Катя Милей
Морето на спокойствието (33)

Глава 32

Настя

Не престанах да говоря веднага. Говорих точно до момента, в който си спомних всичко, което се бе случило, около година по-късно. Това беше денят, в който замлъкнах. Не беше шега или тактика. Не беше психосоматично. Беше избор. И аз го направих.

Внезапно осъзнах, че знам отговорите. Имам отговорите на всички въпроси, но не исках да ги изрека. Не желаех да ги пусна в света и да ги направя реални; не исках да призная, че такива неща се случват и че се случват на мен. Така че избрах мълчанието и всичко, което идва с него, защото не бях достатъчно добър лъжец, за да говоря.

Винаги съм планирала да призная истината. Просто исках да си дам малко време. Шанс да открия правилните неща, които да кажа и куража да ги изрека. Не съм полагала обет за мълчание. Не съм изключила внезапно звука. Просто нямах нужните думи. Все още ги нямам. Никога не ги намерих.

* * *

Не усещам никаква разлика, когато се будя на осемнадесетия си рожден ден. Не се чувствам по-стара или зряла, или свободна. Чувствам се неспособна, ако не друго, защото знам, че би трябвало да съм на осемнадесет, а това не е нещо, което съм. Братът на баща ми, чичо Джим, наистина се беше отчаял, когато бях на четиринадесет и дойде да живее с нас за известно време, за да се „съвземе“. Майка ми каза, че понякога просто се случва, когато някой остарее. Обезсърчително е, минал е половината ти живот и осъзнаваш, че не си направил нещата, което си искал, или не си станал онова, което си мислил, че трябва да бъдеш. Чудя се дали е особен вид обезсърчение, когато стигнеш до това място на осемнадесет.

Колата на Марго не е в гаража, когато се прибирам от училище. Обикновено спи по това време или в леглото, или на шезлонг до басейна. Знам, че си осигури свободна нощ, защото леля ми обича рождените дни и беше по-ентусиазирана за този от мен.

Събувам обувките си и хвърлям раницата на леглото и едва се отправям към кухнята, когато се звъни на вратата. Застанали от другата й страна са Марго, майка ми, баща ми, Ашър и Адисън. Майка ми държи торта и усмивката й леко увяхва, преди да се съвземе. Аз съм в коридора, с училищните си дрехи и грим. Майка ми никога не ме е виждала така. Била е свидетел на части от това, но не и на пълния ефект наведнъж, и мисля, че е малко поразена. Марго изглежда като себе си, брат ми има вид на примирен, баща ми едва поглежда, а Адисън не знае какво е било преди. Предполагам, че се чуди какво прави тук също толкова, колкото и аз.

В коридора извикват: Изненада! Честит рожден ден!, така че аз се отмествам от пътя и те влизат… торта, подаръци, всичко. Родителите ми предлагат да отидем в ресторант, но аз не искам да излизам. Часът е три и половина и има прекалено голям шанс да се натъкнем на хора от училище, така че Марго поръчва пица и слага тортата в хладилника, докато всички се отпускат във всекидневната, за да чакат храната.

— Вероятно все още можем да ти вземем билет, ако искаш да дойдеш с нас за Деня на благодарността — подхвърля майка ми.

Отне й точно четиридесет и три секунди от момента, в който влезе в къщата, за да повдигне въпроса.

— Къщата е страхотна. Трябва да я видиш, Ем. Три камини. Балкон. Джакузи.

Лицето на Адисън порозовява и брат ми я поглежда извинително. Споменаването на джакузито пред родителите е наистина аматьорски ход.

— Ти също можеш да доведеш някой, ако искаш. — Това се чува отляво. Иска ми се да престане да се опитва. Надеждата на майка ми е оръжие. Виждам Марго да ме наблюдава от кухнята. Чудя се какво, ако изобщо го е направила, им е казала за извънучилищните ми занимания. — Марго спомена, че ходиш на вечеря в семейството на едно момче всяка неделя. Как му беше името? — обръща се тя към Марго.

