Кели Маккейн
Боровинкови желания (11)

Глава 11

Мислех за своя план, докато приготвях душгеловете за Масимо и подаръчните комплекти „Дъга“ за магазините. Мислех за него и в банята, докато пишех за отражението на светлината в тетрадката по физика. До следващата сутрин вече бях готова със задачите за моите приятели. През междучасието ги измъкнах от столовата на двора. Подухваше хладен вятър, но поне беше тихо, а и нямаше възможност Грейс да ни чуе.

— Дано е важно! — каза Бен с дяволита усмивка. — Не ми даде възможност да купя дори една захаросана кифличка!

— Ето, вземи една ябълка. — Самър му подаде своята. — Имаш нужда да ядеш по-здравословно — кожата ти изглежда доста повехнала напоследък.

— Нахалничка! — бутна я Бен.

Самър също го бутна и след това започна да яде ябълката си, но той я грабна и си отхапа голямо парче.

— Не казах, че не я искам!

— Ъъъъ! Противно! Нахапа ми ябълката! — писна Самър.

— Какво става? — попита Марко, като преплете пръсти с моите.

Стиснах ръката му.

— Няма да замина! — заявих им аз. — Ще събера парите за наема и ще спася „Под дъгата“.

Бен спря да дъвче, а Самър ме зяпна.

— Но как? Това са много пари!

— 1438 лири, ако трябва да сме точни.

— Аби, аз съм човекът, който най-много от всички иска да останеш, да запазите салона и всичко, за което се трепахте, но как, за бога, ще събереш всички тези пари? И то за по-малко от две седмици? — Марко ме гледаше със смесица от надежда и объркване.

— Имам няколко идеи — казах аз и се настаних на тревата.

Марко също се настани до мен, Самър и Бен не останаха назад (и седнаха малко по-близо един до друг, отколкото беше необходимо).

— Ще направим специалния Ден за глезене още по-специален — извадих тетрадката си с идеи. — Ще продадем двойно повече ваучери, ще организираме различни неща пред салона и ще направим торбички с подаръчета, които ще продаваме. Ще организираме голяма томбола и ще обиколим местните фирми да видим дали няма да ни дадат някакви награди. Ще направим ден за продажба на козметичните ни продукти на момичетата от училище. Не мога да им предложа точно нещата, които искаха, но ще им донеса други, които все още имаме на разположение, и ще направя щанд в столовата по време на обедната почивка, надявам се още утре. Ако някои не носят пари, ще ни платят в сряда — ще направим списък кой какво дължи. Имам списък с имената на момичетата, които вече са поръчвали продукти от салона, така че можем днес да ги уведомим и да ги накараме да разкажат за продажбите и на свои приятелки.

Тримата ме гледаха занемели.

— Леле, това е удивително, Аби — възкликна най-накрая Самър. — Ти сериозно го мислиш, нали?

— Абсолютно! А сега да видим кой какво ще прави. Всякакви идеи са добре дошли.

— Ние с бандата можем да организираме концерт в голямата зала — предложи Марко. — Вход — две лири.

— Чудесно — записах си аз. — Говори с госпожа Ливис в часа на класния.

— Смятай, че е уредено — махна с ръка Марко.

— Искаш да има някакви неща пред салона, нали така? — погледна ме Самър. — Мама може да продава сладкиши, а пък нейният клуб по градинарство може да направи чудесен щанд за продажба на растения. Аз пък ще ти помогна в демонстрирането на мострите на продуктите през почивката утре.

— Страхотно — усмихнах се и записах всичко в тетрадката.

— Аз ще обиколя наоколо за награди за томболата — намеси се и Бен. — Сигурен съм, че ще омая някои от продавачките да се разделят с някои от своите изделия.

Той се усмихна флиртаджийски и размърда вежди.

— Мечтай си! — ръгна го Самър.

— Мечтай си ти!

Исках да им извикам „О, направете ни услуга най-накрая и се съберете!“, но се спрях навреме и казах само:

— Благодаря, Бен. — Вече имах план как да наредя тези двамата, но той щеше да почака малко.

— Самър, можеш ли да измислиш някакво оправдание баща ти да ни закара утре на училище? — попитах аз. — Не искам Грейс да види кашоните с продукти, а трябва някой да ме закара, защото са доста тежки. Ако тръгнем по-късно, тя няма да дойде с нас, защото всяка сутрин бърза да се види с Мейзи и Арън в библиотеката в мига, в който тя отвори врати.

