.

Джес и Бекс от нетбола правеха интернет страница за някакъв спортен протектор, който бяха изработили, а Джош и Алекс работеха върху фейсбук кампания за някаква тайна рецепта за сос, за който твърдяха, че ще стане по-популярния барбекю сос (след като, разбира се, попаднат в онова телевизионно предаване за предприемачи „Пещерата на дракона“^[1] и получат пари за разработване на продукта). Рейвън и Селима подготвяха рекламно клипче за своите мини компостери, а Майк, Джейк и Макс излязоха на двора да снимат няколко деца, които играеха с двойното йо-йо, което тримата бяха измислили.

Единствено Бен и Марко бяха… ами… техният продукт все още беше в процес на разработка, така че точно в този момент те нямаха нищо за рекламиране. Докато всички останали или работеха на компютрите, подредени до стената, или подреждаха проектите си на голямата маса в центъра на стаята, или пък печатаха на огромния цветен принтер, двамата само ни закачаха и разсейваха.

— О, хайде, Аби, удари едно рамо! — молеше ме Бен. — Ти винаги имаш куп страхотни идеи, а на нас не ни хрумва буквално нищо.

— Не е вярно, аз имам идея! — тросна му се Марко. — Но ти просто не искаш да я осъществим, това е.

— Защото е тъпа! — озъби му се Бен.

— Каква е идеята ти? — попита Самър. — Хайде де, кажи ни! Мнението на Бен не е единственото на тоя свят. Може пък да ти е хрумнало нещо велико.

Бен й се изплези, а тя му го върна.

— Добреее… — Марко хитро изгледа Бен и придърпа стола си по-близо до компютъра. — Знаете какво е храна, нали?

Двете със Самър се спогледахме и се подсмихнахме:

— Аха, имаме бегла представа — каза тя.

Марко не обърна внимание на иронията й.

— А нямаше ли да е добре, ако можем да ядем любимите си ястия, но без да се занимаваме с готвене?

— Това не се ли нарича „поръчване на храна за вкъщи“? — попитах невинно аз.

— Не — въздъхна Марко. — Имам предвид нещо евтино, лесно и без да се налага да чакаш. Викам си, значи трябва да е зърнена закуска. Но защо с този вкус? Хората я ядат по цял ден, също и след като са били навън вечерта и т.н. Какво ще кажете да е с вкус на пържола или на риба с картофки. А може и с вкус на печено прасенце. Задължително трябва да е по-различна на цвят, а парченцата да са във формата на картофче, телешко и моркови.

— Мисля, че описваш котешка храна — подсмихнах се аз.

— Видя ли? — каза Бен и завъртя очи. — Ето защо трябва да ни помогнеш!

Марко го ръгна с лакът така, че той за малко не падна от стола.

— Извинявай, но това със зърнената закуска е ужасно! — сбърчи нос Самър.

— Абсолютно противно! — добавих аз.

— Аз обаче измислих продукт, който определено ви е нужен — каза Самър и се ухили на Бен. — Самоизпиращи се чорапи!

— Да! — извика Марко. — Ако може и с вграден ароматизатор, който се активира при движение! Аби, ти би могла да го изобретиш. Би могло да е ароматерапия — добави той през смях.

Бен го нарече с думичка, която не мога да напиша тук, и се опита да му издърпа стола.

— Ароматерапевтични чорапи! — повтори Марко. — Знам, че се шегуваме, но в това има нещо. Тази идея може да ни направи богати, приятелю! Обаче ни трябва име.

— Сладки крачета — казах аз просто ей така.

— Жестоко, Аби! — Бен извади химикалка и веднага го записа.

— Сега, след като свършихме вашата работа, може ли да ни оставите да си свършим и нашата, какво ще кажете? — попита Самър, като повдигна вежди и се усмихна закачливо на Бен.

— С удоволствие — отвърна той също с усмивка.

Двамата се взираха толкова дълго един в друг, че имах чувството, че продължи часове наред, и в мозъка ми нещо започна да прещраква и ме налегнаха едни чуденици. Но нямах време да се съсредоточа върху тях, защото Самър вече беше донесла нашия проектоплакат от принтера и го държеше пред лицето ми.

— Скууучно! — заяви тя.

Беше права. Бяхме използвали снимките на кутиите с маската за лице, които Самър направи. Но дори и полуотворени, за да се види прекрасният им син цвят, и украсени с боровинки, те хич не изглеждаха впечатляващи. Поиграхме си отново с шрифтовете и размера на текста, сменихме и фона, както предложи господин Мак, но плакатът продължаваше да си е скучен.

И тогава Самър ме погледна и пусна една от своите закачливи усмивки.

— Щеше да хваща окото много повече, ако някой си е сложил маската на лицето — бутна ме с лакът тя и посочи момчетата.

