Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (8)

Осма глава

Макар и със замаяна от сън глава, на следващата сутрин се качих в автобуса — стар училищен автобус, пребоядисан в зелено, с логото на Компанията за оцеляване в пустошта.

Избрах си място отпред, като побързах да седна откъм пътеката, така че никой да не може да седне до мен. Или поне да мога да се успокоявам, че точно затова никой не е седнал до мен. Но изведнъж едно кльощаво момче на име Хю мина безцеремонно пред краката ми и седна до мен, без дори да ме погледне. Вторачих се в него, докато, вече удобно настанен, той не попита:

— Мястото заето ли е?

— Не.

— Е, вече е заето.

Вперих поглед към прозореца от другата му страна, въпреки че все още беше твърде тъмно, за да се види каквото и да било.

— Между другото, вчера беше много забавна.

— Така ли?

— Аха — кимна той. — Но по тъжен начин.

Смръщих се и смотолевих:

— Благодаря.

— Ти си моята нова любимка тук.

— Така ли?

Нещо в тона, с който говореше, ме караше да си мисля, че има предвид точно обратното.

Той се приведе и изрече доверително;

— Нямах никаква представа, че тук ще бъде като в студентско братство.

— Аз също — отбелязах с усмивка.

Докато хлапетата се качваха едно по едно, Хю се приведе към ухото ми и започна да шепти обиди по адрес на всеки един от тях. По някакъв чудодеен начин се фокусираше моментално върху най-абсурдните им и уязвими черти — татуировката на глезена, която крещеше: „Най-добри приятели завинаги“, изскочилите над дънките с ниска талия тлъстини, фалшивият тен. Момчето беше наблюдателно — не можеше да му се отрече. И може би малко подло. Обаче аз не бях в позиция да се правя на придирчива.

Разговорите в автобуса бяха шумни и весели — децата нямаха търпение да започнат смъртоносните си приключения за отслабване. Доколкото можех да преценя, аз бях единственият човек наоколо, който беше ужасен и притихнал. Адреналинът вече пулсираше във вените ми. Полагах максимални усилия да не обръщам внимание на начина, по който Джейк ръководеше купона, но както е добре известно, колкото по-силно се стараеш да не обръщаш внимание на нещо, толкова по-централно място заема то в твоето внимание. Особено когато това нещо е човекът на седалката точно зад теб.

Първата тема за тази сутрин беше единствената книга, която беше позволена на всеки от нас. Може би защото тя подсказваше доста неща за един човек — ако ти е позволено да разполагаш само с една книга през следващите три седмици, коя би била тя? Повечето от момчетата си бяха взели трилъри и вече се уговаряха да си ги разменят. При момичетата разнообразието беше по-голямо. Една си беше взела Библията. Друга носеше наръчник за фитнес. Трета, моля ви се, беше взела готварска книга за кексчета! Четвърта беше предпочела любимата си книга от детството — „Анна от Седемте фронтона“, за да изпълнява ролята на литературен еквивалент на успокояващата храна. Уинди пък носеше учебник по психология за летния курс, на който се беше записала.

Тя също беше на седалката зад мен, с Джейк, разбира се, когото беше придърпала на минаване.

— Ти каква книга си носиш? — попита ме тя.

Обърнах се и установих, че целият автобус ме зяпа. Чакаха.

— Никаква — отговорих.

— Тя си е забравила книгата! — изкрещя едно от момчетата, сякаш това беше адски смешно.

— Не съм я забравила — отговорих. — Просто реших да не вземам книга.

Очевидно това бе възприето като поредното неразбираемо изявление от моя страна. Едно от момчетата се почеса смутено по врата.

— Просто исках да посветя цялото си внимание на преживяването, да попия всеки момент — изрекох и в мига, в който го казах, осъзнах колко глупаво звуча. — Просто не искам да пропусна нищо!

Макар че дълбоко в себе си исках точно обратното — да се прибера у дома и да пропусна всичко!

Обърнах се отново напред, но Уинди се надвеси над мен и каза:

— Между другото, аз съм Уинди.

— Помня те от вчера — отвърнах.

— Но с „и“!

— Тоест? — изгледах я озадачено.

— Значи не е „Уенди“ като в „Питър Пан“. А „Уинди“, като „ветровит“!

— О! — беше единствената ми реакция.

— Можеш ли да познаеш как се казва малката ми сестра? — продължи неуморно тя и дори не ме остави да позная. — Казва се Сторми^[1]!

— С „о“?! — не се сдържах аз.

— Аха! — кимна ухилена Уинди. — Ние сме от Калифорния!

Изчака секунда, за да чуе дали ще добавя още нещо, което аз не направих, така че накрая тя се присъедини към по-важния разговор отзад и аз бях забравена. Моят спътник по седалка вече беше заспал, така че аз се отпуснах с ръце в скута си. Можех да се престоря, че слушам, но нямах такова желание. Просто не разбирах как могат да бъдат толкова безгрижни, когато им предстояха толкова големи опасности. Когато поехме по двупосочното шосе, откарващо ни още по-далече от цивилизацията, в главата ми зазвучаха думите на Майк, че никога не съм била алпинистка. Не след дълго навлязохме в съвсем различна от познатата територия — скалите се увеличиха, цветовете бяха съвсем различни от познатото. На Източния бряг скалите бяха все в нюанси на сивото, но тук почвата беше червена, пурпурна и оранжева, зеленината беше по-рехава, почвата — по-песъчлива. Загледана в картините, които се нижеха край прозореца, си казах, че може би тъкмо промяната на цветовете ме кара да се чувствам толкова далече от дома.

