Катя Милей
Морето на спокойствието (28)

Глава 27

Джош

— Изглеждаш нелепо.

В осем часа Слънчицето вече е в гаража ми, облечена е като за парти, на което отива с Дрю. Тя мрази купоните, но той всеки път успява да я накара да отиде.

Нашата рутина е станала… ами… рутина. Пишем си домашното, приготвяме вечеря и после висим в гаража. Понякога тя си отива, за да тича, преди отново да започне да заглажда дървото или да гледа над рамото ми и да задава стотици въпроси за всяко едно нещо, което правя. Ще излъска всичко, но няма да се доближи до никой от електрическите ми инструменти, защото не се доверява на ръката си.

— Какво? Не мислиш, че са подходящи? Може да не ги върна.

Настя поглежда надолу към износените работни ботуши, които зае от мен. Те са й огромни и тя ги е издърпала и завързала възможно най-стегнато, за да ги задържи. Беше се появила по-рано във вероятно най-измъчващата черна рокля, която можеш да си представиш и обувки с отворени пръсти. Днес имам прекалено много инструменти наоколо, така че може да остане само ако смени обувките си. Част от мен се надяваше, че ще предпочете да си тръгне, вместо да продължавам да я зяпам в тази рокля и да се боря да държа члена си мирен, но тя не ме избави от нещастието ми. Преди седмици, когато най-накрая приех факта, че няма да изчезне, си обещах, че няма да я доближавам. Не съм чак толкова саморазрушителен. Но в дните, в които влиза, облечена в тесни черни рокли и моите работни ботуши, се чудя колко дълго мога да спазвам това обещание.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — пита тя.

Винаги пита, когато излиза с Дрю. Но аз няма да се подложа на това дори за да съм по-близо до нея. Дрю спира на алеята и ме спасява от необходимостта да отговарям.

— Готини ботуши. Харесват ми. Може би ще ти позволя да ги запазиш.

Тя му показва среден пръст, но го прави на шега.

— Трябва да дойдеш — казва ми. — Мога да те уредя с някоя.

— Уреди се ти. Аз съм добре.

— Да, знаем — поглежда той към Настя. — Аз също съм добре. Имам си лично Слънчице да ми пази топло.

Нещо в мен прещраква. Той излиза с нея, докосва я, говори й глупости, от които на никой друг не би му се разминало. Но не може да й казва Слънчице. Забивам пирон в дъската с гняв, за да не избухна.

— Кажи ми още веднъж Слънчице и ще те убия, свиркаджия такъв.

Не знам чия глава се завъртя по-бързо, моята или тази на Дрю, но в този момент аз съм безмълвния в гаража. След като регистрирам думите, шокът ми трябва да се съревновава с веселото ми настроение и аз потискам усмивка, защото очевидно на нея не й харесва той да я нарича Слънчице повече, отколкото на мен.

Не съм сигурен кога е решила да му проговори, но знам, че не беше в този момент. Може и да не съм я разгадал съвсем, но съм обърнал внимание на факта, че всичко, което тя върши, е избор. Обмисля отзвука от всяко действие, което прави. Момичето не разбира думата спонтанност. Планира всеки дъх.

— Ти говориш? Ти говориш! Тя говори!

Той поглежда към мен, за да види реакцията ми, но няма такава. Изненадан съм, но не и шокиран. Все още се опитвам да потисна една усмивка.

Ако е възможно, мисля, че очите му се разширяват още повече.

— Ти, скапаняк! Знаел си!

Той започва да мести очи между мен и Слънчицето, неспособен да реши кого да погледне. Нито един от нас двамата не поглежда към него.

Дрю възвръща хладнокръвието си, а аз се опомням достатъчно, за да отида и да затворя вратата на гаража. Къщата ми е в края на улицата, така че никой не може наистина да види вътре, но точно сега приятелят ми е неприятно шумен и нямаме нужда от публика.

— Виж ти, виж ти, виж ти.

Сега е доволен от себе си, но няма причина за това. Дрю може да намери начин да направи всичко своя собствена победа. Очевидно чарът му е толкова неустоим, че може да накара не съвсем нямо момиче да проговори. Или може би просто мисли, че е разгадал нещо.

— Колко дълго? — пита той и аз не съм сигурен какво има предвид, докато не посочва от мен към Настя. — Вие двамата? Колко дълго?

— Ние двамата нищо. Говорим, това е.

Поглеждам към мястото, където тя се е подпряла на работната маса. Продължава да гледа към мен. Не мога да кажа дали иска да разбера нещо, или има нещо, което очаква от мен. Изпитвам смесица от облекчение и обида. Доволен съм, че се приключи с криенето от Дрю, но не мога да спра чувството, че съм изгубил нещо незаменимо и че тя е тази, която го даде без дори да попита.

— Това е всичко? Тя не е говорила с никой, откакто е пристигнала тук. Нито една дума. Като изключим теб очевидно. И това е всичко?

— Не исках да те разочаровам.

Мисля, че аз съм този, който е разочарован. Да знам, че Настя е малко по-малко моя, отколкото беше преди няколко минути.

— Тя дори няма акцент — Дрю обръща вниманието си обратно към Настя.

— Разочарован ли си?

Гласът й е като арсеник смесен с мед. Не звучи като онзи, който използва с мен.

— Извънредно. Мислех, че ще е секси. Никога преди не съм имал някоя, която да крещи името ми с акцент. Очаквах го с нетърпение.

— Отвратителен си.

Има повече забавление, отколкото злоба.

— Чакала си известно време да ми го кажеш, нали? Хубаво ли е?

— Не толкова, колкото си мислех, че ще бъде.

Тя сбръчква нос, докато мисли за това и изглежда непоносимо сладка. Очевидно приключи, защото отива към задната част на гаража, за да натисне бутона и отново да отвори вратата.

— Хей — извиква Дрю, преди тя да успее да го натисне, сякаш току-що си е спомнил нещо значимо. — Да не би току-що да ме нарече свиркаджия? — пита той.

Очите й се забиват в него и единият край на устата й се извива в намек за усмивка.

— Точно така.

Дяволитостта в погледа му наподобява тази в нейния и усмивката му е смесица от гордост и неверие, и аз разбирам защо тя избра да му проговори.

— Добре дошла на купона, Слънчице.