Катя Милей
Морето на спокойствието (13)

Глава 12

Настя

Бях свикнала да използвам излишното време, за да мисля за това, което щях да направя през следващите приблизително двадесет години. Обикновено беше свързано със свиренето на пиано в концертни зали по целия свят. Което би означавало много пътешествия, включващи престои в приказно бляскави хотели с приказно пухкави кърпи и още по-пухкави халати. Както и невероятно секси, музикално надарени, достойни за припадък принцове, които щяха да обикалят света с мен и неизбежно, и обсебващо да се влюбят в мен. Защото това се случва. Щях да бъда почитана за таланта, който наследих по бащина линия и за красотата, която произлизаше от семейството на майка ми. Щях да нося елегантни рокли в цветове, които дори още не са представени и всеки щеше да знае името ми.

Сега прекарвам времето си, мислейки какво ще направя през следващите приблизително двадесет часа и се надявам то да включва нещо подобно на сън.

* * *

Имах възможността да тичам всяка вечер в продължение на седмица. Времето ми сътрудничеше. Краката ми се завърнаха. Напрягам се повече, отколкото трябва, но не съм повръщала от втората вечер. Тялото ми си спомня. Най-добрата част е, че мога да се изтощя, да се отърва от всичко, натрупано през деня, така че да мога да спя. Все още не мога да го направя без тетрадките, но тичането помага. Дава ми нещо, или може би по-точно ми отнема. Не ми пука. Знам, че завися твърде много от тичането, но това е едно от малкото неща, на които мога да разчитам. Упражнения, тетрадки и омраза. Нещата, които не ме разочароват.

Сега знам пътя си около улиците. Мога да обърна внимание, без наистина да го правя. Запомнила съм заобикалящия шум. Знам какво принадлежи и какво не. Знам къде тротоарите са неравни, къде паважът е бил притиснат от корените на някое ядосано дърво. Умът ми се е научил какво да очаква, независимо какво ще му поднесе нощта. Излизам по едно и също време всяка вечер, но никога не тичам по един и същи маршрут два пъти. Ако ми се наложи, мога да се прибера у дома по дузина различни начини от всяка посока. Не ми е удобно. Никога отново няма да се чувствам удобно, когато напускам къщата, но се чувствам подготвена и това е по-добре от последния път и повече, отколкото мога да очаквам.

През последните шест нощи умишлено избягвах къщата с бледожълта мазилка на Коринтиън Уей — онази с постоянно отворения гараж. Тичам покрай улицата всяка вечер, но не мога да пренебрегна притеглянето, което чувствам, да хвърля поне един поглед надолу по пътя откъм завоя. Съдейки по светлините, мога да кажа дали вратата на гаража е отворена, или не, и до сега не съм се разочаровала. Никога не е затворена, независимо от часа. Винаги се чудя какво ли ще каже, ако се появя там отново. Знам, че няма да е много, но във всеки случай се питам какви биха били думите. Щеше ли да каже нещо? Щеше ли да ме пренебрегне и да продължи да работи, сякаш не съм там? Щеше ли да ме изгони? Или да ме помоли да остана? Не, знам, че няма да го направи. Джош Бенет не моли някой да остане. Можех да изляза със стотици възможности, но наистина не мога да предполагам коя от тях би била най-близо до реалността. И тогава, само за един миг, губя фокус. Спирам да мисля за това какво би ми казал той и започвам да размишлявам какво бих му казала аз. Това е моментът, в които притискам краката си твърдо и бързо в обратната посока. И бягам далеч от Коринтиън Уей и абсурдните ми, саморазрушителни мисли.

