Катя Милей
Морето на спокойствието (51)

Глава 50

Настя

Малко след два сутринта е. Късно е, но се усеща по-късно, сякаш цялата тази нощ беше толкова епична, че всичко на този свят вече е неразпознаваемо. Дрю си тръгна преди петнадесет минути, казвайки, че ще се върне след половин час. Не спомена къде отива, но нямаше нужда да го прави. И двамата знаем къде ще се озове.

Изкъпах се и се опитвам да държа лед върху лицето си, но в действителност просто искам да си легна, макар че няма да спя. Чудя се дали има думи, които мога да напиша и които ще изтрият картините, изгорили мозъка ми тази нощ, това ще ме предпази да ме намерят. Не онези с Кевин Ленърд, а тези с Джош и онова момиче. Дори не виждам картините. Сега те действат като киселина, разяждат всеки добър спомен и оставят само един след себе си. Вече повърнах веднъж тази нощ при мисълта за това, но веднага след като представата нахлува в ума ми, коремът ми отново се свива и съм обратно в банята, вися над тоалетната и ми се гади. Но нищо не излиза. Не е останало нищо в мен.

Включвам телевизора на долния етаж и чувам почукване по вратата, толкова е тихо, че почти го пропускам. Дадох ключа си на Дрю, за да се върне сам, затова знам, че не е той, но нямам идея кой може да бъде. Отивам на пръсти до вратата и поглеждам през шпионката, за да открия Тиърни Лоуел на предната ми веранда.

Трябва ми минута, за да реша дали да отворя вратата. Накрая завъртам ключалката и се изправям пред нея. Все още е облечена с дрехите от партито и изглежда сякаш е плакала. Чудя се дали някой излезе невредим след тази нощ.

— Човече, лицето ти — казва тя почти веднага. — Съжалявам — трепва и е безспорно, че се чувства неудобно тук с мен. — Не исках да събудя никого.

Поклащам глава и отварям вратата широко, канейки я да влезе. Взираме се една в друга в продължение на минута. Знам защо е тук, но я чакам да попита. Чудя се как е разбрала къде живея. Може би чрез Клей. Говори с него, откакто се свързаха покрай изкуството и науката за създаване на бонг. Очите й оглеждат стаята, но не намира това, което търси.

— Дрю тук ли е?

Поклащам глава.

— Оу — не се опитва да скрие разочарованието си. Поема си дъх и гласът й е искрен, когато пита: — Добре ли си?

Ще започна да карам хората да поставят по монета в буркан всеки път, когато ме питат това. Дори не знам какво означава „добре“.

Кимам.

— Исках просто да проверя дали той е добре — обяснява Тиърни. — Мисля, че никога не е удрял някого преди.

Аз също мисля така.

— Той добре ли е? — Не прикрива загрижеността в гласа си или факта, че познава Дрю достатъчно добре, за да знае, че въпросът й е основателен.

Не кимам, нито поклащам глава, дори не свивам рамене. Трябва да зададе на Дрю този въпрос. Аз нямам отговор за него.

— Той те обича — казва тя примирено.

Кимам, защото вярвам, че е така, но не и по начина, по който тя си мисли. Трябва да напиша бележка, защото Тиърни заслужава да знае, но преди разговорът да продължи, се чува звукът от ключ в ключалката и Дрю влиза. Той спира безжизнен, когато я вижда и ако можех да снимам реакцията, която преминава между тях, щях да го направя и след това да я натикам в лицата и на двамата, за да не могат никога повече да я отричат.

— Трябва да си вървя — преди да си тръгне, Тиърни поглежда от Дрю към мен с погрешно примирение.

Отивам до Дрю и стискам ръката му, накланяйки главата си към вратата и той излиза след нея на верандата.

* * *

Джош

По-малко от час, след като Дрю си тръгна, аз съм на алеята й. Часът е три и половина сутринта. Марго се прибира вкъщи в шест и се чудя как Слънчице ще й обясни лицето си. Грабвам телефона си от поставката за чаши и го пъхам в джоба си. Все още не съм го проверявал. Не желая да видя името й върху дисплея и всички „ами ако“, които светят зад него. Не мога да се изправя пред напомнянето, че ако бях чул позвъняването, ако бях вдигнал, нищо от това нямаше да се случи.

Разминавам се с колата на Тиърни Лоуел, която си тръгва, докато аз отбивам. Дрю стои на верандата. Подминавам го и отварям вратата, така че той няма възможността да ми напомни, че не ми е позволено да бъда тук.

