Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (15)

Петнайсета глава

Потеглих още през нощта и до следващата вечер вече бях в дома на баба ми. Не, не карах всичките петнайсет часа без спиране — и да, отседнах в същия мотел, където бяхме преспали двамата с Джейк на идване, и съвсем случайно в абсолютно същата стая като преди. И да, чувствах се толкова самотна на фона на тези спомени, че почти не можах да мигна.

Лежах на предишното легло на Джейк, насред непрогледния мрак в стаята и неволно се запитах дали такъв ще бъде и неговият мрак, когато накрая го завладее. Спуснатите дебели завеси на прозорците и изгасените лампи правеха тъмнината непрогледна. Опитах се да се ококоря колкото ми беше възможно повече, напрягайки се да зърна поне късче светлина, но нищо не се промени. Намирайки се в леглото на Джейк, като че ли по някакъв начин се доближих до него, особено когато си представих, че виждам през неговите бъдещи очи. Това беше глупава игра, но аз не можех да престана да я играя. И не след дълго — час, може би два на опити за заспиване, болезненото желание да поговоря с него стана толкова силно, че аз започнах да ровя в чантата си, извадих си телефона, намерих неговия номер и натиснах бутона за набиране.

Мислех да му направя пълно признание. Голяма работа, че може и да бъде неловко! Голяма работа, че той си беше намерил друга, по-красива! Просто вече не бях в състояние да мълча!

Но после анулирах разговора още преди телефонът ми да беше почнал да звъни на неговия.

Беше твърде унизително да му се обаждам. В крайна сметка това не беше някакво си хлапе, което никога повече нямаше да видя! Това беше най-добрият приятел на Дънкан. Щях да продължа да познавам това момче и да го виждам в Деня на благодарността, по Коледа, Нова година и на рождените дни на Дънкан вероятно до края на живота си. Грешките, които бих направила с Джейк, щяха да останат завинаги. А вече бях направила достатъчно.

Успях да си наложа да изчакам до сутринта. Ако и тогава все така изгарях от желание да му се обадя, щях да му се обадя. Никога не се обаждай на човек, по когото си падаш след 10 часа вечерта. „Влюбване за начинаещи“.

И така, не се обадих. Просто си лежах в непрогледния мрак и си мислех колко храбър е той и колко много го бива да извлича максимума от живота. Накрая просто се предадох и си позволих да усетя липсата му, да доловя допира на ръцете му, топлината и натиска на тялото му и онова странно нещо в неговия поглед, което ми помагаше да се чувствам изначално, сърцераздирателно не сама.

Докато накрая, съвсем сама на неговото мотелско легло, не заспах.

* * *

Когато на следващата вечер се появих у баба ми, беше тъкмо време за вечеря. А аз бях изтощена, надрусана с кофеин и подрезгавяла от толкова много песни на Арета Франклин.

Когато се опитах да си оставя чантата на масата в кухнята, без да искам, уцелих само ръба и така цялото й съдържание се изсипа на пода — червило, портфейл, смотан телефон.

Баба Джиджи готвеше. При този звук тя се обърна и когато ме зърна, се усмихна и рече:

— Охо, вече се върна, а?

— Върнах се — отговорих и клекнах под масата, за да си събера нещата от пода.

И знаете ли какво друго имало в тази чанта? Стихотворението на Джейк, което носех в сутиена си. Може би трябваше да го изгоря с останалите си мърляви дрехи от похода. Бях обещала да не го чета, но сега, когато всичко беше приключило, това смешно дребно обещание очевидно беше останало без стойност. Затова, без да искам позволение от себе си и без капчица колебание, още там, на пода в кухнята на баба ми, аз разгънах листа и се зачетох в стихотворението.

Не знам какво бях очаквала, но се оказа същото, което ми беше казал и Джейк. Стихотворение на Пабло Неруда. И по-точно — откъс от такова. Но беше напълно достатъчно, за да ме накара да сложа ръка на устата си, още докато го четях.

А ако в сълзи се събудя — значи,

сънувал съм, че съм дете, изгубено в гора,

което търси твоите ръце сред тъмни клони…^[1]

Баба ми дойде да ме търси зад масата.