Връщам се обратно в къщата на Марго в 21:25 и се насочвам право към банята. По време на този душ си говоря повече, отколкото от месеци. Сред безопасността на празната къща, под мълчанието на течащата вода, си напомням за всички усложнения, до които ще се стигне, ако си отворя устата. Опитвам се да изкарам всички думи от организма си. Казвам на Итън Хоул, че е тъпак, докато си представям нанасянето на перфектно изпълнен шотей^[1] право в лицето му. Или една вилица в окото му, което е също толкова привлекателно. Казвам на г-ца Дженингс, че противно на схващането, Бах не е бил по-продуктивен от Телеман, просто е по-известен. Казвам на Дрю коя от сваляческите му реплики работи най-добре и върху кого наистина да ги използва, вместо да ги губи върху мен. Казвам на татко, че все още може да ме нарича Мили, защото макар прякорът да е скапан, той го кара да се чувства щастлив, което кара мен да се чувствам щастлива, по начин, който вече не мога да постигна. Казвам на терапевтите си „благодаря ви“, но нищо от това, което правят, или говорят, или ме карат да говоря, няма да помогне. Говоря, докато водата става студена и гласът ми се чувства прегракнал от прекомерна употреба. Надявам се, че това е достатъчно, за да ми помогне да държа устата си затворена. Не съм казвала дори дума на друг жив човек от четиристотин петдесет и два дни. Пиша моите три и половина страници, скривам тетрадката си и пропълзявам в леглото, знаейки колко близо съм била до това да не ги направя четиристотин петдесет и три.

* * *

Справям се прилично с избягването на Джош в училище. Като изключим петия час, единственото време, през което ми се налага да го виждам, е в часа по дърводелство, който винаги е смиряващо преживяване, тъй като всички в класа знаят как да работят с дървесина и електрически инструменти, докато аз съм късметлийка, ако разпозная дори чук, а понякога и това не мога. Онзи ден онова хлапе, казваше се Ерол, ме помоли да му подам един и когато го направих, той ме погледна, сякаш съм идиот. Явно има четиристотин вида чукове и аз му дадох грешния. Сега никой дори не ме моли да му подам нещо.

Бих могла да се опитам да се откажа от този клас, но реших сама да избирам битките си с ръководството и работилницата беше по-малкото зло в сравнение с „Реч и Дебати“ и „Въведение в музиката“. Между тези два часа реших, че бих могла да преживея Дебатите, откакто г-н Трент ми каза, че мога да изкарам оценка, като правя изследвания и намирам преводен материал. Плюс това имам на разположение умопомрачително сексапилния Дрю, който да ме развлича, а аз приемам всяко развлечение, което мога. И ако трябва да съм напълно честна със себе си, което обикновено избягвам, знаех още от първия ден, че незабавно трябва да се махна от „Въведение в музиката“. Този час беше дефектна линия, минаваща точно под повърхността на нестабилния ми ум. По-скоро бих го избегнала, а аз съм добра в избягването.

Освен това да бъда помощник-учител в петия час, който г-жа МакАлистър води, беше по-забавно, отколкото можех да се надявам. Той е като училищен еквивалент на гледането на Биг Брадър; мога да следя драмата, а тя не е никак психически натоварваща. Дрю присъства заедно с Джош, боклукът Итън, тъпанарът Кевин Ленърд и онова грубо момиче Тиърни Лоуел, с която Дрю спори непрекъснато. Не мисля, че и тя ми е голям фен. Не ми го е казвала директно, но ме гледа кръвнишки, сякаш прекарвам свободното си време, убивайки кученца, така че просто предполагам.

Всъщност работилницата наистина не е толкова зле, макар и да ме кара да се чувствам нелепа и безполезна през по-голямата част от времето. Никой не ме притеснява и г-н Трент не очаква от мен да направя много. Джош очевидно е някакъв бог там. Обикаля сякаш е построил мястото. Трябва да му прекарат специална телефонна линия в работилницата, защото всеки път, когато телефонът звъни, се случва едно и също: Търнър отговоря, след това извиква Джош и Джош си тръгва. Постоянно го изпраща някъде. Рафтовете се нуждаят от поправка? Обади се на Джош Бенет. Чекмеджетата заяждат? Вземи Джош. Нуждаеш се от изящно изработени, направени по поръчка мебели за столовата? Джош Бенет е твоят човек.

Просто не го моли да говори. Не ми е проговарял от деня, в който ми каза, че няма да ме накара да се преместя от масата му — добронамерен деспот, такъв е той. Аз очевидно не съм му казвала нищо.