Катя Милей
Морето на спокойствието (59)

Глава 58

Емилия

Не съм се подобрила. Дори не съм близо до наред. Единственото нещо, което съм направила, е да реша да се подобря. Но си мисля, че засега това може да е достатъчно.

Сега се опитвам да открия магията в ежедневните чудеса като фактът, че сърцето ми все още бие или в това, че мога да вдигна краката си от земята, за да вървя, и че има нещо в мен достойно за любов. Знам, че все още се случват лоши неща. И понякога продължавам да се питам защо съм жива, но сега, когато задам този въпрос, имам отговор за него.

* * *

Върнах се в неделя сутринта и същата вечер отивам на вечерята у Лейтън, неочакван гост съм, но винаги съм добре дошла. Мога да кажа, че Сара е избрала музиката и това ме кара да се усмихна, защото все още я мразя, но не и самата Сара. Всички се смеят и помагат и кълцат, и като изключим факта, че на масата седи Тиърни Лоуел, всичко е постарому.

Да видя Джош, е равносилно на моето връщане у дома. Не му казах, че се връщам. Той не изрича нищо, когато ме вижда, аз също, защото фактът, че съм тук, е достатъчен отговор. Ние просто се поглеждаме и говорим в тишина, както винаги сме правили и никой не прекъсва разговора ни.

— Здрасти — поздравява госпожа Лейтън, очите й се разширяват, когато влизам в кухнята без следа от черно върху мен, носейки същата шоколадова торта, която донесох първата вечер, когато бях поканена тук.

— Емилия — запълвам аз тишината, защото всички все още се чудят как да ме наричат. Може би, с изключение на Джош, който винаги е знаел.

— Емилия — отвръща госпожа Лейтън и ме прегръща. — Имаш хубав глас.

И може би някои неща вече не са същите.

* * *

— Отговори ми нещо — казва Джош, около месец след като се върнах.

Аз седя на стола в гаража му и пиша домашното си, не обработвам дърво, защото може би никога няма да наваксам. Мога да вляза вътре и да уча на климатик, но обичам това място. И да бъда тук, дишайки стърготини в гаража на Джош Бенет заедно с него самия, си струва всяка капка пот.

— Джош, отговорих на всичко. Не мисля, че са останали някакви въпроси.

— Само един — отбелязва той, оставяйки отвертката и приближаващ, за да се облегне на плота срещу мен. Избутва ботушите си достатъчно далеч, за да не докосват моите.

Затварям книгата и се опитвам да не му се усмихвам, защото знам какво предстои. Това е въпросът, който очаквам да ми зададе от деня, в който се изгубих и се озовах в дома му посред нощ, още преди той да знае за него.

— Какво видя, когато умря? — усмихва се с онази несигурна полуусмивка, сякаш е почти смутен от това, което е казал. — Защото, предполагам, че не е било Морето на спокойствието.

Когато поглеждам към него, не съм толкова сигурна в това.

— Къде отиде? — гласът му съвсем леко се снишава и той губи дори предполагаемата усмивка.

Гледа ме, сякаш не е сигурен, че му е позволено да зададе този въпрос, дори не е сигурен дали иска да получи отговор. Почти мога да видя думите на дядо му и съмненията на Джош около тях, които плуват в главата му. Във всяка част от мен са светлините, инструментите, дървесината и ботушите на момчето, което искам да виждам винаги. И ако моето Море на спокойствието беше истинско, то би било това място тук, с него.

Не казвам нищо веднага, защото искам минута, за да погледна лицето му, преди да му разкрия последната си тайна.

И тогава му отговарям.

— Твоят гараж.