— Добре ли си? — попита, когато ме откри.

— Не особено — отговорих, сгънах стихотворението и го пъхнах обратно в сутиена си, където му беше мястото.

После се изправих и я прегърнах.

Тя се отдръпна, огледа ме и възкликна:

— Скъпа, изглеждаш възхитително!

— Надали.

— Напротив! Този планински въздух ти се е отразил много добре! Направо сияеш!

— Не се чувствам особено сияйна.

Но тя не се отказа. Имаше си начин да изрича истината — начин, който беше едновременно досаден и вдъхновяващ.

— Нещо ти се е случило! — отсече. — Различна си!

— Много неща ми се случиха — отвърнах. — Бях на крачка от смъртта поне десетина пъти.

— Имам предвид нещо хубаво!

— Така е — кимнах. — Случиха ми се и хубави, и лоши неща.

— Разкажи ми за хубавите! — подкани ме тя и се обърна, за да извади сьомгата от фурната.

Към този момент вече бях станала много добра в описанието на хубавите неща. Фасулска работа.

— Видях красота, каквато никога не си бях представяла! Изправих се пред невъзможни предизвикателства и оцелях! Позволих на хората да ме изненадат. Преживях снежна буря. Спечелих си истински приятел. Преосмислих рамката на живота си!

Тя кимна одобрително и отбеляза:

— Това наистина са все хубави неща.

— И още нещо — допълних. — Видях Нейтън!

Тя вече се беше заела с подготовката на салата, но при тези думи спря, обърна се и ме изгледа.

— Или… почти го видях — поясних. — Най-малкото си го спомних. Толкова ясно не си го бях спомняла години наред!

— Е — отбеляза баба ми с изражение, смесица от абсолютно равни дози радост и тъга, — това определено е нещо!

А после й разказах всичко за случката. Целта ми не беше да избягвам разговора за Джейк, разказвайки й как долових Нейтън на Рисуваната поляна, но докато вечеряхме и докато тя ме разпитваше за преживяното, се досетих, че това може и да свърши работа. Срещата с Нейтън би могла да обясни онова, което тя смяташе, че долавя в аурата ми. Или най-малкото беше напълно логично. Най-сетне бях намерила начин да закърпя дупката, която той беше оставил в живота ми. Подобен целебен момент със сигурност би могъл да промени всеки човек.

Баба Джиджи напълни чашите с вино, а след това с тон, с който сякаш приключваше разговора, изрече:

— Мислех, че тази работа с алпинизма е най-лошата идея, която някога ти е хрумвала. Но както виждам, преживяването ти се е отразило много добре!

— Постарах се да е така — кимнах, мислейки си, че сме приключили.

Нямах никакво желание тя да разчита сърцето ми като карта. Нямах желание дори самата аз да го разчитам по този начин. Тъкмо се канех да подхвана нова тема, когато тя внезапно изтърси:

— И така, разкажи ми за Джейк!

Сложих си маската на непроницаемостта, вдигнах чашата си и промърморих:

— Джейк е добре.

Тя наклони глава и продължи:

— Дразнеше ли те непрекъснато?

— Не — отговорих, повдигайки рамене. — Всъщност много ми помагаше.

— Следваше ли те като вярно кученце?

До този момент не си бях давала сметка, че баба ми е толкова наясно с динамиката на отношенията ни.

— Помолих го да стои на разстояние — отговорих.

— И той успя ли?

— Да — кимнах. — Справи се много добре.

— Радвам се — отсече тя. — Може би най-сетне те е превъзмогнал.

Нещо в тези думи ме накара да сведа поглед към чинията си. Започнах безразборно да бода салатата си.

Баба ми престана да дъвче. И в този момент разбра. Остави вилицата си и се вторачи в мен дотогава, докато не я погледнах.

— Е? — рече.

— Какво „е“?

— Влюби ли се в него?

Разкашлях се леко и накрая попитах:

— Предполагаше ли се да се влюбя в него?

— Защо не? — сви рамене тя.