— Няма проблем — успокои ме Самър. — Но защо не искаш семейството ти да разбере?

— Бих се радвала да им кажа, разбира се, но се боя, че може да ме спрат. Няма да повярват, че може да успеем, докато не сложа парите в ръката на мама, така че нека цялата тази работа си остане между нас, а?

— Разбрах — кимна Самър.

— Тогава ще кажем, че парите от концерта са за нов усилвател — предложи Марко.

— Грейс обаче сигурно ще ни види, като продаваме продуктите в столовата — сети се Бен.

— Нарочно избрах първото междучасие, защото тогава тя е с математическия си клуб — обясних аз. — Така че, надявам се, няма да разбере нищо, но ако ни види, ще й кажа, че продавам някои последни неща на приятелки преди заминаването, защото съм обещала. И ще я убедя да не казва на мама.

— Аби, смяташ ли, че ще се справим? — попита Самър.

— Не знам — свих рамене аз. — Това са много пари, но сме длъжни да опитаме.

— Можем да го направим! — заяви твърдо Самър и протегна ръка напред. Бен сложи ръката си върху нейната, после и Марко и най-отгоре аз сложих своята.

— Напред, отбор „Под дъгата“! — извиках аз.

Госпожа Ливис напълно подкрепи идеята ни и от наше име взе разрешение от господин Дийн. И не само това. Подкрепи ни още повече, когато на другия ден самата тя купи много неща от импровизирания ни щанд. Пред двете ни със Самър се изви опашка още преди да сме свършили с подреждането на продуктите на масата, а госпожа Ливис се възползва от предимството си на учителка и купи първа, защото беше дежурна на двора.

Тъкмо когато се приготвяхме за демонстрацията на продуктите, се появиха Марко и Бен, нахилени до уши и запасани с празни колани за инструменти, които бяха взели назаем от бащата на Бен. Напълниха коланите с продукти, за да ги продадат навън на игрището.

Като тръгнаха, Бен се обърна, измъкна два душгела и ги повъртя малко, преди да се направи, че ще стреля с тях.

— Ще се видим по-късно, дами! — каза той с нещо като тексаски акцент. — Да вървим и да метнем ласото върху някои клиенти!

Марко ми козирува и двамата наперено се отдалечиха с каубойска походка.

Не можех да не се разсмея, а Самър само завъртя очи. Но идеята на момчетата се оказа велика. Момичетата явно харесваха не само Бен и Марко, но и нещата, които те им предлагаха, защото скоро запристигаха на тълпи, след като бяха пробвали навън мострите кремове за ръце и тяло или бяха помирисали душгеловете и пяната за вана. Повечето нямаха пари в себе си, но обещаха да донесат утре, а Самър записваше на един лист кой какво дължи.

Другите ни планове също се подреждаха добре. Самър каза, че майка й с удоволствие ще се погрижи за щандовете със сладкиши и растения, а Бен вече беше пообиколил града и беше събрал доста награди за томболата. Марко и Сиена пък организираха томбола в ресторанта, където работеше, с един огромен подаръчен комплект на „Под дъгата“, който купи от нас. Концертът на „Шемет“ беше насрочен за четвъртък в големия салон и цялото училище вече знаеше за него. Поне трима души ми казаха, като че ли аз вече не знаех!

Във вторник следобед имахме час по медии. Настанихме се около голямата маса, за да работим върху специалния Ден за глезене. Разказах на господин Мак за него и той реши, че е чудесно цялата група да го разгледа като практически пример. А после щяхме да се разделим по двойки и всеки щеше да представи свой продукт, услуга или кауза за промотиране.

Не му казах, както и на никого от другите учители, че скоро ще напусна училището (евентуално). Бях помолила мама да не се обажда на директора поне още два дни. Казах й, че искам да се чувствам нормално колкото се може по-дълго. Марко, Самър и Бен ми бяха обещали да не казват на никого.

Седнали около масата, всички от групата — Джес, Бен, Джош, Алекс, Рейвън, Селима… се надпреварвахме да даваме предложения как по-добре да се рекламира „Под дъгата“. Господин Мак каза, че едно съобщение за специалния Ден за глезене вероятно би предизвикало интереса на пресата. Свързахме се с местното списание и вестника в Тотнес, а Бен предложи да изпратим съобщение и в бюлетина на Дартингтън хол.

