Катя Милей
Морето на спокойствието (55)

Глава 54

Джош

Когато отивам на вечерята в неделя, се надявам, че тя ще е там. След всичко, което се случи миналия уикенд, тя я пропусна и не я обвинявам. Също щях да я пропусна, ако не бях отчаян за дори най-малката възможност да я видя.

Къщата ми е твърде тиха, а гаражът ми — твърде празен, затова дойдох тук по-рано. Вечерята не е готова, затова двамата с Дрю се качваме в стаята му, защото не се чувствам добре да стоя, бъдейки учтив и участвайки в кратки разговори. Но също така няма за какво да говоря и с Дрю и двамата просто седим в глупаво мълчание.

Може би трябваше да си остана вкъщи. Слънчице не се върна, след като разговаряхме в сряда. Мислех си, че този момент е бил повратна точка, но може би просто отново съм се самозаблудил.

— Кажи, какво, по дяволите, се случи помежду ви — изисква най-накрая Дрю. — И не казвай нищо. Не казвай, че не знаеш. Получих всеки уклончив отговор и от двама ви и твърдя, че ми пробутвате глупости.

— Не знам — поглеждам към приятеля си и го спирам, преди да може да ме прекъсне. — Това е абсолютната истина, независимо дали ти харесва, или не. Нямам шибана представа. Всичко беше наред. Всичко беше добре. И след това не беше. Всичко, което знам, е, че сякаш за пет минути мисля, че бях щастлив.

— Нещо трябва да се е случило, Джош.

Нещо определено се случи. Водя вътрешна битка дали да задам въпроса, който се върти в главата ми. Винаги съм се чудил тя колко говори с Дрю, колко споделят помежду си, за което не знам.

— Каза ли ти, че беше девствена?

— Какво? Няма начин — той ме поглежда невярващо. — Сериозно?

Кимам. Очевидно не е знаел повече, отколкото аз. Имам усещането, че съм я предал, казвайки му. Но аз трябва да кажа на някого. Трябва да се опитам да разбера. Чувствам се сякаш се давя.

— Как дори е възможно това? Тя е девствена?

— Вече не — отговарям аз.

— Това се е случило. — Дрю е сдържан, а изказването му дори не е въпрос.

— Това се случи.

— Защо това ви раздели? — пита той объркан.

— Не знам. Не разбирам нищо от случилото се. Каза, че е била съсипана и ме е използвала, за да унищожи това, което се е случило.

— Какво трябва да значи това?

Просто поклащам глава. Нямам отговори. Попитах я същото нещо и тя нито веднъж не отговори.

— Това няма никакъв смисъл.

— Нищо, свързано с нея, не е логично от деня, в който дойде тук. Тя просто искаше да се преструва, че няма значение. И аз последвах примера й. — Това е най-многото, което някога съм споделял пред някой за нея, и когато го чувам да излиза от устата ми, знам как звучи.

— Знаеш, че те обича, нали?

— Тя ли ти го каза? — Мразя надеждата в гласа си.

— Не, но…

— Аз не мисля така. — Не искам да ме съжалява и да ми дава фалшива надежда. Тя или го казва, или не. И тя не го направи. Аз също, отново.

— Джош…

Дрю не получава шанса да довърши, защото майка му ни вика за вечеря и аз излизам, преди той да може да каже нещо друго.

Когато влизаме в кухнята, г-жа Лейтън ме прегръща, а Дрю зарежда плейлсит на компютъра, защото тази вечер е негов ред да избира музиката. Всичко изглежда нормално.

И Слънчице не е тук.

На път сме да занесем храната на масата, когато г-н Лейтън се провиква от дневната, където винаги гледа новините преди вечеря. Г-жа Лейтън му отвръща, че е време за ядене и се налага да изключи телевизора, но съпругът й крещи отново и тя трябва да е разпознала нещо в тона му, защото този път не прави проблем. Просто отива при него, а ние я следваме.

И това е моментът преди. Мигът, в който всичко е познато и разбираемо. Секундата, преди всичко да се промени. Имал съм няколко такива случаи в живота ми. Моментът, в който излизам от кухнята, е един от тях, мигът, преди да видя лицето върху екрана на телевизора в дневната на Лейтън, на неделната вечеря.

