Кели Маккейн
Боровинкови желания (10)

Глава 10

В събота сутринта се събудих, просната върху една възглавница на пода в малката ми стаичка (килерчето де) и за момент се зачудих какво правя там. После си спомних всичко — и вчерашния гняв, и крясъците ми, и ужаса, който ме обхвана. Едва-едва се замъкнах до банята.

Вместо да сляза в салона, се проснах на дивана и с тъга се огледах наоколо, мислейки си как ще се откажем от всичко това. Внезапно усетих, че трябва да се махна от тук. Пратих съобщение на Самър и след половин час Джим спря пред нас раздрънкания семеен ленд ровър. Точно тогава влязоха мама и Саф.

— Здравей, миличка, как си? — попита ме мама.

— Излизам — измънках, без да я погледна.

— Аби, моля те… — започна тя, но аз се шмугнах край нея и изтичах надолу по стълбите.

Джед беше седнал на предната седалка до Джим, така че трябваше да се сместя на малката седалка отзад заедно със Самър. Казах здрасти на всички с най-веселия си глас, опитвайки се да прикрия факта, че всеки момент щях да ревна, и се хвърлих в обятията на Самър. Беше ми трудно да я пусна, а още по-трудно да не избухна в сълзи.

— Казвай сега какво става? — попита тя, когато най-после се пуснахме.

Тъкмо да й кажа, но внезапно осъзнах, че ако го сторя, това ще е краят. Щеше да разбере, че приятелството ни ще се промени завинаги, а аз исках нещата да си останат както си бяха поне още малко и се чух да казвам:

— О, нищо! Сетих се, че днес ще правиш снимки на плажа, а ние нямаме работа и мама ме пусна да изляза.

— А, добре. Само че съобщението ти звучеше малко…

Малко какво? Отчаяно? Съсипано?… Свих рамене:

— А, не, просто щях да полудея от стоене вкъщи, това е! Искаше ми се малко свеж въздух.

Въздухът на Девън, помислих си аз.

Скоро се озовахме на просторния слънчев есенен плаж. Силният вятър издуха косата ми в откачена прическа. Братята на Самър пускаха огромни пъстри хвърчила, а тя ги снимаше за своя фотографски проект.

Хвърлях й скришом по едно око и усещах ужасна болка вътре в мен, защото Самър вече ми липсваше, нищо че сега беше до мен.

После сълзите напълниха очите ми и въпреки че се стараех, не можах да ги спра. Направих се, че е от вятъра, но на Самър такива не й минават.

— Знаех си, че има нещо — каза тя и ме накара да седна на пясъка. — Хайде, кажи ми какво става.

— Не знам как — изхлипах аз.

— Някой да не е болен?

Аз поклатих глава.

— Да не е станало нещо с Марко?

— Не — подсмръкнах.

— Аби, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. Ти си най-добрата ми приятелка — каквото и да е станало, можем да го обсъдим.

— И ти си моята… — успях да кажа. За миг затворих очи, за да спра сълзите, и се заслушах във вълните, които се блъскаха в брега. След това я прегърнах и се разхълцах. — Мама иска да се върнем в Лондон.

— Какво?! Защо? Какво е станало?

Разказах й за къщата, която ще пазим, и как всички са абсолютно сигурни, че не можем да съберем парите за наема на господин Вулмер, дори Грейс.

Самър ме слушаше, без да каже и дума. Мисля, че беше в шок.

— Но това, това е откачено — възкликна тя, като свърших.

Най-лошото обаче беше, че докато говорех, не ми звучеше откачено. Напротив, звучеше разумно. Разумно, но някак неправилно. Не можех да разбера защо, но звучеше много, много неправилно.

— Не можете да заминете! — извика Самър. — Не го вярвам!

— И аз не мога да повярвам, но изглежда, че ще заминем.

— Кога? В края на срока ли?

Поклатих глава. Де да беше така.

— След една седмица…

— О, боже, не! — зяпна Самър. — Трябва да спреш майка си. Кажи й колко много искам да останеш!

— Опитах се! Разбира се, че се опитах! Но тя смята, че това е единственият ни шанс.

— Не отивай! Остани у нас. Поне докато свърши срокът. Мама много ще се радва. Тя винаги се оплаква, че момчетата ни бият по бройка. — Очите на Самър бяха пълни със сълзи.

