Катя Милей
Морето на спокойствието (19)

Глава 18

Настя

Гласът на майка ми. Това е първото нещо, което си спомням, след като отворих очи.

Красивото ми момиче. Ти се върна при нас.

Но тя грешеше.

* * *

Ако Една Сейнт Винсънт Милей^[1] бе права и детството е царство, където никой не умира, тогава моето детство свърши на петнадесет. Което, предполагам, е повече, отколкото е получил Джош, защото, съдейки по това, което дочувах от Дрю, неговото е приключило на осем. Не знаех повече, защото не задавах на Джош въпроси, на които не бях готова да отговарям самата аз.

Трябва да се върна у дома този уикенд. Майка ми очакваше да ги посетя преди месец. Изненадана съм, че още не се е появила тук. Не е в стила на Шарлот Уорд да чака за нещо, което желае.

Няма много неща, които да искам да взема. Повечето от старите ми дрехи са там. Няма да се срещам с никой, освен със семейството си, затова оставих облеклото си като за булевард Холивуд при Марго, което означава, че краката ми ще са щастливи поне за няколко дни. Трябва да пропусна часовете си в петък, за да мога да стигна до Брайтън достатъчно рано, за да успея да присъствам на срещата, която майка ми е уредила с терапевта ми. Мислех дали да кажа на Джош, че заминавам, но не го споменах поради няколко причини, и най-вече защото не отговарям пред него. Вероятно ще успея да се върна до шест часа в неделя, за да отида на вечерята, но може да бъде по-добре, ако тази седмица я пропусна.

Когато минавам през входната врата на къщата във викториански стил, която не подхожда на околните, и в която съм израснала, се чувствам като у дома. Това усещане продължава само миг. Не е истинско. Просто е първична реакция; ехо на едно чувство, което изпитвах преди. Поне веднъж искам да се прибера вкъщи и там да бъде както бе преди. Но пък може би просто си измислям някакви спокойни дни, които съществуват повече в спомените ми, отколкото в реалния живот.

Майка ми е до масата в дневната, която не използвахме, освен по празниците. Разпръснала е пробни снимки по цялата маса. Тя е фотограф, което е забавно, понеже е невероятно красива, но никога я няма на снимките, защото винаги е тази, която ги прави. Работи на свободна практика, но никога не е без работа, защото е наистина добра, което означава, че може да си създаде собствени правила, да поема задачите, които харесва, да идва и да си отива, когато пожелае. Стаята ми горе преди бе отрупана с нейни снимки. Всичките ми любими. Обичах да стоя с нея на масата, да разглеждам пробните снимки и да избирам тези, които ми се набият на очи. Винаги имаше една снимка, която се открояваше от останалите, аз я посочвах и тя ми правеше копие. Това беше наш ритуал. Дори не си спомням последната снимка, която бях избрала. Не знаех, че ще бъде последната. Можех да ида до нея, да седна на масата и да избера някоя, но не го направих. Сега стените ми са покрити с нови тапети.

Веднага щом ме вижда, тя скача от стола си. Не мисля, че са й необходими повече от три стъпки, за да ме достигне и да обвие ръцете си около мен. Отговарям на прегръдката й, защото тя се нуждае от нея, макар че аз не. По-различно е от това да прегръщам госпожа Лейтън, но не по начина, по който бихте помислили. Да прегръщам майка си, е много по-неловко. Тя ме отдръпва назад и мога да видя изражението на очите й; това, с което вече съм свикнала; това, което съм виждала хиляди пъти през последните три години. Изражението на човек, гледащ през прозореца, чакащ някой, който знае, че никога няма да се завърне у дома.

