Катя Милей
Морето на спокойствието (15)

Глава 14

Настя

В ръката и китката ти има двадесет и седем кости. Двадесет и две от моите бяха счупени.

Ако си говорим честно, ръката ми е някакво чудо. Пълна е с пластини и винтове и дори след няколко операции все още не изглежда както трябва. Но работи по-добре, отколкото бяха очаквали. И не е като да не мога да правя нищо; тя просто не може да върши единственото нещо, което искам. Нещото, което ме прави това, което съм.

* * *

Никога не съм имала голям социален живот, дори и преди. След училище времето ми минаваше в музикалния салон или в частно обучение, а съботите си прекарвах, свирейки на пиано по сватби. Имаше пъти по време на сватбения сезон, когато ходех на по три сватби на ден. Излизах, тичайки от църквата, мятах се в колата, в която ме чакаше майка ми, и бързах към следващата. Понякога беше истинска лудница и рядко имах свободен уикенд, но парите бяха страхотни, необходимото време минимално и беше лесно. Повечето сватбени организатори и булки не бяха много оригинални. Имах около пет песни, които се въртяха; стандартните, които може да чуете на всяка сватба. Можех да изкарам някоя от тях дори и докато спя. Имах три рокли, които сменях точно като музиката; всичките бяха консервативни и момичешки официални в различна степен, които подбирах в зависимост от самата сватба. Чудя се какво ли биха направили, ако отида някъде облечена така, както обичам да се обличам сега.

Когато не свирех по сватби, свирех по молове и ресторанти. В началото бях красива малка новост. Всички ми се радваха. Не знам дали някой изобщо знаеше името ми; наричаха ме просто малката пианистка от Брайтън, което беше добре, защото аз бях точно това. Щом пораснах, всички бяха свикнали да ме виждат тук или там, но когато започвах в началото, когато бях на около осем години, хората обикновено се заглеждаха невярващо. Бях облечена в малка рокля с волани и косата ми винаги бе вързана назад с панделка в тон с роклята. Усмихвах се и свирех Бах или Моцарт или каквото и да е изтъркано музикално предпочитание, което имаха. Всички ме познаваха и хората винаги ръкопляскаха, щом свършех и ме поздравяваха, където и да ме срещнеха. Обичах всяка секунда от това.

До времето, когато бях принудена да спра, имах доста натрупани пари. Събирах ги, за да платя за лятната музикална консерватория в Ню Йорк, по която точех лиги от три години и най-накрая бях достатъчно голяма, на петнадесет, за да кандидатствам. Родителите ми казаха, че ако искам да отида, трябва да работя за парите, но това беше шега, защото да работя, означаваше да свиря, а свиренето никога не е било работа за мен. Между това и училището и частното обучение и рециталите, не ми оставаше много време за социален живот, но това беше малка саможертва. Освен това, ако трябва да съм честна, вероятно не бе никаква саможертва. Не ходех по партита и бях прекалено малка, за да шофирам. Харесвах Ники Кериган, но това, което правехме, беше многократно да се взираме един в друг и да поглеждаме встрани.

Нямах много приятелки, с които да вися по моловете, а майка ми купуваше повечето ми дрехи. Дори на петнадесет бях по-млада от петнадесет. Стилът ми бе неделно училищен шик. Малкото приятели, които имах, бяха като мен. Прекарвахме цялото си свободно време, упражнявайки се, защото това бяхме ние. Пианистки. Виолистки. Флейтистки. Това беше нормално. Оценките ми не бяха страхотни и бях пълната противоположност на популярна, но всичко беше наред. Бях по-добра от това да бъда нормална. Никога не ме е интересувало да бъда нормална. Исках да бъда изключителна.

Нормалните хора имаха приятели. Аз имах музика. Нищо не ми липсваше.

Сега ми липсва всичко. Музиката ме преследва; музика, която мога да чуя, но никога няма да мога да свиря отново. Мелодии, които ми се надсмиват нота по нота, подигравайки ми се със самия факт, че съществуват.

Все още имам всички пари, които спестих за консерваторията. Имах повече от достатъчно, но никога няма да мога да отида. Прекарах онова лято, влизайки и излизайки от болници, възстановявайки се, във физическа терапия, учейки се да вдигам монети, поставени върху една маса, и с терапевти, обсъждащи защо съм бясна.

