Катя Милей
Морето на спокойствието (47)

Глава 46

Джош

Когато всичко свършва, и двамата треперим, и за момент съм объркан и облекчен, и обичан, а после — безпомощен. Не знам какво се случи. Знам само, че се е случило. И Слънчице е тук, но в същото време не е. И искам да съм щастлив, но не мога, защото тя плаче под мен. В началото е съвсем тихо и почти не се чува, а аз едва осъзнавам какво се случва, защото никога не съм я виждал да плаче. Ала после тялото й започва да се разтърсва от ридания и те са така накъсани и грешни. Тя продължава почти да не издава звук, но треперенето е може би дори по-лошо и ограбва всяка незаслужена частица радост, която чувствах само до преди минута.

Трябва да се махна от тук. Иска ми се тя да спре да плаче, защото не мисля, че мога да го понеса дори още една секунда, а не е като да е високо и мелодраматично. Не е. Просто е сърцераздирателно.

Не знам какво съм направил, затова я прегръщам и прошепвам съжалявам, защото не знам какво друго да сторя. Съжалявам. Отново и отново, и отново, и отново, срещу косата й. Не съм сигурен колко пъти го изричам или колко дълго, само знам, че не мога да спра. Но тя не престава да плаче и осъзнавам, че не е достатъчно.

* * *

На сутринта я няма и не знам дали просто е станала от леглото, тръгнала си е от къщата или от всичко.

Не е на училище. Звънях й по телефона три пъти, макар да не трябва, но тя не отговори. Не го и очаквах. Исках да й напиша съобщение, но не можах да измисля думи, които да не звучат отчаяно.

Когато се прибирам у дома, тя ме чака в гаража. Не е на тезгяха, където обикновено сядаше, и столът й е празен от другата страна.

Натискам бутона и автоматичната врата се спуска надолу, повличайки със себе си целия ужас на момента. Отивам в къщата, защото не искам да водя този разговор в гаража си.

Днес тя е Настя. Косата, гримът, дрехите, всичко е черно, както за училище, само че днес е заради мен. Поклащам глава. Нищо у нея не е истинско. Това момиче седя срещу мен в продължение на месеци, но явно нито съм я виждал, нито чувал наистина. Въобще не я познавах по-добре от останалите. Чувствам се така, сякаш съм се провалил по някакъв начин. Провалих себе си, нея, провалих нас.

— Изгубих ли те?

Не това очаквах да я попитам, но искам да знам отговора. Лицето й не се променя и осъзнавам, че бях забравил дори как изглежда това празно изражение върху нея.

— Аз загубих теб.

— Невъзможно — отвръщам, но думата едва се отронва.

— Ти не ме искаш.

Тонът й е равен и има някакво странно спокойствие у нея, от което ми идва да закрещя.

Искам да й кажа, че вече не помня какво значи да не я искам, че може би няма нищо друго, което наистина да желая. Искам да я попитам коя, по дяволите, е тя, че да ми казва какво желая и какво не. Но нищо не излиза от устата ми и може би според нея, това означава, че се съгласявам с думите й.

— Значи, това е краят? — питам.

— Какво друго ни остава?

Тук най-накрая ме поглежда в очите и знам, че го прави, защото наистина го мисли.

— Ти не ми каза — отвръщам, защото не съм готов да призная, че не ни остава нищо друго.

— Какво да ти кажа?

Прави се на ударена и това е обида и за двама ни.

— Знаеш какво.

— Ти не ме попита.

— Да попитам? — Мисля, че гласът ми се повишава с цяла октава, защото не мога да повярвам какво ми говори и имам чувството, че цяло десетилетие решителност се разбива на парченца. — Не съм те попитал? Това ли искаш? Искаш да започна да задавам въпроси? Сега? Позволено ли ми е? Защото не мисля, че го желаеш, но хей, нека опитаме. Какво, мамка му, се е случило с ръката ти?

Тя трепва. Може би заради въпроса. Може би защото вече крещя.