По едно време Бекет се изправи със своя клипборд, за да направи няколко съобщения.

— Днес катеренето е само вертикално, хора. През целия ден. Всяка стъпка от него. Така че да се фокусираме!

Дарих го с цялото си внимание и дори си извадих дневника, за да си водя бележки. С фокусирането нямах проблем. Що се отнася до вертикалното катерене през целия ден — за него не бях толкова сигурна.

Записвах трескаво плана за деня, който ни четеше Бекет. Ще се катерим като група от дванайсет човека плюс Бекет, а всеки следобед, при достигането до мястото за устройване на лагера, ще се разделяме на палатковите си групи от по четирима. Ще готвим и ще спим в палатковите си групи, а сутрин отново ще се събираме, за да се катерим заедно.

— Значи ще спим в палатки? — попита едно момиче.

— Нали бяхте вече в склада? — изгледа я Бекет. — Някой да е получил палатка?

Момичето се огледа.

— Не — отговори вместо нея Бекет. — Палатки няма. Ще спим под заслони.

— Тогава защо групите се наричат палаткови? — продължи момичето.

Бекет вдигна очи към тавана на автобуса, показвайки, че започва да му писва, и накрая отговори троснато:

— Просто така се наричат!

След това Бекет зачете имената на отделните палаткови групи. В мига, в който стиснах палци, молейки се да не бъда с Джейк, автоматично смених молитвата си, надявайки се всъщност да съм с него. В крайна сметка той беше най-готиният човек тук. Но освен това беше и Джейк. Същият, до когото исках да бъда и до когото не можех да понеса да остана. Нямаше съмнение обаче, че желанието ми да не бъда с Джейк не означава непременно, че нямаше да бъда с Джейк. Понякога се питах дали, заявявайки предпочитанията си пред вселената, всъщност не я предизвиквах да ми се опълчи. Може би на този етап би било по-разумно да пробвам обратната психология.

Каквото и да си мислех обаче, в крайна сметка Джейк се оказа в първата група, а аз — в последната. Заедно с момчето Мейсън, момичето Уинди и с това пясъчнорусо момче, което седеше до мен в автобуса — Хю.

След като групите бяха ясни, Бекет ни изясни правилата за прехода, в това число неподлежащи на възражение команди да пием вода при всяко спиране, да се мажем със слънцезащитен крем и да обръщаме внимание на краката си.

— Ако усетите, че някъде по ходилото ви започва да се образува пришка — изтъкна той, — изобщо не чакайте! Спрете групата и се погрижете за нея! В планината пришките могат да ви направят инвалиди! Ако вкъщи ви излезе пришка, просто лягате пред телевизора и я чакате да мине. Но тук пришката означава да изминете осем километра в тотална агония! — огледа всички ни. — Ясно ли е?

— Напълно! — извика хорово групата.

— Въпрос! Какво правим, когато усетим, че ни се образува пришка?

— Погрижваме се за нея!

Записах в дневника си и това: пришка = погрижване. Но някъде в гърдите ми се прокрадна хладният полъх на страха. Бях много доволна от себе си, когато изминавах всяка сутрин по пет километра. Но те бяха върху настилка, при това равна настилка. Никога през живота си не бях прекарвала цял ден в катерене на планини. Ами ако наистина не мога да се справя? Ами ако успея да стигна само до средата на крайната цел? Ами ако се окажа най-слабата връзка в звеното? Оглеждайки се, аз си дадох сметка, че последното изглеждаше не само възможно, но и крайно вероятно. Забрави за онзи сертификат! Това си беше чиста заблуда! Мога да се броя за късметлия, ако просто завърша прехода. Коя бях аз, та да твърдя, че мога да променя целия си живот само като заявя, че нещата ще бъдат различни? Винаги съм била от онези деца, които бяха избирани последни в отборите по физическо възпитание и които завършваха последни при бягане. А преди онова плуване цяла миля в летния лагер цяла нощ плаках.

Горната част на прозореца на автобуса беше отворена. Вятърът нахлу през нея и разроши косата ми. Отпуснах се назад в седалката. Когато пораснеш, разбира се, никой не те кара насила нито да бягаш, нито да плуваш. Можеш спокойно да ги пропуснеш. Освен ако, разбира се, по причини, неясни и за самата теб, не се запишеш доброволно за подобни мъчения.

* * *

Стигнахме до началото на маршрута и се изнизахме от автобуса. Това наистина беше краят на пътя, в най-буквалния смисъл на думата. От тази точка нататък нямаше нищо друго, освен планински пътеки в различни посоки, маркирани с дървени табели и жълти букви. Боровите дървета се извисяваха високо над нас и не само се виждаха и изпълваха гърдите ти с уханието си, но и можеха да бъдат почувствани — едно мълчаливо присъствие навсякъде около нас. Това беше то — днес щях да вляза в тази гора и нямаше да изляза от нея в продължение на три седмици.

Раниците ни бяха закрепени върху покрива на автобуса и сега Бекет се качи там с въже и няколко метални халки, за да ги свали. Но преди да започнем да ги поемаме, той отсече:

— Засега не се товарете, хора. Време за пишкане!