По онова време бях възстановила достатъчно контрол върху ръката си, че вероятно бих могла да издрънча нещо по пианото, ако се опитах, но никога нямаше да е така, както бе преди, както трябваше да бъде. Музиката трябва да се лее, така че да не можеш да кажеш къде свършва едната нота и къде започва следващата; музиката трябва да е изящна, а в лявата ми ръка няма никакво изящество. Там има метални винтове, увредени нерви и натрошени кости, но никакво изящество.

Днес е неделя и няма къде да ходя. Никога не съм имала сватби в неделя, но обикновено прекарвах сутрините в Лутеранската църква, ако им потрябвам. Не съм била религиозна; беше услуга към една от приятелките на майка ми, затова ходех. Следобедите обикновено свирех на пианото в един мол извън Нордстром. Вечер се упражнявах със сериозните неща и понякога си пишех домашните.

Сега домашните са почти единственото нещо, което трябва да правя, така че ги пиша като по чудо. Но все още не ме бива много по тях.

Марго прекарва следобедите си при басейна, докато не стане време да тръгва за работа. Аз не мога да се пека. Не се съчетава добре с полупрозрачната ми кожа, освен това не ме бива да стоя мирно на едно място. Ще се полея с лосион за слънце, ще сплета косата си и ще плувам, докато крайниците ми не могат да се движат повече. Следобедите не мога да тичам, така че това е добра алтернатива.

Едва на двадесет и петата дължина съм, когато вдигам глава от водата и виждам Марго да стои до края на басейна до вечно ухиления Дрю Лейтън. За миг оставам смаяна, чудейки се откъде знае къде живея. Тогава си спомням, че ме взе оттук за онова злополучно парти миналата седмица. Няма никакъв шанс да изляза от басейна напълно мокра и почти гола пред него. Може и да ходя на училище полугола, но полугола и почти гола са две напълно различни неща, и няма начин да изляза от басейна и да му покажа разликата, облечена в малките си бикини. Достатъчно лошо е, че съм без никакъв грим, но няма какво да направя за това сега, така че трябва да го преживея. Грабвам слънчевите си очила, които съм оставила в края на басейна и се опитвам да стоя възможно най-далеч от него.

— Аз съм лелята на Настя — представя се Марго на Дрю. — Предполагам, че двамата се познавате.

Тя се обръща и се усмихва многозначително към мен. Още от първия ден не е спирала да ме подтиква да си намеря приятели и да изградя социален живот, така че сигурно това е безкрайно вълнуващо за нея. Дрю разпръсква момчешкия си чар по начин, който, сигурна съм, му е спечелил доверието на много подозрителни майки. Вероятно ще му се наложи да се потруди малко повече с Марго. Тя е по-млада и сладка и е свикнала да флиртуват с нея. Не е сляпа за игричките му. Въпреки това подозрението й е засенчено от желанието й да имам някакъв живот. Тя се отдалечава, оставяйки ме с него и се връща на стола си към броя на Космополитън. Но въобще не може да ме заблуди. Знам, че се напряга да чуе всяка наша дума.

Ако не бях вкопчена в капан в басейна от степента си на голота, бих могла да се насладя на ситуацията малко повече. Сега Дрю не може да използва арсенала си от сексуални намеци върху мен, когато леля ми е тук. Той сваля обувките си и сяда на ръба на басейна, потапяйки краката си във водата.

— Мисля, че си понесох наказанието. Сега трябва да ми простиш.

Аз просто се взирам в него. Дори не се мъча да сменя изражението си. Трябва да се постарае малко повече, за да ме накара да похабя някое изражение за него.

— Цяла седмица дори не си ме погледнала. Съсипваш репутацията ми.

Имам усещането, че вече дори ядрена бомба не би могла да унищожи репутацията му, да не говорим за седмица без вниманието ми, но оценявам това, че се постара.

— Нека ти се реванширам. Ела на вечеря вкъщи. Тази вечер.

Това ме прави подозрителна и съм напълно убедена, че си личи. Невинността не подхожда на Дрю. Не си подхожда с чистия неподправен секс, който се разнася от порите му. Срещам погледа му и зачаквам уловката.

— Дори няма да ти се наложи да си сама с мен. Цялото ми семейство ще е там.