— Мислиш ли, че е възможно? Може ли наистина? — Слаба надежда проблесна в мен.

— Разбира се! — увери ме приятелката ми. — Мама и татко толкова те харесват. Ние всички те харесваме.

Така ми се прииска да приема предложението на Самър, че за момент сериозно се замислих, но дълбоко в себе си знаех, че е невъзможно.

— Благодаря, но няма да стане — поклатих глава аз. — Нашето семейство преживя достатъчно неприятности в последната година и сега най-важното за всички ни е да сме заедно.

— Разбирам — въздъхна Самър, — на твое място и аз щях да остана със семейството си, независимо колко силно хърка Джим!

И двете се усмихнахме, макар и тъжно.

— Какъв кошмар, Аби. Още не мога да го проумея. А Марко какво каза?

Въздъхнах, взех едно камъче и го хвърлих в морето.

— Не съм му казала още.

— О, Аби, всичко ще се нареди, ще видиш — прегърна ме силно Самър.

— Аз само се тревожа, че ако… сме разделени… — но не успях да довърша изречението. Не можех да понеса мисълта, че няма да виждам Марко всеки ден и че връзката ни няма как да продължи от разстояние. Скочих на крака и тръгнах надолу по плажа. Имах неистова нужда да походя!

— Вие двамата сте един за друг — настигна ме Самър. — Никакво разстояние не може да ви раздели. Ти можеш да идваш и да оставаш у нас по всяко време — на всеки празник, а и през уикендите, ако искаш. Сигурна съм, че и Марко ще се радва на възможността да е в Лондон колкото се може по-често и да ходи по концерти и да обикаля магазините за дискове. Няма да можеш да се отървеш от него, ще видиш!

— О, Самър, толкова си мила! — погледнах я с благодарност. — А и Лондон не е на Луната все пак — продължих аз несигурно.

— Точно така! — грейна Самър. — А да не мислиш, че ще се отървеш и от мен — ще обикаляме заедно Камдън маркет при всяка възможност, а и Бен няма да те остави на мира и ще иска да му покажеш всички кралски градини. Ще ти омръзнем, повярвай ми! — опита се да се усмихне тя, но не можа да спре сълзите си.

Като видях мокрите й страни, заплаках и аз.

— О, струва ми се, че бих могла просто… Не знам! — ритнах с крак и наоколо се разхвърчаха камъчета и пясък. — Иска ми се да се просна на пода и да се разбеснея като двегодишна!

Самър ме разбра прекрасно, защото ме хвана за ръка и каза:

— Ела! — дръпна ме тя за ръката, затичахме по плажа и тя внезапно изкрещя с пълно гърло. След нея се разкрещях и аз, колкото сили имах. Тичахме и крещяхме, тичахме и крещяхме, докато Джим, Джед и хвърчилата не се превърнаха в малки точици зад гърбовете ни. Най-накрая се стоварихме на пясъка, като дишахме тежко.

Помолих Самър да ме оставят в центъра на града, за да проверя дали Марко не е в студиото. Междувременно небето се покри с буреносни облаци и аз затреперих в тъничкото си яке. Имах чувството, че всичко е срещу мен, дори природата.

Мислех, като стигна до студиото, да почакам, докато излязат в почивка, но Марко ме видя, остави китарата и дойде да ме вземе при тях. Казах „привет“ на всички и въпреки че в гърлото ми беше заседнала най-голямата буца на всички времена, успях да попитам:

— Как върви?

— Страхотно! — прегърна ме през кръста Марко. — Репетираме една нова песен — определено е най-добрата ни досега.

— Ако си зает, мога да ти се обадя по-късно — започнах аз, но усетих, както и преди със Самър, че не искам да му казвам, защото ми се щеше нещата да си останат такива, каквито са.

— Разбира се, че винаги имам време за теб, Аби — усмихна ми се Марко и ме целуна по устните, докато другите се правеха, че не забелязват.

— Искаш ли да я чуеш? Да, хайде да я изпеем на Аби! — викна той.

Имаше малко откачен вид, беше някак превъзбуден и не приличаше на себе си. Чакай малко… не трябваше ли днес Люк да е тук? Беше обещал да дойде да го гледа? Поне така ми каза Марко.

