Катя Милей
Морето на спокойствието (29)

Глава 28

Настя

Купонът в къщата на Джен Медоус е тъп и когато пристигаме, осъзнаваме, че вероятно няма да останем. Това си е същинско облекчение, защото, макар да сме на закрито, шумът от подобни събирания винаги ме притеснява. Прекалено е трудно да разграничиш звуците и откъде идват. Стигнала съм до положение, при което мога да се отпусна около други хора на закрито, но ако имам избор, предпочитам тишината.

Дрю ме държи до себе си по-усърдно от друг път. Обикновено провесва ръка върху раменете ми, когато пристигаме, в клиширана показност на собственост и след като това е установено, аз съм свободна. Никога не ми позволява да се отдалеча и аз съм на не повече от няколко стъпки от него, но тази нощ той изобщо не иска да ме пусне.

Продължава да ме поглежда отстрани и се усмихва сякаш сме съучастници в нещо. Би трябвало да съжалявам за онова, което направих, но не е така. Дори след като прекара времето по целия път до тук в опит да ме накара да му кажа защо не говоря, докато най-накрая не му обясних в ясни детайли съдбата, която ще го сполети, ако отново попита. Не го направи. Мисля, че има нещо общо с любовта, която изпитва към мъжките си части.

Ръката му се увива около кръста ми и ме дърпа назад към стената точно навреме, за да погледна над рамото му и да видя Тиърни Лоуел, която влиза през вратата. Крис Дженкинс държи чаша в ръката си и говори в ухото й, преди тя да успее да мине през всекидневната.

Дрю плъзва длан по ръката ми и сплита пръсти с моите, придърпва ме към стълбите в пряка видимост от останалата част от стаята. Имам два избора: мога да го спра пред всички, което ще се състои от неподвижното ми стоене и отказа ми да помръдна, докато той се опитва да ме поведе към стълбите, или мога да отида с него. Възможност А е онази, която ще привлече повече внимание. Да изчезнем двамата в спалня на горния етаж на купон, няма да накара никой да повдигне вежди. Очевидно се чукаме от седмици. Това не ме притеснява. Дрю е имал всяка възможност да се опита да се възползва от мен и никога не го направи. Изобщо не ме докосва, освен когато прехвърля ръка около раменете ми или държи ръката ми. Без потайни опипвания досега. Държи ме наоколо поради някаква причина, но каквато и да е, съм почти сигурна, че не е секс.

— Защо искаш всички да си мислят, че сме заедно? — прошепвам, когато ме придърпва през вратата на празна спалня и я затваря зад мен.

Той се протяга надолу и заключва. Единствената светлина идва изпод вратата и от уличната лампа под прозореца. Това е стая за гости с легло, което очевидно вече е било използвано тази вечер. Музиката е все още толкова силна, че не се боя дали някой може да ни чуе, но въпреки всичко говоря тихо, както и Дрю.

— Защото трябва да бъдем.

Той се обляга на вратата и затваря очи. Произнася го, но не мисли и дума от това.

— Ти не поддържаш връзки. Падаш си по еднодневки.

— Мога да направя изключение.

Оглежда ме отгоре до долу, но не влага особено чувство и не знам защо си прави труда.

— Можеш, но ако го направиш, няма да бъде заради мен.

— Какво ще сториш, ако точно сега те целуна?

— Вероятно ще те оставя да го направиш просто за да видя за какво е целият шум. След това ще ти откъсна устните и ще те нахраня с тях, което донякъде ще бъде трудно, нали знаеш, защото няма да имаш уста.

Дрю кима, без да ме поглежда.

— Ти си плашеща.

— Така че няма да ме целунеш?

— Не. Но не заради това нещо с откъсването на устните, макар че е завладяващо.

— Трябва да имаш основателна причина, за да помпаш репутацията си върху това.

— Не трябва да помпам нищо. Какво си мислиш, че правим сега? Говорим? Ти дори не говориш, така че това ограничава възможностите. Всеки долу знае, че те чукам точно в момента.

Той издърпва ризата си и мачка дрехите си.

— А аз наслаждавам ли се?

— Аз съм най-добрият, който някога си имала — заявява той хипнотизиращо, сякаш използва някой джедайски трик върху мен.

— Безспорно. Така че защо не правим това, което така или иначе правим?

— Мога да отговоря на блъфа ти, нали знаеш? — той отваря едно око, за да ме погледне.

— Но няма да го направиш. — Можеше и да съм малко разочарована, ако не бях толкова облекчена. — Трябва поне да ми кажеш защо. Аз ти показах моя.

— Ако аз ти покажа моя, сигурно и него ще откъснеш.