Селима предложи да уведомим и новините на местния телевизионен канал. Не бях сигурна, че за тях това ще е новина, но господин Мак каза, че не можем да сме сигурни, ако не питаме. Алекс звънна в редакцията и им обясни за какво става дума, като подчерта, че всички продукти са произведени от мен и че аз съм само на четиринайсет години. Идеята за годините беше на господин Мак, който ни обясни, че винаги трябва да мислим за детайли, които биха откроили събитието. Дано от редакцията решат да включат нашия Ден на глезенето в новините.

До момента бяхме продали петнайсет ваучера за Деня на глезенето, но исках да продадем поне още петнайсет и затова Самър започна да прави дизайна на листовката, която мислехме да раздадем в училище, за да могат съучениците ми да я занесат на майките си. Джес и Бекс взеха малко листовки за момичетата от други училища, с които щяха да се видят в клуба по нетбол довечера. Не смятахме да разпространяваме листовки из града, да не би спа център „Рай“ да разберат какво замисляме и да го провалят. Листовката информираше подробно за Деня за глезене, но заедно с това представяше и „Под дъгата“. Използвахме текстове и снимки от предишните листовки. Надявахме се по този начин да привлечем нови клиенти и за процедури, които салонът предлагаше.

Когато приключихме с това, двете със Самър продължихме да работим върху специалния Ден за глезене, но всички останали трябваше да се заемат със своите лични проекти.

Бен обяви, че с Марко ще работят на тема „Рециклиране“, което накара Марко да се строполи на стола си, да превърти очи и да изпъшка като на умряло.

— Не му обръщай внимание, Бен, идеята ти е чудесна — каза Самър и в този момент аз видях възможност да пусна в действие моя таен план.

— Хм, знаете ли? Имам предложение. Какво ще кажете да се разменим? Самър, ти иди с Бен, а Марко ще дойде да работи с мен.

Самър ме изгледа изненадано. Явно се чудеше какво съм намислила.

— Знам, че имаш много идеи за рециклирането, а за Деня на глезеното останаха само дребни нещица за довършване — обясних невинно аз. — Няма нужда от много акъл на този етап, така че с Марко ще успеем да се справим.

— Очарователно — измърмори Марко и ме погледна с присвити очи.

После ми помогна да направим още няколко ваучера за Деня за глезене и да приготвим съобщението за медиите. Като свършихме, побързах да го дръпна да си ходим, още преди Самър и Бен да започнат да си събират нещата.

— За какво беше всичко това? — изгледа ме изпитателно той, щом се озовахме на коридора. — Ако искаш да прекараме повече време заедно, трябва само да ми кажеш.

— Не става дума за нас, а за Самър и Бен! — изсъсках аз.

Марко ме изгледа втрещено, сякаш внезапно бях проговорила на японски.

— Какво?!

— Те се харесват, сигурна съм!

— Бен и Самър? Наистина ли? — Марко изглеждаше много изненадан. — Не съм забелязал…

Типично по момчешки.

— Мисля, че са си лика-прилика, не смяташ ли?

— Хм… — сви рамене той, като че ли дори не му е минавал този въпрос през главата, което със сигурност си беше така.

Въздъхнах и продължих:

— Сега като работят върху проекта по рециклирането, ще трябва да прекарват повече време заедно, и то насаме. А това, което ще направим с теб, е ти да кажеш на Бен, а аз — на Самър, че единият е признал, че харесва другия, но не смее да каже нищо, след… знаеш… — станах яркочервена.

— Знам — измънка Марко.

Но никой от нас не посмя да каже „след плажното парти“.

— Защо е цялата тази тайнственост? — попита той след кратко мълчание. — Защо момичетата толкова усложняват нещата? Защо не може просто да си кажем „Да, харесваме се, заедно сме, край!“.

Завъртях очи. Момчешка им работа! И смушках Марко.

— Добре де, добре! Ще го направим както ти казваш! — предаде се той. — Но все пак вие, момичетата, сте откачени.

Няколко минути по-късно четиримата се събрахме пред лавката.

Желязото се кове, докато е горещо, помислих си аз, а на глас казах на Самър, че спешно и тайно трябва да й дам нещо, и я дръпнах към дамските тоалетни. Тя ме изгледа стреснато, но не й дадох шанс да каже каквото и да било пред момчетата.

— Какво става? — попита ме тя, като се озовахме в тоалетната.

Време е за шоу!

