Кели Маккейн
Боровинкови желания (2)

Глава 2

Заедно пресякохме моста към Вайа Айланд, едно от любимите ми места за разходка, а после след много прегръдки всяка тръгна по пътя си. Аз повървях до улица „Фор“, като крадешком се оглеждах във витрините, за да съм сигурна, че наистина изглеждам добре. Когато стигнах до арката на върха на хълма, видях, че Самър вече е там и ме чака. Затичахме се една към друга, прегърнахме се и се разпищяхме.

— Еха, изглеждаш невероятно! — огледа ме Самър.

— Не, ти изглеждаш невероятно! — върнах й го аз.

— Е, добре, но ти изглеждаш абсолютно удивително! — не отстъпи тя.

— А ти изглеждаш абсолютски удивителнистично! — викнах аз. — А сега да видим какво ще измислиш?

И това си беше чистата истина. Самър винаги изглежда невероятно, но сега, облечена в една от нейните дълги до земята пепеляшкини поли, прилепнало горнище с презрамки и купища гердани, имаше вид, сякаш всеки момент ще излезе на сцената в Гластънбъри^[1].

Тръгнахме надолу по малката уличка към кафенето и въпреки че току-що беше минало седем, а бандата започваше да свири едва в осем, групи от нетърпеливи почитатели вече се трупаха отвън. Коремът ми се сви от вълнение, като си мислех, че всички са тук, за да гледат гаджето ми. (Е, и другите от бандата, естествено.)

Точно когато щяхме да влезем, Самър каза:

— Чакай малко — и извади малката кутийка с парфюма, който направих специално за нея, със запазената й марка — аромат на бергамот, жасмин и здравец. Тя си сложи от него, мазна си от балсама за устни на „Под дъгата“ с аромат на ягоди, след това извади малко огледалце от чантичката си.

Хм, това беше странно.

Самър не беше от момичетата, които обичат час по час да се оглеждат. Правеше го обикновено, когато се преструвахме, че си оправяме косите в тоалетната, а всъщност си клюкарехме по женски. Не й пукаше много-много как изглежда, а и нямаше нужда да й пука. Има дълга, тъмна, къдрава коса, която пада по раменете й и й придава хипарски вид, миглите й са дълги около един километър и е с перфектна прасковена кожа. Сега разбирате защо аз трябва да използвам купища грим, за да изглеждам поне на една стотна толкова красива като нея.

— Стараеш се, гледам — подразних я аз. — За някого специално ли?

Още щом го казах, ми се прииска да не бях. Преди време си обещах никога повече да не се намесвам в любовния живот на Самър. Особено след онази ужасно излагателна ситуация с плажното парти. (Спомняте ли си, когато тя си падаше по Бен и аз реших да посреднича между тях и отидох да му го кажа на партито? Но точно когато щях да му кажа, се получи голямо недоразумение и той се опита да ме целуне. Което, както можете да си представите, беше ужасно за всички нас, защото Бен не си е падал по мен всъщност, а Самър вече не си пада по него.)

Слава богу, тя само се засмя и каза:

— Защо трябва да е за някого? Момичетата трябва да се радват, че изглеждат добре, заради самите себе си, не за момчетата.

— Звучиш точно като Грейс! — възкликнах аз.

— А тя ще дойде ли?

— Не, отиде на кино със Саф — отвърнах и се усмихнах, като си представих как в този момент двете стоят във фоайето и се чудят кой филм да гледат.

— О, това е чудесно! — плесна с ръце Самър и добави сконфузено: — Искам да кажа, че е взела да излиза по-често.

— Да, всички днес сме навън, дори мама — казах аз. — И ти си права — страхотно е. Като че ли се връщаме към нормалния си живот — така де, един нов вид нормален живот, все пак.

Самър се усмихна, хвана ме под ръка и тръгнахме към кафенето. Вътре всичко изглеждаше великолепно. Множество светлинки блестяха по тухлените стени, а по масите, изтикани към стените, имаше малки свещи. В единия ъгъл се виждаха инструментите на бандата. Част от публиката беше насядала около масите, а други стояха прави и си бъбреха. Отидохме до бара да си вземем нещо за пиене и Самър се заговори със собственика Пит — тя, изглежда, познава всички в Тотнес. Тъкмо плащахме, когато усетих как устата ми сама казва, че съм гадже на китариста. Ужас!

— Леле, не можеш да се въздържиш, а? — подсмихна се Самър.

