Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sea of Tranquility, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитрия Петрова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Катя Милей
Заглавие: Морето на спокойствието
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 06.10.2015
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-51-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130
История
- —Добавяне
Глава 31
Джош
Дядо ми почина тази сутрин. Нищо не се промени.
Мислех си, че когато умре, ще се пречупя и ще се разплача, и ще се напия, и ще хвърля разни неща, защото се приключи, защото той беше последният. Но не стана. Не се разпаднах. Не пробих дупки в стената. Не започнах бой с всеки задник в училище. Просто продължих, сякаш нищо не се е случило. Защото всичко беше толкова невероятно нормално.
* * *
— Къде отиваме? — пита Слънчице, когато се качва в пикапа ми.
Не се чувствам на мястото си тук. Гаражът не ми предлага нищо днес. Тази работилница е единственото нещо, на което се осланям и точно сега не искам да мисля, че е безполезна за мен. По-скоро просто ще я оставя за малко, докато не трябва да се притеснявам, че съм изгубил и нея. Не знам къде точно отиваме. Просто искам да тръгнем.
Пътуваме дълго време. Не съм казал нищо, откакто се качихме в пикапа. Дори не съм отговорил на въпроса й. Слънчице е добра в мълчанието. Облегнала е главата си на прозореца и гледа навън и просто ме оставя да шофирам.
Накрая се озоваваме легнали в задната част на пикапа, втренчени в небето, на паркинг на затворена автокъща.
Още дори не съм започнал да броя. Чудя се дали е само с мен, или е така с всички. Когато някой умре, започваш да броиш колко време е минало, откакто са си отишли. Първо броенето ти е в минути, след това в часове. Броиш в дни, след това седмици, а после месеци. Тогава един ден осъзнаваш, че вече не броиш и дори не знаеш кога си спрял. Това е моментът, в който те са си отишли.
— Дядо ми почина — казвам аз.
— Ако имахме телескоп, можех да ти покажа Морето на спокойствието — сочи тя към небето. — Виждаш ли? Там горе на луната. Не можеш наистина да го видиш оттук.
— Заради това ли имаш снимка на луната в спалнята си?
В този момент вече съм експерт с отплесванията й.
— Забелязал си това?
— Това беше единственото нещо на стената. Мислех, че си запалена по астрономията.
— Не съм. Пазя я там, за да ми напомня, че това е глупост. Мислех, че звучи като някое красиво, спокойно място. Като място, където би отишъл, когато умреш. Тишина и вода навсякъде. Място, което ще те погълне и приеме без значение на нищо. Имах тази представа за това.
— Не звучи като лошо място, където да се озовеш.
— Нямаше да е, ако беше истинско. Но не е. Изобщо не е море. Това е просто голяма, тъмна сянка на луната. Цялото име е лъжа. Не означава нищо.
Лявата й ръка е отпусната върху корема й, отваря я и я затваря. Прави това през цялото време, но не мисля, че го осъзнава.
— Значи, ненормалното ти очарование към имената се простира отвъд хората?
— Наистина, всички те са лъжа. Името ти може да означава превъзходство, а ти да си безполезен и некадърен във всичко. Можеш да сложиш име на всичко, да го наречеш както си искаш, но това не го прави действително. Не го прави истинско.
Тя звучи горчиво. Или просто разочаровано.
— След като всички са безсмислени глупости, защо си толкова обсебена.
Не мога да преброя колко съсипани вестници е оставила на кухненската ми маса веднага след като е изрязала съобщенията за раждане. В началото си мислех, че е едно от онези момичета, които кръщават предварително бъдещите си деца, но очевидно това е само някакво смахнато хоби.
— Защото е хубаво, когато намериш онова, което означава нещо. Кара всички безсмислени да си заслужават.
Слаба усмивка се появява на лицето й и аз се чудя за какво си мисли, но не ми дава шанс да попитам.
— Къде мислиш, че е той? — пита тя, все още вторачена в небето.
— На някое хубаво място, предполагам. Не знам. — Чакам, както и Настя. — Веднъж го попитах дали е изплашен, от това да умре. После осъзнах, че не бива да задаваш този скапан въпрос на някой, който умира, защото, ако преди не е мислил за това, след питането определено ще го направи.
— Дядо ти разстрои ли се?
— Не. Засмя се. Каза, че изобщо не се страхува. Но тогава вече взимаше доста лекарства, така че не беше напълно на себе си. Каза ми, че винаги е знаел къде отива, защото е бил там преди. — Спирам, защото мисля, че това е цялата лудост на дядо ми, която искам да споделя. Той невинаги беше такъв. Само накрая заради лекарствата и болката. Но тогава тя ме поглежда с любопитството на стотици въпроси в очите си и чувствам, че трябва да й отговоря. — Когато е бил на около двадесет, работил в строителството, паднал и сърцето му спряло, така че навярно, технически е бил мъртъв за около минута. Разказвал ми е историята хиляди пъти.
— Тогава защо мислиш, че лекарствата са виновни, след като си я чувал и преди?
— Защото винаги казваше, че не си спомня. Всички го питали дали е имало светлина и подобни глупости, но той винаги е твърдял, че не си спомня нищо, след като се е събудил. Тогава, в нощта, преди да си отиде, той ме накара да седна и призна, че има две неща, които иска да ми даде — един последен съвет и последната му тайна. И тогава ми сподели, че винаги си е спомнял къде е отишъл, след като е умрял, и че си спомня много точно какво е било.
