Катя Милей
Морето на спокойствието (3)

Глава 2

Джош

Понеделник, 07:02 сутринта. Безсмислено. Такъв ще бъде денят, както и идващите след него сто седемдесет и девет учебни дни. Бих размишлявал над загубата на всичко това сега, ако имах време, но нямам. И изглежда, ще закъснея. Отправям се към пералното помещение и изваждам някакви дрехи от все още работещата сушилня. Забравих да я включа снощи, но нямам време да чакам, така че сега съм зает с обуването на чифт влажни дънки, докато ходя и се опитвам да не се спъна в себе си. Все едно. Не е като да съм изненадан.

Грабвам една чаша за кафе от шкафа и се опитвам да я напълня, без да олея всичко на плота и да се изгоря, докато го правя. Поставям я на масата в кухнята до една кутия за обувки, пълна с предписани шишенца, навреме, за да видя как дядо ми излиза от стаята си. Бялата му коса е толкова раздърпана, че за миг ми напомня на луд учен. Той върви застрашително бавно, но знам, че е по-добре, отколкото да му предложа да му помогна. Мрази това. Преди беше истински гадняр, а сега не е, и усеща всяка частица от тази загуба.

— Кафето е на масата — казвам аз, грабвам ключовете си и се отправям към вратата. — Извадил съм хапчетата и съм ти ги приготвил. Бил ще дойде след час. Сигурен ли си, че ще се оправиш дотогава?

— Не съм инвалид, Джош — изръмжава към мен.

Опитвам се да не се усмихна. Ядосан е. Да е ядосан, е добре. Това кара нещата да изглеждат малко по-нормални.

След секунди съм в пикапа си и потеглям по алеята, но не съм сигурен дали ще е достатъчно. Не живея далеч от училище, но опашката за влизане в паркинга през първия ден винаги е ужасяваща. Повечето учители ще си затворят очите днес, но така или иначе няма нужда да се притеснявам. Никой няма да ме накаже, независимо дали съм закъснял, или не. Настъпвам газта до дупка и няколко минути по-късно вече си чакам реда да вляза в паркинга. Опашката от автомобили се вие на пътя, но поне периодично се раздвижва. Карам на четири часа сън и само една чаша кафе. Иска ми се да имах време да си взема още едно, но не го направих, пък и то най-вероятно щеше да се озове в скута ми, по времето, когато стигна до училище.

* * *

Изваждам програмата си, докато колата е на празен ход и я проверявам отново. Работилницата не е преди четвъртия час, но поне не е чак в края на деня. Останалите неща не ме интересуват.

Когато най-накрая стигам до двора, Дрю е отпред с обичайните си последователи, забавлявайки ги с всякакви измислени глупави истории за лятната му ваканция. Наясно съм, че всички те са глупости, защото той прекара по-голямата част от лятото, излизайки с мен, и знам със сигурност, че не правехме нищо. Като изключим времето, което прекарваше, като изчезваше с момичето, с което се виждаше, той беше на дивана ми. Като го гледам сега, не мисля, че има някой по-щастлив да се върне в училище. Бих извъртял очи, ако това не беше нещо, което една мацка би направила, така че вместо това, просто се взирам безизразно напред и продължавам да вървя. Той кима към мен, когато минавам, и аз отвръщам на жеста. Ще говоря с него по-късно. Дрю знае, че няма да отида при него, когато е заобиколен от хора. Никой друг не ме разпознава и минавам през останалата част от тълпата в главния двор точно когато първият звънец бие.

Първите ми три часа можеха да са еднакви. Единственото, което правя, е да слушам правила, да взимам конспект и да се опитвам да остана буден. Дядо ми стана пет пъти миналата нощ, което означава, че и аз станах пет пъти снощи. Наистина трябва да започна да спя повече. За една седмица ще… мисля си горчиво, но няма да се спирам на това сега.