— Та той е тийнейджър!

Тя ме погледна над ръба на чашата си и изрече троснато:

— Изобщо не е тийнейджър!

Тук вече беше права.

— Добре де, но е с десет години по-млад от мен! — изтъкнах.

— Аз бях с десет години по-млада от дядо ти, а си живяхме прекрасно! — каза баба.

— Това е различно — промърморих. — Той е бил мъж!

Сега баба повдигна вежда. Само едната.

— Не се дръж като задръстена еснафка! Много добре знаеш, че това няма значение!

Аз знаех, че няма значение. През цялото време го знаех. Но сега сведох глава, стиснах уморените си очи и ги разтърках.

Без да откъсва поглед от мен, баба каза:

— Ще говорим ли сериозно, или ще си чешем езиците с извинения? Защото ако е така, по-добре да си гледам „Златните момичета“!

— Хубаво де! — троснах се аз. — Влюбих се в него. Влюбих се в него като последната глупачка!

— Ето че вече говорим сериозно — кимна баба и се отпусна назад в стола си.

Това би било подходящ момент да спра. Но аз избрах обратния път. След седмици наред прикриване на истината най-сетне й позволих да излезе.

— Влюбих се в косата му, в брадата му и в начина, по който очите му се присвиват, когато се усмихва, и в абсурдните му хавайски ризи, и в позитивното му отношение към живота, и в начина, по който прави превръзки! — започнах да изреждам. — Влюбих се в това, че е прочел всички книги на този свят. В начина, по който те слуша как говориш и помни какво си казал. В това, че знае всеки съществуващ факт за океана и за съществата, които го обитават. Влюбих се в раменете му, в прасците му и в начина, по който предните му два зъба са малко по-дълги от останалите. И в трапчинките. И в начина, по който пее. И в начина, по който ме гледа и ми засвидетелства внимание така, както мъжете вече никога не правят — начин, чрез който като че ли извлича от мен нещо, което дори аз самата не знам! — когато замълчах, усетих, че съм леко задъхана. — Това ли искаше да чуеш?

Баба ме изгледа доволно и отговори:

— Прекрасно!

— Изобщо не е прекрасно! — въздъхнах болезнено аз.

— Но как изобщо го е постигнал след толкова много години?

— Ами… целуна ме.

— Целуна те?

— Да. Имахме облог. И аз изгубих. И така той ме целуна.

— На бас, че се целува страхотно!

— Така е.

Баба не сваляше очи от мен, докато си спомнях сцената.

— Както и да е — промърморих накрая. — Бяхме прекъснати. От Майк.

— Кой Майк? — възкликна баба Джиджи.

— Майк, бившият ми съпруг.

Тя се смръщи, като че ли го беше забравила.

— О, той — смотолеви.

— Имаше лоша вечер.

— Нямах представа, че все още поддържате връзка.

— Аз не поддържах — отговорих. — Дотогава. А после, след като мигът отмина, Джейк заяви, че трябва да спрем. И тогава аз му се ядосах. И му казах никога повече да не ми говори и през цялото време в планината се стараех да го игнорирам.

Баба Джиджи кимна, сякаш това се разбираше от само себе си.

— И успя ли? — попита.

— Да — отговорих, въздъхвайки. — Донякъде. Всъщност не. А после той пак ме целуна.

— Интересно!

— Но всъщност пораженията вече бяха налице.

— Не ми звучат като поражения.

— Но той саботира моя процес на възстановяване!

— Сигурна съм, че не го е направил нарочно, скъпа!

— Няма значение.

— Напротив, има!

— Той постъпи егоистично! — отсякох. — Сам си го призна. И после провали всичко! Два пъти!

— Очевидно не всичко. Ето че си се сдобила с някои умения за оцеляване в пустошта!

— Не ми пука за тези умения!

— Е, това определено е напредък! — отбеляза баба.

— Той ми мъти ума!

— Както и сърцето ти, доколкото виждам.

— Него също.

— Добре че сърцето е толкова жилаво.

— Моето не е.

— О, скъпа — изрече баба, замълча, за да срещне погледа ми, и едва тогава довърши: — Разбира се, че е!