Той вероятно си мисли, че това е печелившата му карта. Не е. Нямам нищо против родителите. В действителност преди се справях доста добре с тях. Сега вероятно не чак толкова, но не те ме притесняват. Сестрата е тази, до която не се доближавам. Тя вече ме набеляза. Дори преди нежеланите героични напъни на Джош Бенет в двора на училището, и не бързам да се хвърля в окото на тази буря отново, пръквайки се на семейната вечеря под ръка с брат й. Няма начин. Няма да се случи. Никога.

— Сигурна съм, че ще дойде с удоволствие — изрецитирва Марго над списанието си. Дотук с преструването, че не подслушва. Предизвикателното ми осъждане продължава цели три секунди. — Трябва да ходя на работа. Няма смисъл да стоиш тук и да вечеряш сама.

Благодаря ти, Марго. Изпращам й усмивката си, която пазя за смъртните си врагове. Тя ме поглежда, лицето й е самото въплъщение на невинността, а очите й са пълни с дяволитост. Знае, че ме е притиснала в ъгъла. По дяволите, самопредизвиканата мълчаливост. Това дали изобщо е дума? Без значение. Поклащам глава, но не мога да предложа извинение и нямам такова, макар че съм сигурна, че мога да измисля нещо правдоподобно: домашно, чистене на подлоги в местния старчески дом, холера. Обаче те всички остават затиснати в гърлото ми, докато гледам безпомощно как плановете ми за вечерта са решени от бъркащата ми се леля и един самоуверен тийнейджър. Марго знае, че нямам нищо за вършене, а Дрю няма намерение да ме остави да се измъкна. Той скача на крака веднага, измъквайки се преди плановете да могат да се променят.

— Вечерята е в шест. Ще те взема в 17:45. Облечи нещо хубаво. Майка ми обича да се преструваме веднъж седмично, че сме цивилизовани.

Той се усмихва съзаклятнически на Марго. Знае, че трябва да благодари на нея за това. Не е тайна, че ако имам право на избор, никога няма да се съглася. Бясна съм на себе си. Сама си изкопах този гроб. Отказвайки се от говоренето, се отказваш и от свободната си воля. Чудя се какво ли ще си помисли Марго, ако знае истината за Дрю Лейтън — секс вулкана, на който току-що ме пожертва.

— Не ставай. Ще заобиколя къщата. Приятно ми е да се запознаем — той се обръща отново към мен. — Ще се видим по-късно. — Звучи като заплаха.

* * *

Само ако Марго не беше чула звънеца, щях да съм напълно щастлива, удобно сама тази вечер, точно както трябва да бъда. Нямаше да съм в затрудненото положение, в което съм изпаднала сега, в пет часа, взирайки се в гардероба си, чудейки се какво да облека за неделната вечеря в дома на някой, който не ми е гадже. Прекарах следобеда, редувайки решението си да откажа да отида с това, да измисля нараняване, което ще ме отърве от необходимостта да присъствам.

Щом съдбата ми беше решена, прекарах по-голямата част от деня в кухнята, приготвяйки трипластова шоколадова торта. Майка ми би имала цял набор от думи, ако се появя в дома на някой за вечеря с празни ръце, а десертите са почти единственото нещо в репертоара ми. Избягвах неизбежното възможно най-дълго, но освен ако не планирам да бъда облечена с кърпата, с която съм се увила, трябва да избера нещо. Времето ми изтича.

Верен на думата си, Дрю почуква на вратата точно в пет и четиридесет и пет. Малко съм изненадана, че не надува клаксона на колата си, в очакване да изляза, тичайки. Това няма да се случи. Колкото и да ме боли да го призная, той притежава доста добри обноски. Вероятно така е по-лесно да се вмъкне в гащичките на някое момиче. Не бих му имала прекалено много доверие.

Взимам тортата и я задържам пред тялото си, сякаш това в действителност ще попречи на Дрю да види какво съм облякла: обикновена рокля без ръкави с много малко заоблено деколте и леко разкроена пола, с дължина малко над коляното ми. Това е най-консервативното нещо в гардероба ми. Майка ми го купи, преди да замина, заедно с още няколко рокли, които никога не нося. Запазих я, защото е черна, но това е единствената причина. Чувствам се, сякаш отивам на интервю за работа. Не мисля, че изобщо е подходяща за неделна вечеря, но вероятно е по-добра от нещата, които нося на училище.