— Добре! Ето какво. Започвам направо. Бен! Защо мислиш, че той толкова много се зарадва да работи с теб в часа по медии?

Самър се втренчи в мен. Всъщност по-скоро в отражението ми в огледалото.

— Той ли поиска?

— Ами да! Не разбра ли? Беше толкова очевидно! Той бързаше да не изпусне възможността да работи с теб — и започнах съсредоточено да пренареждам шнолките на косата си, за да не я гледам в очите.

— Но това е вероятно защото Марко изобщо не се интересува от темата за рециклирането и не може да се разчита на него в работата по подобен проект, докато аз хем съм отличничка, хем това наистина ме интересува…

— Не, не е заради това. Нали ни видя да си говорим с Марко след часа…

— Е, и?

— Закълни се, че ще се правиш, че не знаеш нищо за това, което ще ти кажа! — зашепнах аз, въпреки че наоколо нямаше никого. — Марко се изпусна и ми каза нещо, което Бен му е казал.

Пауза за по-драматичен ефект.

— Бен му е казал, че много те харесва!

— Нормално е да му каже, че ме харесва, нали сме приятели — сви рамене Самър.

Трябва да й се признае, че отлично се направи, че не й пука. Но аз видях, че се изчерви и че се опитва с всички сили да скрие усмивката си.

— Не! Той наистина много, много те харесва, с голямо Х. Пада си по теб с голямо П и смята, че си Невероятна Личност, с голямо Н и голямо Л.

В този момент госпожа Лърман надникна в тоалетната и каза, че звънецът е бил преди две минути. Тя държеше вратата отворена и ние нямахме друг избор, освен да се отправим към класната стая. Хванахме се за ръце и забързахме по коридора.

— Но защо тогава той не ми е казал нищо? — прошепна Самър.

— Ами защото толкова се изложи на плажното парти, че смята, че се е провалил — обясних аз. — Но не е. Ти все още го харесваш, нали?

Самър се изчерви до един милион градуса.

— Добре де, сега мога да ти призная, че знам, че той ме харесва — прошепна тя. — И да, още го харесвам.

Последва такъв писък, че сигурно прилепите в пещерите на сто мили наоколо са със спукани тъпанчета.

— Знаех си! Да, да! — виках аз.

Самър скочи към мен, запуши устата ми с ръка и процеди през зъби:

— За бога, успокой се! Госпожа Лърман е точно зад нас!

Наистина трябваше да се успокоя, защото влязохме в стаята и не само госпожа Лърман можеше да ни чуе, но Бен и Марко също.

— А ти се дръж нормално — прошепнах аз на Самър.

Тя ме изгледа ужасено, стана тъмночервена и се подпря на рамката на вратата (т.е. не се държеше много нормално).

— Добре ли си? — попита я Марко, шмугвайки се покрай нас в стаята.

— О, сигурно е онова време от месеца… — каза компетентно Бен и го последва.

Погледнах Самър. На лицето й се четеше двойно по-голям ужас.

— О, Аби! Защо каза…

— Не съм го казала аз. Той сигурно си го е помислил, защото отидохме до тоалетната.

— Хайде, момичета — подкани ни госпожа Лърман, като ни побутна в стаята и затвори вратата. — Надявам се, че вълнението ви се дължи на жаждата ви за знания — добави тя с усмивка.

И така, трябваше да чакаме цели безкрайни четирийсет минути да бие звънецът, за да продължим разговора си. Междувременно трябваше да участваме в един от онези дебати, в които се включва целият клас и подреждаме столовете в кръг, говорим например за Закона за бедността от 1834 година и трябва да сме съсредоточени, а в същото време прекрасното ти гадже седи през два стола от теб и ти не можеш да откъснеш очи от него…

В междучасието Самър ме притисна до шкафчетата и като казвам, че ме притисна, имам предвид, че наистина го направи.

— Какво да правя сега? Двамата с него ще работим заедно по проекта за рециклирането, и то цяла седмица!

Огледах се за Бен и Марко, после се обърнах към Самър:

— Не се опитвай да флиртуваш с него, ще го изплашиш. Просто бъди себе си…

В този момент момчетата се зададоха иззад ъгъла, Самър подскочи поне на половин метър във въздуха и хукна в обратната посока. И тогава започнах мъничко да се притеснявам, че тя никога вече няма да доближи Бен и моят план ще се провали с гръм и трясък.

