Кели Маккейн
Боровинкови желания (8)

Глава 8

Съботата беше прекрасен ден с ясно синьо небе и леко прокрадващи се във въздуха нишки есенен хлад. А най-хубавото беше, че това беше денят на есенния панаир у Самър. Независимо че се чувствах ужасно след всичко случило се тази седмица, трябваше да си сложа дрехите и усмивката. Самър имаше нужда от мен.

Обещах на мама и сестрите ми, че ще работя здраво. Прегърнах ги и отидох да се обадя на Лиъм, който щеше да закара мен и продуктите ни до къщата на Самър.

Когато стигнахме във фермата на Самър, Лиъм реши да остане, за да помогне на баща й и братята й да наредят щандовете за панаира. Той щеше да бъде на една голяма поляна зад зеленчуковата градина, в задната част на къщата. Суматохата беше голяма. Освен обичайните няколко кокошки и кучетата Биф и Чип, беше пълно с коли и хора, които си подвикваха, смееха се и разтоварваха какво ли не.

Подредих блендерите на щанда заедно с плакатите, които направихме, и отидох в къщата да потърся Самър. Къщата им е винаги отворена и всеки е добре дошъл в нея. Там влизаш през вратата, без да звъниш или чукаш, и просто викваш „Привет!“. Всеки път, когато вляза в тази най-шантава, разхвърляна и уютна къща, ме залива някакво топло чувство. На тавана бяха закачени да съхнат китки от различни билки, а гигантският бюфет беше претъпкан с какво ли не — от разни съдове, през кутии със странни чайове до фигурки от тесто, правени в началното училище от Самър и братята й. Голямата червена печка беше скрита под подноси с мъфини, кексчета и браунита, оставени да изстиват, готови за базара.

— Привет, Аби! Почерпи се — каза Ани, майката на Самър, щом влезе и ме видя да гледам изобилието на печката.

— Благодаря — казах аз и бръкнах в джоба на синята си дънкова пола да извадя петдесетте пенса, които бях приготвила за кутията за дарения.

Бях облякла лилава блузка, розово-лилаво клинче и бях сложила великолепния лилав шал, подарък от Сиена. Саф дори лакира ноктите ми в цвят индиго, за да съм в тон с моя боровинков щанд от глава до пети.

Самър изтопурка по стълбите и ме гушна.

— Изглеждаш чудесно! — викна тя.

— Ти изглеждаш чудесно! — върнах й го аз.

Тя щеше да отговаря за рисуването на лица и вече беше започнала със своето, което проблясваше с нежни розови и лилави декорации. Самър беше облечена като хипи фея с клин на райе, блестящи кубинки, пачка, раздърпана блузка и крилца, разбира се.

— Момичета, ще ми помогнете ли да занеса сладките до щанда? — попита Ани. — След половин час откриваме панаира, а аз дори не съм изнесла нещата!

Ани извади купчина красиви плата и чинии от бюфета и ние подредихме вкуснотиите върху тях. Имахме само два стъклени похлупака, но на Самър й хрумна да импровизираме и покрихме останалите чинии със сладки със стъклени купи. Изглеждаха направо невероятно. Ани извади отнякъде бели хартиени пакети и щипки и ги сложи в огромните джобове на полата си. Така екипирани, се отправихме към сладкарския щанд, промушвайки се край лехите със зелен фасул, цвекло и спанак, които растяха точно до задната врата.

На поляната видяхме, че панаирът вече се оформяше. Джон разпалваше грила, група млади майки подреждаха бебешки дрешки и играчки за продажба, докато децата им тичаха из тревата, две по-възрастни дами лепяха номерца върху предметите за томболата, а малко по-нататък, вдясно, братът на Самър, Джим, лъскаше козината на магаренцето Морковчо, за да го подготви за звездната атракция езда на магаре. Козите и овцете бяха затворени в кошарата до оградата, за да могат посетителите да ги погалят, ако искат, но кокошките се разхождаха на свобода и бяха наобиколили масата на Самър за гримиране. Масата изглеждаше страхотно с разноцветните бои, четки и брокатни спрейове върху нея. Самър дори беше подготвила снимки на модели с изрисувани лица, от които децата можеха да избират — имаше тигри, лъвове, панди, елфи, извънземни, магьосници, вещици и разбира се, феи.