— Дрю Лейтън.

Марго все още гледа към мен. Не споменава за Джош Бенет и се чудя защо е запазила това за себе си, но им е казала за Дрю.

— Дрю — повтаря майка ми. — Точно така. Защо не му звъннеш сега? Може да празнува с нас. Ще се радваме да се запознаем. От училище ли го познаваш?

Кимам.

— Заедно са в класа по дебати — отговаря Марго вместо мен.

— Адисън ходи на дебати — намесва се Ашър и вероятно можем да обърнем разговора към нея, защото Дрю Лейтън е прекалено близо до Джош Бенет, а семейството ми изобщо няма да се доближава до него.

— Дебат и Дрю Лейтън? — Това е първият път, в който чувам гласа на Адисън. Мек и женствен като нея. Тя седи до Ашър, държи го за ръка и това някак си ме ядосва. — Познавам го! Той е — спира, преди да продължи, и аз й се усмихвам. Не мога да се въздържа. И двете знаем какво имаше намерение да каже. — Наистина е добър в дебатите. Всички го познават.

— Наистина? — Ашър поглежда към нея със съмнение и после отново към мен, и знам, че планира да открие истината за това по-късно.

Аз кимам, а тя потиска собствената си усмивка и продължава в по-подходяща посока.

— Стана трети в щата миналата година и всички знаят, че е най-голямата заплаха в импровизацията и ЛД^[1]. Никой не иска да излезе срещу него тази година.

Адисън звучи почти почтително. Разбираемо е, когато си виждал как Дрю дебатира, а тя очевидно е, или поне е достатъчно наясно за това. Почти съм горда да чуя как някой говори за Дрю по начин, по който трябва да се споменава, но хората рядко го правят. Усещам се, че наистина й се усмихвам и може би все пак не съм толкова ядосана, че държи ръката на брат ми.

Ядем пица, всички са отпуснати и осъзнавам, че семейството ми ми липсва и се чудя, дали все пак не съм преувеличила всичко. Може би не беше толкова принудително и неловко. И тогава отново, може би не е неловко, защото в момента наблюдавам отстрани. Може би моят рожден ден е онова, което ги е довело дотук, но те са в стихията си, а аз само гледам. Дори Адисън е на мястото си в тази картина със семейството ми. Аз съм външното лице.

Ашър заговаря за училище, бейзбол и завръщане у дома. Марго говори за недостига на медицински сестри на работа и как графикът започва малко да я мъчи. Баща ми не говори много. Просто постоянно поглежда към мен и се опитвам да се досетя как изглеждам в очите му, но те не ми говорят нищо и се чудя дали не са само отражение на моите собствени. От деня, в който му казах да спре да ме нарича Мили и след това спрях да му казвам каквото и да е, има много малко между нас. Майка ми все още се опитва, но баща ми загуби надежда. Може би той е умният. Макар че това не ме кара да се чувствам по-добре. Баща ми се е затворил в себе си и това е по-лошо от всеки гняв или разочарование, което може да насочи към мен. Мъжът, който беше източник на всичките ми усмивки, сега не може да предизвика дори една за себе си. Аз съм толкова страхлива и измамна, и убих духа му. Има нещо в знанието, че съм разбила сърцето на баща си, което ме кара да се мразя малко повече, отколкото вече се ненавиждам.

Приключваме с вечерята, но изядохме толкова много пица, че никой не може все още дори да си помисли за торта. Освен може би аз. Винаги мога да си мисля за торта.

Майка ми и Марго преместват купчина с подаръци от плота на масата пред мен. Има прекалено много, но ми се иска да нямаше изобщо, защото не желая да се чувствам благодарна, а и няма нищо, от което да се нуждая, и те, така или иначе, да успеят да ми дадат.

Отварям всички и се чувствам като под микроскоп, където всяко лицево изражение бива изучавано и това ме кара да искам да крещя, но не го правя. Така че просто го преглъщам сякаш е мръсотия и кръв.