Той отворя вратата на колата и аз сядам с тортата в скута си.

— Нямаше нужда да правиш това — кимва Дрю към тортата. Аз свивам рамене. Нямах нищо против. Харесва ми да имам извинения да пека, а нямам такива често тези дни, което означава, че все още готвя, но изяждам почти всичко сама. Захарта има много специално, голямо място в моята пирамида с храни. — Обаче ще си спечелиш точки пред майка ми. Тя е бременна. Отново — казва той многозначително — и обича шоколад.

След около десет минути спираме на алеята пред къщата на Дрю. Живее няколко километра надолу по пътя от къщата на Марго. Той паркира колата и изключва двигателя, но не помръдва да излезе. Изглежда му е неудобно, което кара мен да се чувствам неловко. Надявам се да не започне да ме сваля пред къщата на родителите си, защото ще се ядосам и тортата вероятно няма да оцелее. Обръща се към мен и поема дълбоко дъх. Не се усмихва и когато проговаря, тонът му е съвсем различен от това, с което съм свикнала. Наперената самоувереност я няма и това ме изнервя. Свикнала съм с безочливата му самонадеяност. Подготвена съм за нея и това ни поставя на едно ниво, тъй като никой от нас не е истински.

— Наистина съжалявам — искреността на думите му ме хваща неподготвена.

Щях да съм готова за пряко нападение или креативни свалки, но съм напълно неподготвена за искреното извинение, което получавам. Може би това е новият му подход. Той обръща очи към сенника и аз съм доволна, защото съм по-спокойна, когато не гледа към мен.

— Беше в безопасност с Бенет, нали знаеш. Джош е най-добрият човек, който познавам. Не бих те оставил никъде другаде. Знам, че е скапано и вероятно трябваше да те заведа у вас и да се погрижа сам за теб, тъй като донякъде вината за това беше моя. Ако имам два избора, обикновено залагам на грешния, но не го правя, за да съм задник. То просто ми идва отвътре — той спира да говори и стоим в мълчание около минута, преди отново да ме погледне. — Добре ли сме?

Накланям глава и се вглеждам в него. Така ли е? Да, мисля, че сме добре. Колкото и да ми се иска да поставя под въпрос мотивите му, желая да вярвам, че не е изцяло ужасен човек. Тогава поне ще имам извинение, за това, че не мога да не го харесвам.

— Достатъчно добре? — опитва той.

Кимам. Да, достатъчно добре.

— Достатъчно добре — повтаря Дрю без въпрос този път и в гласа му отново се появява лекота. Стойката му се отпуска и сякаш се успокоява. Отново е на позната територия. — Нека влезем, преди да се поддам на фантазията си да те покрия цялата с тази торта и да оближа сметаната.

Вглеждам се в него. Донякъде се радвам, че този Дрю се върна. Завъртам очи и поклащам глава. Той свива рамене примирен.

— Извинявай. Природата е кучка. Мога да се боря с нея само толкова.

Той заобикаля колата, отваря вратата ми и предлага да вземе тортата, но аз поклащам глава. Трябва да я държа. Вкопчвам се в нея, сякаш е спасителна жилетка, докато вървя към къщата, надявайки се, че лявата ми ръка няма да избере точно този момент, за да се разтрепери и да ме накара да я изпусна. Трипластова торта с пълнеж от фъдж, украсена със спирали от черен шоколад, вероятно е прекалено много, но се надявам, че ще свърши работата си и хората ще забележат нея вместо мен.

Влизаме в едно фоайе с висок таван, което преминава в прекрасно обзаведена дневна. Стаята е идеално чиста. Чувствам се, сякаш трябва да сваля обувките си, за да не надерат берберския килим, но това вероятно ще изглежда странно. Освен това, колкото и да нараняват краката ми, те ме успокояват. Бях свикнала да свиря пред публика, а сега се крия зад една торта и обувки с висок ток. Дрю ме повежда през официалната трапезария. На масата може да седнат поне десет души. Тя вече е наредена с китайски порцеланов сервиз и платнени салфетки, сгънати под формата на лебеди. Дрю трябва да е забелязал как оставам с отворена уста.