Огледах се за тоалетна.

— Къде? — запита вместо мен момичето, което беше питало за палатките.

— Ето там! — отговори той, сочейки към гората. — Намерете си място! Разпръснете се! Добре дошли в гигантската, безплатна тоалетна на пустошта!

Разпръснахме се. Лично аз вървях дотогава, докато престанах да виждам, когото и да било, макар отлично да си давах сметка, че това е най-лесният начин да се изгубя. Докато кляках и се стараех да не намокря обувките си, си казах, че на момчетата наистина им е много по-лесно, отколкото на момичетата. В редица отношения. Мисълта за пикаещите момчета обаче ме накара да си спомня за Джейк и за това как той едва не се беше изпикал в колата ми. Струваше ми се преди сто години, но част от мен отчаяно искаше да сме отново в онази кола. Шофирането ми идваше отвътре, него го можех.

Всички момчета се бяха върнали до автобуса много преди мен — всъщност повечето от тях дори не се бяха отдалечавали, просто бяха обърнали гръб на останалите и се бяха изпикали на място. На момичетата, естествено, им трябваше повече време, така че, докато се върнем, момчетата вече бяха нарамили раниците си и ни чакаха. Намерих бързо раницата си — беше единствената в зелено и оранжево — и приклекнах внимателно, за да си я сложа на гърба. Вчера се бях справила прилично с тази задача, но този път, когато момчетата почукваха по часовниците си и ни подканяха нетърпеливо, може и да съм прибързала мъничко. Освен това, ако трябва да бъда напълно честна, в този момент бях толкова уплашена, толкова принизена пред перспективата за четирите часа вертикално катерене, които ми предстоеше да издържа, толкова ужасена от мисълта за пътеката, която започваше на няколко крачки от мен, че цялото ми тяло трепереше. Затова, докато се извъртах, за да сложа раницата на гърба си, истинската й тежест се усети много по-силно, отколкото вчера и коленете ми се подкосиха.

Запазих равновесие, но не и преди коляното ми да се удари в един камък, който го разряза.

Заболя ме. Изохках, но въпреки това успях да сложа раницата на гърба си и се опитах да се изправя. Прехапах устни, за да не изругая от болка. От коляното ми рукна кръв. Не погледнах към него, но нямаше как да не усетя топлината и влагата на кръвта. Хубаво де! Какво би направил Чък Норис на мое място? Щеше да приеме това като леко одраскване и да продължи напред.

Вече се подреждахме в колона, за да тръгнем нагоре, а аз усещах как вече чорапът ми подгизва от кръв, когато Бекет забеляза коляното ми.

— Я почакай! — извика. — Какво е станало с теб?

— Добре съм — тръснах глава.

— Изобщо не си добре! — извика раздразнено водачът ни. — Как успя да се подредиш така? Дори още не сме тръгнали!

— Подхлъзнах се, докато поставях раницата си на гръб.

— У кого е аптечката? — провикна се Бекет.

— Добре съм, наистина — намесих се аз.

— У мен! — достигна до нас нечий глас отзад. Гласът на Джейк.

— Хайде просто да тръгваме! — примолих се на Бекет.

— Ако пренебрегнеш подобно срязване — извиси глас водачът ни и ме посочи с пръст, сякаш се опитвах да направя някоя беля, — преди да се усетиш, ще си се сдобила с такава инфекция, че ще трябва да те евакуираме с хеликоптер! Или дори по-лошо. Сваляйте раниците, хора! — обърна се към групата. — Имаме ранен.

Някои от момчетата отзад дори не бяха разбрали какво става.

— Какво? — провикна се Мейсън. — Но ние дори не сме тръгнали!

Бекет ме посочи и изрече:

— Плъзнала се е, докато си е слагала раницата!

Вперих очи в земята, а момчетата отзад започнаха да мърморят ядосано.

Когато вдигнах очи, пред мене беше Джейк. Беше облечен така, както щеше да бъде облечен през следващите три седмици — тъмнозелени панталони с множество джобове, покриващи коленете, наситеносиня тениска с якичка, яке в синьо каре, онази смахната шапка в стил Гилиган с рибарската муха на нея и сивите очила с дебелите рамки, но сега закрепени за главата му със здрави връзки.

Очите му ме гледаха мило, когато каза:

— Свали си раницата.

Приседнах на близкия камък, а той изля кислородна вода върху раната ми и подсвирна, когато видя размерите й. Докато наблюдавахме мехурчетата, отбеляза:

— Доста дълбока рана. И точно на капачката на коляното. Ако бяхме в града, щях веднага да те изпратя в болницата да те зашият.

— Но не сме.

— Така е — съгласи се той. — Но ще се оправиш — допълни, като вдигна очи към мен. — Ще ти остане само белег. Можеш да си го броиш за татуировка от дивата природа.

Ето че пак започна да се държи мило с мен.

При други обстоятелства в този момент за нищо на света нямаше да бъдем близо един до друг. Аз щях да лекувам нараненото си его, а той щеше да прави онова, което си прави. Но ето че сега беше приклекнал пред мен, задавайки ми всевъзможни въпроси за тялото ми и докосвайки кожата на коляното ми по най-нежния възможен начин.

Затворих очи и промърморих:

— Защо аптечната е у теб?