Отпих глътка вино.

— Пък и може ли да го вини човек! — продължи тя, поклащайки глава. — Влюбен е в теб от толкова години!

Едва не се задавих.

— Той ти е признал подобно нещо?!

— Не беше необходимо. Виждаше се от само себе си. По време на всеки празничен обяд или вечеря. Ако ти беше в кухнята и правеше картофено пюре, той също беше в кухнята и миеше чинии. Ако на теб ти се налагаше да отскочиш до магазина за нещо, той предлагаше да дойде с теб. Ако му кажеше: „Нямам нужда от помощта ти за мрежичка червени боровинки!“, той въпреки това настояваше да дойде. И всяка година разместваше табелките на масата, за да седи до теб.

— Мислех, че си ти.

— Не, не бях аз. Но го подкрепях. Беше толкова явно и толкова безвъзвратно болен от любов!

— За мен това изобщо не беше явно.

— Защото изобщо не му обръщаше внимание.

Вдигнах едната си ръка, за да разтрия рамото си.

— И след всичко това — продължи баба, — да те хване съвсем сама за толкова дълъг път с кола! При това вече си свободна! Цяло чудо е, че не те е погълнал като Големия лош вълк!

— Бабо!

— Звучи ми като съвършеният джентълмен.

— Не е чак толкова съвършен.

— Горкичкият! — отбеляза баба. — А сега ти си съсипала живота му!

— Нищо подобно! Той съсипа моя! — възкликнах на висок глас. — Той наистина ме преодоля. По време на планинския преход. Продължи напред. С друга.

— Значи затова си толкова гневна.

— Не! — отсякох. — Гневна съм, защото не получих онова, което исках! Исках да надскоча всички тези глупави човешки страсти! Исках да извърша нещо удивително! Исках да бъда трансформирана! Исках да се отдам напълно!

— Ако питаш мен, вече си напълно отдадена — отбеляза с усмивка баба Джиджи.

— Нямах предвид това!

— Единственото, което мога да кажа, е следното: когато потегли за този курс, беше призрак. А сега отново си човек, от плът и кръв!

— Това е от катеренето! И от планинския въздух! И от слънцето!

— Щом казваш.

— Казвам ти, той вече харесва друга!

— Изобщо не го вярвам!

— Замина с нея за Колорадо! Тя е страхотна!

— Ти също.

— Всъщност не съм.

— Не се цениш достатъчно. Не цениш достатъчно и Джейк — отбеляза баба ми Джиджи, вирнала вилицата си. — Спомняш ли си, когато доведе на една вечеря за Деня на благодарността онова русо момиче? Как й беше името? Пипи? Пайпър?

— Изобщо не си спомням подобно нещо — отвърнах троснато.

— Това беше преди две години. Ти беше все още омъжена. А момичето, както и да му беше името, беше прекрасно! Очарователно! И знаеш ли какво стана?

— Какво?

— Той пак смени табелките на масата!

Затаих дъх дотогава, докато вече не можех.

— Това е истинска катастрофа!

Баба отпи глътка вино и отбеляза дълбокомислено:

— Любовта си е винаги катастрофа, скъпа.

— Аз се държах много гадно с него. Прегазих го!

— Нищо ново — поклати глава баба. — Правиш го от години.

Тогава ми хрумна една мисъл.

— Може пък да си пада по жени, които се държат гадно с него! Може би ме харесва само тогава, когато съм гадна!

Сега вече баба се усмихна така, сякаш бях казала нещо много смешно.

— Не те харесва, защото си гадна към него — каза. — Харесва те въпреки това!

— Не можем да бъдем сигурни. Може би е просто объркан.

— Обаче не е! — отсече баба и ме погледна право в очите.

Така е, не беше.

— Просто те обича. Винаги те е обичал. Вижда само хубавите неща в теб. Той има невероятен дар — тези негови прекрасни, любящи очи!

— Бабо — изрекох тогава, предавайки доверието на Джейк, но неспособна да млъкна, — той губи зрението си.