Дори не знам защо ни извика тук, докато не последвам очите на всички, вперени в телевизионния екран. И тогава знам всичко. Дори не мога да чуя какво казват, защото снимката ми крещи толкова силно, че заглушава всичко останало. Г-н Лейтън превърта декодера и го пуска отново, но аз все още едва разбирам думите.

Гимназистът Ейдън Ричър бе арестуван днес следобед, след като призна за бруталния побой и опит за убийство, извършен през 2009 над петнайсетгодишната тогава Емилия Уорд, наричана от местните Пианистката от Брайтън. Случаят е нерешен от близо три години, до по-рано днес, когато Ричър, който по време на нападението е бил едва шестнадесет годишен, пристига в управлението с родителите си и адвокат и се предава сам. Не са съобщени други подробности и до този момент няма коментари от семейството. Насрочена е пресконференция за утре сутринта в 9:30.

— Това е странно — казва г-н Лейтън. Но не е и той го знае. Няма нищо странно в това. Като резе в ключалка, което щраква на мястото си. Всичко пасва.

бруталния… побой… опит за убийство… Емилия… пианистка.

Той паузира, екранът е разделен от снимка на момиче, което търсих в гаража си в продължение на месеци. По-младо. Без грим. Без черни дрехи. Усмихващо се. Дори с тъмната коса и очи, в нея няма нищо мрачно. Тя цялата е светлина. Като Слънчице.

— Помня, че видях това по новините, когато се случи. Беше ужасна история. Изглежда точно като нея — казва г-жа Лейтън и аз се чудя дали не може да се накара да го повярва, или наистина не може.

— Тя е.

Всички се обръщаме, за да видим брата на Слънчице, който стои пред вратата на стаята.

— Почуках, но никой не отвори вратата — обяснява той, но не говори наистина с нас. Взира се в телевизора. — Къде е тя?

Семейство Лейтън го гледат сякаш е луд човек, който току-що е нахлул в къщата им. Лицата им са покрити с неверие, но точно сега шокът в стаята е толкова много, че е трудно да се разбере източника му.

— Ашър, братът на Настя — представям го аз, отговаряйки на въпроса, който никой не зададе и чувам колко грешно звучи това име, излизащо от моята уста.

— Братът на Емилия — поправя ме той. — Къде е тя? Трябва да я отведа вкъщи. — Знам, че домът, за който говори не е къщата на Марго. Ще я отведе в Брайтън. Не звучи ядосан. Само уморен. Сякаш е живял под всичко това от толкова дълго време и просто иска да се свърши.

— Не е тук.

— Марго каза, че ще бъде тук. Каза да проверя първо в твоята къща — Ашър поглежда към мен — и ако не е там, ще бъде тук за вечеря. — Има някаква тревога в гласа му, която пасва на изражението му.

— Не дойде тази вечер — казва нежно г-жа Лейтън, след което обръща очите си, пълни със симпатия и въпроси към мен.

— Защо просто не проследи телефона й — питам аз горчиво. Най-вече защото мога да кажа, че е раздразнителен, нервен и притеснен и ме кара да се чувствам по същия начин.

— Оставила е телефона на леглото си — отговаря Ашър, сякаш започва да разбира, че тя не просто го е забравила. Не иска да бъде намерена.

Ашър ни разказва какво се е случило след този следобед в Брайтън. Веднага след като родителите й получили обаждане от полицията, той се качил в колата, за да я вземе и да не се налага да шофира сама. В същото време продължили да се обаждат, опитвайки се да се свържат с нея, предполагайки, че ще я открият преди новината да се разпространи тук. Но никой не успял да я намери.

В рамките на минути всички сме с телефоните си, сякаш действително вярваме, че ще направим нещо добро. Не че има кой да се обади, но това ни кара да се чувстваме, сякаш правим нещо, дори то да е безполезно. Ако си е тръгнала и е оставила телефона си, направила го е с причина и тази причина е, че не е искала да знаем къде е.

Историята по новините се променя, но всички продължаваме да гледаме телевизора сякаш има нещо в него. Сякаш изведнъж ще ни даде някакъв отговор. Може би просто не искаме да се гледаме един друг, за да не видим собственото си объркване, като отражение върху лицето на някой друг. Аз не съм объркан. В действителност се чувствам, сякаш за първи път от месеци разбирам. Може би разбирам всичко.