— Защото съм изкарал курс за оказване на спешна помощ.

— Разбира се, кой друг да е!

Ръцете му дори не потрепваха, бяха толкова уверени. Аз стоях като вцепенена, докато той режеше бинт в различни форми и изграждаше малка пирамида над раната ми, за да я предпази от инфекции, без да блокира подвижността на коляното ми.

— Може ли да тръгваме вече? — подвикна отдалече Мейсън.

— Само минутка — отговори Джейк, който изобщо не бързаше. А после, преди да ми помогне да стана, извади от раницата си цяла ролка лейкопласт, откъсна парче от него със зъбите си и покри целия бинт.

— Какво е това? — попитах.

Той се смръщи, но отговори:

— Лейкопласт.

Най-сетне потеглихме. Аз държах сама да си сложа раницата на гърба — все така нервна, но този път болката ме разсейваше. И когато всички сложихме раниците си, поехме напред в индианска нишка. Бях доволна, че най-сетне потеглихме. Преходът през тази планина може би щеше да се окаже истинско мъчение за мен, но така поне всяка моя крачка напред означаваше една крачка по-близо до края.

Доволна ли казах, че съм? Напълно вярно. За десетина минути. А после грозните стари туристически обувки под наем започнаха да протъркват краката ми. На няколко места. Първоначално мислех, че си въобразявам. Но след около половин час разбрах, че е истина — аз получавах пришки. Още на първия ден.

Но нищо не казах. Не исках да бъда онази, която непрекъснато се оплаква и кара всички други да я чакат.

Със или без пришки обаче, аз със сигурност се очертавах като един от най-бавните катерачи. Едва бяхме тръгнали, и аз изгубих от поглед човека пред мен, а след това бях подмината от почти всички в групата. И когато два часа по-късно спряхме за първи път за вода и закуски, на всички стана ясно, че има само две момичета по-бавни от мен. Сигурно би било страхотно да можех да дръпна Джейк настрани и тайничко да го помоля да се погрижи за пришките ми, но аз не исках. Никой друг не беше получил пришки. Колкото и глупаво да беше, аз просто ги игнорирах. Не можех да бъда и бавна, и с пришки. Мудността ми беше достатъчна. Бекет ни изнесе лекция за това как трябва да се държим заедно през целия път и как групата се движи толкова бързо, колкото й позволяват най-слабите връзки в звеното. Когато изрече думите „най-слабите връзки“, той посочи към мен и двете момичета след мен.

— Знам колко е гадно да вървиш бавно — обърна се водачът ни към момчета. — Много е вероятно да смятате, че тези момичета, които не са във форма, ви спъват. Но екипната работа също е сред уменията за справяне в дивата природа. Не го забравяйте!

Искаше ми се да вярвам, че Бекет е по-скоро безчувствен, от колкото гадняр. Но някои от останалите момчета бяха едновременно и безчувствени, и гадняри. И тъпанари. И долни подлеци. Към обяд вече ми беше пределно ясно, че онзи тип Мейсън ще ни създава много неприятности, защото непрекъснато дразнеше хората и се присмиваше на слабостите им. Когато едно момче на име Рон прекали с въпросите за разчитане на топографска карта, той го кръсти „Картиот“, което, както обясни, означавало „идиот, който не разбира от карти“. След като Хю се спъна веднъж в един клон, Мейсън започна да го замеря с клони при всяка спирка и да подмята: саркастично: „И гледай да не се спънеш!“. До обяд беше обидил и всички момичета в групата, подминавайки ги нагоре една по една с думите: „Мръднете, крави! Минава истински катерач!“ Да, Мейсън се оказа амбициозен подлец. Което ме накара да се радвам, че съм доста назад в колоната.

В продължение на около километър маршрутът беше относително равен, а след това, както ни бяха обещали, започна да се вдига нагоре. Първоначално ъгълът беше по-скоро като рампа, но съвсем скоро имах чувството, че се качвам по стъпала. Това беше моментът, който за пореден път отдели момчетата от момичетата — поредната безобразна обида от страна на природата. По-ниските момичета имаха по-къси крака, естествено. За едно и също разстояние ние трябваше да правим повече крачки, отколкото високите момчета. Постепенно групата се подреди в следната конфигурация — най-високите момчета отпред, онези със среден ръст в средата, ниските момичета в края. Аз бях сто шейсет и пет сантиметра и не се мислех за ниска, но планината Абсорока очевидно беше на друго мнение.

— Изпъвайте крака на всяка крачка! — провикна се към нас Бекет от началото на колоната. — Така костите ви ще крепят тежестта ви, а не само мускулите ви!

Веднага изпълних указанията, но все така си останах без дъх.

Момичетата зад мен очевидно нямаха нищо против да бъдат последни. Казваха се Кейли и Трейси, но толкова много си приличаха, че никой не можеше да запомни коя коя е. Оказа се, че членували в едно и също братство, затова се обръщаха една към друга с думата „сестро“. Още през първия час от катеренето ни стана ясно какъв им беше проблемът — бяха твърде превзети. Пищяха, когато видеха насекоми. Отказваха да седнат върху пънове с мъх. Не спряха да се оплакват от несправедливостта на това, че били накарани да оставят гримовете си в хижата. Не можех да разбера защо изобщо се бяха записали в този курс. Та те бяха още по-неподходящи и от мен!