— Мислех, че баща ти ще е тук…

Жизнерадостната маска се смъкна от лицето на Марко. Беше само за миг, но ми беше достатъчно, за да видя колко му е болно.

— А, той ли? Замина пак. Обичайната история. Скучната стара история… Хайде да чуем новата песен!

— О, Марко! Съжалявам… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Не е нещо кой знае какво, а и аз го очаквах.

Знам, че не го очакваше. Знам, че този път наистина повярва, че Люк се е променил и че е наоколо. Заболя ме за Марко. Знам, че под цялото това перчене, той се чудеше какво е станало и дали той не е сбъркал някъде.

— Но всички планове… — започнах аз.

Чувствах се ужасно. Не трябваше да вярвам на Люк. Само защото татко заслужи още един шанс, не биваше да мисля, че и Люк има право на такъв.

— Слушай, разбира се, че не съм най-щастлив от това — измънка той, — но си поговорих с мама и знам, че хората, които са важни, са до мен. Тя, ти, приятелите ми…

Той скочи към Шаз пак по онзи откачен начин и го потупа по гърба, а после направи същото и с Тей, и с Деклан.

Леле! Сърцето ми спря. Как сега да му кажа и за Лондон? Замълчах. Но после си спомних, че Самър знае, както и Джед, и Джим. Не можех да скрия от Марко. Щеше да е по-лошо да крия, отколкото да му кажа.

Хванах го за ръката и му прошушнах.

— Да излезем навън, имам да ти казвам нещо.

— Можеш да кажеш всичко пред тези момчета. Те са ми като братя — усмихна се Марко.

Естествено, последваха още потупвания по гърба и момчешки прегръдки. Марко толкова се стараеше да покаже, че не го е грижа, че баща му пак ги беше изоставил.

— Предпочитам да излезем — настоях аз.

Тежки капки дъжд тупаха по чакъла на паркинга. Поех си дълбоко дъх и започнах:

— Мама ще ни мести в Лондон — казах едва чуто. — Другата неделя. Завинаги…

Марко не каза нищо. Само ме гледаше втрещен и объркан.

И после си тръгна.

Спуснах се след него, виках го, но той не се обърна. Напротив, даже ускори крачка.

Нямаше да се предам. Не можех да се предам. Това би означавало да предам и двама ни. Продължих да вървя след него и почти бях стъпила на моста, когато бурята се развихри. Блесна огромна мълния, чу се оглушителен гръм и черните облаци над главата ми се разтвориха. Дъждът удряше толкова силно, че имах чувството, че някой е пуснал студен душ върху главата ми. Цялото им тяло трепереше, не ми стигаше дъх, а краката ми се плъзгаха в червените ми (добре де, не са мои, на Саф са) обувки, но не спирах да тичам след него. Опитах се да избърша капките от лицето си и пръстите ми се покриха с мастиленочерен туш. Вече не виждах Марко, но знаех къде може да е. Притичах през една от поляните към Вайа Айлънд — искам да кажа, преджапах през нея, като не спирах да се оглеждам наляво и надясно. Дъждът се стичаше по лицето ми и не виждах почти нищо. Мярнах един човек с куче и с наведена глава, забързан към дома си, и една жена, която се опитваше да сложи покривало върху двойна бебешка количка, но от Марко нямаше и следа.

Дъждът заплющя още по-силно. Извиках силно и се опитах да покрия лицето си с ръце. Почувствах как ме обзема паника и как нямах сили да мръдна. Просто стоях там, под дъжда, прогизнала до кости, докато някой не изтича зад мен, не ме хвана за ръка и не ме издърпа към един павилион за чай.

— Марко! — ахнах аз и се хвърлих на врата му.

Сгушихме се под тентата отстрани на павилиона.

— Добре ли си? — попита ме той и се опита да съблече якето си и да ме загърне, както направи със сакото си в бурята, когато се срещнахме за пръв път.

— А ти? — погледнах го тревожно аз.

— Разбира се, че не съм! Първо татко си замина, а сега и ти…

— Но аз не искам да заминавам! — извиках аз. — Мама взе решението.

Той ритна земята.

— Ами кажи й, че няма да заминеш.

— Не мога! Знаеш как стоят нещата с „Под дъгата“. Тя е сигурна, че не можем да съберем парите за наема навреме.