Ашър излиза от стаята, за да се обади по телефона, и щом го прави, Дрю поглежда към мен. Мога да кажа, че да почака, би го убило.

— Казала ли ти е? — пита той.

Би трябвало да мога да отговоря с да на този въпрос. Трябваше да съм убеден в това. Трябваше да ме е грижа достатъчно, за да я накарам да ми каже. Нейните тайни бяха като обществена тайна помежду ни и аз го позволих. Никога не е имало съмнение, че не ми казва нещо. Неща? Колко прецакано е това? Неща. Всички неща. Всичко. Но знаех, че след като веднъж ми каже, не мога да се преструвам, че не съм чул и бях щастлив да тъна в неведение.

Поклащам глава и очите на всички са върху мен.

— Как би могла да му каже. Тя не говори — обажда се Сара.

Дрю и аз се споглеждаме и вече не знам кое е тайна и кое не е.

* * *

Телефонът ми звъни и аз го грабвам, без да проверя кой е, надявайки се, че е тя.

— Знаеше ли за това? — пита Клей, без дори да каже здрасти.

— Не, не знаех — отвръщам аз, но нямам енергия да му се озъбя. Всеки предполага, че е трябвало да знам. Аз трябваше да знам. Но не знам нищо.

— Тя е, нали? — пита той в очакване на потвърждение, което не е необходимо.

— Тя е.

— Видях я с него вчера.

— С кого?

— Ейдън Ричър. От новините, хлапето, което е признало.

— Видял си я с него? — Как е възможно това.

— По време на конкурса за изкуство. Той беше един от финалистите. Когато приключих с интервюто си, тя беше в стаята заедно с него.

— Какво правеха?

— Не знам. Стояха, взирайки се един в друг. Беше странно, но просто си помислих, че може би се е опитал да говори с нея и когато не му е отговорила, той е откачил. Тя добре ли е? — загрижеността в гласа му е истинска.

— Не знам. Никой не знае къде е — дори не знам как изричам думите без гласът ми да се пречупи.

Ашър се връща обратно, докато все още съм на телефона.

— Родителите ми са се обадили в компанията за кредитни карти.

Казвам на Клей да дойде тук и затварям, за да чуя какво говори Ашър.

Той обяснява, че по-рано днес е използвала картата си в бензиностанция на магистралата в северна посока на границата с Брайтън. Ще вземе някои неща от Марго и след това се запътва обратно натам. Не мога да разбера кое е толкова важно, че трябва да го вземе, преди да отиде да търси сестра си, но не съм в позиция да се карам на хората, които я обичат. Аз казах, че я обичам, и вижте какво направих.

Не съм в състояние да го прекъсна, защото се опитвам да формулирам собствените си мисли, преди да замеря брат й с тях.

— Била е с него вчера — стомахът ми се свива, когато го изричам. Страхувам се, че в това има отговори, за които все още не искам да мисля.

— Какво? — Не знам кой го каза. Може би всички.

— Ейдън Ричър. Хлапето, което е признало. Клей каза, че ги е видял заедно в галерията. Той е бил там — издишам измъчено.

— Кой, по дяволите, е Клей? — Това нямаше да е първият ми въпрос, ако бях Ашър, но отговарям, осъзнавайки колко малко знае семейството й за живота й тук.

— Той я рисува. Вчера тя отиде заедно с него на щатското състезание. Клей каза, че ги е открил заедно в една зала и когато е видял новините днес, си го е спомнил.

— Знае ли нещо друго? — тревожно пита Ашър.

— Не знам. Казах му да дойде тук.

Клей паркира и едва е пристъпил през вратата, преди да го бомбардираме с въпроси. Разказва ни каквото знае, което не е много. Той се срещнал с журито, докато тя разглеждала изложбата. Когато я открил след интервюто си, Слънчице била в една зала заедно с Ричър и двамата се взирали един в друг. Не чул нищо, затова няма никаква представа дали са разговаряли. Тогава Ричър бил извикан за собственото си интервю и не го видели повече. В края на деня Клей я закарал у дома и това било всичко.

— Беше добре по пътя към вкъщи. Изглеждаше добре. Не е като да е говорила. Сутринта, докато пътувахме към изложбата, беше разстроена, но следобеда — нищо необичайно.