— Не ме интересува какво казва Бекет — дочух да казва зад мен една от тях. — Аз със сигурност ще си мия косата!

После си призна, че била скрила в раницата си един шампоан, въпреки че дори на тръгване, в автобуса Бекет ни беше напомнил, че миещите препарати от какъвто и да било вид, включително най-обикновен сапун, са забранени. Беше ни забранил изрично и къпането в потоците. Само бактериите от телата ни били достатъчни, за да разрушат екосистемите на реките. А шампоанът щял да бъде смъртоносен за местните водорасли и бактерии във водоемите, които от своя страна щели да станат смъртоносни за рибите, които се хранели с тях, а оттам смъртоносни за птиците и хищниците, хранещи се с риба. И в същия дух нагоре по хранителната верига.

— Ама ти сериозно ли? — бе подметнала една от Сестрите по време на въпросната лекция. — Едно момиче с един шампоан може да постави природата на колене, така ли?

— Погледнете към останалата част на света — бе отговорил Бекет. — Какво мислите?

— Мисля, че не искам да воня като скункс — бе казала Сестрата.

— Можете да миете телата си — бе пояснил Бекет. — Просто не можете да го правите в потоците. И не можете да използвате сапуни и шампоани.

Друг беше попитал:

— А с какво ще мием чиниите си, след като нямаме никакви миещи препарати?

— С пръст — бе отговорил Бекет и никой не разбра дали се шегува или не.

Не стига, че ми беше трудно да вървя, ами ми се и налагаше да бъда в близост до тези момичета! Та аз бях дошла тук заради природата! Бях дошла заради трансформацията. А ето че през целия първи ден от изкачването бях принудена да слушам клюки за звездите, разкази за несправедливости в студентското братство и идеи за различни диети. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-разреден ставаше въздухът и вече не беше останал човек, който да не се беше задъхал. Сестрите също бяха останали без дъх, но това изобщо не им попречи да продължават с разговорите. Едната току-що била приключила с пречистваща диета с грейпфрут и лаксатив, която била излекувала акнето й, но я довела до припадъци, а другата (кълна се, не преувеличавам!) посвети цял час на ползите от пресните фрешове и на изброяването на всеки плод, зеленчук или месо, които биха могли да бъдат сложени в блендера с тази цел.

До този момент изобщо не ми беше хрумвало, че може да има нещо по-лошо от това да си съвсем на опашката. Обаче тези две момичета издигаха израза „на опашката“ до съвсем нови висоти.

* * *

За огромно облекчение на краката ми по някое време следобед спряхме, за да може Бекет да ни обясни техниките на изграждането на заслони, да ни научи как да палим и използваме керосиновите си печки и да ни демонстрира „меча закачалка“.

— Някой да има представа що е това меча закачалка? — попита.

Бяхме насядали в кръг насред красива горска полянка, пълна с диви цветя, за да получим първия си „урок по оцеляване“. Аз бях извадила дневника си и ожесточено си водех бележки (вечният студент в мен отказваше да приеме поражението), но като че ли никой друг не си правеше труда да пише.

Мейсън вдигна ръка и отговори:

— Вечер трябва да закачаме храната си високо между две дървета, за да не могат мечките да ни я изядат.

— Правилно — кимна Бекет. — И защо не искаме да ни се случва нещо подобно?

— Защото никой не иска мечките да докопат храната му, пич! — отвърна смръщено Мейсън.

Хю добави:

— И защото не искаме да даваме на мечките причина да се доближават до лагера ни.

— Точно така — кимна Бекет. — Освен това не искаме мечките да започнат да зависят от човеците за оцеляването си.

Нещо в начина, по който го изрече, ме накара да заключа, че той се тревожи далеч повече за мечките, рибите и водораслите, отколкото за човеците.

— Кой иска да бъде нашият първи доброволец за мечата закачалка? — попита водачът ни.

Никой не вдигна ръка. Огледах се и със задоволство установих, че всички изглеждат почти толкова грогясали, колкото бях и аз. Накрая Джейк вдигна ръка и каза:

— Аз ще го направя.

— Браво на теб! — отсече Бекет.

След вечеря събрахме всичката си храна в голяма найлонова чанта. След това тръгнахме след Бекет и Джейк, които се оглеждаха за подходящо място.

Аз си бях водила подробни бележки за мечата закачалка. Не било достатъчно просто да закачиш храната си на някой клон. Мечките били достатъчно умни, за да се досетят и да ти я откраднат. Трябвало да се покатериш на дървото с единия край на въже в ръката си, докато друг човек се катери на близко дърво с другия край на същото въже, а после това въже трябва да се завърже от дърво до дърво, да се прикрепи торбата с храната на него и после да се изтегли точно по средата между двете дървета. Макар и иначе страховити, мечките не били прочути като въжеиграчи.

— Гледайте и запомняйте! — провикна се Бекет.

Вече започваше да притъмнява. Приготвянето на заслоните и на вечерята ни беше отнело „твърде дълго време“, както беше изтъкнал Бекет. А когато той и Джейк започнаха да се катерят по съответните дървета, аз се зачудих как ли ще се справи Джейк с нощното си зрение. Но този път то като че ли не беше никаква пречка. Всъщност въпреки че подготовката на мечата закачалка не беше предвидена като състезание, когато Бекет забеляза колко лесно и бързо Джейк се набира нагоре по дървото си, Бекет започна да прави същото. А всички останали отдолу започнаха да крещят и да ги поощряват.