— Казах ти, че майка ми обича да се преструва веднъж седмично, че сме цивилизовани — цивилизовани е едно нещо. Това е съвсем различно. — Обикновено не е толкова лошо. Мисля, че се престара малко, защото й казах, че ще те доведа. Обикновено сме само ние и Джош. А той не се брои за гост.

Какво, по дяволите? Не съм сигурна заради коя част от това кратко обяснение да се паникьосам първо: дали частта, където майка му очевидно се е подготвила за пристигането на кралицата заради мен, или частта, в която Джош Бенет се очаква да присъства. И двете са еднакво ужасни, но мисля да отсъдя в полза на Джош. Колкото и да се страхувам от внимателния оглед на майката на Дрю, малко по-лошо е да си представя да се храня на една маса срещу момче, което е чистило повръщането ми и ме е гледало как свалям сутиена си и го хвърлям през стаята. Прекарах по-голямата част от следобеда, откачайки от това какво да облека и ужасена, че трябва да застана лице в лице със сестрата на Дрю. Мисълта, че Джош Бенет може да е тук, никога не премина през ума ми. Нямам повече време да свикна с идеята, защото звънецът се чува и вратата се отваря, преди някой да може да стигне до нея. Джош не е гост тук. Естествено, че не чака някой да му отвори.

Преди да осъзная какво става, майката на Дрю идва към мен и взима тортата от ръцете ми. Иска ми се да я задържа, прикривайки се зад нея още малко, но това не е възможно, затова й я отстъпвам. Изведнъж чувствам ръцете си празни.

— Ти трябва да си Настя!

Усмивката й идва от всяка част на лицето й. Няма никакво съмнение откъде Дрю и Сара са наследили външния си вид. Майка им е красива. Не мога да се сдържа и поглеждам към корема й. Очевидно не е в много напреднала бременност, защото дори не си личи. Чудя се колко ли е възрастна. Предполагам, че трябва да е поне на четиридесет. Странно е, че някой на тази възраст би искал още едно бебе, но предполагам, че щом можеш, тогава защо не? Тя точно размества неща в хладилника, за да има място за тортата. Не съм я молила, но съм доволна от това. Топлината и влагата вече бяха започнали да тормозят глазурата, докато стигнем до тук.

— Скъпа, толкова мило от твоя страна да донесеш десерт. Прекрасен е — казва тя, докато затваря вратата на хладилника, и се обръща към мен.

Само след миг разстоянието между нас се стопява и преди да осъзная какво прави, г-жа Лейтън ме прегръща. Аз не съм по прегръдките. Не обичам хората да ме докосват дори когато не е намесена заплаха. Това е прекалено интимно и ме притеснява. Тя сякаш не забелязва колко сковани до тялото ми са ръцете ми и ме пуска само секунда след това, когато Дрю започва да говори.

— Как така нея наричаш скъпа, а към мен никога не се обръщаш с галени имена? — изхленчва фалшиво той.

— Правя го — отвръща госпожа Лейтън, потупвайки го по бузата, докато го подминава. — Точно миналата седмица те нарекох бича на моето съществуване.

— Вярно е — съгласява се той. — Беше хубав ден.

Трудно е да не пожелаеш да се усмихнеш, докато ги гледаш. Не е минало толкова много време, че да не си спомням какво бе, когато семейството ми също беше щастливо.

Само след няколко секунди Джош Бенет ни открива. Съдейки по изражението върху лицето му, не е знаел, че ще съм тук, както и аз не го очаквах. Мисля, че буквално отстъпи крачка назад, когато ме видя.

Майката на Дрю пристъпва между нас, преди да е настанала неудобна тишина. Тя го прегръща и той отвръща на прегръдката й. Изглежда ми неправилно. Свикнала съм да виждам Джош отдалечен поне в радиус от два метра от всякакъв човешки контакт, затова да го видя тук, изглеждайки топъл и жив и позволяващ на майката на Дрю да го докосва, ми отнема известно време, за да го възприема. Надявам се устата ми да не е останала отворена. Тази вечер, когато тичам, ще ми трябват поне десет километра, за да мога да обхвана всички мисли, които минават сега през главата ми. Не само виждам един неочаквано искрен Дрю, но и един не толкова недостъпен Джош Бенет.

Миг след това в кухнята се появява и Сара. Тя очевидно знае, че ще присъствам, защото на лицето й не се изписва изненада. Само презрение.

