Катя Милей
Морето на спокойствието (52)

Глава 51

Настя

Във вторник, по време на петия час, г-жа МакАлистър продължава с поетичната част. Взехме същия урок по-рано в моя клас и сега просто слушам и се опитвам да не се заглеждам твърде много в красивото, безценно момче на задния ред, чието сърце стъпках. В крайна сметка дори не знам колко дълго говорихме в събота сутринта. Знам, че нищо не разрешихме. Не е останало нищо за решаване. Сложихме всичко в шредера^[1], и то просто изчезна.

Вървя между редовете и раздавам списък с въпроси за дискусия върху поемата на Една Сейнт Винсънт Милей^[2] „Ренесанс“. Минавам покрай чина на Итън Хоул и той поглежда лицето ми. Свърших доста добра работа с маскирането му, но все още може да се забележи оттокът.

— Вече биеш приятелките си? — обръща се той към Дрю. Намек за самодоволство преминава по лицето му, сякаш ми казва, че съм получила каквото заслужавам, задето го отхвърлих. Може би получих каквото заслужавам, но не и заради нещо, което направих на него.

— Не, това е по твоята част — отговаря Дрю невъзмутимо.

— Получила го е по време на кикбокс.

Обръщам се, за да видя как Тиърни Лоуел гледа втренчено Итън. Тя е единственият човек, освен мен, Дрю и Джош, който знае какво се случи с Кевин. Не съм изненадана да чуя намесата й в разговора. Защитава Дрю, макар че няма да си го признае. Кимам почти незабелязано към нея в знак на благодарност, защото, ако той няма да го признае, ще го направя аз.

Когато подминавам чина на Кевин Ленърд, той се протяга, за да докосне ръката ми и да каже нещо. Изглежда смутен, но преди да успее да ме докосне или да си отвори устата, Джош рита гърба на стола му. Силно. Кевин отпуска ръката си и поглежда надолу към листа пред себе си, промърморвайки съжалявам под носа си, което имам чувството, че е насочено към Джош, не към мен.

Джош плъзга листа по чина си, когато го поставям там, но изобщо не помръдва, за да отбележи присъствието ми. Аз дори не съществувам. Бих продала ръката си отново и отново, за да върна обратно всичко, което направих, и да го чуя отново да ме нарича Слънчице.

— Кой може да обясни за какво е поемата? — пита госпожа МакАлистър, за да започне.

Тя поставя останалите листи върху красивия си, ръчно изработен от дъб подиум, който магически се появи в стаята й преди една седмица. Мистерия е откъде се взе.

— За дървета — извика някой.

— В поемата има дървета. Но тя не е за тях — отвръща учителката.

— Не се ли предполага, че поемите трябва да са кратки? — пита Тревър Мейсън. — Защото тази сякаш е дълга сто страници.

— Хипербола, г-н Мейсън — отговаря г-жа МакАлистър.

— Хипер какво?

— Преувеличение, глупако — изстреля Тиърни, след което завърта очи, поглеждайки към тавана, преди да издиша примирено. — Ще остана след часовете.

Г-жа МакАлистър отива до бюрото си и попълва листа за задържане.

— Кой е глупакът сега? — обажда се Дрю, усмихвайки се самодоволно на Тиърни. Повдига главата си, за да улови погледа на учителката, която все още е до бюрото си и държи в ръка листа за задържане след часовете. След това поглежда към Тиърни. — Да, знам. Просто ми дайте един и на мен.

— На първо място някой все пак трябва да отговори на въпроса — г-жа МакАлистър оставя списъците за задържане и се връща към предната част на стаята.

Дори и да не гледах останалите от класа, щях да съм в състояние да чуя колективното обръщане на всяка глава в стаята, когато Джош вдигна ръка. Дори учителката изглеждаше сякаш не знае какво да направи.

— Джош? — казва тя колебливо.

Той не проговаря за секунда, изглежда огорчен, сякаш вече съжалява, че е привлякъл вниманието.

— Става въпрос за мечтата за втория шанс — отговаря накрая. Не вдига очи от листа върху чина си, но чувствам, че ме гледа, без да го прави наистина, когато използва думите на дядо си. — Разказвачката не зачита красотата на живота и света около себе си, това я смазва и веднъж, след като е умряла, осъзнава всичко, което е приемала за даденост и не е забелязвала, докато е била жива. Тя моли за още един шанс, да живее отново, за да може този път да го оцени.

Извръщам се от Джош и поглеждам към г-жа МакАлистър. Тя го наблюдава с изражение на гордост и симпатия, което ми напомня на начина, по който го гледа г-жа Лейтън. Но не мисля, че изражението на учителката е толкова заради отговора му, колкото заради това, че изобщо отговори.

— И тя получава ли този шанс — г-жа МакАлистър пита Джош, докато аз отчаяно се съсредоточавам върху плаката с литературни термини, окачен на стената, и чакам опрощение. Едва го чувам, когато то идва.