Дори нямам време да се подготвя, защото веднага щом влизам вътре, я виждам — тя е там, в кухнята. В продължение на седмици се опитвах да не я поглеждам. Да я видя сега, ме убива, разкъсва ме на парчета и ме събира цял отново, но частите са подредени грешно. Не съм сигурен кое го причинява — порязването до окото й или синината върху бузата й, или изражението на лицето й, но знам, че е сторено, защото всичко вътре в мен изгаря от болка.

— Върви си вкъщи — казва Дрю зад мен, но аз не се обръщам, защото не мога да спра да я гледам.

— Просто ни дай една минута — не знам дали го моля, или му го съобщавам.

— Джош, не тази вечер — отвръща приятелят ми. Не е категоричен, звучи пораженчески.

Прав е. Трябва да си вървя. След всичко останало, не й трябва да се занимава с мен. Но аз съм егоист. Искам тя да ми каже, че е добре, макар и да знам, че не е. Точно сега ще понеса лъжите, ако ми ги даде.

— Просто имам нужда от една минута — говоря на Дрю, но гледам към нея. Гласът ми е мек, но тонът не. Няма да ходя никъде.

Тя кимва на Дрю, но той не изглежда убеден. Въобразява си, че щом тази вечер не можа да пази Кевин Ленърд далеч от нея, поне може да я спаси от това да се занимава с мен.

— Върви си вкъщи, Дрю — проговаря тя нежно. — Ако майка ти се събуди, ще бъде ядосана. Добре съм. Честно. — Това е такава лъжа, но е толкова естествена, сякаш я е повтаряла с години.

Дрю все още не изглежда доволен, но отстъпва. Приближава се до нея и я прегръща достатъчно дълго, за да прошепне в ухото й съжалявам и след това си тръгва.

— Боли ли? — Глупав въпрос, който да зададеш на момиче, чието лице е наполовина подуто, но това е първото нещо, което се сещам да попитам. Тя вдига леда обратно до бузата и поклаща глава.

— Не съвсем.

И двамата стоим тук, гледайки се един друг през кухнята, с всички неща, които направихме, за да се нараним взаимно и да унищожим връзката помежду си.

Тя сваля леда и изважда покрита с фолио чиния от горната част на хладилника. Маха фолиото, поставя чинията със захарни бисквити на масата и ме кани да седна.

— Знам, че каза, че ти става лошо от тях, но…

Не съм й казвал, че ми става лошо от тях. Беше преди повече от месец. Правеше по около дванадесет партиди на седмица, защото твърдеше, че не може да открие баланса между мекотата и хрупкавостта, и аз й заявих, че е луда, понеже всичките ми изглеждаха еднакви. Най-накрая я заплаших, че докато не ми направи нещо с шоколад вътре, няма да опитам друга захарна бисквитка.

— В крайна сметка направи ли ги както трябва? — Нямам представа какъв е смисълът на този разговор, но тя е моята тангента и ще я последвам, ако това е темата, която я интересува.

— Мисля, че да — Слънчице свива рамене, сякаш наистина не е голяма работа, макар и двамата да знаем, че това я подлудяваше. — Ти ми кажи.

Тя избутва чинията към мен. Лицето й е пребито. Аз току-що правих секс с Лий. Но ние седим посред нощ на масата на Слънчице и тя ме кара да критикувам бисквитките й.

— Вкусни са — казвам аз, опитвайки се да не говоря с пълна уста. — Точно като последните осемстотин, които ме накара да пробвам.

— Знам, че имат същия вкус — отвръща тя непоколебимо. — Но не са ли твърде хрупкави?

Бавно издишам и връщам бисквитата обратно на масата.

— Значи, ще си говорим за бисквитки — кимам автоматично, взимам една салфетка и я извивам в ръцете си.

— Съжалявам, че те нараних.

— Какво?

Думите трябваше да се появят от моята уста, но не са. Дойдоха от нея. Наясно съм, че тя знае какво направих тази нощ. Всичко, за което мога да мисля, е: Не ми се извинявай. Моля те, не ми се извинявай. Ако се бе случило вчера, щеше да е благословия. Днес е проклятие.

Искам да й кажа, че аз също съжалявам, но думите са скапани и аз съм скапан човек.

— Толкова съжалявам, че те нараних — повтаря тя, сякаш се нуждая да ги чуя отново и този път добавя „толкова“ поради добра причина. Просто за да завърти ножа.

— Аз съм този, който трябва да се извинява.

— Не си направил нищо грешно.

