Катя Милей
Морето на спокойствието (6)

Глава 5

Настя

Живея в свят без магия или чудеса. Място, където няма ясновидци или върколаци, без ангели или супер момчета, които да те спасят. Място, където хората умират, музиката се разпада и животът е гаден. Толкова силно съм притисната към земята от тежестта на реалността, че понякога се питам как намирам сили да вървя.

* * *

В петък сутринта първото нещо, което правя, е да взема коригираната си програма от канцеларията на ръководството. Г-жа МакАлистър подписа помощник-учителската ми позиция за петия час, така вече официално пропускам „Въведение в музиката“, което означава, че трябва да прекарам цялото време в правене на фотокопия и предаване на документи, вместо да копнея да се самоубия.

В този момент се чувствам по-добре на обувките, въпреки че са твърде тесни отпред и пръстите на краката ми отприщват поредица от ругатни към мен, когато ги обуя. Избрах втория ми най-ужасен комплект от дрехи за днешните начинания — още черно върху черно, защото това наистина е всичко, което имам, така или иначе. Запазвам гъстата черна очна линия, червеното червило и черния лак за нокти. Високите обувки както винаги са удивителен знак за комбинация, която крещи Отвратително! Аз съм курвенско ужасяващо шоу. Мисля за перлени копчета и бели поли на дупки и се чудя в какво ли щеше да е облечена Емилия, ако беше жива днес.

През цялата седмица успешно се криех в коридорите и тоалетните по време на обяд. Разчорленото рисуващо момче, чието име оттогава научих — като тайно погледнах върху корицата на скицника му — е Клей, който беше така любезен да ми даде непоискан кратък списък на най-добрите ми възможности за усамотение, когато отново ме хвана да пробвам вратите към Английския факултет на втория ден. Проверих повечето от тях. Дай ми още няколко дни и най-вероятно ще бъда в състояние да съставя карта и да маркирам най-добрите места за изчезване. След това мога да ги продам на други загубеняци като мен.

От ежедневните си разходки установявам, че разположението тук остава почти същото. Бихте си помислили, че има определен график за сядане на двора. Никой не се отклонява от мястото, на което е бил предишният ден. Разпознавам повечето от лицата в този момент, но дори и тези, които познавам, не ме забелязват. Оставена съм блажено сама. Уплаших, обидих или накарах всички да се чувстват достатъчно неудобно, за да стоят настрана. Мисията е изпълнена. Това дори си струва цялото неудобство на обувките. Ако не направя някоя грешка, всичко би трябвало да си остане по този начин.

Обмислям в каква посока да се отправя днес, когато подминавам момчето със силовото поле. Чудя се как го прави. Може би мога да разбера тайната му, защото бих се радвала и аз да си имам такова. Понякога си мисля, че е невидим и аз съм единствената, която го вижда, но предполагам, че не е така, защото, ако беше, сигурна съм, че някой щеше да грабне тази пейка досега. Може би е призрак и никой не отива в близост до пейката, защото той я обитава.

Винаги седи в едно и също положение и е напълно неподвижен. Откакто ме хвана в понеделник, се опитвам да не зяпам повече от няколко секунди всеки ден. Не ме е поглеждал отново. Все още имам чувството, че гледа, но може би просто ми се иска да го прави. Отърсвам се от това бързо. Последното нещо, което желая, е нечие внимание.

Все пак той е изключително приятен за гледане. Хубави ръце. Не като ръцете на трениращите тъпанари, просто работещи ръце. Видях го през първия ден в работилницата, но само за секунда, след което той излезе и не се върна. Сега единственият момент, в който го виждам, е на обяд. Тези броени секунди, които прекарвам в пресичане на двора, се превръщат в най-интригуващата част от деня ми. Ако трябва да съм честна със себе си, тези скъпоценни секунди са единствената причина, поради която все още минавам през това проклето нещо всеки ден. През първия ден го преминах, за да видя дали ще се справя. На втория ден, за да проверя дали той все още е там и дали все още е сам. На третия и четвъртия ден го преминах, за да разбера дали ще погледне отново към мен. Той не го направи. Днес просто исках да гледам аз. Така че правя точно това, когато острият връх на токчето на обувката ми се заклещва в пукнатината между две тухлени павета. Красота! За щастие, тъй като се разхождах покъртително бавно, за да се насладя максимално на дебненето, не свърших с лице, забито в земята. Не толкова за щастие, сега съм заклещена точно между неговата пейка и тази на принцеса Сара и нейните придворни дами. Равнодушно се опитвам да изтръгна петата си от капана, но тя не иска да се помръдне. Трябва да действам ловко, за да успея да клекна и да се опитам да го извадя с ръце, което ще бъде подвиг в балансирането, но да се наведа в тази рокля, не е вариант.