Вече не само аз не съм същият човек. Никой от нас не е. Щеше ми се да можех да променя нещата заради тях, да им дам всичко, което си мислеха, че са си върнали онзи ден, в който са ме открили жива, а не мъртва. Кой знае какви щяхме да сме сега, ако на майка ми и бе позволено да ме наблюдава как чезна от нея? Тя пак щеше да изгуби малкото си момиче, само че по-късно и постепенно. Не по начина, по който се случи — с един голям замах. Дори и ако нещата не се бяха стекли по този начин, детето в мен все пак щеше да изчезне. Незабележимо с времето. Аз просто станах прекалено възрастна твърде бързо. Изведнъж.

А тя не бе готова да се сбогува.

Спасена съм от появата на брат ми Ашър, който слиза, подскачайки по стълбите. Той е година по-малък от мен и поне половин метър по-висок. Хваща ме в мечешка прегръдка и ме вдига от земята. Поне петдесет пъти беше получавал бележката, че не обичам да бъда докосвана, но или все още не си бе направил труда да я прочете, или просто не го интересуваше. Отказва да се придържа към каквито и да било правила или предложени граници, що се отнася до мен. Това разстройва родителите ми и вбесява мен по начин, който само един брат умее. Ашър ми говори глупости и аз му позволявам. Само с него е така. Не се страхува, че ще ме изгуби или отблъсне, защото знае, че няма накъде повече, и е решил, че няма какво да губи.

Имам един час преди срещата ми с терапевта. Ашър казва, че ще ме закара. Аз свивам рамене. Мога да шофирам и сама, но срещата ми е в три и половина, което, що се отнася до мен, е равносилно на късна нощ, затова приемам компанията му, а освен това ми липсва. Ашър може и да е по-малкият ми брат, но не мисля, че той го осъзнава. Би смачкал света заради мен, ако това ще направи нещата по-добри, и мисля, че се чувства сякаш се е провалил, защото това нямаше да помогне.

Докато пътуваме, той ме разсейва с истории от училище. Третокурсник е, при това популярен. Да играеш бейзбол, вместо да свириш на пиано, допринася за това. Излиза с момиче на име Адисън. Иска ми се да му кажа, че името й има нещастието да означава син на Адам. Не че ще го е грижа, защото според него тя е дяволски секси, макар че имам подозрение, че това не е цялата история. Може да говори каквото си иска, за да запази репутацията си, но го познавам достатъчно добре, за да знам, че едно момиче със секси излъчване няма да стигне много далеч, ако няма съдържание. Не трябва да се тревожи. Няма да го тормозя, че не е леке. Има достатъчно такива в света. Радвам се, че брат ми не е един от тях. Тази година посещава два класа за напреднали, което е с два повече от моите и ще положи SAT^[2] изпита след няколко седмици, затова се гърчи, сякаш е в ада и ме кани да му помогна този уикенд, ако искам. Не знам в какво ще се състои помагането, но имам чувството, че ще бъде възпрепятствано от мълчанието ми, така че трябва да се справи сам. По време на петнадесетминутното шофиране наваксвам с последните седем седмици от простичкия живот на Ашър Уорд. Не е чудно, че името му означава благословен.

Присъствам на назначената ми терапия, макар че не продумвам дори една дума, защото всички ме оставят на мира, ако правя поне това. Не съм сигурна какво представлява една успешна терапевтична сесия, но очевидно това, че се появявам, показва, че правя усилие. Не е така. Единственото усилие, което полагам, е толкова, колкото да ме оставят на мира.

Експерт съм по всички въпроси по терапия. Единственото нещо, в което не съм експерт, е да ги накарам да проработят. Родителите ми ме записаха на терапия преди дори да съм напуснала болницата, което е препоръчителният курс на действие, когато дяволът намери петнадесетгодишната ви дъщеря и задгробният живот я изплюе обратно.

Останах на терапия достатъчно дълго, за да разбера, че нищо от това, което ми се случи, не е по моя вина. Не съм направила нищо, с което да го предизвикам или да го заслужа. Но това само направи нещата по-лоши. Може би не обвинявах себе си за това, което ми се случи, но когато ти кажат, че нещо е изцяло и напълно случайно, ти втълпяват и нещо друго — че нищо, което правиш, няма значение. Няма значение, ако правиш всичко както трябва, че се обличаш по правилния начин и се държиш както трябва и следваш всички правила, защото злото все пак щеше да те намери. Злото е изобретателно.