— А приходите от Деня за глезене? — попита той. — Това сигурно ще…

— Няма да стигнат — прекъснах го аз. — Даже никак няма да стигнат. Ако трябва да съм честна и като знам с какви пари разполагаме в момента, колкото и да ми е неприятно да го кажа, но мама е права, че трябва да използваме възможността, която ни се предоставя.

— Но ти може да не заминаваш. Може да останеш у Самър.

— Тя ми предложи, но не мога! Семейството ми преживя много неприятности напоследък и каквото и да се случи, аз, мама, Саф и Грейс трябва да сме заедно. Не мога да ги изоставя.

— Но ти не ги изоставяш. Те изоставят теб!

— Не разбираш, аз… — опитах се да обясня.

— Разбирам! — сопна ми се Марко. — Разбирам, че ти не искаш да останеш с мен — добави тихо той.

— Не е така! Но те са моето семейство и трябва да сме заедно! Просто трябва!

Той въздъхна:

— Съжалявам! Знам… Знам, че не е състезание, но… — Той преглътна и се вторачи в прогизналите си обувки.

— Говорих със Самър — продължих аз — и мога да идвам и да оставам у тях, когато пожелая, а и ти можеш да идваш при мен през цялото време. Можем да направим подробен план. Няма да е като с баща ти…

— Това няма нищо общо с баща ми! — сопна ми се той. Изглеждаше много разстроен. — Не го намесвай! Става въпрос за теб и мен! А ти дори не се опитваш да ни защитиш, може би защото не те е грижа!

— Разбира се, че ме е грижа! — креснах. — Спорих с мама, но виждам, че е права. Не че съм й признала де. Истината е, че не разполагаме с парите за наема и че ще ни изхвърлят и от апартамента, и от салона. А ни предлагат безплатно жилище… Ти какво би направил?

И тогава той ме прегърна.

— Извинявай, извинявай! — прошепна той в косата ми. — Знам, че не си виновна. Знам, че трябва да си със семейството си. Работата е там, Аби, че… да се разделим, е кошмар. Ние просто сме един за друг.

— Знам! — прошепнах аз. — И знам също, че нищо — нито времето, нито разстоянието, нито други хора — нищо няма да ни раздели.

— Това чувствам и аз. — Той се отдръпна, за да може да ме погледне в очите.

Внезапно ми се видя много решителен.

— Няма да те изгубя! Какво от това, че заминаваш за Лондон? Какво, ако идеш дори на Луната? Нищо няма да ни раздели. Никога не съм чувствал подобно нещо преди. Никога не съм бил влюбен в някого преди…

Гледах го, а сърцето ми биеше силно.

— Обичам те, Аби!

Прегърнах го силно и прошепнах:

— И аз те обичам!

И после го целунах. Целуна ме и той. А дъждът плющеше около нас.

Малко по-късно бурята утихна и слънцето отново се показа. Всичко наоколо заблестя. Поех си дълбоко дъх. Обичам миризмата след дъжд. Всичко изглежда свежо и ново.

И тогава видях дъгата.

Марко ме хвана за ръката.

— Ела! Хайде да намерим края й! Там трябвало да има купища злато, нали?

— Ти си луд! — изсмях се аз, но го оставих да ме помъкне нататък.

Хлъзгахме се по мократа трева, но не се отказахме, докато не стигнахме до далечния край на острова. Краят на дъгата се губеше някъде от другата страна на реката.

— Сега вече не можем да я стигнем — въздъхна Марко. — Не и без лодка.

Притеглих го към себе си.

— Важното е, че се опитахме.

И тогава го целунах. И въпреки че всичко си беше пак същото, изведнъж започна да ми се струва много, много по-добре.

Когато се прибрах у дома, все още не ми се говореше с мама, така че отидох направо в малката си стаичка и затворих вратата. По-късно излязох само за да си взема тост и да ида до банята. Мислех да се прибера в стаичката си веднага, но вместо това седнах на облегалката на дивана до мама и Грейс, които гледаха телевизия. Независимо че все още бях много разстроена и не ми се говореше, исках да съм с тях. Мълчахме си. Само по едно време Грейс попита дали искам чай и аз казах, че бих пила, ако и без това ще прави.

Мама въздъхна, понамести се и май се готвеше отново да подхване темата за преместването.

