Кели Маккейн
Боровинкови желания (9)

Глава 9

В понеделник сутринта с облекчение се отправих към училище. Атмосферата у нас беше повече от тягостна. Още като се прибрах вкъщи в неделя следобед, заварих всички в мрачно настроение. Саф със зле прикрито отчаяние ми съобщи, че в събота четири клиентки не дошли за резервациите си, „Под дъгата“ приличала на запустяло призрачно място, защото и без това записаните часове не били много. Добрите новини, които донесох от панаира, и това, че продадох много ваучери за специалния Ден за глезене, ободри малко мама и сестрите ми, но не беше за дълго.

Понеделникът беше трагичен за „Под дъгата“, а вторникът беше още по-зле. Когато двете с Грейс се върнахме от училище, Саф ни каза, че мама била много разстроена и през целия ден се суетяла из празния салон като ранен звяр. Точно когато Саф ни казваше това, мама влезе и ние бързо сменихме темата. Мама ни изгледа подозрително, промърмори, че не й е добре, и си легна рано.

В сряда сутринта тя стана с ужасна настинка. Заприготвяхме се за училище, както обикновено, но като я видяхме, приведена на кухненската маса да се поти и трепери, разбрахме, че днес няма начин да работи. След кратък спор Саф успя да я убеди да се върне в леглото, а Грейс и аз слязохме в салона да се обадим на клиентките и да отменим часовете за днес.

Саф реши да не ходи в колежа и да поеме записаните часове за маникюр и педикюр, но и това не помогна. Двете клиентки, които имаха маникюр, се бяха записали и за масаж. Първата, с която разговаря Грейс, каза, че предпочита да отменим всичко. Разбрах защо го направи, когато разговарях с втората клиентка.

— Не се тревожи, мила, ще ида в спа „Рай“ — каза весело тя. — И без това оттам ми предложиха маникюр и масаж на половин цена (като че ли не знаех!).

Коремът ми се сви и за малко да повърна, но трябваше да се престоря, че всичко е наред.

— О, да, много добра оферта. Надявам се да ви хареса.

Какво ли ще каже мама, като разбере, че нито една от клиентките не направи нова резервация и че практически ги изпратихме всички в новия спа център?

Още по-лошо беше, че няколко клиентки дори не вдигнаха телефоните си, така че трябваше да оставим съобщения и да се надяваме, че са ги получили навреме. Най-неприятният разговор, който проведох, беше с една жена, която имаше записан час за масаж на тялото и на лицето и си беше взела почивен ден заради това. Тя ме попита дали мога да й препоръчам друго място, където може да отиде без резервация, и аз трябваше да й предложа спа „Рай“.

Грейс ме изгледа зверски, като затворих.

— О, страхотно! Сега вече и ти им правиш реклама!

— Какво друго да кажа? Нямаше да направя добра услуга на „Под дъгата“, ако не помогна и кажа „Ами не знам“. Но щом толкова много знаеш, ти се обади на другите!

— Ще го направя… че иначе рискуваме никога да не си върнем клиентите — измърмори тя, докато набираше следващия номер.

— Само че първо се поусмихни! — не й останах длъжна аз.

— Шшшт! — изсъска ми тя.

И двете бяхме готови да избухнем, но в този момент клиентката вдигна телефона.

И Грейс не извади по-голям късмет от мен. Единствено Триш, нашата редовна клиентка, с която мама излезе по женски, каза, че няма проблем и че ще дойде, когато мама се оправи.

След ужасното телефонно изпитание двете с Грейс се повлякохме към апартамента да си вземем нещата за училище. Сестра ми изглеждаше ужасно — също толкова, колкото и аз.

— Чудя се какво ще кажем на мама… — прошепнах аз, когато стигнахме до най-горното стъпало.