Докато Бен беше заврял главата си в шкафчето, аз направих най-тъпия жест с вдигнати палци на Марко, за да му покажа, че съм говорила със Самър и че тя ми е признала, че харесва Бен. После го погледнах въпросително, с което исках да кажа: „Ти вече говори ли с него?“. Марко поклати глава и ми махна с ръка, с което искаше да каже „Изчезвай! Сега ще му кажа“. Аз се изплезих и тръгнах да търся Грейс.

Точно когато двете със сестра ми се спускахме надолу по улицата, Марко ни настигна.

— Почакай! — извика той. — Здрасти, Грейс!

— Привет! — отвърна сестра ми озадачено.

— Исках само да ти кажа… задачата е изпълнена — докладва той, доволен от себе си. — Поговорих с него, след като ти най-после си тръгна.

— И? Надявам се да е казал, че я харесва, защото аз я излъгах, вместо да й кажа истината, но просто малко изпреварих нещата — издърдорих притеснено.

— Ако ме оставиш да се доизкажа…

— Добре де — пернах го закачливо. — Продължавай — и дръпнах ципа на устата си.

— Ъъъъ… вие двамата за какво говорите? — изгледа ни Грейс.

— Ами аз казах, че тя го харесва, а той много се изненада, защото каза, че след… ти знаеш… онази нелепа случка през ваканцията на плажното парти той си мислел, че нищо няма да стане. Но след като разбра, че тя го харесва, той също призна, че я харесва.

— Леле! — сграбчих Марко за ръката. — Това е страхотно!

— Все още не разбирам за какво говорите — гледаше ни объркано Грейс.

— А ти какво му каза? А той какво ти каза? — не й обърнах внимание аз.

Марко ме погледна с онова изражение „Момичетата са откачени“ и каза много бавно, все едно говори на малоумен:

— Нали току-що ти казах?

— Не, глупчо, кажи ми точните думи!

Марко въздъхна дълбоко и започна:

— Аз казах: „Аби е сигурна, че Самър си пада по теб. Тя е много готина. Искам да кажа Самър, не Аби, но не за мен, защото ми е като сестра, но е точно като за теб“. А Бен каза „Жестоко!“.

— Аха, за това ли било всичко! — възкликна Грейс.

— Хм! — свих устни недоволно. — Липсва каквато и да било романтика! Е, нищо де, свършил си работа все пак.

Прегърнах Марко набързо (исках и да го целуна, но знаех, че ако го направя, Грейс няма да спре да ме дразни по целия път) и той тръгна на репетиция с бандата. Двете със сестра ми се хванахме за ръце и продължихме към къщи.

— Аби, ти да не се правиш на сватовница? — попита по едно време Грейс.

— Неее! — отрекох аз. — По-скоро давам тласък на ситуацията. Останалото е в техни ръце.

В понеделник и вторник вечерта у дома и дума не обелих за всичко, което правехме с приятелите ми, дори участвах активно в разговорите на мама, Саф и Грейс за опаковане на багажа ни, за новото училище и за колежа.

По едно време дойде Лиъм да види колко багаж имаме и дали ще се събере в микробуса му, та трябваше да сляза с него в „Под дъгата“, за да му покажа кои са нещата, които ще вземаме. Оглеждахме и мерехме, а аз през цялото време се усмихвах тъжно и се борех да не извикам „Ние не заминаваме!“. Но в един момент през главата ми мина: „ами ако все пак заминем?“. И тогава ме блъсна такава мощна вълна от тъга, че трябваше да намеря извинение, за да ида в кухничката, преди безутешно да съм се разревала.

В сряда Бен и Самър флиртуваха като луди през целия ден (Самър май беше намерила начин да го прави, без да е агресивна), но въпреки това не забравиха за обещанието си и събраха парите от момичетата, които си бяха купили продукти на „Под дъгата“ предишния ден. Раздадохме и много листовки на игрището, като обяснявахме на всички, че могат да кажат на майките си да се запишат за специалния Ден за глезене (имахме още ваучери) или просто за процедури.

Билетите за обедния концерт на „Шемет“ в четвъртък бяха изцяло разпродадени и когато Марко влезе малко по-късно в часа по география, той светеше от радост.

— Изкарахме 130 лири! — прошепна ми той. — Ходих при секретарката да ми ги размени за по-едри банкноти и тя каза, че не е добре да се разхождам с толкова пари из училище, така че ще отида да ги взема в края на деня.