— Аби, трябва да говоря с теб за новото ти училище… — започна тя.

Но аз я изгледах толкова сърдито, че тя разбра, че не е никак добра идея да продължи. И за да е още по-ясна ситуацията, станах и се прибрах в стаичката си, четох книга, и слушах музиката на Марко, докато всички си легнаха.

Изчаках ги да заспят, измъкнах се, взех ключовете на „Под дъгата“ и слязох в салона. Заключих вратата след себе си и седнах в тъмното. Единствената светлина идваше през прозорците и къпеше в бледооранжево красивия плот на бара, рафтовете с чудесните продукти и красивия златист плот на рецепцията. След известно време ми стана студено, мушнах се под купчина хавлии и заплаках. Всеки път, когато сълзите спираха и си мислех, че вече съм ги изплакала всичките, те отново потичаха. Не можех да повярвам, че всичко свърши. Не исках да повярвам, че моите мечти, че нашите мечти бяха разбити.

Събудих се на лилавия диван под куп хавлии — схваната и лепкава в дрехите от вчера. В началото не можах да си спомня защо съм тук и защо очите ми са подпухнали, но после всичко се върна в главата ми. Отчаяно се нуждаех от свеж въздух и за момент ми се прииска да изляза, без да оставям бележка, но дълбоко в себе си знаех, че не мога да карам мама да се тревожи за мен, така че се промъкнах обратно в апартамента и надрасках на гърба на един плик, че отивам…

Спрях. Къде всъщност исках да ида?

И тогава ми се проясни. Разбира се, че знаех къде ще отида. На онова специално място. На Вайа Айлънд.

На острова беше напълно безлюдно, ако не броим няколкото собственици на кучета и бягащите за здраве. Чайният павилион, под чийто навес се бяхме скрили вчера, за съжаление, беше затворен. Беше доста хладно и се разочаровах, защото си представях как ще ми стане по-добре с една димяща чаша чай, която ще си купя с последните си стотинки, веднага щом стигна там.

Седнах на любимата си пейка и се загледах в реката и плачещите върби, които се полюшваха от вятъра. След малко ми стана по-добре. Знаех, че мама смята, че прави най-доброто за всички ни, и че Грейс и Саф мислят същото. Премислях нещата отново и отново и не откривах друго решение.

Както си седях замислена, видях, че някой седи на една пейка точно до реката. Изглежда, наблюдаваше птиците. Колко умен човек, помислих си, да си донесе и термос. А и да си сложи топла плетена шапка, въпреки че е малко смотаняшко. Взрях се в шапката. Но това беше шапката на Бен — синята му шапка с ушички, която винаги носи. Станах и се приготвих да изчезна, защото нямах желание да говоря с никого, но преди да направя и крачка, разбрах, че той всъщност е един от малкото хора, с които искам да говоря.

Промъкнах се зад него, дръпнах бинокъла и сложих ръце на очите му.

— Познай кой е?

— Този парфюм… мммм, това може да е само Аби.

Махнах ръцете си и той се обърна.

— Какво правиш тук?

Въздъхнах и се тръшнах на пейката до него.

— Крия се от семейството си.

А после му разказах защо.

Бен много се разстрои и изглеждаше шокиран. За момент се престори, че е забелязал нещо много важно на отсрещния бряг и не махна бинокъла от очите си. Направих се, че повярвах, защото това ми даде възможност и аз да дойда малко на себе си.

— Много ще ми липсваш — каза той накрая, свали бинокъла и попримигна. — Знам, че не съм Самър или Марко…

Пернах го по ръката.

— Ти значиш много за мен, надявам се, че го знаеш. Кой ще ми купува захаросани кифлички сега?

— Нахалничка! — каза той с тъжна усмивка.

— Знам защо го прави мама — казах аз. — Мисли, че това е единствената възможност.

— А ти как мислиш? — попита ме той.

— Ами… Разбирам причините с главата си, но в сърцето ми… Имам чувството, че се предаваме… — и млъкнах.

— Продължавай — окуражи ме Бен.