— Мога да те нарисувам като боровинка — каза Самър, като се появи до мен.

— Благодаря, но вече и без това твърде много приличам на такава — казах й аз. — По-добре ми помогни да подредя моят щанд. Панаирът се открива след петнайсет минути, а повечето ми неща все още са в кашоните.

Двете със Самър се заловихме за работа и като привършихме, щандът ми изглеждаше страхотно. Плакатите с Бен с боровинкова маска на лицето (и със смешната физиономия) бяха толкова забавни, че не можеше човек да не се спре пред тях. Със сигурност бяха много по-добри, отколкото ако аз бях на тях.

Самър изобщо не се беше шегувала, когато каза, че Том, зарзаватчията ще ни даде купища боровинки. Той донесе около четирийсет кошнички пресни боровинки, които проблясваха като скъпоценни камъчета на есенното слънце (и ние му благодарихме много, естествено). Оставихме плодовете в дървените щайги, които повдигнахме с парчета тухли. След това наредихме картонените чашки за нектарите, а Джед донесе една хладилна чанта с домашното кисело мляко на Ани, което също щеше да се разбива заедно с боровинките, и накрая опъна електрическите кабели.

Щандът ми вече беше напълно готов, а имахме още няколко свободни минути и Самър ме заведе да видя юртата й. Двете с Ани я бяха превърнали във вълшебна беседка за разказване на приказки. Навсякъде бяха провесили шалове, а един огромен картонен дракон се беше навил зад възглавниците на пода. Проблясващите малки лампички, които Самър беше закачила за нашата последна нощувка, придаваха вълшебство на цялата обстановка.

— Еха, Самър, невероятно е! — ахнах аз.

— Поканихме истински разказвач на приказки — обясни ми гордо приятелката ми. — Когато му казахме, че това е благотворително събитие, той предложи да участва безплатно.

Измъкнахме се от юртата и…

— Здрасти, Аби — чух напевния глас на Марко.

Изчервих се до един милиард градуса, разбира се, и малко се олюлях, защото всеки път, като го видя, коленете ми се подгъват.

— Здрасти! — казах аз и слава богу, нямаше значение, че едва стоях на краката си, защото той ме прегърна.

Когато най-накрая успях да се откъсна от Марко и се огледах наоколо, видях Бен, който все още гледаше Самър по начин, за който се кълна, че не означаваше нищо друго, освен: „падам си по теб“.

— Какво? — попита тя и го изгледа ококорено.

— А, нищо. Имаш нещо на лицето си — каза Бен и се приближи до нея.

— Ха, ха! Много смешно — каза Самър и на шега замахна към него.

Бен я хвана за ръцете и двамата се сборичкаха, кикотейки се. В този момент Ани забърза към нас.

— Привет, момчета! Благодаря ви, че дойдохте. Извинявайте, че ви притеснявам, но хората започнаха да пристигат. Аби и Самър, добре е да идете на местата си, а ти, Бен, ще отговаряш за магарето. Марко…

— Самър ми каза, че ще съм на грила — прекъсна я той и тръгна, подсмихвайки се. — Огън и месо, как човек да не хареса тази работа?

— Мммм… има промяна в плана! — спря го Ани. — Етел се разболя и ще трябва да отидеш на щанда със сладките при Айрис и Бренда.

Със Самър едва не умряхме от смях при тази новина. За късмет, нейната маса за рисуване на лица беше точно до моята, а точно срещу нас пък беше щандът със сладките. Така че имахме прекрасна гледка към случващото се и нямаше как да не продължим да се кикотим, когато Айрис и Бренда се засуетиха около Марко, за да му вържат престилка на цветя и да му покажат как да слага етикети с цените.