— Нищо — отсече Грейс. — Тя и без друго се чувства зле. А може и вече да е заспала. Хайде да се промъкнем тихичко, да си вземем нещата и…

Но мама не спеше, а ни чакаше, подпряна на рамката на вратата на спалнята. Изглеждаше ужасно.

— Как мина с клиентите?

Грейс ми хвърли бърз поглед изпод вежди и двете пуснахме големи фалшиви усмивки.

— Много добре! Всичко е наред! — излъгах хладнокръвно аз. — Триш ни помоли да ти предадем, че се надява да оздравееш скоро. Ще си запише час, когато се оправиш.

— О, чудесно…

Опитахме се да се шмугнем край мама и да си вземем чантите, но тя ни спря:

— А другите? И те ли ще направят нови резервации?

— О, да, непременно! Всичко е наред! — каза Грейс, не много убедително.

Мама ме погледна право в очите и аз знаех, че няма начин да излъжа. Стомахът ми се сви.

— Всъщност е ужасно — промърморих аз, като сведох очи.

След това с Грейс обобщихме ужасността. Цялата. Отмяната, втурването към новия спа и факта, че самата аз трябваше да насоча клиент към конкурентите ни. Отначало мама изглеждаше шокирана, но след това изведнъж стана много решителна.

— Добре, позвънете им пак. Днес ще работя! — каза тя твърдо и тръгна към кухнята. Но после се спря до масата, олюля се и се хвана за един от паянтовите столове. Добре че с Грейс бяхме наблизо, да я хванем.

— Мамо! — изскочи Саф от банята. — Трябваше да си в леглото.

— Не, ще работя!

— Не, няма! Току-що щеше да припаднеш! Седни! — разпореди се Грейс.

— Ще ми мине — измънка мама.

Цялата беше плувнала в пот и я тресеше. Май не беше обикновена настинка. Може би беше грип или нещо още по-лошо.

Грейс сложи чайника, за да й направи горещ чай. Саф я хвана от едната страна, аз — от другата, и заедно я замъкнахме в леглото.

— Няма какво да се лъжем… безнадеждно е — каза мама тъжно, като се опитваше да се повдигне изпод завивките, когато Грейс й донесе чая. — Съжалявам, момичета! Тъкмо взехме да се изправяме на крака, преди този спа „Рай“ да отвори, и мисля, че сега сме обречени на гибел. Ще трябва да затворим „Под дъгата“. Започвам да си търся работа.

Очите ми се напълниха със сълзи и усетих как паниката се надига в гърдите ми. Беше ужасно да чуя това от устата на мама…

Грейс също изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ревне, затова Саф ни избута от стаята, като каза, че ще закъснеем за училище, ако не тръгнем веднага.

Сърцето ми блъскаше лудо, като се озовахме на улицата, а краката ми се огъваха като направени от гума. Добре че от едната страна ме държеше Саф, а от другата — Грейс, че иначе като нищо щях да се просна на земята.

— Тя не говореше сериозно, нали? — промърморих аз, като тръгнахме по главната улица.

— Разбира се, че не! Практически бълнуваше — заяви уверено Саф.

Грейс въздъхна:

— Работата е там, че и успехът, и провалът са спирали и ние влязохме в грешната спирала. Ако спа „Рай“ не се беше появил буквално на съседната улица, може би… Но той е там и днес сами видяхме какъв магнит е за нашите клиенти. Мама е права. Няма да успеем да се задържим в тази ситуация. Господин Вулмер с нетърпение чака да фалираме, за да сложи ръка на всички мебели и уреди. И няма да чака дълго, защото на осми няма да сме събрали парите за наема. Дори половината нямаме.

Не това исках да чуя от разумната Грейс, която знаеше сметките на салона най-добре от всички ни.

— Все пак ще успеем да намерим парите някак си, нали? — погледнах я умолително, като се надявах този път отговорът й магически да се преобрази в „да“.

Саф стисна ръката ми и изгледа строго Грейс.