— Защо беше разстроена — питам аз, понеже го спомена за първи път.

— Не знам. През цялото време гледаше през прозореца, а когато пристигнахме, плачеше. Тя беше объркана, откакто се случи нещо между вас, каквото и да беше то — Клей ме поглежда почти извинително, сякаш не е искал да издаде нито един от нас, но е трябвало да го направи.

— Плачела, е? — Ашър изглежда сякаш не разбира. Предполагам, че тя не плаче и пред него.

— Не е като да е ридаела — обяснява Клей. — Просто сълзи. Дори не бях разбрал, докато не я погледнах. Не съм я разпитвал. Кой знае какво се върти в главата й?

— Никой — отговаря Ашър и ако е възможно, изглежда по-опустошен от преди.

— Мислех, че познаваш сестра си — казвам аз, замеряйки го със собствените му думи, защото вече съм уплашен и това ме прави задник.

— Никой не познава сестра ми — отвръща той и не добавя никакъв аргумент за думите си.

Изясняваме си какво знаем и какво не на този етап. Наясно сме с много неща, но не знаем единственото, което искаме. Къде е тя.

Основното се състои в това, че никой не я е виждал след девет сутринта и нямаше следа от нея, откакто бе използвала кредитната си карта на бензиностанция, малко след единадесет и точно преди Брайтън. След това няма нищо. Но тя е на осемнадесет години и не е изчезнала за повече от дванадесет часа, затова никой, освен нас, няма да я потърси.

В секундата след като разнищваме историята на Клей, Ашър се обажда на родителите си. Докато говори с майка си, баща му се обажда в полицейския участък, за да уведоми властите какво се е случило вчера между Слънчице и Ейдън Ричър. Всички ние се чудим за едно и също нещо. Това, което никой не изрича. Ако е пътувала за Брайтън, тя е отишла да го търси, преди той да успее да направи признания. И ако е била в Брайтън в единадесет, а Ейдън се е предал в три и половина, какво се е случило в това време?

Ашър си тръгва, планувайки да се отбие при Марго, за да вземе каквото е обещал да занесе на родителите си от стаята на сестра си. След това се насочва директно към Брайтън. Марго си остава у тях, в случай че Слънчице се върне насам, макар да е малко вероятно.

Всички са наясно, че отивам и Дрю заявява, че също идва. Ашър ни дава адреса и номера в къщата на родителите му и ни казва, че ще ги предупреди, че идваме. Двамата с Дрю решаваме да пътуваме със собствените си автомобили, в случай че се наложи да се разделим, когато пристигнем.

Няколко минути по-късно се качвам сам в пикапа си и се отправям към Брайтън. През цялото време, докато шофирам, се пазаря с всичко, което някога ще имам. Не знам колко пъти казвам моля те. Моля те, върни ми я обратно. Моля те, не отново. Просто моля. Телефонът ми не звъни. Това са най-дългите два часа в живота ми.

* * *

Стаята е изпълнена с контролиран хаос. Напомня ми на деня, в който умряха майка ми и сестра ми. Телефонът звъни непрекъснато. Ужасяващо спокойствие. Зле прикрит страх. Те са като зомбита. Празни. Като обладани и в безкрайно очакване на нещо. Знам как изглежда. Тези хора вероятно някога са били нормални. Мисля си колко лесно би било това да е семейство Лейтън, ако Сара беше на мястото на Слънчице. Как всяко нормално семейство е на една трагедия разстояние от пълната разруха.

Из цялата стая има снимки на момиче, което би трябвало да познавам, но не е така. Момиче, облечено в пастелни рокли, с панделки в косата, усмихнато и свирещо на пиано, изобразено на повече снимки, отколкото мога да преброя. Чувствам се сякаш отново съм в траур, но този път е заради момиче, което никога не съм срещал.

И двамата й родители не оставят мобилните телефони. Домашният телефон продължава да звъни, но никой не отговаря, защото репортерите продължават да звънят. Накрая баща й изтръгва кабела от стената и отново е тихо. Но не наистина.