В деня, в който злото ме откри, бях облечена с розова копринена блуза с перлени копчета и бяла плетена пола, която стигаше чак до коленете ми и отивах към училище, за да запиша една соната на Хайдн за прослушването ми в консерваторията. Тъжното бе, че дори не беше нужно. Вече го бях записала веднъж, заедно с един етюд на Шопен и прелюдия и фуга на Бах, но не бях доволна от сонатата и исках да я запиша отново. Вероятно ако можех да преживея малкото несъвършенство, нямаше да се налага да живея с едно огромно такова в момента.

Въпреки това аз все още не вършех нищо лошо. Бях навън в слънчевия ден, не се промъквах в тъмното. Не бях избягала от училище или от вкъщи. Отивах точно там, където бях казала, че отивам точно когато трябваше да съм там. Той не ме преследваше. Дори не знаеше коя съм.

Казват ти, че е случайно, за да те накарат да почувстваш, че нямаш вина. Но всичко, което чух, е как ми заявяват, че нямам контрол; а ако нямах контрол, значи бях безсилна. Бих предпочела да бъда виновна.

Бях пробвала и групите за взаимопомощ, но мразех цялото нещо още преди да спра да говоря. Никога не разбрах как се предполага да ми помогне това, да слушам ужасните истории на останалите. Всички стояхме в кръг и оплаквахме скапаните карти, които ни бяха раздадени. Може би просто не бях садист. Не ме успокояваше да виждам други хора, унищожени като мен. Нямаше успокоение в бройката. Просто още нещастие, а аз си имах достатъчно от моето.

Освен това групите ставаха малко враждебни, когато не говориш. Сякаш крадеш от болката на останалите, вземаш, но не предлагаш нищо. Отнасяха се с мен сякаш бях крадец. Веднъж едно русо момиче, Еста — не успях да намеря значение за името й, освен ако не броим, че е испанската дума за това — ми каза, че „трябва да се примиря или да млъкна“ и аз не бях сигурна как да реагирам на думите й, но някак си щеше да си заслужава говоренето само за да я попитам какво, по дяволите, пуши. Тогава разбрах, че е намушкана от майка си и да й се присмивам, вече не беше толкова забавно.

Слушах за изнасилвания и огнестрелни рани и престъпления от омраза, от хора, които познаваха нападателите си и такива, които не ги познаваха. Нямаше успокоение в това. Ако подслушването на нечии чужди кошмари щеше да ме накара да се почувствам по-добре, предпочитах да продължа да се чувствам все така ужасно. Не мислех, че да им разкажа моята ужасяваща история, ще ми помогне. Освен това дори не се предполагаше, че трябва да имам история за разказване.

И така беше всяка седмица. Стоях в кръга и група от хора, които бяха преминали през също толкова гадости като мен, ме гледаха, сякаш се бях промъкнала в клуба им, без да платя таксата. Искаше ми се да се развикам и да им кажа, че съм си платила като всички останали в стаята, просто не ми се иска да размахвам наоколо разписката.

Днес терапевтката ми не ми говори за вината. Говори ми за говоренето. Щѐ ми се да мога да кажа, че я слушам, но прекарвам по-голямата част от времето, обмисляйки как да усъвършенствам рецептата си за ангелската торта и добрите техники на кикбокса.

На връщане към вкъщи, получавам това, което очаквах.

— Мама все още мисли, че може да се върнеш обратно — Ашър не ме поглежда, когато го изрича. Дори не знам дали говори за връщане вкъщи, или просто за връщане. — Ти няма да го направиш. — Дори не се старае да прозвучи като въпрос. Тогава стана дори още по-добре. — Искат отново да говориш с детектив Мартин. — Естествено, че Аш трябва да е този, който ще пусне бомбата. Знам, че мрази да бъде поставян в тази позиция, но някак той е станал част от най-малкото съпротивление, що се отнася до мен. — Тя ще дойде в къщата, ако не желаеш да ходиш до управлението, но искат да ти покажат няколко снимки. Знаят, че не помниш нищо, но въпреки това искат да ги погледнеш, в случай че нещо побутне паметта ти.