Хю се приближи до мен и отсече:

— Аз залагам на Джейк!

— Аз също — отвърнах с въздишка.

С кръстосани пред гърди ръце и зяпнали от изумление, двамата не откъсвахме погледи от Джейк. Не съм много сигурна дали Хю се дивеше на гледката, но аз със сигурност го правех. На този свят като че ли не съществуваше нищо, което да се опъне на Джейк.

Джейк и Бекет спряха по средата на дърветата, завързаха краищата на въжето със специални възли за стволовете, после Бекет прикрепи торбата с храната за една метална скоба и я плъзна напред. Торбата спря точно по средата на разстоянието между двете дървета. Всички извикаха възторжено, включително и аз, след което Бекет и Джейк поеха по обратния път.

В началото на катеренето им беше все още ден, но за двайсетте минути, които бяха минали оттогава, денят бе превалил, отстъпвайки място на нощта. Може би беше от тъмнината, а може би просто лош късмет, но незнайно как, докато слизаше надолу Джейк пропусна клон или изгуби опората на краката си. Чу се единствено шумолене на клони и листа, когато той полетя надолу за последните два-три метра. Дори аз ахнах от уплаха. Приземи се на краката си, но за няколко секунди не помръдна. За няколко много дълги секунди. Сигурно много го беше заболяло.

Но после, най-неочаквано, вдигна победоносно ръце над главата си и се обърна към групата, която избухна в аплодисменти. С този единствен жест той пренаписа момента. Не беше паднал — беше спечелил надпреварата. Несъществуващата надпревара. И не беше ранен, а победител. Зяпнахме го възторжено. Само Джейк беше в състояние да превърне падането от дърво в нещо страхотно.

Тази нощ поставих спалния си чувал до този на Уинди — колкото е възможно по-далече от Мейсън.

Бях прекалено уморена, за да се преобличам в тениската и панталонките, които си бях нарекла за пижама за този планински преход, обаче Бекет ни беше предупредил, че за нищо на света не трябва да спим с дрехите, с които сме се катерили през деня. Може и да ни се струват сухи, но със сигурност са задържали потта и влагата ни и ако не се преоблечем, цяла нощ ще треперим.

Това беше първото ми преобличане в спален чувал и, меко казано, уморените ми мускули не бяха в особено добра кондиция за тази цел.

— Приличаш на невестулка — обади се Уинди и насочи към мен светлината на фенерчето си. — Невестулка с гърчове.

— Точно така се и чувствам.

Уинди се обърна настрани, за да ми засвидетелства цялото си внимание. Когато най-сетне успях да измъкна дрехите си от катеренето и ги метнах върху раницата си, тя отбеляза:

— Значи без книга, а?

— Вече мъничко съжалявам за това — промърморих. — Фантазиите ми за това пътешествие бяха малко…

— Нереални, нали?

— Ами да — кимнах неохотно.

— Ако искаш, мога да ти давам моята книга — каза Уинди.

— Имаш предвид твоят учебник ли?

— Много е интересен.

— Не се и съмнявам — отговорих, за да не я обидя.

— Тя е за моя семинар по позитивна психология.

— Ти да не си магистър по психология? — попитах.

— Да — кимна. — Всъщност по две дисциплини — психология и социология — усмихна се и добави: — Ще ставам психолог на домашни любимци.

Закашлях се.

— Наистина ли?

— Да. И по-точно на кучета.

— Това истинска работа ли е? — възкликнах.

— Аха — кимна Уинди. — При това доста доходна!

— Аз имам куче — рекох.

— Не ми казвай, ще позная! — изрече тя и присви очи. — Кокер шпаньол!

— Не.

Уинди изглеждаше много изненадана, че не е познала.

— Лабрадор?

Поклатих глава.

— Обикновено съм много добра в отгатването на кучетата на хората — изрече замислено тя, а после пак присви очи. — Хавански бишон! Националното куче на Куба.

— Не позна.

— Добре де, предавам се!

— Дакел — отговорих. — Частично плешив дакел с остра козина, който е дебел колкото кърлеж и мрази целия свят, включително и мен.

— Никога не бих те определила като собственик на дакел — смръщи се Уинди.

— Женска е — поясних. — Обича да хапе. И яде буквално всичко. Рула от тоалетна хартия, гъби, дамски принадлежности. Водила съм я на ветеринар заради поглъщане на пръчки от близалки, на острилки и моливи. Няма никакво чувство за самозащита. И има някаква кожна болест — допълних. — Опашката й е оголена като на плъх. Изглежда кошмарно.

— Не се и съмнявам — промърмори Уинди.

— Мазала съм я с разни мазила, обаче тя ги облизва и хваща диария. И после — върху постелката ми от изкуствена трева — поклатих глава. — При толкова много други постелки вкъщи тя избира само изкуствената трева.

Насочих светлината на фенерчето си към лицето на Уинди и видях, че то е сбърчено в искрено съчувствие.

— Понякога животните си имат предпочитано място, където да повръщат или да се изходят при диария — отбеляза.