Аз също се ухилих. Да се сложи момче на плакат за маска на лице вместо момиче, със сигурност щеше да привлече вниманието на хората, освен това беше и добра възможност да ги развеселим.

Самър отиде до голямата маса, където кампанията за чорапите набираше скорост, и съобщи на Марко, че той ще е новото лице на маската за лице „Боровинкови желания“.

Той се засмя, очевидно не прие думите й сериозно и попита:

— Защо аз? Защо не вие двете?

— Аз ще правя снимките, а Аби е много заета с оформлението — отвърна Самър.

— Да, много съм заета! — потвърдих аз иззад компютъра, без да откъсвам поглед от екрана.

— Бен ще го направи, нали, приятелю? — обърна се Марко към него. — Аз не мога. Мисля, че съм алергичен към това.

— Маската съдържа само естествени съставки — казах аз — и не би трябвало да предизвиква алергии.

— О, хайде, става въпрос за благотворителност! Не искаш ли да помогнеш? — погледна го престорено разочаровано Самър. — А и твоето лице е по-подходящо за маската за лице, отколкото лицето на Бен.

— Искаш да кажеш, че аз съм як, мъжествен тип и няма как да рекламирам маски за лице? — усмихна се доволно Бен и погледна Самър.

— Не, казва, че приличаш на скитник, приятелю — чух гласа на Марко, но не гледах него, защото не можех да откъсна очи от най-добрата си приятелка.

Тя пламна цялата при думите на Бен за неговата мъжественост и с интерес заразглежда обувките си. Те си бяха доста интересни — маркови, с малки цветчета по тях и една жълта и една червена връзка, но не бяха чак толкова интересни, че да не откъсва поглед от тях.

— Ами, не… исках да кажа, че Марко има по градски вид от теб и… — опита се смутено да каже нещо Самър, но гласът й заглъхна и се изгуби.

Бен също стана червен като рак и имаше вид на човек, който иска пластмасовият стол, върху който седи, магически да го изстреля през тавана в открития космос. Дали Самър все пак не го харесва още (изчервяване, заекване, неочакван интерес към собствените обувки…) и какво, ако той също беше започнал да я харесва (защо иначе ще става червен като рак?). Ако е така, ще е направо перфектно, нали?

За да проверя теорията си по научен начин, се усмихнах мило и казах:

— Промених мнението си. Ти ще си на плаката с маската за лице, Бен. Никакви възражения! Самър, заеми се с него, докато свърша тук.

И двамата изглеждаха ужасени, но не започнаха да спорят. Последва изобилно количество неловко изчервяване, мънкане и гледане в небето, когато Самър започна да нанася лепкавата синя маска по лицето му.

Не че знаех какво доказва това. Може би Бен просто се чувстваше като идиот с маска на лице, докато всички наоколо бурно подвикваха и аплодираха. Но може да имаше и нещо повече. Твърдо реших да разбера.

След като приключихме със снимките, Бен отиде да измие маската, (без да спира да мърмори за досадните момичета и че му дължим кифличка за компенсация), а Самър дойде и седна при мен, за да обработи снимките на компютъра. Аз обаче не казах нищо за Бен, защото много се боях да не би да съм разбрала неправилно какво се случва и да стане като на плажното парти, когато обърках всичко. Трябваше да съм абсолютно сигурна, че двамата се харесват, преди да кажа нещо.

В петък се хванах, че пак наблюдавам Бен и Самър. Всъщност не се хванах аз, Самър ме хвана. Двамата с Бен четяха от един учебник по география, когато тя вдигна очи и ми се облещи „Стига си ни зяпнала!“.

— Извинявай, съвсем се бях отнесла! — прошепнах притеснено. — Мислех, че утре ще се видя с татко и…

Тогава тя ме погледна загрижено и попита дали съм добре, а пък аз се засрамих, че я излъгах. Защото всъщност много се радвах, че ще видя татко, и вече почти не ми се свиваше сърцето от усещането „как-посмя-да-разсипеш-семейството-ни“, както беше преди.

Надявам се, че Саф и Грейс също не се притесняват за срещата. Мисля, че вече всичко беше ясно между тях и татко. По един странен и нелогичен начин ми се искаше и мама да дойде с нас и всички отново да сме заедно и да се чувстваме добре, както преди. Мисля, че това, което ми се искаше, е да върна времето назад и да сме пак в нашия уютен и щастлив дом в Илинг, където се смеехме, закачахме се и говорехме, без да спираме.

Но се бях примирила с мисълта, че това никога няма да се върне. Хубавото беше, че поне имаме възможност да вървим напред.

Мама, Грейс, Саф и аз имахме „Под дъгата“, нови приятели, апартамента и себе си, разбира се. Сестрите ми и аз успяхме да простим на татко (надявам се) и да го допуснем до нас. Е, не беше както преди, но сега това беше животът ни и аз вече започвах да го харесвам.