— Аби, повярвай ми, ще намерим парите! — увери ме тя. — И мама утре ще е по-добре и ще превземем света. После й остава само в петък да се справи сама, а в събота и в неделя всички ще сме там. После само един понеделник, а във вторник аз нямам часове и ще й помагам, а и така или иначе ще се дипломирам само след…

— Три години — тросна й се Грейс.

— Да, но ще мога да поемам все повече и повече процедури от мама още преди това — сопна й се Саф. — А догодина ще имам по два свободни дни седмично. Виж, вместо да се тюхкаме и да говорим за отказване, трябва да измислим как да се справим. Трябва да предложим нови оферти, да накараме хората да разберат, че сме различни от спа „Рай“ и че си струва да платят малко повече за нашите услуги. На бас, че нито един от продуктите им не е органичен или ръчно приготвен.

— Нали опитахме с различни оферти, ние просто не можем да се конкурираме с тях — въздъхна Грейс.

— Знам, че опитахме, но трябва да измислим още нещо. Винаги има начин, ако твърдо решиш да постигнеш нещо.

И тогава двете се обърнаха към мен и ме погледнаха в очакване. Но аз бях абсолютно безмълвна, а главата ми беше напълно, ама съвсем напълно празна. Нямах дори едничка, най-мъничка идейка. Положението беше повече от безнадеждно. След цялата огромна работа, която свършихме, с всичките ни обич и грижи, които вложихме, изглежда, щяхме наистина да загубим „Под дъгата“?!

Бях толкова нещастна, че дори не ми се флиртуваше с Марко по време на часовете. А това само по себе си е доста показателно. Не кроях и планове как да събера Бен и Самър, въпреки че вече бях напълно сигурна, че се харесват. (Самър все още твърдеше, че не е така, но малкият лилав еднорог беше закачен на чантата й. Имате ли нужда от още доказателства?)

Когато казах на Самър, че мама е болна и че е трябвало да препоръчам спа „Рай“ на една от клиентките ни, тя ме гушна и каза, че никога не ме е виждала толкова нещастна и отчаяна.

— Но, Аби, не се предавай! А какво стана с хората, с които разговаря на панаира? Те не си ли записаха часове?

— Петима се записаха за следващата седмица и трима за тази седмица, а аз отмених единия час, защото мама е болна. Знам, че осем нови клиенти не звучи никак зле и разбира се, щях да съм много щастлива, ако положението беше различно. Но сега нещата стоят така, че каквото и да правим, изглежда малко. Трябва да намерим 2000 лири до осми, а в момента имаме само 550. Не, всъщност 462, защото мама трябваше да плати данък от тях… А може би мама е права — положението наистина е безнадеждно и вероятно ще бъдем принудени да затворим след по-малко от три седмици, защото няма да можем платим наема на господин Вулмер. И какъв е смисълът тогава да се опитваме да съживяваме салона? Може би не трябва да се занимаваме и със специалния Ден за глезене, но вече сме продали повечето ваучери и не може да разочароваме хората…

Спрях да си поема дъх и забелязах ужасения поглед на Самър.

— Аби, не можеш да се предаваш точно сега! Ти си тази, която винаги казва…

— Не се предавам — прекъснах я аз. — Работата е там, че не ми хрумва нищо, а времето изтича.

Добре че в този момент звънецът би и ние забързахме, хванати за ръце, към класната стая, без да говорим повече, защото нямаше да мога да понеса нито разговора, нито съчувствения поглед на Самър.

 

 

Четвъртъкът в училище не беше по-добър от срядата. Но стана особено неприятен, след като Джес ме попита дали може да си купи мандариново масло за тяло. Трябваше да й откажа, защото го бяхме свършили, а нямахме пари да поръчаме масло от ший, за да приготвим нови количества. Всъщност нямахме никакви пари. Постъпленията ни от седмицата отидоха директно за плащане на сметката за тока, защото, ако не платим, ще осъмнем на тъмно. Това, че трябваше да го кажа на Джес, ме накара да се почувствам ужасно. В този миг разбрах за каква спирала говореше Грейс. Ако не можем да купим съставките за нашите продукти, не можем да правим продукти, а това означава, че и не можем да продаваме и да се надяваме на печалба.