Дори не мога да повярвам, че това току-що излезе от устата й. По-лошо е от извинение.

— Как може да го кажеш? Всичко, което се случи тази нощ, е грешно. Всичко! Всяко едно нещо! — Не планирам да повишавам тон, но се случва, което може би е хубаво, защото ядосва и нея.

— Знам, Джош! Какво искаш да кажа? Че сърцето ми се разби на хиляди парчета, когато влязох в къщата ти тази вечер? Че се прибрах и повърнах не заради случилото се на глупавото парти, а защото не мога да спра да мисля за това, което правеше с онова момиче? Това ли искаш да чуеш? Защото е вярно!

Знам, че е истина. Наясно съм, защото болката е изписана върху лицето й, в очите й и в гласа й. Знам, защото сега се чувствам също толкова наранен, колкото нея, и не мога да направя нищо по въпроса. Вече е сторено, както всичко останало.

Настя става от масата и прекосява стаята, и аз усещам всеки сантиметър разстояние между нас.

— И знаеш ли коя е най-лошата част? — продължава тя. — Най-лошото е, че дори не ми е позволено да се сърдя за това, защото вината е моя. Това ли се нуждаеш да чуеш? Че знам, че всичко е по моя вина? Че нищо от това нямаше да се случи, ако не бях решена да унищожа себе си и всички около мен? Хубаво! Вината е моя! Всичко е по моя вина и никой не го знае по-добре от мен. Ние сме в ада и аз съм тази, която ни постави там. Знам и съжалявам.

Взирам се в нея в продължение на една минута, защото това е първото истинско чувство, което виждам от нея, сякаш от цяла вечност. Била е в емоционална черна дупка в продължение на седмици, но изведнъж безжизнеността и плоското спокойствие изчезват и тя е толкова ядосана, объркана и разбита, колкото съм и аз.

Изправям се и пристъпвам към нея. Тя ме поглежда, сякаш не знае какво, по дяволите, правя. Смесица от страх и объркване е изписана върху лицето й, а очите й се стрелкат покрай мен, подобно на притиснато в ъгъла животно, търсещо пролука за бягство. Само за секунда престава да крие уязвимостта, която винаги съм се преструвал, че не съществува. Трябва да си тръгна и да я оставя на мира, но не искам да бъда в една стая с нея и да не я докосна още веднъж, преди всичко да се скапе отново утре.

— Идвам към теб — казвам аз, като в същия момент правя крачка в нейна посока, сякаш се подготвям за скок. — Ще те прегърна и ще те подържа — замлъквам, преди да направя последната стъпка. — И ти ще ми позволиш.

— Защо — пита тя, като че ли това е най-безумното нещо, което е чувала и може би след тази нощ наистина е.

— Защото имам нужда да го направя.

Сега съм пред нея и тя не се отдръпва, така че правя това, което казах, и я обгръщам с ръцете си. Чувствам как тялото й се отпуска почти незабележимо до моето, но не вдига ръце и не ми отвръща. Не ми прощава и това е добре. Аз също не знам дали мога да й простя.

Когато се раздвижва, то е, за да постави ръка върху гърдите ми и нежно да ме отблъсне. В желанието си да изтрия синините и болката й, вдигам длан към лицето й, но се спирам точно преди пръстите ми да докоснат кожата й, и отпускам ръка отстрани на тялото си. Иска ми се да сложи края тук, да ме остави да си тръгна без друга дума, но нещата никога не се случват така.

— Ако можех, бих постъпила различно. Не трябваше да те наранявам — продължава да се връща към това, но е безполезно, защото в този момент не можем да преправим нищо.

— Не трябваше да ти позволявам — отвръщам аз. Истина е и я знам от самото начало. Не трябваше да й позволявам да ме нарани. Никога не е трябвало да ме е грижа достатъчно, за да направя това възможно. Дори направих това, което тя искаше. Никога не й казах, че я обичам; но това не промени нищо. Обичах я всеки ден и аз съм този, който страда заради това.

— Трябваше да се махна — гласът й е настояващ, умоляващ ме да разбера нещо, което не мога да проумея. — Знам, че искаше истината, но не мога да ти я кажа. Накрая ще те разочаровам, бъдейки нещо, което никога не е достатъчно, както е с всички останали.

— Да ме напуснеш, беше единственото нещо, което можеше да ме разочарова. — Макар и да е погрешно, бих живял всеки ден, без да знам истината, за да я запазя до себе си.