Двамата с Дрю седим в далечния край на стаята. Отделени физически и емоционално от останалите от семейството. Останалите от семейството. Независимо дали го признават, или не, аз също съм в тази категория. Тя беше абсолютно сигурна в това, без значение колко ми се иска да е другояче. Сега и тя си отиде. Както се очакваше.

Ашър влиза малко след като ние пристигаме. Носи един куп черни и бели работни тетрадки, от вида, който г-жа МакАЛистър ни кара да използваме за творческо писане. Поставя ги върху масичката за кафе в средата на стаята. Това е отвратителна мебел. Мога да направя по-хубава. Обмислям дали да го предложа.

Успявам да видя само предната част на тетрадката, която е на върха на купчината. Върху корицата с червен химикал е написано Химия. Почеркът е на Слънчице и гледката му ме наранява.

Майка й пристъпва към купчината с тетрадки, сякаш е бомба.

— Това ли са?

Ашър кимва. Той е блед и изглежда по-възрастен, отколкото когато го видях за пръв път. Всеки тук изглежда по-стар, отколкото би трябвало. Сякаш са преживели твърде много ужасни неща и сега са просто уморени. Чудя се дали и аз изглеждам така.

Настя/Емилия/Слънчице. Не знам как да я наричам. Майка й взема тетрадката, която е най-отгоре и я отваря, прелиствайки първите няколко страници.

— Това са просто записки по химия — казва тя, облекчена, но и объркана.

— Продължавай, мамо — Ашър звучи, сякаш е доставил смъртоносен удар.

Само миг по-късно лицето й е изкривено от най-нещастното изражение, а ръката й се притиска към устата й и аз извръщам поглед, защото гледката ме кара да се чувствам като натрапник. Тя изглежда точно като Слънчице. Дрю не се обръща. Просто се взира в нея. Той също изглежда по-възрастен. Мисля, че порасна точно сега, когато видя изражението върху лицето на тази жена.

— Всичките са й били необходими, за да напише това? — пита тя, но никой конкретно.

Съпругът й, бащата на Слънчице, мъжът, който стои през цялото време зад нея, взема тетрадката от ръцете й, но тя поклаща глава към него. Не сякаш не разбира нещо, а като че ли му казва не. Не иска той да го вижда. Както когато някой ти казва да не поглеждаш към мъртво тяло, защото, ако го направиш, ще си неспособен да го забравиш. Винаги ще бъде в главата ти и няма да можеш да затвориш очи, без образът да се появи в съзнанието ти. Така изглежда майката на Слънчице, когато поклаща глава към съпруга си. Сякаш вижда тялото и не желае той също да го види.

— Не — казва Ашър. — Във всички тетрадки пише едно и също нещо. Повтаря се в един безкраен цикъл. Отново и отново, и отново. — Гласът му се пречупва на третото отново и той започва да плаче, но никой не го успокоява. Нямат утеха, която да предложат.

На вратата се почуква и влиза едно момиче. Тя не казва нищо. Просто се отправя директно към Ашър, който не помръдва, докато не го достига. Тогава той я обгръща с ръце и я притиска плътно към себе си, което ме кара да чувствам липсата на Слънчице.

Настроението в тази стая е така познато. Никой не усеща нищо, но продължава да се движи, защото трябва да се направят толкова много неща. Но точно сега изглежда, че никой не знае какви са те.

От полицията казаха, че Ейдън Ричър е признал за вчерашната си среща със Слънчице, но отрича да е имал какъвто и да било контакт с нея днес. Никой не знае дали е вярно, или не. Не могат да продължат. Дори няма място, от което да започнат.

Накрая те решават, че Ашър, Адисън и господин Уорд ще вземат отделни автомобили и ще я търсят, макар че нямат идея откъде да започнат. Ашър беше прав. Никой не познава сестра му, поне не и сестрата, която има сега.

Майка й остава тук, за да отговаря на телефона. Семейството й не знае какво да ни кажат да правим двамата с Джош. Ние наистина не познаваме района и нямаме представа къде би отишла Слънчице. Безполезни сме и просто чакаме.

— Ако искате, можете да изчакате в стаята на Емилия — предлага майка й. Всеки в тази къща я нарича Емилия и това име звучи по-правилно, отколкото някога е звучало Настя.