— Не бях аз, а устата ми! — оправдах се аз сконфузено. — Не мога да я контролирам.

Добре че в този момент забелязахме Бен, облечен с тениска със Скубиду, както обикновено.

— Здрасти! — поздравих го аз и се прегърнахме.

Помислих, че и Самър ще го прегърне, но тя само му махна с ръка. Е, може би нещата между тях все още са мъничко неудобни след плажното парти.

— Мислех, че ще закъснееш — казах му аз. — Да не би тази вечер някой друг да приспива Гейб?

— Татко се върна от Германия и затова успях да се измъкна по-рано.

Бен много помага в гледането на двегодишното си братче. Май е доста напрегнато да има малко дете вкъщи, особено когато баща ти постоянно пътува. Неговият е шофьор на тир.

— А, чудесно! — тупнах го по рамото аз. — А сега отивам да кажа здрасти на Марко зад кулисите.

И се отдалечих царствено с меките ботушки на Саф, като си мислех, че между Самър и Бен все още се усеща леко напрежение и колкото по-скоро прекарат известно време заедно сами, толкова по-скоро всичко ще се оправи.

Складът до тоалетните играеше ролята на гримьорна. Там се бяха събрали Марко, Тей, Шаз и Деклан и преглеждаха за последно репертоара си за тази вечер. Марко се беше облегнал на един голям кашон от бишкоти, а Шалини и Джас — гаджетата на Деклан и Шаз, си приказваха до един кашон с безяйчна майонеза и слушаха някаква музика на айпод. Като влязох, двете ми се усмихнаха, аз също им се ухилих широко, но после реших да се държа по-спокойно.

Казах здрасти и на момчетата и те ми отвърнаха с традиционното момчешко сумтене, махване с ръка и мънкане.

— Привет! — каза Марко и ми се усмихна.

Коремът ми направи салто, коленете ми омекнаха и си помислих, че ще трябва да се хвана за рафта с кутии портокалов сок, за да не се строполя на пода.

Дори всеки ден да го виждам по сто пъти, Марко все още има този ефект върху мен. Отне ми доста време да се науча да не замръзвам втренчена с отворена уста в тъмносините му очи и черни къдрици.

Той ме прегърна и между нас отново прехвърча електрическа искра, както когато се видяхме за пръв път и той ме издърпа от бурята в преддверието на училището и ме загърна със сакото си, защото бях мокра и цялата треперех. Ароматът му на канела и кедрово дърво отново ме замая и трябваше да се насиля да го пусна.

— Наред ли е всичко? — попитах аз.

— Супер е! Тъкмо уточнявахме някои последни подробности. Ти изглеждаш много добре, между другото.

— Благодаря! — казах аз и стиснах устни, преди устата ми да започне да плещи глупости…

— Познаваш Шалини и Джас, нали? — попита ме Марко.

Момичетата отново ми се усмихнаха.

— Харесва ми блузката ти — каза Шалини.

Почти щях да пусна шантавата усмивка отново, но се спрях навреме, успях да се усмихна нормално и да кажа:

— Благодаря, Шалини, на сестра ми е.

— Отивам да видя Бен — дръпна ме Марко. — Тук вече почти всичко е готово.

Момчетата направиха цялото онова нещо с „до по-късно“ и тупане по гърба, въпреки че щяха да се видят пак след около десет секунди. Марко ме издърпа навън и тръгнахме по коридора, хванати за ръце. Пусна ме едва когато видя Бен и трябваше да направят онова сложно ръкостискане с „дай пет“, което правят всички момчета вместо прегръдките, целувките по бузите и писъците, които си разменяме ние, момичетата.

Кафенето вече се беше напълнило. Мярнах Амани и Йола от артклуба, както и някои от приятелите на Тей, Шаз и Деклан от групата по медии. Помещението беше изпълнено с бръмчене от разговорите.

Забелязах една група осмокласнички (които тази година щяха да станат деветокласнички), които наричахме „фенклуба на Марко“. Той обичаше да флиртува с тях, когато идваха на масата ни в училищния стол, а ние със Самър го дразнехме и му се присмивахме.

Много странно, но сега, когато му бях гадже, това флиртуване хич не ми изглеждаше смешно. Притесних се, че Марко пак ще започне да се държи по стария флиртаджийски начин, но когато момичетата приближиха, той се държа учтиво с тях, но нищо повече. Всъщност те говориха повече с мен, отколкото с него. Казаха, че чули, че сме заедно, питаха как е станало и се чуваше „Ау!“ и „Леле!“, „Колко романтично!“, докато им разказах (а Марко стоеше до нас и се червеше).