Коленича бавно и изваждам крака от обувката си. Тогава сграбчвам тока с дясната си ръка и го издърпвам. Излиза по-лесно, отколкото очаквам, изправям се и вмъквам крака си обратно. Поглеждам наляво и виждам, че момчето-статуя все още не е помръднало. Той, изглежда, изобщо не е наясно за проблема с обувката ми. Това е малко чудо, но малките чудеса са единствените, на които мога да се надявам в момента, така че ще го приема. Жалко, че не съм останала напълно незабелязана, защото следващото нещо, което чувам…

— Мисля, че тези, са направени за уличните ъгли, а не за училище.

Сара. Изказването е последвано от смях и след това друг женски глас:

— Да, баща ти знае ли, че си напуснала ада, облечена така?

— Мислех, че баща й е в Трансилвания.

Още кикот. Сериозно.

Обидите тук са наистина под всякаква критика. Поне можеха да ми подхвърлят нещо умерено забавно, ако ще ме карат да се обръщам. Поглеждам надясно, за да открия извора на остроумие, който пръска тези бисери върху мен. Няколко момичета заобикалят Сара и ме гледат, и да, все още се кикотят. Предполагам, че самата аз се поздравих твърде скоро. Мислено преглеждам вариантите си А) хвърлям обувката по тях Б) започвам да ги обиждам В) игнорирам ги и продължавам Г) усмихвам им се с най-демоничната и откачена усмивка. Избирам Г) — единствения реален вариант от всички. Няма да пренебрегна това, поне не по страхливия начин. Освен това, след като очевидно съм изчадие на сатаната, или може би Дракула, в зависимост от човека, когото попитате, не би навредило да добавим и „леко чалната“ към определението, за да се затвърди посланието още преди уикенда. Взирам се в тях още няколко секунди, обмисляйки дали да се усмихна изведнъж, или просто да оставя усмивката си да пробяга едва доловимо по лицето ми, когато съм прекъсната от един глас зад себе си.

— Достатъчно, Сара.

Устата на Сара, която беше отворена, подозирам, за да формира друг образец на унищожителното й остроумие, се затваря толкова бързо, че мисля, че чувам тракането на зъбите й. Обръщам се, въпреки че някак знам, че единственият човек в целия район, е последният, от когото бих очаквала да се прояви като рицар-в-блестящи-доспехи. Не че положението го налагаше. Това почти не беше атака. Беше по-скоро нещо като тъпа обидна версия на караоке. Изпълнение на аматьори. Нещо, на което се подиграваш, а не се страхуваш. Мога да кажа, че тези момичета не биха спрели там, и ако аз бях от типа момичета, на които им пука, може би биха могли да наранят чувствата ми, но на мен не ми пука и чувствата ми не са били наранявани от много дълго време.

В този момент аз съм напълно обърната и не само моите очи са насочени към момчето в балона. В действителност доста очи го наблюдават в момента, чакайки, за да разберат дали нещо друго ще излезе от устата му. Имам чувството, че съм се озовала в средата на епизод на „Зоната на здрача“, където всичко около мен е замръзнало и аз съм единствената, която може да се движи. Но не мога.

Очите на момчето са впити в Сара, като погледът му съответства на тона не-се-ебавай-с-мен в гласа му. Погледът му се премества към мен за секунда, а после се връща към ръцете му, сякаш нищо не се е случило. В момента планирам да се раздвижа, но все още не мога да намеря краката си. Извръщам поглед от момчето и хващам Сара да се взира в мен сега. Изражението на лицето й не показва ревност или дори огорчение, което всъщност очаквах; изковано е от сто и един процента чиста, твърда скала, питащо какво, по дяволите стана? Колкото и да се опитвам да запазя лицето си безизразно, имам чувството, че е много вероятно изражението ми да прилича на нейното, но най-вероятно поради доста различни причини.