— Благодаря! — прошепнах аз. Много, ама много исках да го гушна и понеже госпожа Ливис е изключително мила, а и защото беше заета да качва разни работи на лаптопа, аз наистина го направих.

В последния час по английски май вече всички знаеха, че аз си тръгвам (мама сигурно се беше обадила в училище въпреки молбата ми да не го прави).

Амани и Йола ме прегърнаха и си разменихме имейлите. После Джес, Бекс и Рейчъл дойдоха при мен и отново разменихме прегръдки и имейли, накрая дори футболните другарчета на Бен дойдоха да ме прегърнат. Реших, че е много мило, но Марко, който влезе в този момент и ни видя, не беше на същото мнение. Той се намръщи и измърмори „само си търсят оправдание“.

В четвъртък вечерта след вечеря се настанихме на дивана и отново проверихме дали всичко е готово за специалния Ден за глезене. Никой вече не говореше за заминаването. Мисля, че всички искахме да прогоним тази мисъл от главите си и да се радваме на последните си няколко дни в Тотнес.

— Странно е, че бизнесът ни потръгна отново тези дни — каза мама. — Днес имах три нови клиентки, които просто влязоха от улицата, а други пет ми позвъниха за ваучери за Деня за глезене. Почти станаха тринайсет, Аби, двойно повече, отколкото бяхме планирали първоначално. Мисля, че не бива да надхвърляме трийсет души, защото няма да имаме място за всички!

— Представа нямам защо всичко потръгна — казах аз и се опитвах да не се хиля като тиква при спомена как вчера четиримата раздавахме листовки из цялото училище.

— Е, може и да е прекалено късно, но пък е хубаво да си тръгнем в добро настроение — въздъхна мама.

— Вярно е — подкрепи я Саф.

— Това означава, че сме прибавили още 160 лири към парите за наема — каза Грейс, като вдигна очи от домашното си. (Да, тя все още пишеше всичките си домашни, въпреки че мислеше, че напуска училище другата седмица.)

— Чудя се защо не вземем тези пари и не си направим едно жестоко пазаруване, а после и вечеря навън — погледна ни Саф. — Така и така няма смисъл да пестим…

— Не, не може! — викнах аз. После трябваше да се успокоя и да се опитам да се държа естествено. — Искам да кажа… защото ще са ни нужни, нали? Ще ни трябват пари, когато идем в Лондон… за съставки за продуктите и… за други неща…

— Съгласна съм с теб, Аби — каза Грейс и ми хвърли одобрителен поглед. — Все още е жизненоважно да пестим, колкото можем.

— Ама че сте скучни! — нацупи се Саф. — Не съм си купувала нищо ново от… от… ами, въобще! Ходя в дрипи!

— Горе главата, Пепеляшке! — окуражих я аз. — Сега ще ти направя един чай.

Отне ми доста време да направя изчисленията наум, докато приготвях чая, но все пак успях да сметна, че със 160 лири, за които каза Грейс имахме 722 лири, с парите от концерта ставаха 856, а с печалбата от продажбата на продуктите в училище ставаха 970. Тези, които бяха купили ваучери за специалния Ден за глезене, щяха да платят в самия ден. Това бяха още 375 лири (ако всички дойдат, разбира се). И така, общо ставаха 1345 лири. А щяхме да имаме продажби и в самия ден, а и томболата, и щандовете, и торбичките със сладки, и лотарията на Сиена… Да набавим последните 655 лири от това, изглеждаше доста оптимистично, но не беше невъзможно.

— Аби, миличка, добре ли си? — Мама ме гледаше притеснено, защото, както се оказа, за пети път ми задавала този въпрос.

— Да, разбира се… само дето, нали знаеш, всичко е… — започнах аз, но след това вече не знаех как да продължа, тъй като в главата ми се блъскаха толкова много неща, а не исках случайно да изпусна нещо за плановете за спасяване на „Под дъгата“.

Мама, изглежда, също не знаеше какво да каже и по всяка вероятност предположи, че ми е тъжно, че си тръгваме и затова просто ме прегърна силно-силно.

Петък беше последният ми ден в училище, така че когато сутринта влязох в кухнята за закуска, обута с лилав лъскав чорапогащник, малки ръкавички без пръсти и грим, достатъчен за десет съботни вечери, мама успя да се въздържи и не каза нищо. Грейс също се беше развихрила по нейному. Беше си сложила доста спирала и очна линия, раирано клинче и гуменки. Беше ми много приятно, като минахме през игрището, всички да се обръщат да ни гледат. Шапи, Ники и другите фенки на Марко ни зяпаха, като минахме край тях, хванати за ръце, точно както през първия ни ден (само че тогава и двете носехме противните граховозелени униформи и ужасните кафяви мокасини).