Смятах, че сега ще трябва да й обясня всичко за пръчиците и колбичките, за да схване, но тя само вдигна ръка и отсече:

— Знам.

— Откъде знаеш? — смръщих се аз.

— Каза ми Дънкан. Той споделя с мен всичко.

Дънкан споделял с нея всичко?

— Джейк никога няма да изгуби този свой поглед към света — добави тя. — Дори когато вече не вижда нищо.

Кимнах. Тя беше права, разбира се.

— Защото той гледа със сърцето си, скъпа!

При тези думи очите ми се напълниха със сълзи. Побързах да ги изтрия, но беше прекалено късно. Последваха още сълзи. Мисълта за Джейк и за онова, което му предстоеше, и начина, по който той го приемаше, ме караше да се засрамя от себе си. Моите проблеми изглеждаха смехотворни в сравнение с неговите. Аз просто обичах да се самосъжалявам, бях егоцентрична и мнителна. Нищо чудно, че той беше заминал за Скалистите планини. Нищо чудно.

— Съжалявам — промълвих.

— Недей — каза баба. — Винаги съм те харесвала най-много, когато си развалина.

— Така ли?

Тя кимна, а после по-тихо изрече:

— Всичко ще бъде наред.

Но това „наред“ изглеждаше твърде далече.

— Не мисля — промърморих.

Баба ми се приведе през масата, хвана и двете ми ръце и каза:

— Ти никога не си харесвала мъже, които харесват теб. Знаеш това за себе си, нали?

Поклатих глава.

— Когато беше ученичка, винаги загърбваше момчетата, които те харесваха, и тичаше след онези, които не те забелязваха.

— Не е вярно!

— Ами Дейв от гимназията? Той те изостави заради най-добрата ти приятелка!

— Той ме харесваше!

— Но не достатъчно. А междувременно разполагаше с онзи млад поет, който непрекъснато посвещаваше на теб сонети. И ти какво направи?

— Не му обръщах внимание.

— Точно така. Същото стана и в колежа, когато трябваше да избираш между онзи играч на ръгби и момчето с глупавата дребна кола.

— Додж „Дарт“.

— Трябваше да избереш доджа! Той те обожаваше! А ти какво направи?

— Тръгнах на мачовете по ръгби.

— Именно — кимна баба ми. — Сякаш винаги искаше онези, които не те искаха. Сякаш имаше нужда от предизвикателството да привлечеш вниманието им!

В думите й имаше нещо вярно.

— А после се омъжих за Майк — добавих. — Алкохоликът.

Баба кимна.

— Който те обичаше… — започна.

— … но повече обичаше чашката — довърших аз.

Баба Джиджи пак кимна.

Беше права, разбира се. Замислих се. Накрая попитах:

— Но защо никога досега не си ми го казвала?

— Не можеш да казваш на хората какво куца в живота им — отговори тя.

Затворих очи и изрекох:

— Защото сами трябва да се досетят за това.

— Точно така — кимна баба. — И ето че ти го направи.

— Но вече е твърде късно!

— Ти разруши модела! — изтъкна баба ми. — А това не е никак маловажно! Може би си изгубила Джейк. Може би той никога повече няма да се върне при теб. Може би ще се ожени за онова момиче и двамата ще имат стотина бебета…

— Достатъчно!

— Но няма значение. Важното е, че те е научил на нещо. Научил те е как да позволяваш на някого да те обича. И как да позволяваш на себе си да обичаш. Този малък урок е напълно достатъчен, за да промени живота ти!

Нещо в тази мисъл извика в очите ми нова порция сълзи. Може би баба ми беше права. Може би аз наистина щях да променя живота си и може би щях да стана по-добра в любовта, и може би когато се появи следващият мъж, аз най-сетне щях да постъпя правилно. Но аз не желаех следващ мъж. Исках си само Джейк.

Засмях се тихичко. А после изтрих сълзите си в крайчеца на тениската си.

— Няма значение — казах. — Просто ще трябва да издържа онази бар мицва, да се прибера у дома, да прегърна кучето си, да се стегна и да започна новия си, по-добър живот — но тъй като картината, която изрисувах, ми се стори доста безрадостна, допълних: — А може и да тръгна на уроци по танци.