Той няма да ми даде нищо, макар да е очевидно, че има какво да се даде.

— И какъв беше смисълът на последните няколко месеца, ако никога не си имал намерението да се възползваш?

— Ако хората си мислят, че съм се хванал с теб, няма да очакват да чукам всичко друго на два крака.

— Но не е ли това, което правиш?

Изобщо не се хващам на целия му имидж, поне не предполагам, че това е всичко в него. Но той е този, който го поддържа. Бях подведена да вярвам, че ако погледнете към липсата на почтеност — или може би просто към мъжка проститутка — определението ще бъде Дрю Лейтън. Това разбива този имидж.

— Толкова повече те харесвах, когато не говореше.

— Да, знам. Не можеш да върнеш нещата обратно. Не знаеш какво имаш, докато не го изгубиш. Съдбата е кучка. Отговори на въпроса.

Той завърта очи и въздиша, за да е сигурен, че ще изпитам пълната тежест на раздразнението му.

— Това е, което се предполага да правя. Ако спра, всички ще искат да знаят защо. След това ще започнат да спекулират. Хитруването е много по-лесно.

— Защо аз?

— Предположих, че няма да кажеш истината на никой — свива рамене той и ако Дрю Лейтън може да изглежда смутен, бих казала, че се опитва, но е малко извън възможностите му. — Съжалявам. Не започна по този начин. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, наистина имах намерение да стоваря върху теб същите глупости, както винаги. Ако се беше поддала, щяхме да се хванем за първата възможност и нямаше да сме тук сега. Но ти просто изглеждаше, сякаш приемаш всичко на шега и това беше успокоително. Бях облекчен, че не трябва да минавам през това и колкото повече те преследвах, толкова по-малко ме вземаше на сериозно. Така че истинският въпрос е защо ти се набърка в това.

— Поради същата причина като теб. Хората помирисват теб върху мен и приемат, че не съм свободна. Всички, с изключение на Итън Арогантния, ме оставят на мира. Всички печелят.

Наистина не ме е грижа какво говорят хората за мен. Приемам лъжите и клюките. Истината е онова, което не искам да се говори.

— Къде се вписва Джош във всичко това? — пита най-накрая той и среща погледа ми.

— Ние няма да говорим за Джош.

— Няма ли? — проучва Дрю.

— Джош чука някоя друга.

Прибави това към факта, че не иска да се привързва към никой друг, никога отново, и се получава нещо като невъзможна мечта.

— И? Джош Бенет си има другарче за чукане — свива рамене Дрю, сякаш току-що ми е казал, че приятелят му носи панталони. Това е същият тон, който използва с мен първият път и както тогава, беше гадно да го чуя. — Как си мислиш, че успява да държи ръцете си далеч от теб през цялото това време? Не означава нищо. — Погледът, който му отправям, казва друго. — Не ставай толкова осъдителна. Той е добро момче, не е светец.

— Какво е тя за него?

Опитвам се да не звуча ревниво или сякаш се пробвам да се добера до информация, но съм виновна и по двете.

— Тя — отговаря Дрю, гледайки към гърдите ми, защото все пак е той, преди да вдигне поглед към очите ми, — е Слънчицето на горкия човек.

Трудно ми е да повярвам в това, защото Джош никога не се доближава до мен.

— Той никога не поглежда към мен отстрани, какво остава да ме докосне.

— Права си. Не поглежда към теб отстрани. Гледа право към теб и дори не се опитва да го крие. Единственото нещо, за което някога съм виждал да точи лиги досега, е имало четири крака и е направено от махагон, но не мисля, че е планирал скоро да го кани на среща.

— Не му позволявай да прави това, Дрю. Не и с мен. Той ще те послуша.

— Не. Няма — Дрю спира и поглежда към мен от пода. — Мисля, че това дърво е вече отсечено, Настя.

— Дървото е вече отсечено?

— Да, времето мина и корабът е отплавал, черешката е откъсната. Просто се опитвам да изградя изрази, но способността ми за препратки е ограничена. Не проработи, а?

— Не особено.

— Не се притеснявай. Джош обича да пази живота си свободен от ненужно усложнение. Мисля, че си в безопасност засега.

Той се протяга и нарочно разрошва косата си.

— Колко дълго трябва да останем тук?

Приключих с разговора за Джош. Някои неща е по-добре да се оставят на мира и това определено е едно от тях. Поглеждам към разбърканите завивки на леглото и решавам против тях. Спускам се надолу по стената на пода до Дрю и кръстосвам глезени. Той придърпва главата ми на рамото си, позволявайки ми да се облегна върху него.

— Поне още двадесет минути. Имам репутация за поддържане.