Начинът, по който ме изгледа Марко, когато влязох в класната стая, също ми допадна. Беше нещо от типа „това-е-моето-гадже-и-аз-много-я-обичам“ (както Саф би го казала, или по-скоро изпяла).

През последното междучасие Бен и Самър щяха да правят демонстрация като част от кампанията им за рециклиране. Бяха накачили постери из цялото училище, така че се събра доста голяма тълпа да ги гледа, включително всички от класа по медии, естествено, повечето от нашия клас, фенклуба на Марко, заедно с бандата му, както и Грейс, Мейзи и Арън. Рейвън снимаше, за да качи клип в ютюб, а Селима правеше снимки за листовка за рециклирането.

Самър ми беше казала, че целта на демонстрацията е да направят малко театър, за да внушат идеята за грижа за природата по запомнящ се начин. Бяха постигнали целта си абсолютно! В началото застанаха в средата на огромен куп вонящи отпадъци. И двамата бяха облечени в сини найлонови комбинезони с качулки на главите. Бяха стегнали шнуровете на качулките малко повече, така че се виждаха само лицата им.

Редуваха се да обясняват, че на рециклиране подлежат много повече неща, отколкото си мислим, ако събираме отпадъците разделно. Момичетата от предната редица се разпищяха, когато Бен размаха черни лигави бананови кори пред лицата им, преди да ги сложи в кофата за тор.

Ние с Марко отговаряхме за посрещането на хората и да им показваме къде да застанат, така че стояхме отзад до вратата. Като гледахме Бен и Самър да се смеят и да се шегуват, с което караха и другите да се смеят, нямаше никакво съмнение, че между тях има химия. Дори и в синия найлонов комбинезон, Бен гледаше Самър, като че ли е богиня (винаги съм казвала, че тя би изглеждала страхотно, дори и ако е облечена с чувал). Марко ме побутна по ръката и когато го погледнах, той ми се усмихна с бавната си, ленива усмивка, от което стомахът ми се сви. Аз също му се усмихнах, като усетих силната връзка между нас.

Презентацията на Бен и Самър беше брилянтна и те получиха бурни аплодисменти и подвиквания накрая. Звънецът би и ние с Марко тръгнахме към класната стая, но когато минаха десет минути, а от Бен и Самър нямаше и следа, господин Фелоуз, учителят ни химия, изпрати мен и Марко да идем да им помогнем с почистването.

Като стигнахме до залата, аз надникнах през прозореца на вратата и видях, че не бяха почистили нищо. Ама съвсем нищо! Вместо това, все още облечени в сините комбинезони, се целуваха посред боклука. Мислех да се измъкна тихо на пръсти, но в този момент Марко също погледна, видя какво става и след това със закачлива усмивка ме бутна в залата. Аз изпищях и го дръпнах след мен. Щом ще им развалям хубавия момент, и той ще е с мен!

Самър и Бен подскочиха, а после последва много момчешко потупване по гърба между Бен и Марко и доста момичешко пищене и прегръщане (аз и Самър). Когато най-накрая се поуспокоихме, Самър ми каза, че Бен й предложил да ходят — не да ходят някъде, ако ме разбирате, а тя да бъде негово гадже.

Беше мой ред да изтанцувам специалния танц на Саф за подобни случаи, докато Самър не заплаши, че ще ми плесне един шамар.

— Готови ли сме за утре? — попита Марко, след като почистихме и тръгнахме за часа по химия.

— Да, всичко е готово! — докладвах аз. — Остават само торбичките с подаръците, но ще се промъкна в „Под дъгата“ и ще ги направя тази вечер.

А след това изневиделица ме порази вледеняващ страх.

— Ами ако не успеем да съберем парите? — измънках аз. — Ами ако трябва все пак да заминем?

Самър ме прегърна, а след нея Марко и Бен.

— Няма да заминеш! — каза уверено Марко.

Аз ги притиснах към себе си и почувствах как вълна от обич премина през мен.

— Ще успеем! Трябва да успеем! — промълвих в ризата на Марко. — Не мога да ви изоставя, приятели! Няма начин!