Гледам през прозореца, за да не се налага да виждам лицето му, когато го лъжа с мълчанието си. Не се нуждая от нещо, което да побутва паметта ми. Тя ме бута непрекъснато. Спомням си всичко.

Всеки детайл.

Всяка нощ.

През последните четиристотин седемдесет и три дни.

* * *

В събота се срещам с детектив Мартин. Поглеждам снимките. Преглеждам рисунките. Поклащам глава. Той не е там. Никога не е там. Те нямат идея какво търсят. Тя ни дава нова визитка. Не съм сигурна колко имаме вече.

Трябваше да им кажа. Знам, че трябва. Но той е мой. Не искам да получи възможността да се измъкне. Искам да плати и желая аз да съм тази, която да реши как.

В неделя сутрин баща ми прави палачинки за закуска както винаги. Слизам долу и усещам миризмата на пържения бекон и знам, че след два дни в къщата все още ще се усеща ароматът му. След два дни аз няма да съм тук, за да го подушвам, но миризмата ще е тук, дори и мен да ме няма.

Ашър слиза долу обут с бански гащета и без риза и бързо е изпратен от майка ми да си намери такава. Той изстенва при нареждането, но въпреки това отива. Отправил се е към плажа заедно с известната Адисън Хартли, която ще го вземе след по-малко от час. Всъщност нямам търпение да се срещна с момичето, което кара брат ми да се опитва да се държи сякаш не е влюбен идиот. Радвам се за него, защото да ходиш на плажа с някой, в който си влюбен, е толкова прекрасно нормално нещо. Той ме кани да отида с тях, но аз поклащам глава, не че това ми помага много.

— Ела с нас. Ще е забавно — опитва се да ме убеди той.

Почти съм сигурна, че ще е забавно, ако са само Ашър и приятелката му. Макар и въпреки ужасната ми бледност, може и да го обмисля, ако не са всички останали деца, които знам, че ще бъдат там. Може и да ме няма, но тук в Брайтън никога няма да ме забравят. Отново поклащам глава.

— Иди с него, всичките ти приятели ще са там — казва с надежда майка ми.

Трудно е да виждаш надеждата, изписана на лицето на майка ти, когато знаеш, че ще я убиеш. Не знам кое е по-грешно — да мисли, че това е позитивен аргумент, или да вярва, че наистина имам стари приятели. Единствените стари приятели, които имам, вероятно прекарват неделята си с музикален инструмент, а не тичащи полуголи по плажа.

— Нищо не те спира да идеш, Мил — обажда се баща ми, спирайки се, преди да довърши.

Точно така, тате, нищо, освен факта, че трябва да нося блуза през цялото време, за да скрия белезите и минното поле от въпроси, на които няма да искам да отговоря, дори и да говорех. Да те набодат на кол, изглеждаше по-безболезнено.

Ако трябваше да реша за кого от всички нас ситуацията е най-тежка, бих избрала баща ми. Баща ми е доста темпераментен. Внимателен, закрилнически настроен и ако се наложи, би убил, за да предпази децата си. Каквито би трябвало да са всички бащи. Проблемът е, че той не ме защити. Защото не можеше. Никой не можеше. Но не мисля, че той го вижда по този начин.