Последният подарък е най-малката кутия и знам, че трябваше да съм изплашена от загриженото изражение върху лицето на майка ми. Или може би лицето на баща ми разказва истинската история, защото той изглежда сякаш мисли, че това е наистина лоша идея и вероятно го е казал на майка ми стотици пъти. Разкъсвам хартията и хващам чисто нов, скъп айфон.

Майка ми започва да възхвалява качествата на телефона, сякаш не знам всичко, което може да прави, например, да разкрива точното ми местонахождение във всеки момент. Нямам нужда да слушам сладкодумието на продавач, но се връщам обратно в стаята, когато чувам черешката.

— Може да задържиш телефона и ние ще плащаме сметките. Единственото условие е да се обаждаш и да говориш с нас поне веднъж на седмица.

Усмихвам се. Не мога да се спра. Допреди две и половина минути се наслаждавах искрено на този ден. Всъщност се наказвах за това, че се бях разстроила, когато те пристигнаха и си позволих да мисля, че може би това ще бъде повратната точка. Но не е. Засада е.

Семейството ми взе рождения ми ден и го превърна в интервенция. Един след друг ми обясняват как поведението ми ги наранява. Разбрах с големи детайли как моята неспособност да говоря засяга всеки и всички от семейството ми. Слушах ги всички. Не са ме вързали за стола, та да не мога да избягам или да осигуря помощта на обективна трета страна, която да извиква достатъчно вина у нас, докато държи всички ни концентрирани върху текущия проблем. Мен. Няма причина да стоя тук и да слушам това, но го правя, докато всеки от тях се изкаже, с изключение на Адисън. Тя просто изглежда неудобно. Мисля си, че нея също са я подмамили и прилъгали, с цялата идея за рожденото парти. Момичето изглежда сякаш иска да избяга също толкова, колкото и аз, и някак си изпитвам съжаление заради нея. Чудя се дали можем да избягаме заедно.

Когато всички приключиха, се усмихвам. Обичам ги и те ме обичат, и всички знаем това. Прегръщам брат ми. Кимам на Адисън и Марго. Целувам майка ми и баща ми по бузата. Оставям невероятния си айфон на масата и излизам през вратата.

Фотоапаратът на майка ми все още стои на плота недокоснат. Не засне и една снимка.

* * *

Влизам в гаража на Джош и се покатервам на работния плот, кръстосвайки глезени. Джош иска да положи още един слой, за да приключи със стола ми, така че точно сега е извън линия. Мислех си, че изглежда добре, но той продължаваше да посочва защо това не е така, докато не се предадох и не го оставих да го направи.

— Майка ми превърна рождения ми ден в интервенция — казвам аз.

В момента, в който това излиза от устата ми, се свивам и осъзнавам, че вероятно е доста гадно да се оплакваш от родителите си пред някой, който няма такива. Все едно да се оплакваш, че обувките ти са прекалено тесни, на някой, който ходи бос по счупени стъкла.

Такава е иронията между мен и Джош и ме засрамва всеки път, когато си помисля за това. Той няма семейство. Никой, който да го обича. Аз съм заобиколена от любов и не я искам. Ядосана съм на всичко, за което той би благодарил на бог, и ако имам нужда от още доказателства, че нямам душа, ето ги.

— Кога е бил рожденият ти ден? — поглежда той към мен.

— Днес.

— Честит рожден ден.

Джош се усмихва, но е тъжно.

— Да.

— Не ми каза — продължава той и отива да изключи бормашината от контакта, преди да се върне.

— Хората, който се разхождат наоколо и рекламират рождения си ден, са задници. Това е факт. Можеш да го провериш в Уикипедия.

— И какво, интервенция? — накланя глава той.

— Дам.

— Не бях наясно с проблемите ти с наркотиците. Трябва ли да скрия среброто?

— Мисля, че е в безопасност.