Имахме на разположение цели няколко минути за хихикания и закачки, преди да отворят панаира и хората да се пръснат по щандовете.

Почти веднага пред мен се струпа тълпа. Нямах време глава да повдигна. Свежите маски вървяха като топъл хляб и се наложи една от доброволките, Сю, да дойде да ми помогне и да застане зад блендерите, за да прави нектари. Обаче ми беше много забавно да си приказвам с хората за „Под дъгата“. Напомняше ми на деня на откриването на салона, когато с мама отидохме на градския панаир на занаятите. Точно както тогава, и сега раздадох много листовки и успях да продам 3 ваучера за специалния Ден за глезене още през първия половин час. Но след това се сетих за провала по лондонските магазини, за гадната политика на новия спа център и за противния господин Вулмер, който си искаше тримесечния наем в определения срок, и изведнъж ми призля. Имах чувството, че съм се качила във влакче на ужасите и всеки момент ще повърна.

Трябваше обаче да се взема в ръце, да се съсредоточа и да изкарам колкото е възможно повече пари както за нас, така и за дома за възрастни хора. Затова изгоних мрачните мисли от главата си, усмихнах се и се посветих изцяло на посетителите.

Торбичките с „Боровинкови желания“ направо летяха, въпреки че никой не беше чувал за тази традиция досега. Явно само семейството на Самър я знаеше, а не целият Девън, както си мислех!

Пред масата на Самър се виеше пъстра опашка от деца, които тя превръщаше в елфи, лъвчета и извънземни, които търчаха навсякъде. Имаше дори и един Хари Потър с нарисувана мълния на челото и очила.

Близо два часа работихме здравата, а хората пред щанда не намаляваха. Към обяд обаче, когато барбекюто вече беше готово, хората се наредиха на опашка да похапнат и ние най-после успяхме да си поемем дъх.

Сю предложи да ме замести за малко, Самър сложи на нейния щанд табелка „Връщам се след десет минути“ и след като грабнахме Марко, затърчахме към поляната да видим какво прави Бен. По пътя още малко подразнихме Марко за престилката на цветя и как заглежда Бренда.

Заварихме Бен да търчи из кошарата, следван от козите и овцете, които явно бяха обединили сили да го тормозят.

— Самър, направи нещо с твоите откачени животни, моля те! — изкрещя той, като ни зърна. — Тази коза иска да ми изяде ризата!

Самър едва успя да потисне смеха си, за да не й трепери ръката, докато щракна няколко снимки с телефона.

— Не мога да дойда при теб, защото не искам да си цапам ботушите с акита!

— Самър! Не се бъзикай! — крещеше Бен, докато приятелката ми се превиваше от смях.

Едва успях да сподавя смеха си и погледнах умолително Марко. Той сведе тъжно очи към марковите си кецове, после въздъхна и влезе в кошарата с думите:

— Не трябваше да изпращате едно момче да върши мъжката работа. Гледайте и се учете, дами! Гледайте и се учете!

Веднага щом козите и овцете забелязаха новата жертва, се насочиха към Марко. Не че тичаха или че правеха нещо кой знае какво, просто го наобиколиха плътно, а той се панира и запищя като момиче. После в ужас заотстъпва към оградата, хвърли се през нея и се стовари в калта пред краката ни. Беше толкова смешен, че не можех да дишам от смях, а Самър бързо щракна още една снимка.

— Това веднага отива във фейсбук! — заяви му тя. — Сега вече не си толкова яка рокзвезда!

— Та какво казваше, приятелю, за момчетата и мъжете? — попита Бен, който също бе успял да се измъкне, докато животните се занимаваха с Марко.

Марко само го изгледа кръвнишки и се поизтупа, като мърмореше.

— Мислех, че разхождаш деца с магарето — обърна се Самър към Бен.

— Разхождам ги, но Морковчо сега е в обедна почивка, че не е спирал от сутринта. И след като го оставих да отдъхне, реших, че мога да помогна с тези животни тук, но те излязоха много проклети!