— Дъвче мебели, постелки и електрически кабели. Мрази всички кучета и всички човеци. Хвърля се и започва да ръмжи срещу всеки, който влезе в апартамента ми, и всеки, който мине пред вратата. Налага ми се да я разхождам късно вечер, след като всички други хора и кучета са си легнали. И непрекъснато трябва да си пазя глезените. Тя е абсолютно злобна. Нещо като куче пираня.

— Лоша работа — отбеляза Уинди.

— Реших, че като си взема куче, ще мога да излизам повече. Нали се сещаш? Ще се виждам със съседите по кучешките алеи вечер, ще ходя в кучешкия парк, ще стана част от света на любителите на кучета. Но се оказа точно обратното. Изолирах се още повече. Тя е буквално кръвожадна. Налага се непрекъснато да я държа у дома.

— Надали й е много забавно — сбърчи нос Уинди.

— Тя превръща живота ми в истински ад — казах. — Тя е най-лошият домашен любимец в света.

Уинди се загледа в лицето ми, а после по нейното се разля широка усмивка.

— Но вече е твърде късно, нали? — подметна.

— Точно така — отговорих. — Твърде късно е. Аз вече я обичам.

Все така усмихната, Уинди поклати глава и отбеляза:

— Любовта е странно нещо, нали?

Не трябваше да се впускам в такива подробности, но Уинди беше толкова добър слушател и задаваше въпрос след въпрос, така че просто не се усетих как се разприказвах. Разказах й как се бях вманиачила по идеята да си взема куче и как месеци наред съм разглеждала сайта за изоставени животни, взирайки се в стотици снимки, видеоматериали и психологически профили на кучета. Исках нещо пухкаво, сладко, общително и хипоалергично, и месеци наред бях оглеждала пуделите. Предположенията на Уинди всъщност бяха много близо до истината — бях си отбелязала като варианти безкраен брой лабрадори, голдън ритрийвъри, малтийци и други подобни. Бях си съставила списък с чертите на любимото си куче и правех проучвания за цвета, вида на козината, характера, възрастта и близостта на приют за животни до моя дом. Накрая се бях спряла на няколко кучета, всички до едно рижави, пухкави, с големи красиви очи и сладки, усмихнати муцунки.

Накрая бях готова. Бях си намерила перфектния домашен любимец. Бях изпратила имейл на една от групите за спасение на животни с оферта за едно усмихнато рижаво кученце на име Лола и бях попълнила съответната молба, и бях приета, и бях си уговорила дата и час да отида да се запозная с нея, и най-сетне бях готова на тази важна житейска крачка — когато някой изостави Пикъл, завързвайки я за електрическия стълб на тротоара пред моята кооперация.

Когато я зърнах с тази сплъстена козина и гола опашка, първоначално я помислих за опосум.

След по-внимателен оглед стана ясно, че е куче. Непосредствено след това стана ясно още, че е изоставена. И жестоко малтретирана. Козината й беше сплъстена, кожата — покрита с рани, имаше и бълхи. През онзи първи ден тя дори не излая — нито срещу мен, нито срещу когото и да било. Нямаше сили дори за това.

Не можех да я оставя навън в това състояние. Открих ветеринарна клиника, която работи до късно и я заведох. Оказа се, че има и счупен крак. Лечението й щеше да струва триста долара.

— Ами ако не мога да си позволя триста долара? — бях попитала. Ветеринарят бе погледнал към Пикъл, после към мен и бе отговорил:

— В такъв случай може би най-доброто, което може да се направи за нея, е да бъде приспана.

Платих тези триста долара. И с това тя стана моя.

Възстановявайки силите си, тя си възвърна и дълбоко стаената омраза към всички живи твари. На теория аз обичах нейната борбеност, но на практика тя беше истински трън в задника.

— Звучи ми като посттравматичен стрес — отбеляза Уинди.

— Не забравяй, че говорим за куче! — напомних й аз.

— Очевидно онзи, който я е изоставил на стълба пред вашата кооперация, се е отнасял много жестоко към нея. И затова тя си е развила защитни стратегии, които при първия й стопанин са били съвсем на място, но вече не й вършат работа.

— Да не би да правиш психоанализа на моето куче? — възкликнах.

— Ехо, ти май забрави! Нали точно това ми е работата?!

— Вярно. Обаче тя е непоправима — отвърнах. — Викала съм треньор, по седемдесет кинта на час, между другото, който ми направи цяла програма. Изпълнявах я ред по ред, обаче нищо не стана.

— Този треньор каза ли ти, че трябва да станеш алфа-кучето?

— Естествено.

— И защо, според теб, не се е получило?

— Защото Пикъл е алфата у нас — отговорих. — Тя е много по-кръвожадна от мен.

— Напълно погрешно! — възкликна Уинди. — Не се е получило, защото треньорът ти е показал грешния вид алфа-куче.

Изобщо не разбирах какво иска да ми каже.

— Популярните схващания за кучетата се базират на познанията ни за вълчите глутници — поясни Уинди. — Но кучетата не са вълци. Вълкът е диво животно. Кучето е опитомено животно. Вълците искат да бъдат с други вълци, но кучетата искат да живеят с хората!

— Не и моето куче — промърморих.

— Хората открай време са мразели вълците — продължи Уинди. — Всяка култура си има мит за Големия лош вълк, а във всяка една територия, където е имало среща между хората и вълците, вълците са били унищожени.

— Така ли?

— Тогава как едно от най-мразените животни, нареждащо се сред най-големите врагове на човека, е дало началото на Най-добрия приятел на човека? — изтъкна тя.