— Тежко пиянство?

— Не. Но може да се молиш да е различно.

— Истина. Бил съм свидетел на грозната страна на пиянството ти и се надявам никога да не я видя пак. — Той се приближава и сяда на плота до мен. Достатъчно близо, че кракът му да докосва моя и това е удовлетворяващо. — Така че каква в била интервенцията?

— Тишина — когато отговарям Джош ме поглежда скептично. — Искат от мен да говоря.

— Ако прекарваше всяка нощ в гаража им, тогава можеше и да размислят.

— Задник.

— Ето го моето Слънчице — казва той и подритва крака ми.

— Подариха ми айфон с условието да се обаждам и да говоря с тях поне веднъж седмично.

Събирам дървените стърготини на купчинка до крака ми и правя дупка в нея, така че да изглежда като вулкан.

— Не това, което искаш, а?

— Надявах се на импланти.

Той кимва замислено.

— Винаги е полезно в търсенето на работа след колежа.

Седим за минута, без да говорим. Краката ми се люлеят инстинктивно и той се протяга и ги спира с длан, но не казва нищо и тогава най-накрая…

— Поне тортата беше ли хубава?

Джош знае къде лежи сърцето ми.

— Не успях дори да стигна до нея.

— Това е истинска трагедия. Забрави за интервенцията.

— Така или иначе не съм гладна.

— Не говоря за тортата — отвръща той, взема ръката ми и ме издърпва от плота, преди да успея да протестирам. — Говоря за желанието.

Кара ме да изчакам, докато отива в къщата и няколко минути по-късно пътуваме в пикапа му с червена пластмасова плажна кофичка, пълна с монети, на седалката между нас.

Дори още не е тъмно, когато паркира пред открития търговски център. Кофичката с монети е толкова пълна, че трябва да се постарае да я извади от пикапа, без да ги разпилее. Хваща дръжката с една ръка и плъзга другата под нея за опора, за да не се счупи и затръшва вратата с крака си.

Слънцето тъкмо започва да залязва и светлините на площада са включени. Това е едно от онези класни места с магазини, в които никой истински човек не пазарува, и ресторанти с прекалено скъпа храна, която така или иначе не искате да ядете. Но фонтанът е удивителен. Точно в средата на цялата тази неискреност, той е дори още по-претенциозно впечатляващ. На всеки няколко минути моделът на изливане се променя и светлината отдолу се сменя. Има пешеходна пътека, която образува мост през него и пръските от фонтана оформят арка над нея, разделят се на две от всяка страна, така че да може да минеш, без да се намокриш. Изглежда като магия, а аз съм малко момиче. Иска ми се да носех фотоапарата на майка ми.

Следвам Джош по средата на пешеходната пътека, където той спира и проклина под носа си монетите, когато ги полага долу в краката си. Фонтанът ни закрива и не мисля, че някой от училище ще бъде тук така или иначе, но все пак се притеснявам да бъда видяна, или още по-проблематично, да бъда чута на обществено място. Това е една от причините да не излизам никъде, но не е единствената.

— Давай — казва той.

— Какво?

— Желания. Получаваш само едно с тортата, и то само след като издухаш всички свещички, което е малко гадно, защото това е твоят рожден ден и не трябва да има случайност в желанието. Монетите са много по-сигурни и може да има толкова, колкото си пожелаеш.

Поглеждам надолу към купчината.

— Не мисля, че мога да измисля толкова много неща, които да си пожелая.

Има едно-единствено нещо, което наистина искам.

— Със сигурност можеш. Лесно е. Гледай. — Джош се навежда и загребва цяла шепа с монети с лявата си ръка и хваща една с дясната. Мисли за секунда и я хвърля във фонтана. — Виждаш ли? Дори нямаш нужда от добър прицел.

Той се обръща към мен с очакване.

— Ето — мога да помириша дървените стърготини върху него, когато взема лявата ми длан и изсипва шепа монети в нея. Ръката ми затреперва и той я закрепва със своята за миг, преди да я пусне. — Твой ред е.

