Катя Милей
Морето на спокойствието (39)

Глава 38

Настя

Името на първия ми терапевт беше Маги Рейнолдс. Тя говореше с мен така, както би го правила учителка от детската градина. Внимателно, търпеливо и със спокоен тон. Угоднически. Направо ме караше да искам да я зашлевя през лицето, а тогава не бях такъв тип човек. Не че сега съм, макар почти всеки, с когото говоря, да ме кара да поискам да го зашлевя през лицето.

Всеки път, когато я питах защо не мога да си спомня какво се е случило, тя отвръщаше, че това е нормално. Защото не е ли така с всичко? Твърдеше, че по този начин мозъкът ми ме предпазва от нещо, пред което все още не съм готова да се изправя. Че умът ми никога няма да ми причини повече стрес, отколкото мога да поема, и когато съм достатъчно силна, ще си спомня. Просто трябваше да сме търпеливи. Само дето е трудно да си търпелив, когато никой друг около теб не е.

Всички може и да бяха съгласни, че е нормално да забравя, но това не означаваше, че ще спрат да ме питат. Въпросът винаги беше един и същ — от полицията, от семейството ми, от терапевта ми. Спомняш ли си нещо? И отговорът винаги беше същият. Не. Не си спомням нищо. Нито дори малка частица от случилото се през онзи ден.

И тогава един ден, предполагам, умът ми реши, че съм готова, защото той беше денят, в който си спомних всичко и спрях окончателно да отговарям на въпросите. Мисля, че мозъкът ми вероятно беше преценил грешно колко силна съм всъщност, но не ми позволи да върна обратно спомените.

Не бях имала нито един кошмар преди паметта ми да се върне. Щом картината на онова, което се беше случило, се върна в главата ми, нямаше как да го пренебрегна. Стоварваше се върху мен с пълна сила нощ след нощ, сякаш си наваксваше за изгубеното време. Събуждах се потна и трепереща в състояние на припомнен ужас и не можех да кажа на никого защо.

Затова започнах да пиша. Излях всеки детайл от главата си на хартия, така че споменът да няма никаква власт над мен. Чувствах се като престъпник. Сякаш извършвах престъпление, като си мълча и всяка нощ очаквах кошмарите да ме разобличат, да ме предадат. Затова им отнех предимството. Изповядвах се всяка нощ в тетрадките. Думите бяха жертвата, която поднасях ежедневно в замяна на сън, лишен от кошмари. Те никога не ме предадоха.

* * *

За втора вечер тази седмица двамата с Джош сме се отправили към дома на семейство Лейтън за вечеря. Прекарахме тук и Деня на благодарността. Мисля, че и двамата щяхме да сме доволни да останем в неговата къща, да си поръчаме пица и да работим в гаража, като антисоциалните хора, които сме си всъщност, но на госпожа Лейтън не се отказваше. Поканата й не беше молба, а изискване. И събирането въобще не приличаше на неделна вечеря. Имаше баби и дядовци, и братовчеди, и лели, и чичовци, и случайни гости, като двама ни с Джош. През повечето време се крихме в стаята на Дрю, защото Джош мрази изненадващите прегръдки също толкова, колкото и аз, а тези хора обичаха да се прегръщат. Всички до един.

Когато седнахме на масата с порцелановите сервизи, украсата в средата и салфетките, сгънати във формата на лебеди, направих снимка с телефона си и я изпратих на майка ми, за да знае, че не бях сама. Не знам дали това я накара да се почувства по-добре. Може би видът на маса, отрупана с храна и наобиколена от нечие друго семейство, не беше точно този вид успокоение, което се опитвах да й вдъхна.

Като цяло не бяхме на училище тази седмица, така че, като се изключеше Деня на благодарността, разполагахме с последните девет дни, за да сглобяваме. Времето беше превъзходно и влажността ниска, така че излизах на алеята за довършителното лакиране. Най-накрая намерихме нещо, в което съм по-добра от Джош и него въобще не го бърка, защото единственото, което харесва по-малко и от шлифоването, е лакирането.

Като изключим дома на Дрю, не сме ходили никъде, освен до магазина и железарията. Работим по мебелите през по-голямата част на деня, прибираме се в три, за да получи Джош дозата си Военна болница, приготвяме вечеря, сглобяваме още малко, излизаме да потичаме и си лягаме. Седмицата беше идеална. Въобще не се радвам, че вече е неделя.

* * *

— Ред е на татко да избира музиката тази вечер.

Госпожа Лейтън държи в едната си ръка поднос с двойно изпечени картофи и кана с вода в другата.

— Не е ли Дрю на ред? — пита Сара, докато поставя последните прибори на масата.

— Добър опит. Дрю е следващата седмица. Сега съм аз.

Господин Лейтън се засмива зловещо, за да я подразни, и аз се усмихвам, защото ми напомня на нещо, което баща ми би направил. Той отваря шкаф, пълен с компактдискове и ги обхожда с поглед, преди да издърпа един и да включи стереото.

Отнема ми не повече от три ноти, за да разпозная сонатата на Хайдн, която е пуснал. Тя е същата, която знам наизуст. Която упражнявах да свиря поне хиляда пъти за прослушването онзи ден в училище. А вместо това, беше станала основна мелодия на убийството ми. Това слушаме на вечеря тази неделя. Саундтракът на моята смърт.

Не я бях чувала от онзи ден, от последния път, в който я изсвирих, преди да напусна дома си онзи следобед, откакто си я тананиках, докато вървях към училище. И сега не я чувам. И не правя нищо безнадеждно драматично, като да изпусна чиниите или да откача и да избягам от стаята. Вместо това спирам да дишам.