* * *

Стаята й е безумна и се чувствам сякаш съм влязъл в ума й. Няма стени, не можете да ги видите. Всеки сантиметър от тях е покрит с изрезки от вестници, компютърни разпечатки и бележки върху късчета хартия, написани на ръка. Изглеждат сякаш почти се движат, блестят и плуват в и извън полезрението ми като оптическа илюзия. Подобно на нея. Искам да затворя очи, но не мога. Завъртам се в кръг, очаквайки да спре, но всичко продължава вечно. Мисля, че мога да избягам от стаята, но сега тази гледка е в главата ми. Като мъртвото тяло, скрито на долния етаж в онези тетрадки.

Пристъпваме и се приближаваме, защото не можеш да ги разчетеш, освен ако не си точно пред тях. Имена. Всичко това са имена, произходите и значенията им. Част от тях са от вестник, като онези, които видях да изрязва в къщата ми. Някои очевидно са принтирани от интернет. Други са написани от нея самата.

Не знам колко дълго се взираме в стените преди Дрю да проговори:

— Къде е Настя?

Поглеждам към него. Не знам. Как бих могъл да знам. Но той гледа стените, а не мен. Търси името й. Аз също започвам да го правя, но е невъзможно да го открием.

— Името ти означава спасение — казва Дрю в един момент, гледайки написано на ръка парче хартия, залепено до прозореца.

Спасение. Каква тъпотия.

— Казвала ли ти е? — пита приятелят ми.

— Не. — Аз никога не попитах. Никога не попитах за много неща. — Това е безсмислено. Бихме могли да го намерим по-бързо — отвръщам аз, нуждаещ се да отместя поглед.

Дрю вади телефона си и открива сайт за бебешки имена в интернет. Пише Настя и секунда по-късно имаме отговор.

— Възкръснала — казва той. — Завърнала се към живота. Руски произход.

— Мисля, че за това го е избрала. Частта със завръщането. Предполагам и заради руския произход. — Майка й е застанала на вратата. Издърпала е косата си назад, което прави тъмните кръгове под очите й още по-осезаеми.

— Защо възкръснала? — пита Дрю.

— Защото тя почина — отвръща майка й и прилича толкова много на Слънчице, че това ме изнервя. — И се върна обратно.

* * *

Майка й ни разказва какво се е случило през онзи ден. Не знам дали искаме да го чуем, но тя има нужда да сподели, затова слушаме. Разказва ни за нещата, които не чухме по телевизията, и малкото, което семейството знае за Ейдън Ричър. Споделя ни за времето след това и липсата на спомени, и за по-късно, когато Слънчице е спряла да говори, за операциите и физиотерапията. Желанието й да се върне в училище, където никой няма да знае коя е. Руското име, което майка й не разбираше досега.

След това жената говори за времето преди нападението. Слушаме история след история за едно момиче и пиано и цяла общност, която се чувствала отговорна за нея. Очите й светват при спомена. Но това е само спомен. Както каза Слънчице. Знам какво вижда майка й, едно мъртво момиче.

И докато слушам тези истории, в тази къща олтар, започвам да разбирам защо Слънчице си е тръгнала.

Имам чувството, че за една вечер научих повече за момичето, което на практика живя в къщата ми в продължение на месеци, отколкото откакто я познавам. И не искам да знам нищо от това.

Майка й ни благодари, но не знам защо, и след това си тръгва, за да проведе още телефонни разговори. Мисля си, че просто има нужда да прави нещо.

Дрю ляга по гръб върху леглото на Слънчице загледан в тавана. Аз сядам на пода и се облягам на стената. Всеки път, когато помръдна, мога да чуя как хартията зад мен се мачка.

— Не разбирам — проговаря Дрю накрая.

— Не разбираш какво? — питам аз. Има толкова много възможни отговори на този въпрос.

— Не проумявам защо не я е изнасилил.

— Що за шибан въпрос е това? — на практика изръмжавам срещу него.

— Не се опитвам да бъда задник. Сериозен съм — обяснява той и мога да кажа, че е такъв и е неприятно за него.

Цялото това нещо го кара да се чувства неудобно. През последните няколко седмици Дрю трябваше да се справи с повече емоционално заредени и притесняващи ситуации, отколкото се е сблъсквал през целия си живот и не е подготвен за това.