— Предполагам, че всички се познавате — казва госпожа Лейтън, спасявайки ни от приятелски преструвки. — Вечерята ще е готова след десет минути. Сара, налей напитките. Дрю, вземи Джош и провери баща ти, който е при грила. Убеди се, че няма отново да прегори пържолите. Настя, може да ми помогнеш да занесем храната на масата от кухнята.

Кимвам благодарна, че ми даде да правя нещо, за да не трябва да стоя настрана не само чувствайки се не на място тук, но и безполезна. Следвам я до печката и тя ми подава няколко подложки, които да поставя на масата. Има нещо едновременно успокоително и не чак толкова в това да те помолят да помагаш. Имам предвид, че не се отнасят с мен като с външно лице. Тази сутрин плановете ми бяха да хапна малко ФънДип^[1], докато гледам погрешно набедени за известни кучки, да се давят, опитвайки се да преглътнат тестис на див бик в старите повторения на „Страх“. Сега стоя върху остри черни токчета насред една от картините на Норман Рокуел^[2]. Още неща за обмисляне по-късно. Трябва да започна да си правя списък, за да не забравя нещо.

Вечерята в действителност е най-приятното нещо от месеци насам. Въпреки цялото великолепие и официалност на масата, родителите на Дрю са напълно земни хора. Баща му е прекалено скромен и забавен. Майка му е проницателна и не търпи глупости от никой от тях. Дрю пусна в ход чара си и намали сексуалните подмятания веднага щом влязохме в къщата. Той седи до мен, а Джош е срещу него, така че, докато се храним, дори не виждам Бенет. Отбелязвам си да бъда благодарна тази вечер за това. Сара седи срещу мен, така че не мога да я избегна. Тя не ми е казала и една дума и почти нищо на някой друг, но с цялото говорене на масата, това сякаш минава незабелязано. Доста често я засичам да ме наблюдава и не мога да разбера дали е ядосана, или й е неудобно. Може би се притеснява, че ще се разбере как се отнася с мен в училище, а тя не иска родителите й да научат, че е такава стереотипна кучка. Сигурно го знаят. Виждала съм как се отнася с Дрю и няма как да крие това през цялото време. Може би съперничеството между роднини е позволено тук, но отнасянето като с боклук с останалите хора не се приема.

След като приключихме с вечерята, всички помагаме с почистването на съдовете, а госпожа Лейтън донася тортата на масата заедно с един ябълков пай. Сара я следва с купчина чини и вилици и кутия с ванилов сладолед.

— Това е възхитително, Настя. Къде я поръча? Трябва ми десерт за едно вечерно парти след няколко седмици и ще се радвам да имам една такава торта.

Аз поклащам глава и посочвам към себе си.

— Ти? — тя не звучи толкова шокирана, колкото заинтригувана. Аз кимвам. — От основните съставки? — отново кимвам.

Готвя само така. Нямам нищо против готовите миксове, просто ми изглеждат сякаш мамя и не мога да имам заслуги за получения резултат. Това е просто торта. Не е музика, но все пак е нещо.

— Аз изобщо не мога да пека — казва г-жа Лейтън. Сигурна съм, че може. Не е толкова трудно, просто трябва да знаеш пропорциите и щом ги научиш, можеш да експериментираш. Всичко опира до математика и наука, което е забавно, тъй като мен изобщо не ме бива и в двете. — Джош познава някой, който може да пече. Нали? — тя поглежда към него и оставам с впечатлението, че въпросът й изобщо не е невинен. Свеждам поглед към чинията си и побутвам тортата си из разтопения в нея сладолед.

— Просто някой от училище.

Джош звучи толкова неудобно, колкото се чувствам аз. В ума си се опитвам да накарам всички да оставят темата и си мисля, че Джош може би прави същото нещо. Наистина не искам да обяснява обстоятелствата, които са предизвикали появата на курабийките на верандата му. Явно не е имал проблем с разкриването, че са от мен, което означава, че знае точно защо са се появили.

— Кой? — пита Дрю с пълна с шоколадова торта уста.

Интересно, макар че и не напълно изненадващо. Не е казал на Дрю. Чудя се как ли е разбрала майка му. Джош се забавя малко повече с отговора си и виждам как госпожа Лейтън мести поглед от него към мен. Изглежда доволна. Получи отговора си.

