Катя Милей
Морето на спокойствието (50)

Глава 49

Джош

— Какво, по дяволите, Дрю? Два през нощта е — поглеждам към колата му на алеята и тя е празна. Първоначално заподозрях, че е довел отново тук Слънчице, защото е пияна, но няма никой в колата. — Вече си закарал Настя? — питам, докато той ме следва в гостната.

Да й казвам Настя звучи грешно, но вече не се чувствам правилно, когато я наричам гласно Слънчице.

— Тя си е вкъщи.

— Тогава какво става. Не се ли предполага, че трябва да си се прибрал преди час? — все още не разбирам защо е тук.

— Сара ме покрива.

Става ми зле, защото Дрю отмества поглед, сякаш не иска да ми каже нещо и това ме ядосва, понеже съм сигурен, че е свързано с Настя и тя пак се е насвяткала на едно от партитата, на които той я кара да ходи. Когато отново ме поглежда, вече съм доста убеден, че греша.

Всичко, което виждам изписано на лицето му, не е нормално. Видът му в момента е толкова изпразнен от всичко, което свързвам с Дрю и това внезапно ме събужда.

— Защо? Какво се случи? — Не ми отговаря и трябва да го попитам отново. — Какво се случи, Дрю? — настоявам аз.

— Наистина не знам. — Очите му са зачервени и той изглежда ужасно.

— След секунда ще съм в колата и ще потегля, ако не започнеш да ми даваш отговори, които имат някакъв смисъл.

— Нищо от това няма смисъл, Джош. — Дрю се променя — от сразен се превръща в ядосан и когато поглежда към мен, си мисля, че не говори само за Слънчице.

— Звучиш като нея с тези загадъчни глупости. Тя добре ли е?

— Каза, че е. Лицето й е бъркотия, но изглежда добре.

— Какво се е случило с лицето й? — изричам думите бавно, а гласът ми излиза по-нисък, отколкото очаквах.

— Кевин Ленърд.

— Кевин Ленърд. — Чувствам се сякаш размазвам лицето на Дрю в стената поне докато не се добера до Кевин Ленърд, а дори все още не знам какво се е случило. — Какво й е направил? — изричам думите насила. Боря се да контролирам гнева си достатъчно дълго, за да разбера какво става, но не знам колко още мога да издържа.

— Не знам. Ударил я е. Мисля, че се е опитал да я съблече. Тя наистина не ми каза нищо. — Дрю отново прокарва ръце през косата си и забелязвам, че кокалчетата му кървят и ризата му е изцапана с кръв.

— Първо, как така се е озовала сама с него? Не беше ли с нея през цялото време? Нали за това я убеждаваш да ходи с теб?

Дрю изучава разранените кокалчета на дясната си ръка, но не отговаря.

— Къде, по дяволите, си бил ти? Влачиш я по тези партита, напиваш я и след това я оставяш сама? — Сигурен съм, че обвинението е ясно.

Главата му отскача назад и всичко в него заема отбранителна позиция.

— Тя не е безпомощна, Джош. В случай че не си забелязал, прави каквото си поиска. Не я влача никъде и не съм я напивал след първата нощ. Сега се напива сама. — Той се опитва да се оправдае пред себе си, но мога да кажа, че не се получава.

— Мрази да е сама на тези места. Не би се отдалечила от теб.

— Не го направи. — Вина. Той я е зарязал. — Писала ми е, но не съм чул телефона си. Качила се е горе, където беше тихо, за да ти се обади да я прибереш. Когато стигнах там, тя лежеше на пода, а той беше отгоре й. — Казва ми, че лицето й кървяло и било наранено и когато стига до частта с бельото около глезените й, не може да продължи да говори, защото се опитва да не заплаче. И ако аз не бях толкова отвратен от всеки на този свят, може би сега също щях да плача.

— Оставил си я сам. — Искам да го убия. Искам да го обвинявам, за да не се налага да обвинявам себе си. Дори не мога да мисля за телефонното обаждане.

— Да, Джош! Точно това направих. Изнудих я да дойде с мен и след това я зарязах сама, защото съм егоист и това правя аз. Мислиш си, че не знам? Довери ми се, знам. Няма нужда да ми напомняш, че съм никаквец. Всичко от тази шибана нощ ми го напомня — лицето й и кръвта… — Дрю отново заравя ръка в косата си, когато гласът му пресеква за пореден път и наистина се надявам да не се срине, защото не мога да гледам това. Не и след всичко останало. Защото точно сега аз също виждам лицето й и кръвта и не искам и аз да изгубя самообладание. — Просто ми се довери — добавя той. — Знам. Окей? Знам.

Дрю се обляга на кухненския плот, а аз на стената срещу него. Нито един от нас не проговаря сякаш от час, но вероятно е по-малко от минута.

— Тя не ти ли каза нищо?

— Наистина не — поклаща уморено глава той. — Шибаната част е, че дори не изглеждаше изненадана. Сякаш просто го е очаквала.

— Защо не я доведе тук? — питам аз.

— Направих го. — Той изравнява очите си с моите и млъква, за да го проумея, защото след шока да узная какво се е случило със Слънчице, аз напълно забравям какво правех, докато тя е била сама в една спалня с Кевин Ленърд. — Помисли реално, Джош. Дойдохме направо в дома ти преди около два часа. Гаражът беше затворен, а светлините изгасени, затова помислих, че си заспал и използвах моя ключ. Влязохме в къщата и познай какво чухме.

— Тя влезе с теб?

Не е въпрос. Това е ръчна граната.