10:45 ч. Първия обяд. По-скоро бих се отправил направо към работилницата. Да ядеш толкова рано, е гадно. Проправям си път към двора и се паркирам на гърба на най-отдалечената пейка от центъра — същата, на която седя през последните две години. Никой не ме притеснява, защото е по-лесно да се преструват, че не съществувам. Предпочитам да прекарам половин час в метене на дървени стърготини, отколкото да седя тук, но там все още няма стърготини за почистване. Поне е достатъчно рано и металните пейки все още не са се напекли от слънцето. Сега просто трябва да изчакам следващите трийсет минути, които най-вероятно ще са най-дългите за деня.

* * *

Настя

Оцеляване. Това правя сега и не е чак толкова ужасно, колкото очаквах. Получавам много странични погледи, вероятно заради начина, по който съм облечена, но освен това, никой не говори с мен. С изключение на Дрю, куклата Кен. Тази сутрин се натъкнах на него, но иначе нямаше други събития. Той говореше. Аз вървях. Той се отказа. Стигнах до обяда и това е тест. Наистина никой нямаше особена възможност за общуване, така че успях да се плъзна под повърхността, но обядът е просто крайно безконтролно измерение на ада. Като начало избягването изглежда най-добрия вариант, но трябва да се изправя срещу погледите и коментарите в някакъв момент. Лично аз предпочитам да набутам кактус в задника си, но очевидно този вариант не стои на масата, така че може би сега просто трябва да дръпна рязко лейкопласта и да приключвам с това. После ще намеря празна тоалетна, ще проверя косата си, ще оправя червилото си или както ние, страхливците, обичаме да му казваме — ще се скрия.

Опитвам се тайно да проверя дрехите си и да се уверя, че нищо не е на мястото, на което не трябва да бъде, и че не крещи повече, отколкото планирах първоначално. Обух същите обувки на висок ток от петък, но този път сложих черен потник с дълбоко изрязано деколте и почти несъществуваща пола, в която задникът ми не изглежда чак толкова лошо. Оставих косата си пусната, така че да се спуска по раменете ми и да покрива белега на челото ми. Очите ми са очертани с гъста, черна очна линия. Мръснишко е и вероятно привлекателно само за най-нищожните измежду човешките същества. Дрю. Усмихвам се на себе си, докато си спомням как тази сутрин ме изгледа от горе до долу в коридора. Барби ще се ядоса.

Не се обличам по този начин, защото ми харесва толкова много, или защото искам хората да ме гледат като цяло. Но хората така или иначе ще ме гледат по погрешни причини и ако ще се взират така, то поне трябва да се приготвя да го понеса. Плюс това, малко нежелано зяпане, е ниска цена, с която държа всички на разстояние. Не мисля, че ще има момиче в училището, което да иска да говори с мен, а всяко момче, което се интересува от мен, най-вероятно няма да е заради разговора. И какво от това? Ако ще получавам нежелано внимание, по-добре да е заради задника ми, отколкото заради психозата или прецаканата ми ръка.

Марго не се беше прибрала, когато тръгнах за училище тази сутрин, иначе може би щеше да се опита да ме разубеди. Не бих я обвинявала. Мисля, че първият ми учител искаше да ме накаже за нарушение на училищния дрескод, когато за първи път влязох; но след като провери името ми в списъка си, ме постави на един стол и не ме погледна повече до края на часа.

Преди три години майка ми щеше да припадне, да вика, да оплаква недостатъците си като родител или може би просто щеше да ме заключи в стаята ми, ако ме видеше в този вид на училище. Днес тя щеше да изглежда разочарована, но щеше да ме попита, дали това ме прави щастлива и аз щях да кимна и да излъжа, така че да можем да се преструваме, че не е проблем. Дрехите вероятно дори нямаше да бъдат най-големият проблем, защото не съм сигурна, че тя би имала нещо против униформата на проститутка повече, отколкото против грима. Майка ми обича лицето си. И то не от арогантност или високомерие, а от уважение. Благодарна е за това, с което е родена. И трябва да бъде. Има страхотно лице, перфектно и ефирно. Лице, което кара хората да пишат песни и стихотворения и предсмъртни писма за него. Екзотичната красота, която мъжете в романтичните романи преследват дори ако нямат представа коя си, защото те трябва да те притежават. Такъв вид красота. Това е майка ми. Израснах, мечтаейки да изглеждам точно като нея. Някои хора ми казват, че приличам на нея и може би това е вярно, там някъде под повърхността, ако отстраниш грима и ме облечеш така, че да изглеждам като момиче, а не както в момента — сипещо богохулства улично гаменче, извлечено от крек свърталище в епизод на „Ченгета“.