— Все някога трябва да се върнеш към света — започва той. Усещам, че ще последва лекцията за извиненията. На двамата с Ашър не ни е позволено да си намираме извинения дори и сега. Имам чувството, че говори за нещо повече от ходенето на плажа. — Нямаше избор за това, което ти се случи. Нито път ние. Но ти имаш избор за това какво ще се случи сега. Ние не. Ти си тази с контрола и всичко, което ние може да направим, е да стоим на страничната линия и да гледаме, дори и да продължаваш да правиш погрешните ходове отново и отново. — Очевидно сме навлезли в областта на спортните метафори. — Няма да те принуждаваме да правиш нещо, за което не си готова. Принуждавали са те достатъчно. Но ще трябва да вземеш решение, колко дълго ще оставиш това да определя живота ти.

Сега мисля, че родителите ми осъзнават, че са се набутали в ъгъла с настояването си двамата с Ашър да вземаме собствени решения, растейки, да стоим зад тях и да живеем с последиците. Защото не можеш да вземаш думите си назад. Сега трябва да ме оставят да вземам собствени решения, грешни или не, и да ме наблюдават как живея с тях, защото те ме научиха на това.

Беше хубаво, когато животът ми се въртеше около това да бъда пианистката на Брайтън. Когато вземах правилните решения. Когато всичките ми решения бяха повлияни от това, какво биха искали да избера родителите ми. Оставях се тяхното течение да ме води, оставях да ме изглажда и оформя като камък, избутан от пясъка, докато не стане идеален. И веднага щом това се случи, бях извадена със сила от водата, захвърлена и разбита на хиляди парчета, които не можех да събера отново. Не знам къде отидоха всички. Имаше толкова много липсващи, че тези, които останаха, не си пасваха.

Мисля, че ще остана на парчета. Мога да ги размествам, преподреждам, в зависимост от деня и от това каква трябва да бъда. Мога да се променя на мига в толкова много момичета и нито едно от тях няма нужда да бъде мен.

Сядаме на масата и ядем палачинки, направени от готова смес. Дори Ашър не казва нищо повече. След закуска отивам в стаята си и търся още имена, които да добавя към стените си. През прозореца си виждам, че Адисън пристига, но не слизам долу. Не се запознавам с нея, но брат ми е прав, тя наистина изглежда дяволски секси.

* * *

В пет часа в неделя следобед се качвам в колата си. Всички ме изпращат. Майка ми ми напомня да й изпратя съобщение, щом се върна у Марго, за да знае, че съм пристигнала невредима. Баща ми ме прегръща и затваря вратата на вече много чистата ми кола, която беше накарал Ашър да му помогне да измие вчера. Веднага щом влизам в колата, заключвам вратите, включвам радиото и тръгвам.

Прибирането вкъщи е като културен шок. Друга къща, друго лице, други дрехи, друго име. Същия утешител. Понякога си мисля, че няма да имам нищо против да опаковам Ашър в една кутия и да го взема с мен в къщата на Марго. Но тогава ще види каква съм там. Че вероятно съм се влошила, вместо да се подобрявам и ще се наложи да се изправя пред разочарованието и изгубените надежди, от които избягах на първо място. Освен това, щом направи необходимото второ поглеждане и ме разпознае, вероятно ще пребие всяко момче, което ме погледне в целия ми Снежанка среща Фредерик от Холивуд^[3] блясък.

Докато се върна обратно при Марго, ще е минало седем часа. Бях го планирала така нарочно, за да не се налага да решавам дали да ходя у Дрю, или не. Започвам да се чувствам виновна, че нито Джош, нито аз, направихме нещо, за да му кажем колко време прекарваме заедно. Не че имам нещо против Дрю да знае, напротив, мисля, че най-накрая е приел факта, че на света няма достатъчно алкохол, за да ме накара да правя секс с него, така че не това е въпросът. Проблемът е, че той неизбежно ще започне да се чуди как двамата с Джош прекарваме толкова време заедно, като не говорим, и дори ако подозренията му останат непотвърдени, те все пак ще бъдат подозрения, които предпочитам да избегна. Освен това, ако трябва да съм честна, часовете, които прекарвам в онзи гараж с Джош, извън училище, Марго и всички останали, са мои. Просто не искам все още да ги споделям. Очевидно Джош също не е казал нищо.