И в петък се наложи да откажа поръчки на момичета от 8-и клас, защото знаех, че нямаме нищо в наличност, а Грейс ми беше забранила да купувам съставки. Бяхме успели да отделим още 100 лири за наема на господин Вулмер, като спестявахме всяко пени и никой нямаше право да пипа парите.

Бен ми купи захаросана кифличка през първото междучасие (не исках да моля мама за джобни), която трябваше да изям почти насила, защото се чувствах зле и ми се гадеше. По време на обедната почивка Марко не отиде на репетиция с бандата, за да остане с мен и да ме развесели малко. Не успя да ме развесели, но ми беше толкова хубаво да се гушна в него — трябваше обаче да се отдръпнем един от друг, когато господин Карвър мина покрай нас и ни се скара, че това е неподходяща публична демонстрация на чувства (или с други думи, не можем да сме нормални тийнейджъри, и както каза Марко — яд го е, че той никога не си е имал гадже).

Самър обеща, че ако се наложи мама да си търси работа, тя може да я свърже с много хора в града, които семейството й познава — Пит и Сю в кафенето например. Беше мило от нейна страна, но се почувствах още по-зле от думите й, защото ми се стори, че правят гадната ситуация още по-гадна.

След часовете Грейс ме чакаше на входа на училището и побързахме към къщи да помогнем на мама. Тя все още не беше много добре, но реши, че ще се върне на работа. Заварихме я на една от лилавите кушетки, напълно изтощена, въпреки че беше имала само три клиентки и нито един човек, който да влезе да си купи нектар или продукти, въпреки дъската с подканящите надписи, която бях сложила на улицата пред салона. Когато изхвърлих една купчина плодове, които бяха почнали да се развалят, почувствах, че треперя. Но и двете с Грейс продължихме да подреждаме в салона. Скоро дойде и Саф и също се включи.

Като свършихме, мама ни накара да седнем при нея на кушетката. Изразът на лицето й моментално ми показа, че трябва да се подготвим за нещо неочаквано, въпреки че и през ум не ми мина каква бомба й предстои да хвърли.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Изникна нещо ново — започна мама. — Това е само идея, но се надявам да ме изслушате, преди да се опитате да ме убиете. — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — Днес се обади приятелката ми Джанин. Разбира се, тя знае какво се случва и каква е ситуацията ни, и понеже заминава заедно с Питър и децата за една година, заради работата му, се чудеше дали не бихме искали да поживеем у тях, докато ги няма…

О, мили боже! Гледах мама втренчено и нищо не разбирах, сякаш ми говореше на японски. Лицето на Грейс беше замръзнало в маска на ужас. Дори Саф беше безмълвна.

Къщата на Джанин е в Айлингтън. Айлингтън! В Лондон!

— Какво!? — ахнах аз след около почти цяла вечност.

— Няма начин! Не можем да си тръгнем от тук! — заяви Саф.

— Може да нямаме избор — погледна я мама. — Все още не сме събрали дори половината от сумата за наема, така че и без друго ще загубим апартамента.

— Ще се регистрираме да получаваме социални помощи — каза Грейс.

— Не мисля, че ще можем, не и докато имаме салона. А ако нямаме салона… — Мама замълча, очевидно й беше трудно да продължи. — Ами в такъв случай ще е по-добре да сме в жилище, за което няма да плащаме наем, и да се опитаме да поработим върху лондонската част на бизнеса. Кухнята им е огромна, предостатъчна, за да правим продуктите в нея. И вместо да седя тук в почти празен салон и да се чувствам все по-отчаяна, мога да продавам продуктите с баща ви… е, не точно с него, защото сигурно ще се изпотрепем, но с някого като него.