Поглеждам към монетите и обратно към фонтана и се чудя дали има такова нещо като магия, или чудеса. Джош ме наблюдава, докато си пожелавам същото, което винаги си пожелавам. Това, което никога няма да се случи, но аз все пак си го пожелавам, така че може би не съм се отказала. Хвърлям монетата във въздуха и наблюдавам как пада във водата, докато светлините отдолу се сменят от розово на лилаво.

— Какво си пожела?

— Не мога да ти кажа! — отвръщам аз с възмущение.

— Защо не?

— Защото няма да се сбъдне.

Наистина ли трябва да кажа това? Почти съм сигурна, че е даденост в ситуацията с желанията.

— Глупости.

— Това е правило — настоявам.

— Това е правило единствено с тортите за рожден ден и падащи звезди, не за монети във фонтани.

— Кой го казва? — питам аз и звуча като първокласничка.

— Майка ми.

Това бързо ме кара да млъкна. Гледам към монетите и фонтана и навсякъде другаде, но не към него, защото не искам да го изплаша и се надявам, че ще каже нещо друго. И тогава той го прави, но на мен ми се приисква да не беше.

— В крайна сметка се съмнявам, че много от желанията й действително са се сбъднали, така че може би не е знаела за какво говори.

За миг виждам осемгодишното момче, загледано в телевизионно шоу, докато чака майка му да се прибере у дома.

— Може би просто си е пожелала грешното нещо — казвам тихо.

— Може би.

— Говориш за майка си повече, отколкото за баща си.

— Татко беше около мен по-дълго. Спомням си го. Помня какъв беше. Забравил съм почти всичко за майка ми, така че се опитвам да мисля повече за нея. В противен случай се страхувам, че един ден ще се събудя и няма да си я спомням изобщо. — Той хвърля монета във фонтана и я гледа как потъва. — Ако сега ме попиташ за сестра ми, единствената дума, която мога да кажа, е досадна. Спомням си, че ми досаждаше до смърт и това е всичко. Ако нямах снимки, не мисля, че дори ще мога да ти опиша как изглеждаше. — Поглежда към мен. — Твой ред е.

Не съм сигурна дали има предвид желанията, или признанията, но продължавам с монетите. Дори не си пожелавам нещо. Просто хвърлям една.

— Съжалявам.

Най-лесната и празна дума, която може да се каже и аз я изричам.

— Защото не помня майка си, или защото попита?

— И двете. Но най-вече, защото попитах.

— Никой никога не е питал. Сякаш си мислят, че ми правят услуга. Като че ли, ако не го извадят на показ, няма да мисля за това. Никога не спирам да мисля за това. Само защото не говоря за това, не означава, че съм забравил. Не говоря за това, защото никой не пита. — Той спира и отново поглежда към мен и аз се чудя дали трябва да кажа нещо, но не искам, защото се страхувам, че ако проговоря, мога да изрека всичко. Той се обръща към фонтана и очите му вече не са върху мен, но си мисля, че все още ме наблюдава. — Щях да те попитам, знаеш. Ако ми беше позволено. Щях да те питам хиляди пъти, докато не ми кажеш. Но ти няма да ми позволиш да попитам.

* * *

Тази вечер успяваме отново да намерим радостта и си пожелаваме неща с почти цялата кофичка с монети. В един момент майка с две малки момичета минава покрай нас и Джош подава на всяка пълна шепа с монети и ги заумолява да ни помогнат, защото сме се изчерпали с идеи за желания. Те приемат работата много сериозно, сякаш всяко желание е толкова ценно, че не могат да си позволят да го похабят. Стискат очи и се съсредоточават, правейки всичко както трябва. И аз си пожелавам всяко едно от желанията им да се сбъдне.