— Дрю, още веднъж се обади с пълна уста и ще сервираш на следващата сбирка на читателския ми клуб — посочва тя с вилица към него и устата му се затваря на секундата.

Очевидно това е огромна заплаха. Той вдига ръце в знак, че се предава.

Щом приключихме с почистването на чиниите от десерта, госпожа Лейтън прави кафе и всички сядаме на големите бели дивани във всекидневната. Аз отказвам кафето. Не го пия, защото без значение колко захар слагам в него, винаги има отвратителен вкус. Може би е така, защото толкова съм привикнала с вкуса на сладкото, че всичко, което не се състои поне от деветдесет процента захар, има странен вкус. Дори да бях пристрастена към кофеина, в едно антиутопично бъдеще, в което кафето е нелегална, контролирана от властите, субстанция и да не се бях добирала до него повече от три дни, пак щях да откажа. Никога няма да преживея ужаса, ако ръката ми реши да загуби захвата си, докато държи пълна чаша с кафе над едно от тези бели брокатени канапета. Сара също няма да пие, така че, предполагам, не изглежда толкова странно. Джош изпива три чаши, не че ги броя.

Слушам как всички говорят, докато разговорът запада и каната кафе остава празна. Телефонът иззвънява, давайки на Сара спасението, което отчаяно е чакала, ако се съди по това колко бързо скочи от дивана при звука. Дрю отива до майка си и взима празната й чаша, за да я използва като извинение да излезе, а аз оставам в неловка тишина, надявайки се, че няма да се забавят много в кухнята. Изучавам масичката за кафе, тъй като не искам да погледна в очите родителите на Дрю. Изглежда ми позната. Накланям глава, за да огледам краката й и осъзнавам, че е почти идентична по стил с онази, която бях видяла във всекидневната на Джош сутринта, която не трябва да споменаваме. Приликите в дизайна са видими, но тази маса очевидно е по-нова. Повърхността на дървото и завършеността са безгрешни. Дори не осъзнавам, че съм се навела и прокарвам пръсти по извития дървен крак на масата, когато бащата на Дрю проговаря.

— Красива е нали? Джош я направи — за щастие, възрастният мъж гледа с гордост към масата, а не към лицето ми. Дланта ми спира да се движи, но не откъсвам поглед от масата. Връщам ръката си обратно на дивана навреме, за да видя, че Джош стои на входа към кухнята, наблюдавайки ни. Господин Лейтън поглежда нагоре. — Какво беше, Джош? Коледен подарък?

— За рождения ден на госпожа Лейтън — ръцете на Джош са в джобовете му и погледът му преминава покрай нас към масата.

Той не пристъпва навътре в стаята, докато Дрю не се показва зад него, принуждавайки го да се мръдне.

— Големият ти скапан пикап е блокирал пътя ми — казва той, удряйки Джош по гърба. — Извинявай, мамо — обръща се, изглеждайки почти разкаян заради езика си.

Чувала съм много по-лоши неща да излизат от устата му. Чудя се дали си мисли, че майка му е дори малко заблудена, защото се обзалагам, че го познава доста добре.

— Читателския клуб — повтаря тя, вдигайки ръка и я задържа, сякаш носи табла.

— Ясно — отвръща той и насочва вниманието си към Джош. — Ако обичаш, би ли преместил пикапа си, за да мога да закарам Настя у тях? — моли той саркастично.

— Не спомена ли, че тя живее в квартала на Джош? — пита госпожа Лейтън.

Напълно мога да усетя как зарежда патроните си с този въпрос.

О, не. Не, не, не, не, не, не, не. Моля те, не.

— Джош, може ли да я откараш до тях? Глупаво е и двамата да ходите в една посока, когато Джош и без това отива натам.

Сякаш гледа към всички нас едновременно. Как го прави? Изобщо не сме близо един до друг. Това е повече от обезкуражаващо.

Между двама ни с Джош не знам кой изглежда по-ужасѐн. И двамата сме на едно мнение по този въпрос. Джош кимва, примирявайки се със съдбата си, а аз се опитвам да изглеждам сякаш това е добър план. Добър, логичен, практичен, изобщо не неудобен план.