— Съжалявам — извинявам му се, понеже наистина се разкайвам, и то не само защото му се развиках. В един момент щеше да му се наложи да порасне, но се чувствам зле, че трябваше да стане по този начин.

— Просто не схващам. Страхотно момиче, само, защо не я е изнасилил? Защо просто я е размазал от бой и я е зарязал там? За мен няма смисъл.

— Щеше да има смисъл, ако я беше изнасилил? — питам аз, защото нищо от това, което се е случило с нея, няма смисъл.

— Не. Предполагам, че просто искам да разбера защо го е направил. Искам да има причина за случилото се.

— Твърде много болка, гняв, мъка. Твърде много реалност. — Има твърде много неща, които могат да те пречупят, когато няма какво да те държи цял.

— Това не е извинение — казва Дрю.

— Не, не е — отговарям аз. — Ти попита за причина. Това е една причина, просто не е добра.

Мога да кажа, че той все още се бори да разбере, да впише тази агресия в представите си за света, но никога няма да успее. А и не би трябвало. Тя няма място в този свят, без значение колко често се случва.

* * *

Чувствам, че часовникът ме проклина с всяка изминала минута и се насилвам да не го поглеждам, защото не искам да ги броя. Дори не знам колко дълго се е проточило мълчанието, преди да се наложи да изрека какво се върти в главата ми, защото вече не го искам там.

— Предполагаше се, че няма да правя това отново… Не мога да го направя отново. Свърши се. С всички. Всеки един… си отиде… а сега и тя. Защо? Какво толкова лошо съм сторил? Защо въобще някой би ми я дал, за да ми я отнеме след това? — Знам, че Дрю иска да ми каже да не позволявам на съзнанието си да мисли в тази насока, но дори не може да се насили да изрече думите. Няма къде другаде да отиде умът ми. — Вината е моя. Никога не трябваше да си помислям, че не е проблем да я обичам.

Дрю въздъхва, загледан в тавана.

— Всичко е наред, Джош. Тя е добре.

Той иска да го вярва, но не може, което е още по-зле, отколкото ако не беше казал нищо.

— Никой никога не е добре.

* * *

Доста след полунощ е, но никой не спи. Вече сме на третата кана с кафе. Аз направих последните две, както е редно, понеже изпих по-голямата част.

Ашър, Адисън и господин Уорд се върнаха преди час. Никой от тях не каза и дума, но и не трябваше. Ако бяха открили нещо, щеше да се знае. Тишината в стаята е като менгеме, което продължава да се затяга около нас малко по малко, докато не ни задушава. Пианото витае в ъгъла като призрак и не мога да го гледам, защото вече знам какво означава и мисълта за това ме преследва.

Двамата с Дрю седим на масата в трапезарията. Господин и госпожа Уорд са се настанили на един диван достатъчно далеч един от друг, за да няма опасност да се докоснат. Адисън се е излегнала върху другия диван, главата и почива в скута на Ашър, който прокарва нехайно ръка през косата й.

Задната врата се отваря и сякаш в стаята избухва бомба. Всички се обръщаме едновременно. И тя е там.

Никой не помръдва. Никой не скача, втурвайки се към нея, никой не крещи от радост. Всеки се взира, сякаш всички ние се опитваме да се уверим, че тя наистина е тук. Поглежда към нас, очите й се спират върху всяко изтерзано лице в стаята, докато не достигат до моето. И вече няма нищо друго. Аз не мога да помръдна, но тя го прави. И изведнъж е точно пред мен — Емилия, както я нарича майка й, и Ем, така й казва Ашър, и Мили, както я нарича баща й, и Настя, така й казва Дрю и Слънчице, както я наричам аз, цялата е, но започва да се разпада.

Политат парчета от всички момичета, които представлява тя и аз държа единственото, което остава.

Ръцете ми са обвити около нея, но аз не продумвам. Не мисля нищо. Дори не знам дали дишам. Толкова съм уплашен, че няма да успея да я запазя цяла. Преди съм я виждал да плаче веднъж, но това не е нищо подобно. Няма я, изчезна в някаква неземна забрава на болка. А звукът — суров и първичен, е ужасяващ и аз не искам да го чувам. Ръката й се притиска между гърдите ми и устните й, опитвайки се да го задуши, но не се получава. Няма да спре да трепери, винаги е така и мислено се моля да се успокои. Мога да усетя, че всички в стаята ни наблюдават, но точно сега не мога да мисля за тях.