Представям си как майка ми клати глава и ме гледа разочаровано, но тя избира битките си тези дни и не съм сигурна, че това щеше да премине границата. Майка ми започна да вярва, че съм загубена кауза и това е нещо добро. Защото аз съм такава и напуснах дома й, за да може да го приеме. Аз отдавна съм загубена кауза. Тази мисъл ме натъжава заради майка ми, защото тя не искаше нищо от това. Мислеше, че е получила своето чудо, а аз съм единствената, която знаеше, че не е, без значение колко много ми се иска да й го дам. Може би аз съм тази, която й го отне.

Което ме връща обратно на двора, където все още чакам в покрайнините като гост в епизод на Екстремно бягство: Издание в гимназията. Планирах да стигна дотук достатъчно рано, за да го прекося, преди обядът да достигне разгара си, но бях задържана от учителя ми по история и тези три минути бяха разликата между полупразен двор и гъмжащия от ученици, в които се взирам в момента. Сега съм се концентрирала в тухлените павета, покриващи изцяло споменатия двор, които сериозно поставят под съмнение мъдростта на избора ми за високи токчета. Оценявам какви са шансовете ми да го премина, оставяйки и двете — глезените и достойнството ми, непокътнати, когато чувам глас от дясната ми страна.

Обръщам се инстинктивно, но веднага разбирам, че това е грешка. Седнал на една пейка, на няколко метра от мен, се намира собственикът на този глас и гледа право в мен. Облегнал се е небрежно, краката му са раздалечени повече, отколкото е необходимо, излагайки на показ своето самозаблуждение. Той се усмихва и не мога да отрека, че знае, че изглежда добре. Ако самообожанието беше парфюм, той ще бъде момчето, до което не можеш да застанеш, без да се задавиш. Тъмна коса. Тъмни очи. Като мен. Можем да бъдем брат и сестра или една от онези наистина зловещи двойки, които изглеждат сякаш трябва да са брат и сестра. Ядосана съм на себе си, защото гледам. Сега, когато се обръщам и го игнорирам, за да си проправя път през бойното поле, мога да съм сигурна, че очите му — както и всеки друг чифт очи на тази пейка заедно с него — ще бъдат насочени към гърба ми. И когато казвам гърба ми, имам предвид задника ми. Отново се взирам в нестабилната повърхност от павета. Без напрежение или нещо такова. Насочвам очи обратно към задачата си навреме, за да го чуя как добавя:

— Ако търсиш място, на което да седнеш, скутът ми е свободен.

И ето го. Дори не е умно или оригинално, но неговите също толкова остроумни приятели се смеят, така или иначе. Заминаха си надеждите ми за нашите току-що напъпили роднински връзки. Стъпвам на паветата и започвам да ходя, с поглед, насочен право напред, сякаш имам някаква цел, а не просто да преживея тази разходка. Дори не съм стигнала средата на деня. Все още имам четири от седемте часа, останали в програмата, която тази гадост е родила.

* * *

Тази сутрин стигнах в училище достатъчно рано, за да мина през канцеларията и да взема графика си. Разбира се, ако по това време знаех какво ще намеря там, може би щях да отложа неизбежното. Отново беше лудница, но г-жа Марш, съветничката от ръководството, беше оставила инструкции за мен — да отида в офиса й и да си взема програмата лично от нея — просто още едно от многото предимства да бъдеш мен.