Не бях много сигурна дали въпросът е реторичен. Тъкмо се канех да отговоря нещо, когато Уинди продължи:

— Кучетата са еволюирали от вълците. Обикновено вълците са се въртели в покрайнините на човешките селища, най-вече заради храната. Прекалено агресивните са били бързо избивани. Но онези, които са се разбирали с хората, които са се държали приветливо и не са нападали, са оцелели и са продължили да се размножават.

— Значи твърдиш, че в случая става въпрос за „оцеляване на най-приветливите“, така ли?

— Именно! Всички изследвания подкрепят тази теза! Водачите на вълчите глутници може и да са най-агресивните и доминантните, но водачите на кучите глутници са винаги кучетата с най-много приятели! — заключи тържествуващо Уинди.

Тези нейни думи не можаха да не ме подсетят за Джейк. Приветливият Джейк, който се бе наложил като безспорното алфа-куче в нашата малка глутница. Въпреки всички опити на Бекет да си върне позициите.

— Значи кучетата имат приятели? — изрекох предпазливо. Но моето куче нямаше никакви.

— Точно това искам да ти кажа — кимна Уинди. — Ужасните неща, които е преживяла Пикъл, са я накарали да се откаже от всички опити за приятелство.

Усетих как очите ми се насълзяват. Знаех, разбира се, че преди да я взема, Пикъл е преживяла кошмарни неща — неслучайно лаеше така ожесточено срещу всеки, който се опитваше да я доближи. Но какво са й сторили предишните й собственици, по дяволите?!

— Значи тя смята, че всички човеци искат да я хванат и да я измъчват, така ли? — попитах.

— Най-вероятно.

— Но аз нямам такива намерения!

— Мисля, че тя го знае. Не каза ли, че тя спи при теб?

— Точно така. Това е единственият период от денонощието, когато е спокойна — отговорих.

— Значи вече ти има доверие до известна степен.

— Аз я спасих — промърморих. — Мислиш ли, че тя го знае?

— Със сигурност го знае!

Почувствала необходимостта да защитя кучето си, изтъкнах:

— Да ти призная, донякъде харесвам безкомпромисния й характер. Никой не смее да се бъзика с нея.

— Но не забравяй, че тя няма причини да се страхува! Никой няма да й стори нищо лошо. Или поне вече не.

— Така е.

— Очевидно е изгубила способността си да се доверява.

— Но как да й помогна?

— Трябва да я научиш да не се страхува. Трябва да я убедиш, че вече е в безопасност.

— Но как?

— Такааа — проточи Уинди, като че ли едва сега го измисляше. — Ще се наложи да пренастроиш невробиологията й. Което ще отнеме доста време и ще изисква големи усилия от твоя страна. И може и да не стане. На колко години е?

— Ветеринарите смятат, че е на три години, но не могат да бъдат сигурни — отговорих, мислейки си, че лично аз по-скоро бих й дала хиляда.

— В такъв случай си струва.

— Мислиш ли, че може да бъде оправена?

— Мисля, че може да й се помогне!

Замълчахме, излегнали се в спалните си чували. В съзнанието ми изникна картина на Пикъл, криеща се зад тоалетната, оголила зъби срещу мен, докато аз й подавам кучешко лакомство и повтарям: „Хайде, ела! Трябва да пренастроим невробиологията ти!“.

И тогава Уинди попита:

— Тя единственият ти близък човек ли е?

— Да — отговорих веднага. Но после премислих и допълних: — Всъщност имам и брат. И баба. И бивш съпруг — сега, като го изрекох, списъкът ми се стори доста тъжен, дори и за мен. Бих могла да продължа: „И баща, и мащеха, и двама полубратя в Калифорния, които никога не съм виждала. И майка, с която не контактувам“. Нещо в Уинди ме караше да продължа и да й разкажа всичко — за родителите ми и за случилото се после, и за трагедията, запратила живота ни по различни, неочаквани и изолирани един от друг пътища.

Уинди имаше толкова мило лице и беше толкова търпелив слушател, че почти си поех дълбоко дъх и й разказах цялата история. Почти. Но се овладях навреме. Беше твърде безрадостна за разговори около лагерния огън. Кой би искал да слуша толкова тъжна история? Дори аз самата не бих искала да я чувам.

— Имам и много приятели — изрекох на глас, като че ли никога не се бях замисляла. — Имам предвид колежките ми, другите учителки в нашето училище. Веднъж месечно си организираме женски купони с гледане на романтични филми, а освен това се учим да плетем.

Уинди кимна в смисъл: „Много хубаво“.

— Но Пикъл — завърших, затваряйки кръга, — е най-близката ми приятелка.

Пикъл действително ми беше голяма приятелка през изминалата година. Моята злобна, раздразнителна, но скъпа приятелка. Ако тя не се беше появявала всяка нощ в спалнята, размахала плешивата си опашка и фиксирала огромните си очи в мен, докато не ме изнуди да я вдигна и да я поставя до себе си на леглото, сигурно щях да се свърша от самота. Аз я бях спасила, но после тя също спаси мен. Въпреки всичките й недостатъци, Пикъл беше — в подходящия контекст, при подходящите обстоятелства, в спокойна нощ, която се случва веднъж на един милион — изненадващо обичливо същество.