— Изглежда, само с теб се държат така — изкисках се аз и посочих една майка с малко момиченце, които галеха козичките през оградата и животните си стояха спокойно и изглеждаха много мили.

Бен ги изгледа сърдито, а после реши да смени темата:

— Кой иска да разгледаме панаира?

— Аз трябва да се връщам на щанда, че иначе ще има тълпа от сърдити петгодишни хлапета — засмя се Самър и бързо се отдалечи.

Марко пък се отправи към къщата, за да се измие от калта, така че само ние с Бен се оказахме желаещи за разходка. Първо спряхме пред шанса с томболата. Бен си купи билетче и когато се оказа, че печели, той заподскача радостно като малко момченце.

— На твое място нямаше да се радвам толкова — сбърчих нос аз.

— Аби, изобщо не разбираш! Досега никога през живота си не съм печелил нищо! Пет пари не давам какво точно съм спечелил, дори да е само една кутия бонбони. Важното е, че аз го спечелих!

Щях да падна от смях, когато след тази патетична тирада една от симпатичните възрастни дами погледна билета и подаде на Бен нещо розово, плетено и малко страшничко на вид.

Той й благодари, хвана ме за ръка и ме дръпна настрана.

— Боже господи, за какво служи това? — погледна ме той със зле прикрит ужас.

— Това, приятелю, е класически калъф за тоалетна хартия — обясних аз, подхилквайки се. — За последен път е използван в тоалетна приблизително през 1985 година.

Бен изгледа печалбата си накриво.

— Мисля, че това нещо е омагьосано! — продължи да шепне той. — А и кой нормален човек държи тоалетната хартия в плетен калъф на топло? Не е ли малко перверзно?

— Винаги можеш да го носиш като шапка — услужливо предложих аз.

Бен веднага нахлупи калъфа на главата си и зае поза на манекен.

— Супер! Изглеждаш невероятно! — изхилих се аз, а той ме дръпна към стрелбището да целим кокосови орехи.

Бен уцели два кокосови ореха и тъкмо се прицелваше в трети с идеята да спечели нещо не толкова ужасно като калъф за тоалетна хартия, когато аз реших, че сега е най-подходящият момент да го подпитам за отношението му към Самър. Мислех си, че когато той е суперсъсредоточен върху нещо друго, ще ми отговори автоматично, без да се замисля, и ще изпусне истината. Хитро, а?

Обаче не се оказа точно така. Бен тъкмо замахна да хвърля, когато небрежно вметнах:

— Значи нещата между вас със Самър се разпалват, а…

Той се обърна рязко към мен, насред замахването и ако нямах най-светкавичните рефлекси на света, придобити от дългото съжителство с темпераментната Саф, мятаща обувки, бисквити, мечета и т.н., със сигурност щеше да ми отнесе главата.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в мен Бен.

— О, внимавай! — изпищях аз. — Просто исках да кажа, че се радвам, че нещата между вас вече са добре… Нали знаеш, след случилото се на плажното парти…

Бен се озърна към Джим и Джед, двамата големи братя на Самър, които се бяха изтегнали на поляната и похапваха багети, пълни с печено месо.

— Господи, говори по-тихо, Аби! — изсъска той. — Те не знаят, нали? За онова, което се случи?

— Разбира се, че не! — прошепнах аз, а после добавих: — Ако знаеха, досега щеше да си мъртъв.

Естествено, че се шегувах, но Бен изглеждаше ужасен.

— Стори ми се, че напоследък ти и тя… Ами чудех се дали…

— Не, не! Не си падам по Самър, Аби! А дори и да си падах, чисто хипотетично, тя не си пада по мен. А и как би могла след онова плажно парти — и той отново хвърли изнервен поглед към Джим и Джед.

— Аз не бих била толкова сигурна…

Уф, тази моя уста! Както винаги, не знае мяра. Но се радвам, че е така, защото Бен ме зяпна.

— Какво? — погледна ме втренчено той. — Тя да не ти е казала нещо?

Хм, май беше прекалено заинтригуван за човек, който не се интересува от Самър по онзи начин.

