Катя Милей
Морето на спокойствието (26)

Глава 25

Джош

— Как се научи да готвиш?

Тази нощ краката се люлеят от кухненския, не от работния ми плот. Сега тя се храни тук през цялото време. Понякога помага. Понякога гледа. Винаги говори.

Протягам се и отварям шкафа над хладилника, където майка ми държеше всичките си готварски книги. Тя поглежда към препълнения рафт. Аз наистина използвам няколко от тези отпред, но шкафът е много дълбок и книгите са натъпкани в три реда.

— Научил си се да готвиш, като четеш готварски книги? — повдига тя веждите си.

— Не го ли правят така повечето хора?

— Не и повечето седемнадесетгодишни момчета.

— Не мисля, че много седемнадесетгодишни момчета изобщо могат да готвят.

Няма отговор на това. Не го казах, за да я карам да се чувства зле, но мисля, че стана така, защото се възцари такава тишина. Мълчание, което всички мислят, че трябва да запълнят, но не успяват, защото са заети с това да мислят какво да кажат. Така че седят и мислят, а тишината се разтяга, докато са останали думи, които ще направят нещата още по-неудобни. Всички редни неща за казване са се разтворили в тишината, докато хората са заети да мислят.

— Ако е гадно, може ли да поръчаме пица? — пита тя.

Тишината не може да спечели срещу нея. Не я плаши изобщо. Предполагам, че когато си прекарал повече от година, без да говориш на друго живо същество, се научаваш да манипулираш празнотата.

— Няма да е гадно — отговарям аз.

— Много сме уверени, а? — присмива ми се тя.

— Готвя от известно време.

— Колко дълго?

— Три години, повече или по-малко.

Беше по времето, когато баба ми се разболя прекалено тежко, за да го прави повече. По същото време трябваше да се науча как да използвам пералната машина и да изпразвам прахосмукачката.

— Откакто си бил на четиринадесет? Защо?

— Уморих се да ям всяка вечер суха зърнена закуска от кутията, така че един ден извадих книгите и започнах да чета.

— Аз изобщо не мога да готвя.

— Можеш да печеш.

Дяволски добре може да пече. Миналата седмица донесе от онези курабийки с фъстъчено масло, покрити със захар и украсени с пресичащи се линии отгоре. Веднага след като ги погледнах, си спомних, че майка ми също имаше навика да ги прави, но напълно бях забравил. И това ме накара да се чудя колко неща за нея не си спомням.

— Не е същото.

— Можеш да се научиш да готвиш, ако искаш. Дори ще ти заема готварска книга, ако желаеш — изричам полусаркастично. Не изглежда много ентусиазирана от това. — Не е толкова трудно.

— Може би не и за теб. Не може всички да сме толкова страхотни като Джош Бенет.

Кара ме да звуча като прославен задник.

— Знаеш ли колко много ястия прецака в началото страхотният Джош Бенет?

Сега аз се карам да звуча като прославен задник.

— Просвети ме.

— Нека само кажа, че не престанах съвсем да ям зърнена закуска през първите няколко месеца. И дори тогава, дядо ми и аз се хранехме с доста суха и прегорена храна.

— Можел си да ядеш в къщата на Дрю всяка вечер.

— Да, ако исках да понасям Дрю всяка вечер.

Не съм чак такъв почитател на самонаказването, но тя е права — винаги бях поканен.

— Той е най-добрият ти приятел. Не че имам някаква идея как се е случило това.

— Бяхме заедно в малката лига. Когато всички започнаха да измират, а останалите да ме пренебрегват, той не го направи. Просто продължи да се връща и връща дори когато се опитах да се отърва от него. В края на краищата осъзнах, че няма да отиде никъде.

— Звучи точно като Дрю.

Също така звучи точно като теб, слънчице.

— Малката лига? — пита тя усмихнато.

— Не продължи дълго — казвам. — Напуснах веднага след като осъзнах, че съм по-заинтересован от това да разбера как да направя бухалката, отколкото как да я използвам.

Тя гледа как режа зеленчуците, но аз знам, че няма да предложи да помогне с нещо, което включва ръце и остри ножове.

— И аз оплесквах в началото всичко, което печах — признава ми тя и се връща към последния ни разговор.

Намирам това трудно за вярване. Представям си, че се е родила, държейки кексче и шпатула.

— Кога започна?

— Когато бях на петнадесет.

Тя поглежда надолу към лявата си ръка, обръща я и се вторачва. Предполагам, че приключи с говоренето, защото свикнах да ми отговаря с минимално количество информация. Обикновено не получавам нещо по-добро от умишлено неясни отговори, но тя ме изненадва и продължава да говори.

— Ръката ми се прецака и трябваше да се подложа на доста физиотерапия. Предложиха ми да меся тесто за хляб, за да възстановя силата й. В даден момент осъзнах, че ако продължа да прекарвам толкова много време в месене на тесто, мога също така да опека хляба.

Тя се закашля от смях.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, предполагам.

