Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sea of Tranquility, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитрия Петрова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Катя Милей
Заглавие: Морето на спокойствието
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 06.10.2015
Редактор: Яна Иванова
Коректор: Гергана Димитрова
ISBN: 978-954-2969-51-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130
История
- —Добавяне
Глава 16
Настя
Джош пристига в пет и четиридесет и пет в неделя, точно по график. Докато спира на алеята, аз изтичвам до хладилника. Бях направила тирамису за вечеря, тъй като явно всички, без Сара, обичат кафе, а тя изобщо не ме интересува. Пръстите ми все още са превързани, така че трябва да извадя десерта с една ръка, а това се оказва трудно. Тази сутрин Марго го прибра в хладилника вместо мен, но тръгна по-рано за работа, затова трябва да се оправям сама. Трудно е, но все пак успявам да протегна ръка и да го хвана достатъчно добре. Звънецът на вратата звънва точно когато стигам до нея. Но сега държа десерта с една ръка и не мога да хвана дръжката с лявата, затова просто си седя там в продължение на една минута, държейки тирамисуто и гледайки вратата. В крайна сметка трябва да оставя подноса на земята, за да мога да използвам дясната си ръка и да завъртя дръжката.
Джош стои на верандата с ръце в джобовете си и изглежда сякаш идва да ме вземе за среща. Косата му както обикновено виси над челото му, само малко по-дълга, отколкото трябва. Като на дете, което няма майка, която да му натяква да я подстриже. Не ми се ще да призная колко добре изглежда, когато се постарае. Облечен е в бургундскочервена риза и панталони в цвят каки, не че имам нещо против износените дънки, които носи обикновено. Все още съм изненадана, че не е обул работни ботуши. Бях започнала да мисля, че са физически прикрепени към него.
Трябва да побързаме, ако искам да изпреварим дъжда. Мога да видя как в небето зад него се заформя буря. Прекарах целия ден в къщата, затова не съм забелязала приближаването й. Обикновено обичам да седя на масата в кухнята и да наблюдавам как облаците се носят из небето и то става мрачно, защото тук се случва толкова бързо, че може да видиш промяната само за минути.
Днес бях прекалено заета да правя тирамисуто, да се ядосвам, че не съм отишла до мола да си купя нова рокля и основно опитвайки се да измисля брилянтен план, с който да се измъкна от вечерята. На челно място в списъка ми с извинения днес бе дизентерията. Щеше да ми е много по-лесно, ако родителите на Дрю ме бяха гледали от високо и цялата вечеря миналата седмица бе неудобна и принудителна, но нито едно от двете не се бе случило. Никога нямаше да пасна там така, както се преструваха. Изобщо не съм сигурна защо госпожа Лейтън ме покани отново. Единственият ми принос за вечерята бе тортата. Макар че според Дрю, човек никога не трябва да подценява силата на една торта пред майка му. Предполагам, че ме приемат заради Дрю. И ако това наистина е така, вероятно не очакват да се задържа за дълго. Чудя се колко ли момичета са преминали през неделните вечери на семейство Лейтън, за да не бъдат видени никога повече.
Накрая се отказах да се притеснявам да избирам хубава консервативна рокля. Реших, че колкото по-рано разберат истината, толкова по-скоро ще спрем с тези работи. Облякох черно изрязано горнище, което се връзваше зад врата, и черна минипола — като наблегнем на мини — заедно с кожени ботуши над коляното с висок и остър ток. Ако изглеждах не на място миналата седмица, тази неделя ще е още по-зле. След тази вечер нещата ще се върнат към нормалното. Дрю може да си намери някое добро момиче, с което да прави необвързващ секс, а аз мога да се върна към удобното съществуване без никакви очаквания.
Джош ме изучава в продължение на една минута, сякаш може да намери отговорите на незададените си въпроси само като ме гледа. Поздравът му се състои само от една дума „Слънчице“. Моя не включва никакви думи.
Коленича, за да взема тирамисуто от пода на фоайето, но не мога да пъхна пръстите си под него, за да го вдигна. Намирам се безмълвно проклинаща чуковете и безмозъчните момчета. Тъкмо ще се опитам да използвам дланта на лявата си ръка, за да бутна подноса към дясната си, когато Джош влиза вътре и коленичи прекалено близо до мен, и го вдига без нито една дума. Той не ухае на стърготини и това не е правилно. Без значение колко добре изглежда сега Джош Бенет без работните ботуши и миризмата на стърготини, изобщо не е правилно.