— Добро утро, На̀стя, Настя̀ — каза тя, повтаряйки името ми с две различни произношения, разсеяно гледайки към мен за потвърждение, което не й дадох.

Тя бе твърде весела за първия учебен ден или за седем часа сутринта като цяло. Определено беше неестествено. Това може би е курс само за съветници в ръководството — Как да излъчваш неподходяща радост в лицето на младежкия ужас. Почти съм сигурна, че не карат учителите да го изкарват, защото те дори не си правят труда да се преструват. Половината от тях са нещастни като мен.

Тя ми направи знак да седна. Не го сторих. Полата ми бе твърде къса, за да седна на стол, който не разполага с бюро, което да го скрива. Подаде ми карта на училището и графика ми. Прегледах го, най-вече търсейки избираемите, защото знаех кои са задължителните предмети. Трябва да се шегувате. За една минута бях убедена, че трябва да са ми дали грешна програма, така че проверих в горната част на страницата. Не, това съм аз. Не бях сигурна каква е правилната реакция в тази ситуация. Знаете, онази, в която Вселената реши да пъхне своя островръх ботуш в задника ти за пореден път. Плачът бе вън от възможностите, а крещящ емоционален изблик, придружен с безумен смях и нецензурни думи, най-категорично не беше вариант, което ме оставяше с единствената ми друга опция — зашеметено мълчание.

Г-жа Марш трябва да е уловила изражението на лицето ми, а аз се обзалагам, че е било доста изразително, защото веднага се впусна в подробни обяснения, включващи изисквания за дипломиране и препълнените избираеми. Тя звучеше почти сякаш ми се извинява и може би така трябваше, защото това наистина бе гадно, но аз почти пожелах да мога да й кажа, че всичко е наред, така че да спре да се чувства зле. Преживях го. Щяха да са необходими повече от няколко скапани часа, за да се пречупя. Взех програмата, картата и отвратителния си ужас и се отправих към клас, четейки я отново и отново, докато вървях. За съжаление, всеки път си оставаше същата.

* * *

До момента съм някъде по средата. Не беше толкова лошо, относително казано, а всичко в живота ми е относително. Учителите ми не са ужасни. Преподавателката ми по английски език, г-жа МакАлистър, всъщност ме гледаше в очите, сякаш ме предизвикваше да очаквам тя да се отнася с мен по различен начин. Харесвам я. Но най-лошото тепърва предстои, така че засега няма да отварям шампанското.

Плюс това, все още трябва да премина по пътя на сълзите, който е този двор. Аз съм абсолютна страхливка, но не мога да отлагам повече. Изминавам близо два метра и не се справям чак толкова зле. Съсредоточена съм върху целта си — светлия лъч, който е двойната врата към факултета по Английски — от другата страна на моя постлан с тухли, квадратен неприятел. Попивам всичко, което мога, с периферното си зрение. Тук е претъпкано. И шумно. Така непоносимо шумно. Опитвам се да оставя всички отделни разговори и гласовете да се слеят заедно в нещо, подобно на непрекъснато бучене. Има малки групи около всички пейки, седнали и стоящи около тях. Някои ученици седят върху външните ръбове на градинските саксии, разположени навсякъде. После, ето ги най-умните, които седят на земята в сянката на пешеходна алея, която минава по границата на училището. Няма достатъчно места за сядане, няма почти никакво прикритие от слънцето и тук е по-горещо от ада. Не мога да си представя каква абсолютна дупка трябва да е столът, че толкова много хора да предпочитат да потят задниците си тук, за да го избегнат. В старото ми училище беше по същия начин, но никога не ми се е налагало да се справям с лудостта в обедната почивка или с някое от решенията, които идват заедно с нея, като къде и с кого да седна. Прекарвах всяка почивка за обяд, свирейки в музикалната стая, и това беше единственото място, на което исках да бъда.