— Иска ми се мама и сестрите ми да разберат, че „Под дъгата“ е повече от бизнес и козметичен салон. Искам да разберат, че това е едно вълшебно място, където се събрахме като семейство, за да излекуваме наранените си чувства, да се съвземем и да продължим напред… Иска ми се да повярват, че той би могъл да бъде същото и за нашите клиенти и приятели, за целия град. Все си мисля, че има начин да го спасим… Трябва да има! Но после мозъкът ми се включва и пита: а как ще съберете две хиляди до събота? — Замълчах, а после въздъхнах. — Просто не мога да приема, че ще изоставим „Под дъгата“.

Бен не откъсваше очи от реката известно време, а след това се обърна съм мен:

— Ами недейте. Трябва да има начин да се съберат парите…

— Обсъждахме това много пъти и не мисля, че има начин. А и не са само парите. Новият спа център отмъкна клиентите ни, а и продажбите в лондонските магазини се прецакаха напълно… — млъкнах, защото бях почнала да звуча негативно, точно като мама и сестрите си.

— Всъщност ти си прав — казах след известно мълчание. — Предала съм се, точно като останалите от семейството ми.

Но „Под дъгата“ заслужава повече! Знаех го! Усещах го с всяка клетка на тялото си! След всичко, през което преминахме, не можех да оставя нещата така, трябваше да се боря и да се опитам да го спася! Почувствах как се изпълвам с увереност.

— Поемам случая отново — чух гласа си. — Няма да се откажа, докато господин Вулмер не ни изхвърли на улицата. Ще измисля план, дори той да ме убие.

— Така вече ми харесваш! — каза Бен.

— Много си умен за момче! — ухилих му се аз. — Почти е като, не знам… като че ли не си истинско момче…

Той стана, а после отново седна с широко разкрачени крака, избърса носа си с опакото на ръкава си и посочи една двойка синигери на близкото дърво.

— Хубави птици! — каза го така, че „птици“ прозвуча като „цици“. — Това ли имаш предвид под момчешко?

— Ха, ха! — пернах по ръката. — Не се шегувай, съвсем сериозно говоря. Ти си толкова решителен и така добре ме съветваш, когато става въпрос за моя живот, че се чудя защо не правиш същото и за своите неща?

Бен повдигна вежда.

— Нямам представа за какво говориш — и отново вдигна бинокъла пред очите си.

— О, мисля, че знаеш! — не се предадох аз. — Чудесна есен, между другото. С прекрасни цветове, които така подхождат на Самър.

След това му намигнах, станах от пейката и тръгнах към къщи.

— Чао! — махна той с ръка, без да се обръща, но след това внезапно извика: — Чакай малко, специалният Ден за глезене остава ли? Аз ще отговарям за напитките, нали?

— Аха — отвърнах аз и тогава идеята ме осени, връхлетя ме и ме разтърси из основи, като че ли ме удари мълния.

— О, Бен… това е! — извиках аз.

— Какво е? — обърна се той и ме изгледа, сякаш съм полудяла.

— Ще ти кажа утре в училище! — ухилих се аз. — И благодаря!

Когато се върнах вкъщи, всички още спяха, така че смачках бележката, която бях оставила. Десет минути по-късно седях на масата с димяща чаша чай и драсках в тетрадката си. Мама надникна през вратата и аз затворих тетрадката.

— Безопасно ли е да вляза? — попита тя. — Или ще ме замериш с нещо?

Успях да се усмихна.

— Съжалявам за вчера — набръчках нос. — Ъъъ… и за петък също. Напълно разбирам защо мислиш това, което мислиш, въпреки че не съм съгласна с теб.

Мама изглеждаше толкова облекчена от думите ми, че помислих, че ще се разплаче. Но вместо това тя се усмихна и каза:

— Може ли да се възползвам от доброто ти настроение и да попитам дали можем да поговорим за новото ти училище? Мисля, че това ще ти помогне да погледнеш с други очи на нещата.

— Давай!

Тя отвори лаптопа, за да ми покаже сайта на училището, посочи ми часовете по изкуство и музика, разгледахме подробно програмите, аз кимах с глава и се усмихвах. И да — училището изглеждаше добре. Но в себе си бях решила, че няма да ходя в никакво ново училище!

Аз нямаше да ходя никъде. Никой от нас нямаше да ходи никъде.

Оставах си тук и щях да спася „Под дъгата“. Ако всички в семейството ми бяха толкова смазани, че не вярваха, че могат да спасят мечтата ни, тогава аз трябва да вярвам достатъчно силно в нея заради всички нас.