Баба кимна.

— Това е фантастична идея, скъпа! — изрече така, сякаш точно това би разрешило всички проблеми. — Ти винаги си била фантастична танцьорка!

Оставихме тази мисъл да поседи с нас в кухнята за известно време, докато аз осмислях всички неща, за които току-що говорихме. Накрая, след продължителна пауза, казах:

— Значи Дънкан ти казва всичко, а?

— Всичко — кимна тя и леко завъртя очи. — Много повече, отколкото бих искала да знам!

— А какво те кара това да изпитваш към него — да го харесваш повече или по-малко?

— Повече — отговори, без да се замисля тя. — Със сигурност повече.

— Аз не съм сигурна, че бих дала този отговор.

— Ще стигнеш дотам — отбеляза баба. — Просто продължавай в същия дух — после ме погледна в очите и допълни: — Той винаги е бил по-добър в опитите, отколкото в успехите.

— Това си е семейна черта.

Тя се усмихна и отбеляза:

— Припомни си тази мисъл, когато той ти каже за хладилната чанта!

— Каква хладилна чанта? — смръщих се аз.

Но баба ми само поклати глава и се изправи, за да отнесе чинията си на мивката. После отговори:

— Не ми е позволено да казвам.

* * *

На следващата сутрин се събудих доста късно. Баба Джиджи беше вече в кухнята и правеше кафе, самата тя все още полузаспала. Това беше денят на великата бар мицва. Денят, в който трябваше да се изправя пред миналото и бъдещето си в едно и също събитие. Трябваше да отида на фризьор, да си приготвя някакъв тоалет и да намеря начин да убедя всички, включително и себе си, че въпреки всички факти животът ми се е оказал много по-добър, отколкото някой е предполагал.

Би трябвало да скоча, да си хвърля един душ и да хукна по задачи. Но всъщност единственото ми желание беше да се мотая из къщи по халат.

Докато пиехме кафетата си, баба ме огледа и накрая отсече:

— Позволи ми да те нарисувам!

Сбърчих нос.

— Не искам да бъда рисувана!

— Напротив! — не се предаваше тя. — Ще се свиеш върху зеленото канапе, ще ми разкажеш още за пътешествието си, а аз ще уловя образа ти на влюбена жена! — и изобрази аурата ми.

— По-скоро на агонизираща жена — отбелязах кисело.

— То е едно и също.

Какво можех да кажа? Когато осемдесет и три годишната ти баба иска да ти направи портрет, просто й се оставяш.

Баба държеше всичките си стативи, четки и бои на верандата. Когато бях малка, тя често ми беше рисувала портрети, но след като дойдох да живея при нея, портретите понамаляха. Сигурно свободните от внуци баби разполагат с повече време за подобни творчески занимания. Единственото изключение беше портретът, който ми беше направила преди сватбата ми, в булчинската ми рокля — портрет, който оттогава насам висеше над камината й. Той ми беше любимият. Беше ме уловила перфектно, но някак си ме беше направила по-красива, отколкото бях в реалния живот. Молила съм я многократно да ми го подари, но тя категорично отказва.

И така, сега аз се настаних върху зеленото кадифено канапе на верандата, продължих да си пия кафето и започнах да й разказвам за дивата природа и за всичко, което бях научила в планината. Разказах й за снежната буря, за евакуацията на Хю, за това как се изгубихме по време на индивидуалните преходи. Разказах й как си бърсахме задниците с шишарки и воняхме като скунксове. Разказах й, че в началото бях ужасена и неуверена, но постепенно намерих начин да си спечеля няколко приятели. Признах, че като цяло изненадах дори себе си с храбростта, която показах.

— Ти винаги си била храбра — отбеляза баба Джиджи. — Ти си най-храбрата от внуците ми.

— Така ли?

— Разбира се — кимна тя. — А Дънкан е моето плашливо коте. Точно като майка ви.

— Мама е била плашливо коте? — смръщих се аз.

Баба кимна.