Тя се опитваше да ни разсмее, но никой от нас дори не се усмихна. Саф и Грейс ме гледаха тревожно, а аз гледах мама гневно. Как можех да оставя живота си… приятелите си… Марко? Как може „Под дъгата“ да не съществува? Искаше ми се да се втурна навън, но знаех, че трябва да остана и да я разубедя.

— Не го казваш сериозно, нали? — измърморих аз.

— Защо да се връщаме в Лондон, като можем да правим продуктите тук и оттук да ги продаваме на магазините, дори салонът да не работи? — попита Грейс.

— Грейс, нямаме пари за наема, а господин Вулмер не иска да ни направи отстъпка! — викна мама разстроена. — Знаеш го по-добре от мен. Съжалявам, че съм рязка, момичета, но след шестнайсет дни няма да има никакво „тука“. Ще бъдем на улицата, независимо дали ви харесва, или не.

— Защо се предаваш, мамо? Каза, че никога няма да го направиш, но ето, че сега се предаваш! — обвиних я аз.

— Не е така, Аби — въздъхна мама. — Опитвам се да спася бизнеса ни, ако искаш, вярвай. Но ако успеем да продължим да правим и да продаваме продукти, може да се задържим на повърхността и знае ли човек, някой ден може отново да отворим салон. Но сега нашият салон няма с какво да съществува.

Разбирах какво се опитва да ми каже мама. Онзи ден го преживях с Джес, когато ме помоли за маслото за тяло и аз трябваше да й кажа, както и на останалите момичета, че сме го свършили. Продуктите ни в „Под дъгата“ бяха на привършване. Какво щеше да стане, когато свършат съвсем, а не можем да поръчаме коламаска или пили за нокти, или фолио за тяло? Всичко щеше да спре.

— Сега ни се предлага възможност да живеем в къща, без да плащаме наем, и това ще ни позволи да запазим бизнеса — продължи мама. — Трябва да съм луда, за да откажа подобно предложение.

— А и ще сме по-близо до татко — тихо каза Грейс.

Изгледах я с изненада — на чия страна беше тя все пак?

— Да, и това — каза мама. — Баща ви ще е много щастлив.

Стана ми зле. Все едно заставам против татко, като настоявам да останем тук. Но пък от друга страна, какво ще стане с Бен и Самър? Ами с Марко?

Само мисълта, че може да ги загубя, ме побъркваше…

— Но аз не искам да… — успях да промълвя и сълзите се затъркаляха по бузите ми.

Мама трепна, като ме видя да плача, и се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Вижте, вие правете каквото искате, но аз няма да се върна — заяви Саф. — Харесвам курса си, а преподавателката ми смята, че се справям добре. Ще си намеря студентско общежитие. Може би и ти ще можеш да живееш с мен, Аби…

— О, Саф, миличка! — ужаси се мама. — Моля те, не говори така!

Тя се опита да улови погледа ми, но аз упорито я избягвах.

— Знам, че ви дойде много, момичета, но съм помислила за всичко. Саф, проверих, че можеш да се прехвърлиш в колежа в Лондон без проблем и можеш да се запишеш на вечерен курс по пеене — много по-евтино е, отколкото редовният курс.

— Нямам интерес към курс по пеене — изръмжа Саф, но вече не беше толкова непоклатима.

— Как изобщо си представяш, че ще изоставим всичко, за което толкова се трепахме? — изплаках аз, без да поглеждам мама в очите.

— Аби, нямаме избор! Трябва да погледнем истината в очите. „Под дъгата“ е победена. Сега трябва да спасим каквото можем и да вървим напред. А ако искаме да сме сигурни, че ще имаме покрив над главите си, трябва да се обадя на Джанин веднага.

Най-накрая се осмелих и я погледнах в очите.

