Катя Милей
Морето на спокойствието (56)

Глава 55

Емилия

На другата сутрин родителите ми отиват на пресконференцията, а Ашър на училище, макар че му казаха, че може да пропусне днес.

Вървя с Дрю до колата му и мисля, че мога да го прегърна завинаги.

— Ще ми липсва моята Настипентс — признава ми той.

— Никога няма да настъпи денят, в който няма да съм твоята Настипентс — усмихвам се и го пускам. — Кажи на Тиърни да ти даде още един шанс. Ако този път го прецакаш, сама ще те поваля.

След това той си тръгва и сме само аз и Джош Бенет и всички незададени въпроси.

Подавам му една от тетрадките, защото това е единственият начин, по който ще разбере, но Джош я гледа, сякаш е пепелянка.

— Никога не искам да разбирам какво има в тези тетрадки — казва и няма да я вземе от ръцете ми.

Признавам му, че аз също не искам да знам какво има в тях. Но съм наясно и имам нужда той също да е. Затова го прочита и лицето му се напряга заедно с всеки друг мускул в тялото му и мога да кажа, че се опитва да не плаче. Когато му показвам снимките, притиска юмрук към устата си и мисля, че иска да удари нещо, но тук няма какво. Щом стига до снимка на ръката ми — онази, на която костите са пробили през кожата на толкова много места, че е трудно да се повярва, че са я събрали цяла отново, той я хвърля. И не го обвинявам.

Показвам му видео, на което свиря на пиано и фотоалбум, пълен със снимки, и го запознавам с мен такава, каквато никога не ме е виждал, но не говорим много.

— Била си наистина добра — казва Джош, гласът му е колеблив, сякаш се страхува, че ще разруши тишината.

— Мамка му, бях невероятна — опитвам се да се пошегувам, но се получавам тъжно.

— Все още си — отговаря той с тиха убеденост и ме пронизва с очите си, както когато иска да се увери, че слушам. — По всеки начин, който има значение.

Тишината се връща и ние сядаме на канапето, а фотоалбумите лежат в скутовете ни и се взираме в непотребното пиано в ъгъла.

— Иска ми се да можех да те спася тогава — казва накрая Джош.

Отново се връщаме на това. Спасяването. Как той ме спасява. Как аз спасявам него. Две невъзможни неща, защото такова нещо не съществува и така или иначе нито един от двама ни не се е нуждаел от точно това от другия.

— Това е глупаво — повтарям думите му от рождения ми ден. — Невъзможно желание е. — Вдигам ръка и той преплита пръсти с моите, държи ги здраво, защото има нуждата да го прави. — Дори не си ме познавал.

— Иска ми се да не е така.

— Госпожа Лейтън ми каза, че ти също имаш нужда да бъдеш спасен. Но аз също не мога да го направя — признавам, а той ме гледа скептично, защото никога не съм му споделяла за този разговор. — Не искам да ме спасяваш и аз не мога да те спася — продумвам аз, защото имам нужда той да го чуе, но също така се нуждая да го изрека.

Джош затваря албума, поставя го върху масичката за кафе и трепва — открих, че го прави всеки път, когато погледне към ниската мебел. Обръща се към мен и поставя ръцете си от двете страни на лицето ми, и ме целува с благоговение, което може никога да не разбера. И вероятно съм лъжкиня, защото да бъда целувана от него, е нещо като спасение. Обещание е, спомен за бъдещето и една книга с по-добри истории.

Когато Джош спира, аз все още съм тук, а той продължава да ме гледа, сякаш не може да повярва, че съм аз и искам да запазя това изражение завинаги.

— Емилия — казва той и когато го прави, стопля душата ми. — Всеки ден ти ме спасяваш.