— Не, нищо… не ми е казала нищо… Аз просто…

— Е, както се вижда, ти просто си въобразяваш — изсумтя недоволно Бен. — Вие, момичетата, все виждате неща, които ги няма. Не че има значение какво мисли тя, тъй като аз не си падам по нея, по този начин де.

— Знам — завъртях очи. — Вече ми го каза, и то няколко пъти. Виж, вече няма хора на стрелбището. Защо не опиташ пак с кокосовите орехи?

— Права си. Няма да си тръгна от тук, докато не спечеля нещо свястно.

Не му отне много време да спечели. Той уцели три кокосови ореха просто ей така — бам, бам, бам! — по един много впечатляващ мъжки начин. А после избра най̀ не мъжката награда — един малък лилав, бляскав еднорог.

— Добър избор — подразних го аз.

— За Гейб е, не е за мен! — притесни се Бен. — Хайде да се връщаме на работа.

Благотворителният панаир свърши в два. Джон и Ани ни събраха, за да ни благодарят, а ние им ръкопляскахме бурно за това, че бяха такива чудесни организатори. Двамата ни съобщиха, че още не са преброили събраните пари, но със сигурност са някъде около 2000 лири. Като чуха това, всички пощуряха от радост. Мъжете започнаха да се тупат по гърба — „добра работа“, с изключение на Марко обаче. Двете дами от сладкарския щанд се хвърлиха едновременно на врата му! Бях доволна, че листовките ни бяха разграбени, а след разговорите с хората бях сигурна, че имам седем твърди клиенти и поне още пет, които може би щяха да се запишат за процедури. А продадох и общо осем ваучера за специалния Ден за глезене.

Не си тръгнах с останалите, за да помогна с разчистването. И без това със Самър се бяхме уговорили да спя у тях, защото смятахме в неделя сутринта да работим върху презентацията ни по английски. Мислех, че Марко и Бен също ще останат за малко, но Бен имаше работа с групата по консервация в Дартингтън хол, а Марко щеше да се вижда с баща си в „Рокет“.

— Не се сърдиш, нали? — гушна ме той.

— Разбира се, че не. Чудесно е, че прекарвате повече време заедно.

Марко ме целуна, а после се сбогува със Самър по техния си братско-сестрински начин. След това Самър се доближи до Бен, за да му каже довиждане, а той помисли, че ще се прегърнат, но тя реши да го целуне по бузата и в цялото объркване се озоваха в една много плътна прегръдка.

— Добре де, не ме удушавай! — измърмори той.

— Помислих си, че ще ме целунеш по бузата — притесни се Самър.

— Че откога се целуваме по бузите? — попита Бен.

— Ами ти посегна към лицето ми и аз си помислих… — въздъхна сърдито Самър.

— Не съм посегнал — заоправдава се Бен. — Тази неравна пътека е виновна и заради нея съм се наклонил и…

— Обвиняваш пътечката ми за твоята несръчност!? — писна театрално приятелката ми. — Хайде, тръгвайте, махайте се и двамата! Ще се видим в понеделник!

— Ъхъ — изломоти Бен.

— До скоро! — викна Марко.

Май не беше забелязал нищо необичайно между Бен и Самър. Но нали знаете, момчетата никога не забелязват нищо, освен ако не направите огромно знаме и не го провесите под носовете им.

Момчетата тръгнаха през поляната и Самър сигурно видя, че гледам Марко с тревога, защото каза:

— Притесняваш се за него и за баща му, нали?

— Не знам… в началото се притеснявах, но сега… може би този път Люк наистина ще остане.

— Може би, но никак не съм сигурна — каза замислено тя.

После тръсна глава, хвана ме под ръка и ме поведе към нейния щанд, който трябваше да разчистим.

Сред боите за лице проблясваше малък лилав еднорог.

— О! Страхотен е! — ахна Самър и го притисна нежно до себе си.

— Бен го спечели на стрелбището — казах аз.

Бил за Гейб!? Да бе!