Спираме на алеята на семейство Лейтън и аз имам точно толкова време, колкото да скоча от колата и да изтичам, когато небето се отваря. Увивам ръка около десерта и го скривам от дъжда. По някакво чудо и тирамисуто и глезените ми оцеляват след скачането. Когато достигам земята, Джош се появява до мен, взема десерта от ръцете ми и хуква към закритата веранда. Успяваме да стигнем дотам, без да подгизнем напълно. Преди да отвори вратата, той ми подава тирамисуто, протяга се и улавя лицето ми с ръце и прокарва палците си под очите ми. Мисля си, че устата ми може да е останала отворена, защото нямам никаква идея какво прави.
— Нещо черно — казва той, за да обясни и осъзнавам, че най-вероятно гримът ми се е размазал.
След това ми отваря вратата, без да каже повече нито една дума.
Щом влизаме вътре, всичко се случва почти точно като миналата седмица. Масата не е чак толкова изискано подредена, за което съм доволна, защото означава, че тази седмица не съм чак такава новост. Но трябва да се изправя пред извода, че това означава, че имам място тук, а изобщо не искам да е така.
Влизаме в кухнята, минавайки през гостната, където забелязвам, че има прибори за още един човек и се питам кой ли ще е. Дрю се бори с уредбата, защото явно е негов ред да избира музика за вечерята, а аз нямам ни най-малка идея каква ще е тя.
Госпожа Лейтън размества продуктите в хладилника, за да направи място за тирамисуто и ми казва, че не е било нужно да се притеснявам. Имам чудовищното чувство за дежа вю и знам, че след минута ще ме прегърне без значение дали ми харесва, или не.
На два стола до барплота седят Сара и едно момиче, което разпознавам от училище. Почти съм сигурна, че точно тя ме обвини, че съм потомка на Дракула. Те се смеят и се опитват да сплетат заедно косите си. Това е висш пилотаж в незрялото държане на тийнейджърките. Иска ми се да им се подиграя, но съм ужасена от факта, че видяното ме натъжава.
За миг се чувствам като оцеляла от някой постапокалиптичен свят, гледайки през прозорец към част от живота ми, която вече не съществува. Питам се какво ли би било, ако имам поне една приятелка. Преди имах няколко, но дори тогава не бяха такива. Бяха обсебени от музиката и мислеха само за нея, както и аз. Това беше връзката ни. Другите момичета сравняваха цвета на лака си за нокти и момчетата, които харесваха; ние сравнявахме музиката си за прослушванията. Ако махнем музиката от уравнението, не знам дали изобщо щях да имам нещо общо с тях. Дори и да имах, пак щеше да ми се наложи да прекъсна отношенията ни след случилото се. Прекалено много болеше да съм около тях.
Приятелката ми Лили ми се обаждаше в продължение на месеци, но единственото нещо, за което говореше, бяха прослушвания, рецитали и упражнения. Опитах се да бъда щастлива заради нея, но не се получи. Завиждах и бях бясна. Беше като да гледам най-добрата си приятелка да ходи щастлива по срещи с бившето ми гадже, в което все още съм лудо влюбена; да я гледам как има всичко, което обичах, но повече не можех да имам. С други думи, болезнено, депресиращо и нездраво. А аз, ако не друго, поне съм здрава.
Дори и да говорех, защото нека си признаем, цялата тази работа с мълчанието е спънка в създаването на нови приятелства, вероятно пак нямаше да имам никакви. Бях изгубила почти всичко от шестнадесетте си години. Докато другите момичета на моята възраст мислеха за балове, уроци по шофиране и губене на девствеността си, аз мислех за физиотерапията си, разпознаване на престъпници и психологични консултации. Излизах от къщата, за да отида в кабинета на доктора, а не на футболен мач. Интервюираха ме полицейски детективи, не управителят на Олд Нейви[1].
В крайна сметка тялото ми се излекува, колкото беше възможно. Умът ми също започна да си идва на мястото. Мисля, че парчетата се подреждаха, просто не едно след друго. Сякаш колкото повече заздравяваше тялото ми, по-раним ставаше умът ми, и нямаше достатъчно кабели и пластини, които да оправят счупеното.