— Вече няма значение — казва тя и съжалението от думите, което е изписано върху лицето й, е много повече, отколкото през последните няколко седмици. Приема го. И двамата можем да съжаляваме колкото си искаме, но се случи прекалено много, за да можем да го върнем обратно. С някои неща просто трябва да се научиш да живееш. И двамата се сблъскахме с този урок преди много време.

— Ще пребия до смърт Кевин Ленърд — казвам накрая аз, защото мога да го направя, макар че съвсем не е достатъчно.

— Недей — в гласа й има решителност.

— Защо да не го направя?

— Това не е достатъчно добра причина.

— Ти си единствената добра причина — може да не ми е позволено да я обичам, но това не означава, че ще оставя някой да я наранява. Може би това е иронията, понеже аз съм този, който я нарани най-силно тази нощ.

— Не искам да съм причината за това. Свърши и искам да го забравя.

— Как може да приемаш всичко толкова лесно? Можеше да те изнасили, а ти се държиш, сякаш нищо не се е случило.

— Нищо не се случи. Повярвай ми, виждала съм по-лошо. — Тя свива рамене и това е влудяващо.

— По-лошо от това да бъдеш изнасилена — поглеждам я аз невярващо.

— По-лошо от това почти да бъдеш изнасилена.

Прокарвам ръка по лицето си с чувство на неудовлетвореност.

— Достатъчно със загадките, Слънчице! Писна ми от това! Писна ми! — Отново изгубих. Откакто познавам това момиче, съм крещял повече, отколкото през последните десет години, и изглежда, не мога да спра. — През цялото време казваш такива неща, които нямат абсолютно никакъв смисъл. Сякаш искаш да знам нещо, но не желаеш да ми кажеш какво, така че аз просто трябва да взема произволни улики и сам да разбера. Познай какво? Не мога. Не мога да разбера. Не мога да разбера теб и вече ми писна да се опитвам.

Предполагам, че не трябва да чакаме до утре, за да съсипем отново всичко. Случва се точно в момента.

Заравям ръце в косата си и не мога да спра да се разхождам в стаята, защото имам толкова насъбрана агресия и не знам къде да я изразходвам. Сега разбирам тичането. Мисля, че точно сега мога да избягам от тази стая и да не спра с километри. Поемам си дъх и започвам отново, защото също така не мога да спра да говоря.

— Всичко, което знам, е, че нещо ти се е случило, или по-скоро някой, който е прецакал ръката ти и в процеса е свършил работа и с останалата част от теб, и аз не мога да го поправя.

— Никой не те е молил — думите са горчиви и жестоки. Очите й са диви. — Всеки иска да ме поправи: родителите ми, брат ми, терапевтите ми. Предполагаше се, че ти ще си човекът, който няма да иска да го направи.

Сега и двамата сме вбесени. И двамата сме ядосани и по някаква причина това е облекчение. Това ме кара да се чувствам сякаш може би не съм единственият в стаята.

— Не искам да поправям теб. Искам да поправя това — разпервам ръце, но не знам към кого да ги насоча. Към нея? Към мен? Към целия прецакан свят.

— Каква е разликата?

Каква е разликата? Не знам. Може би няма такава. Може би искам да поправя нея. Грешно ли е, ако го направя? Прави ли ме това задника в този сценарий?

— Не знам — отговарям аз, защото това е единственото нещо, с което съм наясно. Сядам обратно на масата и заравям глава в ръцете си.

Емоциите в тази стая подскачат навсякъде и аз не мога да се справя. Часът е след четири сутринта и се чувствам сякаш цялото ми тяло е изцедено и аз просто съм свършен.

— Мислех, че нещо с теб също не е наред — гласът й е по-спокоен и тя звучи извинително, сякаш си мисли, че ме обижда. Но не го прави. — Мислех си, че няма да ти пука, че съм повредена, защото просто ще разбереш какво е. Представях си, че ако не ти задавам въпроси и ти няма да го правиш, че ще можем просто да се преструваме, че не ни интересува какво се е случило преди. Предполагам, че не стана по този начин. — Слънчице почти свива рамене, сякаш е била наясно с това през цялото време, но най-накрая се е примирила с него. — Просто исках един човек, който ще погледне към мен и няма да поиска да види някой друг.

— Кой те гледа по този начин? — вдигам главата си нагоре и свалям ръцете си, за да мога да наблюдавам лицето й, и не мога да си представя, че някой би пожелал да види друг, освен нея.

— Всеки, който ме обича.

— Кого искат да видят?

— Едно мъртво момиче.