— Харесах го още когато подреждахме тук. — Очите на приятелката ми блестяха. — Казах на Бен, че не мога да метна топка, дори ако животът ми зависи от това…

— И той го спечели за теб — плеснах с ръце.

Самър се усмихна на малкия еднорог.

— Да, предполагам… Бен е много добро приятелче…

Исках да кажа, че той може би е нещо повече от приятелче, но точно тогава Ани ни извика да й помогнем да пренесе някакви маси, а след това около нас все имаше хора и нещо за правене, така че и дума не можеше да става да поговорим за това.

Към седем часа седнахме около масата за вечеря. Имах чувството, че всички тези вкусни блюда се появиха сякаш от нищото. Масата изведнъж започна да се пълни с ориз и салата от фасул, сирене, студени меса и киш, приготвен с яйца от свободно разхождащите се по двора кокошки.

След като всички се събрахме, започнах да разказвам за специалния Ден за глезене и за моя изненада, Ани предложи да приготви обяда.

— Леле, сигурна ли си? Би било прекрасно! — възкликнах аз.

— Разбира се! Майка ти и без това ще има прекалено много работа. Ще приготвя и малко кексчета и браунита.

— А аз искам да си взема един ваучер — каза приятелката на Ани, Джил. — Утре ще разкажа и на всички от драмкръжока и очаквам, че ще има още желаещи за ваучери.

Цялата засиях. Ваучерите за специалния Ден за глезене се продаваха като топъл хляб. Знаех, че това не може по магически начин да спаси „Под дъгата“, но ме въодушеви. Джил купи ваучера си веднага, а после поспорих с Ани дали трябва да плати своя. Аз настоявах, че не трябва, а тя, че трябва, защото все още не сме се били закрепили добре на пазара. Накрая се предадох, защото набута парите в ръката ми, както и защото не исках да слушам мрънкането на Грейс, че съм дала безплатен ваучер на някого.

Отдавна не бях хапвала толкова вкусно. Накрая имах чувството, че ще се пръсна. Преди да станем от масата, благодарих на Ани около десет пъти, че ще приготви храната за специалния ни Ден за глезене, а после двете със Самър се отправихме към юртата.

Взехме фенери, спални чували и две големи якета от Джед. Джим беше запалил печката в юртата, а Ани ни беше оставила табла с термос горещ шоколад, две кошнички с боровинки, няколко браунита и ароматни пръчици. Самър все още беше облечена с костюма си на фея, а когато развих спалните чували, за да се мушна в моя, видях малкото еднорогче в нейния. Тя го извади, сложи го в скута си и започна да си играе с лилавата му грива.

През целия ден любопитството не ми даваше мира и ми се искаше да говоря с нея за Бен, и сега, като видях еднорога, чух устата ми да казва:

— Чудесно е, че Бен спечели това за теб. Май е влюбен в теб, а и като гледам как двамата флиртувате постоянно…

— Не флиртуваме! — викна възмутено Самър. — Той ме дразни и аз се опитвам да му го върна. Това не е флирт!

Но аз не се предавам толкова лесно.

— Да бе! Преди не се държахте така. Сега постоянно ви се случват разни смущаващи неща, като сбогуването преди малко. Напомняте ми на нас с Марко в началото.

— Аби, фантазираш си! — отсече Самър, но не смееше да ме погледне в очите. — Знаеш, че харесвах Бен, но това беше глупаво лятно увлечение, което вече напълно преодолях. А и да ти напомня, ако си забравила ужасната случка на плажното парти, че той не ме харесва по този начин. Радвам се, че всичко това е минало и няма нужда да го обсъждаме отново.

— Добре, щом така казваш…

В този момент обаче тя ми хвърли един бърз поглед и промънка:

— Искам да кажа… освен ако… ако той не е споменал нещо…

Аха! И Бен промънка същото, и то точно по същия начин, когато си помисли, че тя може да ми е казала нещо. Но този път ще съм внимателна и няма да позволя на бързата ми уста да ме изпревари. Лятото сгреших, като казах на Самър, че Бен я харесва. Сега съм двойно, не, тройно по-сигурна в това, но не смеех да кажа нищо, не и преди той да си е признал пред мен. А може би трябва да го накарам да подпише и признание…

А за Самър бях 110 процента сигурна, че още си пада по него и 120 процента сигурна, че няма да го признае за нищо на света, без да има абсолютно доказателство, че той също я харесва. Така че, макар и неохотно, реших да я оставя на мира, поне засега.