— Мислех си, че да те види, е единственото нещо, което ще й помогне. — Гласът му е пропит с горчив сарказъм и в този момент не съм сигурен кой от двама ни презира повече.

— Какво каза тя? — питам аз, но тихо, защото наистина не искам да знам.

Всичко, за което мисля от деня, в който Настя си тръгна от тук, е кога ще се върне обратно. И тази нощ тя го направи.

— Нищо. Не ми е казала и една дума, откакто влязохме в къщата ти.

— Трябва да я видя.

Не искам да я виждам. Не желая да се изправя пред факта, че тя знае какво направих. Не искам да се изправя пред факта, че аз знам какво направих. Но имам нужда да я видя. Трябва да се уверя, че все още е тук и е добре, дори и ако ме мрази. Болката, която ми причини, ме уби, но мога да преживея омразата й.

— Не.

— Не?

— Не. — Нетърпящо възражение не.

— Кой, по дяволите, си ти, за да ми казваш, че не мога да я видя?

— Кой, по дяволите, си ти, за да казваш, че можеш да я видиш?

— Какво се предполага, че означава това?

— Означава, че тя изглеждаше ужасно, когато влязохме в къщата ти, но изглеждаше по-зле, когато излязохме.

Чувствам се зле. Не образно зле, а зле, сякаш мога да повърна точно в момента. Лицето ми трябва да му е казало нещо, защото тонът му губи малко от остротата си. Или може би просто е уморен от цялата тази гадна нощ.

— Джош, дори и да мислех, че е редно, което не мисля, защото точно сега ти се държиш като мен и не те харесвам особено. Но дори, ако кажа, че можеш да я видиш, не зависи от мен.

— Тя няма да се види с мен.

— Не, няма — потвърждава Дрю. Не ми предлага надежда и за пръв път тази вечер се чувствам благодарен. — Ще ми кажеш ли изобщо какво се случи между вас двамата? — Не е спрял да ме пита.

— Не.

— Хубаво. Ще ми кажеш ли какво правеше, чукайки Лий? — тонът му е студен, колкото и изражението му.

— Чукам Лий в продължение на години.

Вярно е. Като втора природа е. Технически, нищо от стореното от мен тази вечер не е грешно. Не съм се възползвал от никого. Не съм изневерил. Не съм оставил Настя сама с пиян задник. Мога да изкажа всички аргументи, които искам на Дрю, на Слънчице, на себе си, но макар да знам как всъщност „не съм сгрешил“, това не ме кара да се чувствам по-малко никаквец.

Дори не мога да ви кажа защо го направих. Заради същата причина, поради която го направих първия път и всеки следващ след това. Беше удобно и ме накара да се чувствам нормално. Лий се появи, влезе и каза здрасти и както обикновено беше най-лесното, най-естественото нещо на света. Седна на дивана и гледахме телевизия, докато не се наведе и ме целуна и аз й позволих, защото вече нямаше цена, която да платя, или избор, който да направя. Слънчице беше направила този избор вместо мен.

Лий вдигна ръката ми и ме поведе към стаята ми и аз я последвах. Просто исках за една нощ да се преструвам, че няма някой, който ми липсва.

— Не я обичаш.

Това е обвинение и ако имаше някакъв хумор в тази ситуация, бих се засмял, защото нямам представа как Дрю Лейтън изрича думите с открито лице.

Искам да го ударя за това и за толкова много други неща, но част от мен знае, че не се нуждая от още нещо, за което да съм ядосан на себе си тази вечер. Може би трябва да го ударя, за да ми отвърне, защото това заслужавам. Искам той да ме удари. Желая да удря лицето ми, така че да не се налага да чувствам нещо различно, освен болка. Другото е толкова по-лошо.

Отивам в другия края на стаята, за да оставя някаква дистанция помежду ни, но той ме следва, отпуска се на дивана и въздъхва сякаш това е най-дългата нощ в живота му. И аз знам, че вероятно е така, но не разполагам със съчувствие, което да му предложа.

— Дрю, това наистина не са новини. Защо просто не изречеш глупостите, които искаш да кажеш, и след това да се разкараш?

— Ти я обичаш.

— Мисля, че тъкмо установихме, че не е така.

— Не Лий. Настя. Обичаш Настя.

Мразя тази дума, звучи толкова грешно, когато идва от устата на Дрю. Дрю, който прави кариера като се подиграва на любовта, който съсипва момичетата само защото се надяват да я получат. Дрю, който няма право да ме съди, но седи на дивана ми с крака, качени върху масичката ми за кафе, и прави точно това. И все пак не отричам твърдението му. Трябва да го отрека, да отричам цяла нощ, докато не убедя дори себе си, че не би могло да е вярно. Не може наистина да съм толкова саморазрушителен, че да се влюбя в което и да е момиче, още по-малко в момиче, което е разкъсано на хиляди парчета и ще ме напусне веднага щом се събере цяла отново. Но предполагам, че способността ми да мисля рационално ме е напуснала, защото изобщо не го отричам. Късно е. Уморен съм, уплашен и наранен и толкова невероятно съжаляващ, че тази вечер не мога повече да мисля правилно.

— Тя не го знае — изричам накрая, поглеждайки към Дрю, сякаш това може да бъде извинение за поведението ми.

Като че ли може да направи нещо от това по-малко ужасно. Думите имат вкус на съжаление, което ме изпълва и прелива през устата ми.

— Джош — обръща се към мен Дрю и когато го прави, цялото неуважение и сарказъм, осъждането и снизхождението са изчезнали от гласа му и вече го мразя за следващото, което ще каже:

— Всички го знаят.