— Какво ти каза?
— Че наистина нямало някакъв смисъл в това. Сякаш било да чувстваш, без да знаеш. Като трескав сън. Като мечта за втория шанс. Каза, че единствената ясна част, била люлка на веранда пред червена тухлена къща, но тогава не знаел какво означава, затова не разкрил нищо на никой. След това ми показа стара снимка на него и баба ми, седнали на люлка на веранда пред червена тухлена къща, където тя живеела, когато се запознали.
— Това е сладко — казва Настя, но в гласа й има нещо почти като разочарование и ми се иска да ми е позволено да се протегна и да докосна лицето й или ръката й, или нещо друго.
— Да, сладко е — отвръщам, без да го мисля. — Само че той я срещнал три години след инцидента. Точно заради това не го е разбрал тогава. Но веднага след като видял люлката и онази къща, вече знаел. Знаел, че не е трябвало да умре. Трябвало е да се върне, за да може да я срещне, защото неговият рай бил там, където е тя, дори тогава да не го е знаел. И точно заради това не бил изплашен.
Обръщам се и виждам как Настя гледа луната, а върху устните й, на мястото на разочарованието от преди малко, играе сянка от усмивка. Поглеждам към небето, за да видя какво наблюдава, а тя се приближава и поставя глава върху гърдите ми. Не ме е грижа дали го прави, защото й е студено, или защото задната част на пикапа е твърда като камък. Не го поставям под въпрос; просто обвивам ръка около нея и я придърпвам към себе си, сякаш съм го правил години наред.
— Както казах, много болкоуспокояващи.
* * *
— Съветът беше ли добър? — пита Настя по пътя ни към дома.
Главата й е облегната на прозореца и тя наблюдава отминаващия път.
— Какво?
— Каза, че дядо ти, ти е дал един последен съвет. Беше ли добър?
Сега се изправя и ме гледа.
— Не — засмивам се, когато се замислям за това. — Страхувам се, че със сигурност е най-лошият съвет, който е даван някога. Но за него също ще обвиня лекарствата.
— Сега трябва да ми кажеш. Трябва да знам кое се квалифицира като най-лошия съвет, даван някога.
Тя извива тялото си към мен и подвива единия си крак под другия.
— Той каза — и аз съм почти засрамен да й призная това, — че за всяка жена има нещо непростимо, нещо, което никога няма да може да преглътне, и за всяка е нещо различно. Може да са лъжите или изневерите, няма значение. Дядо ми каза, че хитростта в една връзка е да откриеш какво е това непростимо нещо и да не го правиш.
— Това е било съвет?
— Предупредих те. Също така онази вечер ми каза, че има миеща мечка в кухнята, така че…
— Вярваш ли в това?
— За мечката или съвета?
Тя ме поглежда и навежда нетърпеливо глава и аз отвръщам на погледа й, преди да върна вниманието си към пътя.
— Ти ми кажи. Ти си момиче. Едно от онези момичета, които не искат да бъдат наричани жени, нали така? Макар че си почти на осемнадесет? Това просто звучи странно.
— Моля те, недей — отвръща тя сухо.
— Така че какво ще кажеш ти? — питам.
— За съвета?
— Не, за твоето непростимо нещо. Очевидно трябва да имаш едно.
— Никога не съм мислила за това. — Настя се обръща към прозореца. — Предполагам, че е убийство.
— Убийство. Ти ще си мъртва, така че прошката ще бъде спорен въпрос.
— Не непременно, но да приемем, че е така заради спора. Предполагам, че ще мина с това да ме обича прекалено много.
— Да те обича прекалено много ще е непростимо? Ще се хвана и ще поискам повече придружаващи детайли.
— Прекалено много задължения. Всички обичат да казват, че любовта е безусловна, но не е така, а дори и да беше, никога не е безплатна. Винаги към нея вървят и очаквания. Хората, които те обичат, постоянно искат нещо в замяна. Сякаш щом желаят да си щастлив или нещо такова, от това автоматично следва, че и ти си отговорен за тяхното щастие, защото те няма да са щастливи, ако и ти не си. Длъжен си да бъдеш човекът, който те очакват да бъдеш, и да се чувстваш така, както те смятат, че трябва да се чувстваш, защото те обичат и когато не успееш да им дадеш онова, което искат, те се чувстват кофти, така че и ти се чувстваш кофти, и накрая всички се чувстват кофти. Просто не искам да се нагърбвам с подобна отговорност.
— Така че предпочиташ никой да не те обича? — питам.
Иска ми се да не шофирам, за да мога да я погледна за повече от секунда.
— Не знам. Просто си говоря. Това е въпрос, на който няма отговор.
Тя издърпва крак изпод себе си и отново обляга глава на прозореца.
— Най-лошият съвет, даван някога — казвам.
* * *
Свикнал съм да съм сам, но тази нощ се чувствам още по-самотен. Сякаш не само съм сам в къщата, но и в целия свят. И може би това има своята благословия, защото отсега вече няма да се налага да го правя отново.
Тази нощ, когато се стоварвам в леглото, не си правя труда дори да броя.