Затова не правих нещата, които се очакваше да върши едно момиче на петнадесет и шестнадесет. На възраст, на която повечето деца се опитват да разберат кои са те, аз бях заета да се чудя защо съществувам. Вече не принадлежах към този свят. Не че исках да съм мъртва, просто се чувствах така, сякаш трябваше да съм. Затова е трудно, когато всички очакват да си благодарен просто защото не си.
Това ми осигури много време за размисъл, много време да съм гневна и да се съжалявам. Да се питам Защо аз? Да питам просто Защо? Имах черен колан по самосъжаление. Бях истински експерт в това поприще. Все още съм. Това е умение, което никога не губиш. Не е нужно да споменавам, че цялото това мислене и всички тези въпроси не постигаха много. Тогава започнах да се фокусирам върху гнева. Спрях да се притеснявам да бъда учтива, да не наранявам чувствата на хората и да казвам това, което се предполага, че трябва да казвам, да се възстановявам по начина, по който трябваше да се възстановявам, така че всички да вярват, че съм добре и да продължа с живота си. Родителите ми трябваше да повярват, че съм добре, затова дълго време се опитвах да ги убедя, че наистина е така. Опитах се да убедя и себе си, но това бе доста по трудно, защото аз знаех истината. Бях толкова далеч от това. Осъзнах, че ще се чувствам ужасно и в двата случая. Вероятно щях да се чувствам така до края на живота си — живот, който дори не трябваше да живея. Живот, който трябваше да ме остави. Затова се ядосах. След което се ядосах още повече. И продължих да ставам по-ядосана. Но човек може да издържи само определено време гнева, преди да се научи да мрази. Спрях да се самосъжалявам и започнах да мразя. Мрънкането бе патетично, но омразата вършеше работа. Омразата подсили тялото ми и изостри решението ми, което бе да получа отмъщение. На мен омразата ми изглеждаше дяволски здравословна.
Независимо от това научих, че макар омразата да е добра за някои неща, няма да ти намери много приятели. Извърнах се от Сара и момичето, което ми бе представено като Пайпър. Пайпър. Завъртях го в главата си. Безсмислено име, без значение (освен ако не броим свирачите на гайда като значение и това ме кара да се засмея, защото… ами, нали се сещате, гайдари) но й подхождаше. Докато вървя към гостната, изобщо не съм учудена защо нямам приятели.
Въпреки присъствието на Сара и Пайпър вечерята отново е забавна. Ние, добре де, те говорят за заявления за колежи, построяване на платформа за бала, прослушвания за часа по драма и колко драстично се променят законите за данъчните такси. Последното е от вежливост към господин Лейтън, който е счетоводител. Там някъде се отнесох, защото компетентността в данъчното законодателство е малко извън моята сфера, но тогава разговорът се насочва към дебатите.
— След две седмици, в събота, имаме турнир — информира родителите си Дрю.
— Каква е темата ви? — пита баща му, допълвайки чашата си с вино.
Госпожа Лейтън се взира в нея, сякаш иска да я откъсне от ръката му, но предполагам, че не й е позволено. Бременността поставя прът в колелото на цялата тази работа с пиенето на вино. Но как да я съди човек. Аз самата искам да я измъкна от ръката му.
— Не съм напълно сигурен. Нещо за важността на запазване на плата — той поглежда към мен, съсредоточавайки се върху дрехите ми, или липсата на такива, докато им говори глупости. — Господин Трент назначи Настя да ми помага в проучването, затова исках да избера нещо, на което е страстен привърженик.
Тук Сара вече се задавя, с каквото и да е в устата й. Господин Лейтън продължава да върти виното в чашата си сякаш наистина приема това, което каза Дрю и обмисля аргументите по темата. Пайпър изобщо не изглежда да е разбрала шегата. С ъгълчето на окото си виждам как челюстта на Джош се стяга, единственият знак, че той стои на същата маса с останалите нас, слушайки разговора. Все още го наблюдавам как се опитва да запаси стоическото си и незасегнато изражение, когато чувам звука от обувката на госпожа Лейтън, сблъскваща се с пищяла на Дрю.