— Не? Не този? Неподходящ ли е? Тогава какво ще кажеш за какво, по дяволите, се случи снощи?

Искам да отговори на този въпрос повече, отколкото някога съм го искал за предишния.

Настя не реагира, което не ме изненадва ни най-малко, но не ми е и нужно тя да го прави, защото съм в серия и нямам никакво намерения да спирам.

— Кажи ми! Ти си тази, която дойде тук и се намърда във всяка частица от живота ми, после изчака, докато и последната нишка от съществуването ми се върти около теб, и ме напусна. Защо? Каква е причината? Шега ли беше? Било ти е скучно? Мислеше, че ще е забавно да се ебаваш с мен?

— Аз съм съсипана.

— Какво? — Дори не знам какво значи това. — Защото беше девствена ли?

Звучи глупаво и осъзнавам колко много мразя тази дума. Може би аз съм глупавия. Всъщност съм глупак да предположа, че знам нещо за това момиче. Но тя се разхожда наоколо с мръсната си уста, сипеща намеци наляво и надясно, сякаш говори за печенето на бисквити, а после аз съм говедото, което не е осъзнало, че никога не го е правила. Някак си аз съм виновен за всичко, а дори не знам какво съм сторил.

— Защо тогава? Защо спа с мен?

Ненавиждам отчаянието в гласа си.

— Защото знаех, че го искаш.

Директно. Студено. Без заобикалки. Празно. Тя знае, че е лъжа.

— Глупости, Слънчице — вече не мога да контролирам гласа си. Повече от вбесен съм. — Загуби девствеността си, защото аз съм го искал? Не смей да прехвърляш вината върху мен. Никога не бих ти го причинил.

— Ти не си ми причинил нищо. Аз ти го причиних. Използвах те.

Студеното спокойствие в гласа й е вбесяващо.

— За какво?

Вече се треса от гняв.

— Това беше последното нещо у мен, което не беше съсипано. Просто исках да се свърши.

Тя рисува кръгчета на пода с пръсти.

— Какво въобще означава това, мамка му?

Нищо. Това получавам. Това означавам за нея.

— Казваш ми, че ме използва, за да те съсипя? — Заставям се да вложа известно спокойствие в гласа си, но дори не знам откъде го намирам. Може би ледът, който се излъчва от нея, най-накрая достига и до мен. — В това има много шибан смисъл.

Засмивам се и смехът ми е горчив. Прекосявам стаята и юмрукът ми минава през вратата на спалнята. Дървото се разцепва в ръката ми. Виждам я да се свива за секунда, преди да се усети. След това се връща празното изражение и на нейно място остава само Настя.

— И какво? Направих ли го? Съсипах ли те?

Тя кимва. И аз отново се засмивам, защото единствено този звук успява да излезе от мен.

— Направо страхотно.

Не мога да спра да се смея и мисля, че може би съм луд. Вдигам ръце, защото това е от мен.

— Поздравления тогава. Искаше да бъдеш съсипана? Е, постигна нещо повече, защото унищожи и мен, Слънчице. Сега и двамата за нищо не ставаме.

Тя не помръдва. Просто се взира в земята. Ръцете й са свити в юмруци, като моите.

Сядам, защото мисля, че вече и колената ми се тресат. Навеждам се и притискам длани към очите си. Не мога да я видя, но знам, че още е там.

— Разкарай се от къщата ми.

— Казах ти да не ме обичаш — прошепва, почти сякаш говори на себе си.

— Повярвай ми, Настя, не те обичам.

Тя излиза и безшумно затваря вратата зад себе си. Това е първият път, в който изричам името й.

* * *

Настя

Настя. Думата звучи като счупено стъкло, излизаща от устата му. Не ме съсипва фактът, че спах с Джош. Гласът му. Лицето му. Ужасът от цялата тази сбъркана ситуация. Това е, което ме съсипва. Гледаше ме така, сякаш не можеше да повярва какво върша и не мога да го виня, защото и аз не можех да го проумея. Но въпреки това го сторих, защото така правя аз.