Все още стои, но е само привидно. Цялата й тежест е върху мен. И не само тя. Тежестта на тялото и тайните й, сълзите и болката й, нейното съжаление и загуба, и чувствам, че ще се пречупя, защото е твърде много. Не искам да знам нищо от това. Сега разбирам защо прекарва толкова време в тичане. Аз също искам да избягам. Изпитвам желание да я пусна и да изхвърча през отворената врата, без да поглеждам назад, защото не мога да се справя. Не съм достатъчно силен, не съм достатъчно смел, не мога да предложа достатъчно утеха. Не съм достатъчен. Не съм ничие спасение. Не мога да спася дори себе си.

Но съм тук, както и тя и не мога да я пусна. Може би не трябва да я спасявам завинаги. Вероятно мога да я спася точно сега, в този момент, и ако успея да направя това, може би ще спася себе си и може би това ще бъде достатъчно.

Затягам прегръдката си около нея, сякаш само с това мога да спра треперенето й. Плачът й се превръща в мълчаливи ридания. Лицето й е заровено в гърдите ми. Виждам как светлината се отразява от косата й и се съсредоточавам върху това, защото не мога да се огледам наоколо и да видя всички тези питащи ме лица, за отговор, който нямам.

Постепенно тя се успокоява. Дишането й се забавя, стабилна е и тялото й се отпуска до моето. След това чувствам как отдръпва тежестта си, само за миг, преди да се откъсне от мен.

Аз отпускам ръцете си и я пускам, но очите ми са върху нея. Лицето й става празно, каквото беше, когато я зърнах за първи път, и виждам как прогонва всяка емоция. Сякаш гледам запис на експлозия, пуснат наобратно, всяко парче от отломките се връща на мястото си, като че ли нищо не се е случило.

Боя се да отместя поглед. Страх ме е, че тя отново ще се разпадне. Ужасен съм, че ще изчезне. Уплашен съм. Никога не трябваше да напускам гаража си. Никога не трябваше да я пускам вътре.

Изведнъж тя вижда купчината тетрадки върху масата и всичко в нея замръзва. Те представляват едновременно въпрос и отговор.

— Как? — пита майка й накрая. Объркана. Предадена. Облекчена. — Ти не си спомняше.

Наблюдавам лицата на хората, които я обичат, които не са чували гласа й от близо две години. Никой не очаква отговор, но те го получават.

— Спомням си всичко — прошепва тя и това е и изповед, и проклятие.

Единственият друг шум в стаята е рязкото поемане на дъх от майка й, когато чува гласа на Слънчице.

— От кога? — пита баща й.

Тя премества поглед от тетрадките, за да го погледне, когато му отговаря.

— Откакто спрях да говоря.

* * *

Някак в крайна сметка всички заспиваме, разпръснати из къщата върху легла, подове и мебели. Аз се озовавам в леглото на Слънчице с тялото й, увито около моето, и не ми пука колко тясно ни е, защото тя никога няма да бъде достатъчно близо.

Никой не направи опит да ме спре, когато се качих заедно с нея. Мисля, че всички знаеха, че не могат да го предотвратят. Нямаше нищо в тази къща или на тази земя, което да ми попречи да бъда до нея.

Дрю си е спретнал легло на пода, защото не мисля, че също иска да бъде далеч от нея.

Слушам дишането й, лекото поемане на въздух, което ми напомня, че тя е тук, а тялото й се притиска към моето, по начина, по който сме спали толкова много нощи, че съм изгубил бройката им.

По някое време през нощта майка й идва и ни гледа заедно в леглото. Изражението на лицето й показва приемане, дори и разбиране.

— Как я наричаш? — пита тя, но не мисля, че това е истинският й въпрос.

— Слънчице — отговарям аз и госпожа Уорд се усмихва, сякаш вярва, че е перфектно и може би е единственият човек, освен мен, който мисли така.

— Какво е тя за теб? — прошепва. Това е истинският й въпрос и аз знам отговора, но не и как да го изрека.

Приглушеният глас на Дрю се чува от пода, преди да успея да отговоря.

— Семейство — казва той.

И е прав.