— Кога? — попитах тихо.

Мама ме изгледа притеснено:

— Можем да се преместим другата неделя.

— Следващата неделя?! Не можем да го направим!

— Ако не го направим, дни след това господин Вулмер ще ни изхвърли на улицата, защото няма да можем да му платим наема — каза мама. — Можем да си тръгнем предишната седмица и така ще дадем възможност на Лиъм да продаде мебелите и уредите от салона, за да не попаднат в ръцете на този ужасен човек.

— А какво ще стане със специалния ни Ден за глезене? — попитах аз.

— Ще го направим, както сме планирали в събота — отвърна мама. — Много от редовните ни клиенти и приятели ще дойдат и това ще е една прекрасна възможност да се сбогуваме.

Тя ми се усмихна, като че ли това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре. Но вместо да се почувствам по-добре, у мен се надигна гняв. Измислих специалния Ден за глезене, за да помогна на салона да се съвземе, а мама не искаше да му даде шанс. Нещо повече! Тя го превръщаше в парти за сбогуване. Имах чувството, че ще се пръсна от мъка, безсилие и гняв. Потърсих Саф и Грейс за подкрепа.

— Хайде, кажете нещо! Сигурна съм, че и вие не искате да си тръгваме.

— Разбира се, че не искаме — рече тихо Грейс. — Но мама е права. Не можем да си позволим да останем или да държим салона отворен. А предложение като това, да живеем някъде, без да плащаме, няма да се повтори. Нямаме избор, Аби.

Погледнах Саф.

— Ами, предполагам, че ако мога да продължа с обучението си в Лондон… — започна тя и след това замлъкна, втренчена в пода.

Не вярвах на ушите си. Сякаш бях в кошмар, от който не мога да се събудя. Погледнах красивите ни продукти по стъклените лавици, пъстрата хладилна витрина, пълна с вкусни плодове, блестящия гранитен плот на бара и великолепната ни рецепция в старо злато и разбира се, удобните лилави дивани… Сърцето ми подскочи.

Не! Не! Не!

Това не може да се случва, не и след като положихме толкова много усилия… С омекнали крака, тръгнах към вратата.

— О, миличка, къде отиваш? Нека си поговорим — викна мама след мен, но аз продължих и затръшнах вратата зад гърба си.

Повървях малко по улиците и се зачудих дали да ида у Марко, или у Самър, или пък да ида в парка, където Бен риташе с негови приятели. Но всъщност не ми се виждаше с никого. Стигнах до края на улицата и ожаднях, но нямах пари дори за една вода, така че се върнах вкъщи.

Изтърчах нагоре по стълбите и влязох в кухнята. Мама и сестрите ми седяха около масата с чаши чай, но аз подчертано не им обърнах внимание, а мълчаливо си взех една чаша и си налях вода от чешмата.

— Аби, мисля, че трябва да поговорим — наруши мълчанието мама.

— Защо, да не си променила мнението си? — сопнах се аз.

— Не, но…

— Значи няма причина да говорим — прекъснах я и изфучах край масата.

Мислех да се затворя в моята стаичка с някоя книга и да не им обръщам внимание, но вместо това се обърнах и креснах:

— Не може просто да се върнем! Как не разбирате?! Какво смятате да правим с новите си приятели? Какво да правя със Самър и Бен? А с Марко?

— Ами баща ти? — попита мама тихо. — Ще си близо до него и ще го виждаш по-често. Не искаше ли това?

— Разбира се, но… — млъкнах, защото езикът ми се върза. Как ли щеше да се почувства татко, ако ме чуе?

Бях объркана и сломена. Не исках повече да говоря за това, така че грабнах едно хлебче от масата и влетях в стаичката си. Сложих си слушалките и си пуснах песните, които Марко ми беше записал, четях си книгата и се преструвах, че не чувам мама и сестрите ми, които чукаха на вратата.