Но сега съм почти там. До момента съм видяла само няколко познати лица: едно момче, което беше в класа ми по история, седящо само̀ и четящо книга, и няколко момичета от часа по математика, които се кикотеха с ядосаната Барби, която има навика да крещи в канцеларията. Усещам някои от погледите, които получавам, но освен заблудения задник със свободния за сядане на скут, никой друг не е говорил с мен. Остават още две пейки, които трябва да премина, за да стигна до вратите, и онази вляво, привлича вниманието ми. Празна е, с изключение на едно момче, което седи точно в средата. Може би не би изглеждало странно, ако се изключеше фактът, че всяка друга пейка на това място, в интерес на истината всяко друго място, където човек може с основание да положи задника си, е запълнено. И все пак никой не седи на тази пейка, освен него. Когато поглеждам по-отблизо, никой дори не се навърта наоколо в непосредствена близост. Сякаш има невидимо силово поле, заобикалящо това пространство, и той е единственият вътре в него. Любопитството ми надделява и за миг забравям своята цел. Не мога да се спра и поглеждам момчето. Той седи върху облегалката, а износените му кафяви работни ботуши са стъпили здраво върху седалката. Навел се е напред с лакти, поставени върху коленете си, обути в чифт избелели дънки. Не мога да видя лицето му много добре. Светлокестенявата му коса виси разрошена над челото му, а очите му са насочени към ръцете му. Не яде, не чете, не гледа никого. Докато изведнъж не го прави. И тогава поглежда мен. Гадост.

Отмествам поглед веднага, но вече е твърде късно. Не му хвърлих просто бегъл поглед. Бях спряла в средата на двора, напълно втренчена. Само на няколко крачки съм от убежището зад тези двойни врати и поемам риска да ускоря крачка дотолкова, колкото мога, без да привличам внимание. Достигам до относителната тъмнина под навеса на сградата и се протягам към дръжката на вратата, и я дръпвам. Нищо. Не се отваря. Опитвам отново, гадост. Заключена е. По средата на деня. Защо ще заключват вратите отвън?

— Заключена е — казва ми глас отдолу.

Без майтап. Поглеждам надолу. Дори не бях забелязала момчето със скицника, седящо на земята точно до вратите. Местоположението му е прикрито от голям сандък с цветя и не се вижда от главния двор. Умно хлапе. Дрехите му са пълна каша и косата му изглежда, сякаш не е виждала гребен от една седмица. Седи рамо до рамо с момиче с кестенява коса, което носи слънчеви очила на сянка и държи фотоапарат. Тя поглежда нагоре към мен за кратко, преди да върне вниманието си отново към апарата. Освен слънчевите очила, тя е напълно безлична. Чудя се дали трябваше да поемам по този път, но сега е твърде късно за второто предположение.

— Не искат някой да се промъкне, за да пуши в тоалетните по време на обяд — казва ми момчето със скицника и дупки в концертната си тениска.

Оу. Чудя се какво ще стане, ако закъснееш за час. Предполагам, че просто си прецакан. Опитвам се да открия някакъв друг път за бягство, когато забелязвам, че той все още е източил врат и ме гледа. Хубаво е, че не съм няколко крачки по-близо, защото съм съвсем сигурна, че би могъл да погледне точно под почти несъществуващата ми пола. Поне нося симпатично бельо — то е единственото нещо върху мен, което не е черно. Поглеждам скицника, който държи. Ръката му е преметната отгоре, така че не мога да видя това, което рисува. Чудя се дали е добър. Аз не мога да нарисувам нищо. Кимам му с глава в знак на благодарност и се обръщам да видя дали мога да намеря друго място, на което да отида. Преди да успея да тръгна, две момичета изскачат изневиделица през вратата, като почти минават през мен, събаряйки ме от страхотните ми обувки. Те говорят безспирно и дори не ме забелязват, което е добре, защото имам възможност да се вмъкна през вратите покрай тях. Вървя през хладното, празно спокойствие на факултета по Английски и си припомням как се диша.