Тя изглежда дяволски объркана, че той е казал нещо. Наистина не познавам това хлапе достатъчно добре, за да знам дали намесата му е най-изненадващият елемент от цялата тази ситуация. Ако ме питате, най-странната част е това как реагираха всички. Всички млъкнаха. Не го поставиха под съмнение, не се засмяха, не попитаха защо, не го игнорираха, за да продължат с присмеха и не прехвърлиха подигравките върху него. Те просто спряха. Той каза достатъчно и това беше. Защото аз казах така. Край на историята. Не ме карайте да ви повтарям.

В продължение на няколко секунди стоя тук, а всички останали се връщат към това, което правеха преди, и може би е само във въображението ми, но нивото на децибелите, изглежда, леко се понижи, сякаш никой не иска да бъде чут как обсъжда какво точно се случи. Какво, по дяволите, се случи току-що?

Ще помисля за това след няколко минути или след училище, или може би никога, но точно сега искам да се махна от средата на този двор. Преминавам без повече неизправности в обувките, а някой милостиво е мушнал книга пред вратата на сградата на Английския факултет, така че успявам да се вмъкна там. Поглеждам надолу, когато минавам през вратата, и виждам, че това е историческа книга за изкуство, а до нея самодоволно усмихнат седи Клей, както винаги със скицник в ръка. Наистина искам да го попитам дали знае за какво беше всичко това, но не мога, така че се плъзвам в сградата. Стигам до половината надолу по коридора и завивам към стълбището, облягам се до стената, благодарна, че съм сама в тишината.

Преди да успея да превъртя последните събития в ума си, чувам как вратата отново се отваря. Притискам гръб към стената на стълбището, като се опитвам да стана колкото се може по-незабележима. Ако се притисна достатъчно силно, може би ще се накарам да изчезна. Концентрирам се върху посоката на стъпките, които стават все по-силни с всяка изминала секунда. Ритъмът е бавен и единият крак стъпва една идея по-тежко от другия. Стъпките са солидни, но тихи. Не са тромави или неуверени. Това е грациозна походка. Който и да е, е по-висок от мен; не му отнема толкова много крачки, за да стигне до нишата, в която съм се скрила. Чакам стъпките да подминат, но те не го правят. Завиват право към мен и сега само се надявам, че този, който се задава, просто ще ме пренебрегне. Гледам надолу към пода, така че да не ми се налага да правя зрителен контакт, и чакам да се свърши.

И тогава, преди да успея да си спомня да затая дъх, чифт износени работни ботуши спират пред мен. Със стоманено бомбе, ако не греша. Нямам нужда да поглеждам, за да разбера на кого принадлежат. Търсех тези ботуши върху седалката на индустриалната метална пейка в продължение на пет дни. Очевидно объркването и любопитството ме превръщат за момент в глупачка, защото противно на правилната ми преценка вдигам поглед и се оказвам по-близо до него от всякога.

— Няма да го направя отново — казва той, пронизвайки ме с болезнено перфектните си сини очи, сякаш желае да не съществувам.

Но начинът, по който го казва, не е ядосан. Това е просто въпрос-на-факт. Той е напълно спокоен. Тонът почти напълно липсва от гласа му. Не чака някакво потвърждение или отговор, въпреки че точно сега мога просто да се ядосам достатъчно, за да му отвърна, и то със сигурност не за да му благодаря. Тогава той пресича нишата и излиза през вратата в другия край на стълбището, сякаш изобщо не е бил тук.

Няма да го направя отново? Никой не те е молил да го правиш по начало, задник. Дали той наистина смяташе, че просто ми е направил услуга? Това, че привлече вниманието към мен и вбеси цял куп обсебени от суета момичета заради мен, които без съмнение ще се опитат да спасят репутацията си, когато той не е наоколо, то значи ми помогна. Той е по-откачен от мен. Бих искала да му го кажа. Жалко, че дори не знам името му. И ако имах списък с въпроси, Как се казваш? вероятно дори нямаше да е част от него. Това, което искам да знам, е защо някой ще го слуша. Млъкнаха, сякаш бяха скастрени от ядосан баща, защото точно така звучеше той. Това беше същият тон, който използва и с мен преди малко. Почти съм изненадана, че не каза млада госпожице на края за по-сигурно. Очевидно аз съм единствената тук, която не разбира защо трябва да го слуша. Сякаш изисква някакво уважение или благоговение. Може би баща му е нещо като директор на училището, кмет или бос на мафията и никой не иска да го вбеси. Кой знае? Всичко, което аз знам, е, че съм ядосана.