Затова насочих разговора към училище и после я накарах да опита новия крем за ръце с бергамот и жасмин, върху който работех в момента (хареса й много, ура!). Накрая, естествено, заговорих за „Под дъгата“ и как се борим да оцелеем, и колко зле се отрази на мама това, че новият спа център ни взе клиентите, всъщност колко зле се отрази това на всички ни. Разбира се, Самър знаеше за разочарованието, което преживяхме с лондонските поръчки, както и че господин Вулмер отказа да ни направи отстъпка със срока за наема… Тя ме прегърна и отново каза колко й се иска да може да направи нещо повече, за да ни помогне.

— Но ти ни помагаш, като ни подкрепяш.

— И ще съм на линия за специалния Ден за глезене, естествено — обеща Самър, — дори и само за да вземам палтата на клиентите.

— Това е хубаво, но може би ще ми помогнеш и с приготвянето на нектарите и чая?

Беше ми така уютно и спокойно до приятелката ми и до топлата печка, че усетих как ме изпълва щастие. Радвах се, че днес бях свършила добра работа за салона и продадох доста ваучери за специалния Ден за глезене, затова самата аз се изненадах, когато внезапно по бузите ми се затъркаляха сълзи.

— Самър, не можеш да си представиш колко ме е страх, че може да се случи нещо лошо и че аз не мога да направя нищо, за да го предотвратя! — изхлипах аз.

Приятелката ми отметна спалния чувал и ме прегърна.

— Ще измислиш начин да се справите, Аби! Ти винаги измисляш!

Въздъхнах. Имах чувството, че съм изчерпала всичките си идеи, всички до края на живота си…

— А защо не използваш силата на боровинковите желания? — попита внезапно Самър.

Поклатих глава. Какво щяха да ми помогнат те?

— Е, поне няма да навредят — сви рамене приятелката ми и сложи десет боровинки в ръката ми. — Давай, трябва да го кажеш на глас! — напомни ми тя.

Несигурна усмивка се плъзна по устните ми.

— Добре… ама само заради теб. — Пъхнах боровинките една по една в устата си и казах силно: — Искам „Под дъгата“… да оцелее!… — И добавих по-тихо: — Не виждам обаче как ще стане това, така че май си пожелах чудо… Сега е твой ред.

Самър взе още десет боровинки, сложи ги една по една в устата си и каза:

— Пожелавам си… — млъкна и тръсна глава, сякаш се опитваше да изхвърли някаква мисъл. После продължи: — Пожелавам си Джим да спре да хърка през нощта. Чувам го през стената, въпреки че тя е дебела цели шейсет сантиметра!

— Не искаше да си пожелаеш това, нали… — вгледах се внимателно в нея. Сигурна бях, че искаше да си пожелае нещо за нея и Бен.

— Исках! Джим хърка като слон със синузит. Въобще не мога да спя от него.

Ясноооо, приятелката ми още не беше готова да си признае.

Трябваше да отида до тоалетната. Опитах се да го направя вън на тревата като Самър, но първо, беше студено, и второ, ме беше страх, че точно в този момент някой може да реши да погледне през прозореца. След като огледах къщата поне три пъти, клекнах и… погледът ми срещна нечии очи!

— Не мога! — писнах аз. — Ужас! Една коза ме гледа!

Самър надникна от юртата, а аз припряно почнах да се загащвам.

— Козите нямат фейсбук, да знаеш — присмя ми се тя.

— Пет пари не давам дали имат фейсбук! Имат очи обаче! — сопнах й се аз.

— Идвай тогава, гражданче! — изхили ми се тя и двете се запрепъвахме към къщата.