Към края започваме да правим огромни желания и ги подсилваме с шепи от монети. Резултатът от едно такова е откопчаването на закопчалката на гривната ми, която полита във фонтана заедно с монетите, придружаващи желанието ми. Джош навива дънките си и събува ботушите. Аз трябва само да събуя обувките си, понеже все още съм с полата от училище, а тя е доста къса. Оглеждаме се наоколо, преди да стъпим вътре, като се надяваме да няма някаква охрана. За щастие, водата е плитка, защото е дяволски студена и краката ми стават на лед за секунди.

— Къде отиде? — пита той.

Аз посочвам в посоката, в която хвърлих монетите. Не мисля, че може да е отишла много далеч. Тръгваме нататък, но е невъзможно да видим нещо, защото цялото дъно на фонтана е запълнено с монети. Половината от тях вероятно са дошли от нас. Представляват гоблен, изтъкан от сребро, мед и цветни светлини. Всеки път, когато видя нещо, което мисля, че може да е гривната ми, трябва да се протегна и да потопя ръката си във водата, което и правя, когато Джош решава да бутне крака ми с неговия достатъчно, за да ме извади от равновесие и да ме изпрати по лице право в студената вода. Плясъкът е последван от смеха му и смъртоносен поглед от мен. Планирам да го сграбча и да го дръпна след мен, но не успявам, защото той прекалено бързо се опитва да избяга от хватката ми и пада сам.

— Съдбата е кучка, Бенет.

Панталоните и половината му блуза са подгизнали, но той е успял да запази главата си над водата, за разлика от удавения плъх, който представлявам аз. Когато поглежда към мен, той отново започва да се смее и аз най-накрая се разсмивам.

— Не прави това с последното име. Мразя го — казва Джош.

— Точно сега изобщо не ме е грижа какво мразиш — отвръщам аз и се пробвам да вкарам малко отрова в гласа си, но е трудно, когато се опитвам да се боря с нещо, което съм сигурна, че е начален стадий на хипотермия.

Чувствам се като един от онези луди хора ала „полярни мечки“, които скачат всяка година в замръзналия океан и мислено сложих това в списъка с нещата, които никога няма да направя.

— Зарежи гривната. Не си струва — казвам аз, измъквам се от водата с Джош точно след мен.

Той не спори.

Разделяме останалата част от монетите между двете малки момичета, чиято майка ни хвърля мръсен поглед, защото си мисля, че е получила достатъчно желания тази нощ. Или може би защото сме мокри и току-що се измъкнахме от фонтана. Вземам празната кофичка и я залюлявам напред-назад между нас, докато вървим към паркинга, оставяйки фонтана, гривната ми, осемнадесет долара под формата на монети и две кикотещи се момичета зад нас. Джош се протяга, за да вземе кофичката от мен. Той спира ръката ми и разтваря пръстите й. Улавя дръжката с лявата си длан и с дясната си ръка задържа отворена моята. Дланта му не е по-топла от моята, но въпреки всичко усещането е хубаво и чакам да продължи, но той не го прави.

Когато стигаме до пикапа му на паркинга, Джош хвърля кофичката на задната седалка, протяга се и обхваща лицето ми с дланите си по начина, по който го беше направил онзи ден на предната веранда на къщата на Лейтън.

— Мръсотия — обяснява той, а единият ъгъл на устните му се извива нагоре, докато избърсва линиите с палеца си. След това се отдръпва и отваря вратата ми. — Честит рожден ден, Слънчице.

— Пожелах си ръката ми отново да е наред — казвам му, когато той се качва след мен. Това беше първото ми желание и единственото, което има значение.

— Аз си пожелах майка ми да е тук тази вечер, което е глупаво, защото това е невъзможно желание.

Джош свива рамене и се обръща към мен, зашеметявайки ме с усмивка, която ме пречупва всеки път.

— Не е глупаво да искаш да я видиш отново.

— Не че толкова искам да я видя отново — казва той и поглежда към мен с дълбочина на по-голям от седемнадесетгодишен в очите си. — Исках тя да види теб.