— Получава го.

* * *

Джош

Вече е сряда, преди да я видя отново извън училище и дори там тя почти не ме поглежда. Нищо не се е променило особено, освен че преди края на миналата седмица се чувствах като жертва във всичко това, а сега не чак толкова.

Вече е единайсет. От часове съм в гаража, но не съм направил кой знае какво. Два пъти пренаредих една и съща кутия с инструменти и сега съм заринат със стърготини. Нямам енергията да свърша нещо полезно, но имам списък, който не спира да нараства и трябва да започна отнякъде. Разполагам с повече време през последните шест седмици, отколкото имах предишните месеци и не съм направил нищо.

Влизам вътре, правя още една чаша кафе и я нося обратно, решен да започна първоначалното изрязване за масата, която обещах на г-жа Лейтън да направя. Може би съм по-уморен, отколкото си мисля, защото, когато отварям вратата, първото нещо, което виждам, са чифт бледи бели крака, обути в работни ботуши, които се люлеят от работния плот.

— Знаеш ли, че си пристрастен. Кофеинът е труден за отказване.

— Тогава предполагам, че няма да го отказвам.

Тя кимва и искам да я попитам защо е дошла, но се радвам, че е тук, и в продължение на няколко минути искам да се преструвам, че всичко е както преди. Може би тя също иска това.

— Знаеш, че това ще спре растежа ти.

— Не знаех, че се тревожиш.

— Само за някои части — усмихва се неловко тя.

Усмихвам се за миг, но усмивката ми е слаба и осъзнавам, че не искам да се шегувам с нея. Особено не така. Това ме кара да мисля за всичко, което се случи през онази нощ, и всичко, което се обърка след това, и колкото и да ми се иска да се преструвам, че всичко е както преди, аз просто не съм достатъчно добър лъжец.

— Помага ми да стоя буден — отговарям аз, отказвайки да захапя стръвта.

— Защо просто не спиш?

— Не спя добре — отговарям честно.

— Може би е заради кофеина, порочен кръг.

— Ти не пиеш кафе. Спиш ли добре?

— Добър отговор — казва тя тихо.

— Благодаря ти.

Този разговор е толкова цивилизован, че чак е странно.

Тя скача от плота и тръгва към мен. Синината върху лицето й е избледняла, но сега не е покрита с грим, както в училище, и още мога да я видя. Налага се да се боря с желанието си да прокарам пръсти по нея, а след това да се втурна към дома на Кевин Ленърд и да му направя поне четири подобни.

— Нека го опитам отново — тя се протяга за чашата в ръката ми.

— Ако ще го пробваш, преди това трябва да добавиш някакви гадости в него.

— Звучи апетитно.

— Пия го черно. Ти не. Вкусът ти се противопоставя на всичко, което не е сладко.

— Дай ми го, задник — подавам й чашата и тя отпива глътка, докато наблюдавам лицето й да се изкривява от горчивината. — Все още е отвратително.

— Трябва да свикнеш с него — свивам рамене аз и си взимам кафето обратно. Тя се отказва от него и потръпва, сякаш се опитва да прогони вкуса му от устата си. А аз се опитвам да сдържа усмивката си.

— Предпочитам да не го правя — сбръчква нос и се връща обратно до плота и сяда.

Краката й започват отново да се люлеят и знам колко лесно би било да остане тук и да забрави всичко, което се случи. Но винаги ще свършваме там, където бяхме, защото нищо не е разрешено и не съм аз този с отговорите. Може би имам нужда поне веднъж да не й позволя да диктува всичко само защото искам да я задържа. Не мога да забравя какво ми стори и не мога да очаквам тя да ми прости това, което направих, и не знам накъде отиваме.

— Не е същото — казвам, гледайки я как пише името си с пръст в прахта върху плота. — Не можем да се държим сякаш нищо не се е случило… просто да се преструваме, че всичко е наред.

— Знам, че не е — отвръща тя и повдига очи към моите с нещо, което наистина мога да повярвам, че е надежда. — Но може би.

Накрая остана за следващите два часа. Измери и отбеляза дървото вместо мен и аз го отрязах. Не говорим за нас или за Кевин Ленърд, или за Лий, или за изгубени ръце, или изгубени хора, или за преди. Говорим за мебели и инструменти, рецепти, конкурси по рисуване и дебати. Познато и удобно е. Има нещо, което все още виси над нас, което не можем да пренебрегваме вечно, макар че го игнорираме тази вечер. Но… може би.

Един след полунощ е, когато я закарвам до дома й, понеже е тичала до къщата ми. Седим в пикапа и се взираме във входната й врата, защото тази вечер нещата тръгнаха леко в друга посока и никой от нас все още не е готов да си тръгне. Протягам ръката си с дланта нагоре и я поставям върху седалката между нас и тя не се колебае. Поставя лявата си длан върху моята и аз преплитам пръсти с нейните.