Вървя и си тананикам, и упражнявам всяка нота в главата си. Не се притеснявам, защото това е само запис и ако объркам нещо, мога да го повторя толкова пъти, колкото искам, докато не остана доволна. Ник Кериган ще го запише в кабинета по музика, а той ме харесва, така че ще остане толкова дълго, колкото имам нужда. Сам ми го каза. И аз го харесвам, така че това ме устройва. Проверявам ръцете си, защото искам да изглеждат добре и не искам ноктите ми да са счупени, и тогава пред мен се появява някакво момче. Усмихва се, но изглежда сбъркан. Сбъркан в очите. Ала аз се усмихвам и го поздравявам, и го подминавам. И тогава дланта му се озовава върху ръката ми и я стиска толкова силно, че ме заболява и аз се обръщам, но не успявам да кажа нищо, защото той ме удря в лицето и падам по лице на земята, а той ме влачи нанякъде. После вече не съм на земята, защото ме издърпва нагоре за косата. Казва, че аз съм виновна. Нарича ме руска курва и ми нарежда да се изправя, но не разбирам защо, тъй като ме поваля отново. Има кръв и мръсотия в устата ми и вече не помня как да крещя. Не помня дори как да дишам. Чудя се дали съм рускиня, но не мисля, че е така, и не знам защо това момче ме мрази. Толкова пъти ме е издърпвал грубо за косата, че е разкъсал част от скалпа ми и кръвта се стича в едното ми око, и вече не мога да виждам през него. Трябва да се е изморил да ме вдига на крака, защото просто ме оставя на земята и вместо това започва да ме рита. Не знам колко пъти в стомаха и гърдите. Няколко пъти и между краката. Мисля, че чувам ребрата ми да се пукат. Не знам колко дълго ме рита. Може би цяла вечност. Вече не чувствам нищо. Даже не ме боли. Все още мога да виждам през лявото си око. На земята, не мога да преценя колко далеч, е едно от перлените ми копчета. Слънчевата светлина се спуска върху него и изглежда така, сякаш мени цветовете си, и е толкова хубаво, и ми се иска да го задържа в ръцете си. Ако го достигна, всичко ще е наред. Мисля, че той продължава да ме рита и ръката ми се пресяга за копчето, но не мога да стигна до него. Всичко спира, освен дишането му. Виждам ботушите му до дланта си. После не мога да видя нищо повече, защото всичко е черно и не усещам тялото си. Последното, което чувам, е пукотът на костите в ръката ми, които биват строшени и тогава вече нищо не съществува.

— Настя?

— Настя?

Не познавам това име.

Когато отварям очи, мога да виждам отново. Лежа върху канапето от бял брокат на Дрю Лейтън и никъде няма кръв, и нищо не ме боли, освен собствената ми душа. Мога да видя масичката за кафе, която Джош Бенет направи. Мога да видя Джош Бенет да седи на земята до дивана, да държи ръката ми и да се взира в мен. Мога да видя въпросите, които не ми задава. Всички наоколо имат вид на изплашени, дори Сара и се чудя дали и аз изглеждам така. Защото нямам никаква представа какво се случи току-що.

Госпожа Лейтън ме кара да пия вода, макар да се опитвам да й откажа, защото не съм дехидратирана, а изплашена. Явно съм спряла да дишам достатъчно дълго, че да припадна, и тя иска да се обади на леля ми. Поклащам глава и поглеждам към Джош, умолявайки го с всяко „моля те“, което успявам да извикам в очите си. Той казва, че ще ме закара у дома и аз се надявам да говори за собствения си дом, защото там искам да бъда, макар да не ми харесва изражението върху лицето му. Онова изражение, което хората придобиват, когато се страхуват, че дори една грешна дума ще те прекърши. Но след като не се прекърших преди това, съм дяволски сигурна, че няма да го направя, докато лежа върху бялото брокатено канапе в къщата на Дрю Лейтън.

Всеки ден, от почти две години насам, си спомням какво ми се случи. Виждала съм го в кошмари. Описвала съм го в тетрадки всяка нощ в продължение на стотици дни. Но никога не го бях изживявала отново досега. Знам, че съм в безопасност тук. Но също така познавам и вкуса на мръсотия и кръв в устата си.

* * *

Отново спя в дома на Джош, защото в един момент това се превърна в ежедневие. Колкото повече време прекарвам там, толкова повече мразя да оставам сама в къщата на Марго. Грижа се тя винаги да знае къде съм и макар да не й харесва, мисля, че разбира, или може би просто имам нужда да вярвам, че е така. Чувствам се повече у дома у Джош, отколкото където и да било другаде на света, а точно сега се нуждая от дом.

Налага ми се да се крия в банята, за да напиша своите три и половина страници, макар тази вечер да имам усещането, че вече съм го направила. Въпреки това ги пиша отново и после плъзгам тетрадката в раницата си, зад учебника по тригонометрия, сякаш е домашно.

— Недей — казвам, когато се покатервам в леглото в тъмното, защото дори и в катраненочерната тишина мога да видя, чуя и усетя въпросите, които ме обгръщат.

— Някой ден ще трябва да ми кажеш — отвръща той тихо, сякаш някой в къщата може да ни чуе.

— Но не трябва да го правя тази вечер — прошепвам в отговор.

Джош хваща лявата ми ръка все едно знае, че тя крие всичките ми тайни и си мисли, че може би ще ги узнае само като я държи.

— Беше будна, но сякаш дори не беше там. — Придърпва ме към себе си и целува белега на челото ми, обгърнал плътно ръка около мен, придърпвайки главата ми върху гърдите си и притискайки тялото ми към неговото. — Изкара ми акъла, а дори няма да ми кажеш защо се случи.

Трябва да му кажа нещо, затова изричам единственото, което знам, че е истина.

— Понякога просто забравям как да дишам.