Дрю и родителите му ни изпращат до алеята. След телефонното обаждане Сара повече не се показва, с което нямам никакъв проблем. Джош отключва колата си с дистанционното и Дрю отваря вратата ми, докато аз се чудя колко високо трябва да вдигна полата си, за да се кача в пикапа, без да я скъсам. Наистина не искам да приключа вечерта като заслепя бащата на Дрю с бельото си на розови сърчица. Щом успявам да се кача, госпожа Лейтън идва до вратата ми. За щастие, вече съм се настанила, така че не трябва да се притеснявам, че ще ме прегърне отново, но това, което последва, е почти по-лошо.

— Благодаря ти, че дойде. Беше ни много приятно да се запознаем. Ще се видим следващата неделя в шест? — това е запитване, което не включва въпрос. Тя накланя глава и поглежда към Джош. — Можеш да я докараш на идване, нали? — отново го прави.

Опитвам се да поклатя глава. Мога да напиша бележка. Това си заслужава бележка. Оглеждам се наоколо за някаква хартия, но пикапът е празен като първия път, когато се возих в него. Нищо. На този етап се надявам, че Джош ще ме спаси, да спаси и двама ни. Може би той има планове и ще трябва да откаже, а аз ще кимна в съгласие. Нямам такъв късмет.

— Няма проблем. Благодаря за вечерята, госпожо Лейтън, господин Лейтън — кимва Джош към бащата на Дрю.

— Един ден ще те накараме да ни наричаш Джак и Лекси — смее се той и поклаща глава, сякаш знае, че това никога няма да се случи. — Може би когато станеш на тридесет.

— Лека нощ господин Лейтън — отговаря Джош.

Дрю помахва от предната веранда, вече на телефона си, докато Джош обръща пикапа по дългата алея. Десет минути в колата с Джош Бенет изглеждат доста по-дълги, отколкото десет минути в колата с Дрю. Дрю запълва тишината, без дори да осъзнава, че го прави. Джош се обгръща с нея, сякаш е част от него. Той не казва и думичка, докато не стигаме до алеята пред къщата на Марго, вече за трети път.

— Може да се измъкнеш, ако искаш. Но трябва да отидеш. Тя те харесва.

Аз кимвам и отварям вратата на колата. Не мога да сляза и да стигна земята, и ако се опитам да скоча с тези токчета, независимо колко малко е разстоянието, глезените ми едва ли ще останат непокътнати. Навеждам се и събувам лявата си обувка, а след това и дясната. Скачам от колата и се обръщам да затворя вратата.

— Ще ти трябват по-добри обувки, ако искаш да се доближиш до инструментите. Господин Търнър никога няма да те пусне в строителната площ с тези — поклаща глава той, сякаш не може да повярва, че ми казва това.

Мисля си, че може да се нарани физически, говорейки с мен. Не знам какъв е правилият отговор на това. Не мисля, че господин Търнър планира да ме пусне да се доближа до инструментите, независимо какви обувки нося. Кимвам и затварям вратата.

Вече е почти десет часа. Обикновено по това време вече щях да обувам кецовете си и дрехите си за тичане. Раздвоена съм от нуждата да бягам и идеята, че физическото натоварване не може да изпълни до край предназначението си тази вечер. За пръв път от две седмици не съм съвсем сигурна, че искам да тичам. Мисля по-добре, когато се движа и разполагам с достатъчно храна за размисъл тази вечер, но точно там е проблемът. Нямам пътека за бягане тук, затова трябва да изляза навън, но когато съм навън, се налага да разпръсквам съзнанието си. Трябва да държа една част от него постоянно и напълно в готовност да регистрира всеки звук, всяко ехо и движение около мен. Ще е трудно да реша нещата, които трябва да реша. По същия начин трябва да разделям фокуса си всеки път, когато съм около други хора, за да не отговоря неволно на някого или нещо. Естествено е да желаеш да говориш и се налага да съм постоянно нащрек, за да не се подхлъзна. Мислех, че ще става все по-лесно. Трябваше да е по-трудно в началото, когато спрях. Но вместо това е обратното. Когато спрях да говоря за първи път, нямаше нищо, което да искам да кажа. Изобщо не се изкушавах. Сега все по-често откривам неща, които отчаяно искам да изрека. Постоянно бомбардират ума ми и трябва да ги преглъщам. Изтощително е.

Решавам да не тормозя сетивата си и да си остана вкъщи. Цялата тази вечер беше достатъчно изтощителна.