— Потвърждавам — тя се усмихва открито и това е в противоречие с всичко, което съм свикнал от нея. — Първият път не мисля, че изобщо се надигна. Беше просто нещо кръгло, плоско и твърдо. Баща ми въпреки всичко яде от него и каза, че не е толкова зле. Трябваше да му видиш лицето, докато се опитваше да дъвче. Не знам как успя да го направи.

Тя не спира да се усмихва, докато разказва. Наблюдавам как споменът се отразява на лицето й и осъзнавам, че напълно съм спрял да режа зеленчуците и просто я гледам. Насилвам се да започна да режа отново, преди да е забелязала, че я зяпам.

— Пробвах отново и отново и отново. Винаги беше един проблем или друг. Просто не можех да го направя правилно. Това адски ме вбесяваше.

— Предаде ли се най-накрая? — питам и тя ме поглежда, сякаш мисълта е скандална.

— Няма начин да бъда повалена от глупав хляб. Минах през толкова много брашно. Майка ми трябваше да започне да купува мая в големи количества. Веднъж бях толкова ядосана, че хвърлих тестото към тавана. Мислех, че майка ми ще ми забрани да стъпвам в кухнята, когато ме откри на стълбата, докато се опитвах да го изчистя с шпатулата за тесто. Но най-накрая успях. Отне ми месеци, но накрая успях да направя приличен хляб. — Тя повдига рамене, поглежда към дланта си и свива пръстите си върху нея. — Ръката ми също заякна.

— Все още ли печеш? Хляб?

— Не, по дяволите — изсумтява тя, сякаш това е най-абсурдният въпрос, който мога да задам. — Много е досадно. Отнема прекалено много време и е дяволски трудно да стане с влагата тук. Просто исках да знам, че ако пожелая, мога да го направя. Така или иначе харесвам повече неща, които са пълни със захар.

Тя посочва с брадичка към дъската за рязане пред мен.

— Мисля, че накълца тези напълно.

Поглеждам надолу към червените чушки, които унищожих, докато слушах разказа й.

— Не е моя вината, че си подлудяващо сладка.

Отделям една минута, за да потвърдя на вбесената част от мозъка ми, който все още работи, че, да, наистина току-що казах това. И дори не знам дали подлудяващо е истинска дума. Ако е, то е глупава такава. Също като мен. Пренебрегвам станалото и се преструвам, че никога не се е случило, а това изглежда като най-добрия възможен план за момента и се надявам, че и тя ще се включи, но Настя прави следващото най-добро нещо.

— Дрю казва, че съм дяволски секси — свива тя невъзмутимо рамене и ми позволява да се измъкна.

— Това също — усмихвам се и избягвам очите й, докато изстъргвам това, което е останало от червените чушки. Изливам олио върху дъното на тигана и подреждам зеленчуците на плота. — Включи предния котлон на осем.

Посочвам към печката и тя се протяга, за да направи точно това, когато предната врата се отваря и ни кара да замлъкнем.

— Хей, какво ста… — Дрю спира по средата на изречението, щом вижда Настя.

Не знам дали шокът на лицето му е причинен от факта, че тя е тук и седи на плота, сякаш притежава мястото, или защото е почти неузнаваема за него. Облечена е в бели дънкови къси панталони и розова тениска, а гримът отдавна е изчезнал от лицето й, което всъщност може да се види, защото косата й е издърпана назад и хваната на плитка. Изглежда по-млада, сякаш винаги изглежда така, а по линията на косата й може да видите грапав белег, който тя винаги се опитва да покрие. Свикнал съм с тази Настя, но знам, че Дрю никога не я е виждал да изглежда дори смътно като истинско момиче, а аз никога не съм го споменавал пред него.

Не знам дали това, че не съм му казал, е предателство. Ако е така, би трябвало да изпитвам вина, и част от мен изпитва. Но също така се чувствам и оправдан. Дори да е егоистично. Той може да е ядосан, ако иска. Все така ще си струва.

Настя слиза от плота и си мисля, че ще ме остави да се оправям с обясненията, но тя не го прави. Пристъпва през кухнята, отваря горния шкаф, където държа съдовете за сервиране и вади още една чиния за вечеря. След това взема допълнителни прибори от чекмеджето и ги поставя на масата. Дрю тръгва към масата, издърпва стол и се отпуска на него. Все още не сваля очи от нея. Сякаш се опитва да разгадае истината за Настя. Това отново е оптична илюзия. Очите ми са приспособени към нея, но той все още се опитва да намери фокус.

— И така, искаш ли да ме представиш на гаджето си? — пита той и сега гледа директно към мен.

Има повече любопитство във въпроса, отколкото злоба. Също така може и да е малко впечатлен.

— Не ми е гадже.

С една ръка подавам на Настя триножник, за да го постави на масата и продължавам да бъркам с другата. Нарочно не я поглеждам в лицето.

— Е, в такъв случай — той се протяга и дърпа Настя в скута си, докато тя поставя триножника на масата, — какво има за вечеря?