Катя Милей
Морето на спокойствието (45)

Глава 44

Настя

— Аз обичам да говоря, така че просто ще си представя разговора ни — казва Клей, докато ме рисува на задната си веранда след училище.

Усмихвам се и той ми се развиква да върна старото си изражение, което не е лесно, защото крясъците на Клей са дори по-смешни.

— Обикновено първо би задала всички гей въпроси, защото така обичат да правят хората — казва той, докато рисува, и не знам как може да се съсредоточи и върху двете неща едновременно.

Аз съм от типа хора, които вършат по едно нещо в даден момент и точно заради това ми е толкова трудно да си държа устата затворена. Мълчанието изисква сериозна доза самодисциплина. Защото, когато можеш да говориш, но просто не го правиш, част от ума ти непрестанно е заета в концентрация, за да се увери, че няма да си отвориш устата. Някои дни се питам дали не би било по-лесно, ако физически не можех да говоря, защото тогава нямаше да ми се налага да мисля за това постоянно.

— Първият въпрос постоянно е класиката: Винаги ли си знаел, че си гей? Този е добър — казва той, гледайки към мен, без реално да ме вижда. — Отговорът? Не знам. Не мисля, защото всъщност не знаех какво точно значи гей, докато не станах на около десет. Така че не съм сигурен. Когато го осъзнах, си го знаех и реално не съм се опитвал да разбера отговора, но хората винаги ми задават този въпрос.

Клей взима нещо подобно на сива, пихтиеста гумичка и я разтърква върху хартията.

— Следващият обикновено е Някога бил ли си с момиче и ако не, откъде си толкова сигурен, че си гей? Отговорът? Не казвам. Не е твоя работа. Следващият.

Оставя гумичката и поглежда картината, сякаш нещо не му харесва.

— После е онзи, на който нямам нищо против да отговоря. Родителите ти бяха ли вбесени? — Гумичката се връща. — Не особено. Не мисля, че бяха вбесени. Не са ми казали, ако е било така. Бяха ли разочаровани? Може би. Но и да са били, то не са го споделяли открито. Получих онази реч — Това може и да не е пътят, който бихме избрали за теб, но просто искаме да си щастлив. Класика. Мисля, че я има в някакъв сайт или нещо от този род, за да могат родителите просто да я разпечатат и прочетат, защото и двамата ми казаха абсолютно същото нещо, сякаш се бяха наговорили. Разделени са, откакто бях на две, та ми се наложи да направя цялото „излизане на светло“ два пъти. Мисля, че Джанис, жената на баща ми, малко се стъписа, но не ме интересуваше особено какво си мисли. А и оттогава се държи яко.

Дявол да го вземе, това момче може да говори. Не мисля, че си е поемал дъх дори веднъж. Чудя се дали трябва да се чувствам засрамена, че исках да му задам всеки един от тези въпроси и ако говорех, вероятно вече щях да съм го направила.

Сега Клей изглежда по-доволен от картината. Изражението му е спокойно. Когато е недоволен, лицето му се напряга и започва да усуква подгъва на ризата си. И аз прекарвам доста време да го съзерцавам. Нямам кой знае какво друго да правя.

— Но стига за мен. Нека поговорим за теб. С какво да започнем? Обзалагам, че при теб класиката е защо не говориш? Прав съм, нали? Но този ще го пропусна. Мисля, че има други далеч по-интересни въпроси, които да те питам.

Клей задава въпросите си. Много от тях. Но не получава отговори от мен, така че си измисля свои. Доставя му удоволствие да ми каже как светът свършва, защото Джош Бенет ми позволява да седя до него на обяд и е видян не само да води спонтанни разговори с хората, но и — възклицание — да се усмихва. И тази мисъл ме кара да се усмихна, на което Клей изглежда се радва.

Според него, ширещото се обяснение за нахлуването ми в Мъртвата зона Джош Бенет е, че вероятно вече съм мъртва. Това ме развеселява, защото те си мислят, че е забавно, докато според мен е донякъде вярно. Други хора пък са убедени, че съм част от някаква секта и му промивам мозъка. Тази теория ми е любимата. Трябва да я споделя с Джош.

— Поне няма да се налага да се притесняваш за тъпанара Итън след днешната случка — продължава Клей.

Поглеждам го объркана.

— Не си ли чула? — Очите му са ококорени, но не разбирам защо, тъй като той знае, че никой реално не говори с мен. — Този следобед Итън се разхождаше по коридора и се хвалеше, че си му духала в тоалетната.

Свивам рамене. Това не е нищо ново. Итън ръси подобни глупости постоянно, особено след като осъзна, че не го опровергавам. Единствените трима души, за които ме е грижа, знаят, че не е вярно, а и имам чувството, че всеки, който познава Итън, също го знае. Клей трябва да е видял, че не съм изненадана и става почти самодоволен от факта, че ще има възможността да ми разкаже останалата част от историята.

— Аха, хубаво, голяма работа, нали? Но този път го направи, докато Джош вървеше зад него. Беше страхотно. Двамата с Мишел се уредихме с места на първия ред. Джош прикова Итън към стената и Итън се направи на интересен с „Не ме е страх от теб, Бенет.“, а Джош му отвърна „Много добре. Това означава, че няма да побегнеш следващия път, в който ме видиш да се приближавам, защото, ако отново някога те чуя да изричаш името й, ще се погрижа да можеш и сам да си духаш оная работа.“ Най-якото е, че Джош дори не повиши тон. Гласът му беше съвсем равен, направо плашещо спокоен. После пусна Итън и се отдалечи сякаш нищо не се е случило. — Клей повдига вежди към мен. — Виждаш ли? Страхотно беше.

Не смятам, че е особено страхотно. Знам колко много Джош мрази да привлича внимание към себе си и ми се иска да не е мислел, че трябва да прави това заради мен.

Клей завършва картината и когато започва да разчиства, аз отивам да си взема нещата. На този етап вече съм изплатила дълга си за държането на вратата поне десетина пъти. Решавам, че сега той ми е длъжник. Когато е готов, изваждам от раницата си снимката, която вече дни наред държа в себе си и му я подавам. После грабвам лист хартия и химикал и го моля за това, което искам.