В този момент край нас мина Пит и се обърна към Самър:

— О, исках да те питам, ще правите ли есенен базар у вас тази година? Беше много забавно миналата година.

— Да, на седемнайсети — отвърна тя. — Не тази събота, а следващата. Мама щеше да ти се обади.

— Пиши мен и Сю за доброволци. Пак ще направим мобилното кафене. Миналия път изкарахме добри пари.

— Благодаря, Пит, ще й предам — усмихна се Самър.

— О, да, базарът — спомних си, че Самър го беше споменала преди две седмици. — Ти все още не си ми казала какво мога да правя аз.

Семейството на Самър организираше базар с томбола и различни щандове в градината си в полза на местния хоспис за болни от рак.

— Не се безпокой, Аби, ти си в списъка на мама с надеждни помощници. А, между другото, впечатлена съм. — Самър посочи фенклуба на Марко, които отиваха към тоалетните. — Нали знаеш, че имах съмнения в постоянството на Марко като гадже, но той дори не им обърна внимание.

Опитах се да не го кажа, но от невъзможната ми уста все пак излезе „Нали ти казах!“.

Точно в този момент дойде Бен.

— Говорихме с Пит за есенния базар — започна той. — Запиши ме да му помагам със скарата.

— Ти също си в списъка на мама — усмихна се Самър, — но не съм сигурна дали е разпределила задачите. Ще я питам. И ти си в списъка — извика тя на Марко. — Знаеш ли, може би ще можем да продаваме автографа ти за по петарка!

— Направи го на десетачка и съм навит! — изплези й се в отговор Марко.

Самър замахна във въздуха, все едно че го тупва по главата. Двамата се знаят от толкова време, че са като брат и сестра — включително с караниците и заяжданията. Марко ми се усмихна и тръгна към сцената, където вече се бяха събрали останалите от бандата и настройваха инструментите.

След няколко минути тълпата притихна и „Шемет“ започнаха да свирят. Толкова ми харесваше да гледам Марко на сцената. Харесваше ми съсредоточеното му лице и как се движи в такт с музиката, как косата му подскача с ритъма на барабаните. Облегнах се на масата и се настаних удобно, за да се насладя изцяло. И точно когато си мислех, че не може да е по-хубаво, Деклан даде микрофона на Марко. Моето гадже се прокашля, усмихна ми се малко смутено и каза:

— Написах това за теб, Аби…

Ами… всички се обърнаха да ме видят. А аз толкова се изненадах, че скочих на крака и се залях с ябълковия сок. Карай! Мисля, че си знаех, че дрехите на Саф може само да ми помогнат да изглеждам яко, но не и да се държа така.

— Хм — каза Тей и повдигна вежди към Марко.

— Добре де, Тей помогна малко с текста. Не искам да ви карам да ме слушате, като я пея, но искам Аби да знае, че е от мен за нея.

„Аххх!“, въздъхнаха повечето от момичетата в залата, а Шалини и Джас ми се усмихнаха възторжено. Бен се направи, че ще повърне, затова го пернах леко, а няколко от бъдещите деветокласнички от фенклуба на Марко ме гледаха така, сякаш щяха да ме убият. Повечето обаче май мислеха, че това е най-романтичното нещо, което някога са чували.

И така бандата засвири песента, посветена на мен, но не очаквайте, че ще напиша текста тук. Е, добре де, пееше се за „новото момиче“ и как като „видях това момиче, пожелах да го опозная“. Но песента наистина беше хубава и ако я бях чула по радиото, дори да не беше за мен, пак щях да я харесам.

Когато свършиха и засвириха някакъв рок, вече беше безопасно да отместя очи от сцената и да рискувам да се огледам наоколо. Неудобно ми беше да го направя по-рано, за да не си помисли някой, че си виря носа и се държа като „О, да, това съм аз, това момиче, вижте ме!“.

Всичките ми приятели бяха тук, моето прекрасно гадже беше на сцената и беше написал песен за мен, а мама и сестрите ми също се забавляваха някъде в града. Заля ме вълна от щастие. Удивително е, че въпреки всичко, което преживяхме, чувствах, че нещата не биха могли да бъдат по-добри.