— Ужасяваше се от всичко — поясни. — И все още си е същата.

— Ама нали е инструктор по йога!

— Мисля, че това й помага. Като че ли намира йогата за успокояваща.

Никога досега не бях мислила за майка си като за „плашливо коте“.

— Не я възприемам като плашлива — изрекох на глас.

— Нормално. Децата не могат да видят истински родителите си, докато не пораснат.

— Но от какво толкова се плаши?

— От всичко. Кучета. Хора. От живота като цяло.

Поех си дълбоко въздух и смотолевих:

— Затова ли се отказа да ни гледа?

Баба ми се вцепени. Помръднаха само очите й, за да се насочат към мен.

— Отчасти заради това — отговори накрая.

А после аз казах:

— Докато бяхме в планината, Джейк ме попита какво се е случило през онзи ден. Аз му отговорих, че ние сме й дошли в повече. Че просто ни е оставила при теб и никога повече не се е върнала. Но според него това няма как да е цялата история.

— Джейк е умно момче.

— Значи наистина не е цялата история?

— На този свят има ли история, която може да бъде разказана в две изречения?

Всички знаехме историята — или най-малкото в основни линии. Но в този момент си дадох сметка, че детайлите нещо ми се губят.

— Разкажи ми! — отсякох.

— Така — започна баба Джиджи, докато продължаваше внимателно да рисува. — В онзи ден тя наистина ви остави да преспите при мен за една нощ. Нямам представа дали изобщо е възнамерявала да се върне или не. Често съм се питала какво ли й е минавало през главата, докато си вземаше довиждане с вас.

— Каза, че ще се видим на сутринта.

— Да, така каза. Но според мен вече е знаела, че няма да се върне. Позадържа се около вас двамата малко прекалено дълго.

— А ти знаеше ли, че тя няма да се върне?

— Не, естествено! Даже бях решила за закуска да ви направя палачинки, после да ви оставя у вас, а оттам да отида на една от нашите сбирки.

— И какво стана?

— Ами, тя просто подкара колата и изчезна. Нахраних ви със спагети и после дойде време да си лягате. Обаче брат ти си беше забравил одеялцето. Как го наричаше, помниш ли?

— Пухчо.

— Точно така! Та си беше забравил Пухчо. Когато разбра, че е време за лягане, а одеялцето не е с него, плака като вдовица на помен!

— Да, помня — кимнах. Тогава брат ми беше на три годинки. Имаше пижамка гащеризонче на райета.

— Мислех си, че накрая ще се откаже и ще заспи, но след около час и половина ти дойде при мен, грижовна както винаги, и каза: „Бабо, най-добре е да отскочиш до нас и да го донесеш! Иначе той няма да мигне цяла нощ!“.

— Не се възприемам като грижовна — отбелязах.

— Към Дънкан беше точно такава — отсече баба Джиджи. — В онези години на майка ти й беше много трудно и Дънкан в редица отношения беше като сираче. Тогава ти пое грижите за него. Сменяше пелените му. Приспиваше го. Люлееше го, когато плачеше.

— Не си спомням подобни неща. Спомням си само, че го ненавиждах.

— И нямаше как да не го ненавиждаш! Ти никога не си молила за подобна отговорност! Но въпреки това даваше най-доброто от себе си. Знаеше, че ви липсват твърде много неща, затова даваше максималното, на което беше способна тогава.

— Но какво въобще си е мислела мама, когато е поискала да има пак дете?!

— И аз съм си задавала този въпрос. Хиляди пъти. Още много преди появата на Дънкан баща ти вече беше с единия крак навън.

Изрече всичко това, докато продължаваше да рисува. С онова нейно изражение, което имаше винаги, когато се намираше пред платното — сякаш беше наполовина в реалния свят, наполовина в рисунката. Но сега бяхме стигнали до пропаст в разговора. Баба ми огледа внимателно нарисуваното до този момент, а после пусна четката си в бурканче с вода. Свали престилката си, дойде да седне до мен на зеленото канапе и хвана ръката ми.

— Трябва да е много важно, щом остави четката си — промърморих.

— През онази нощ — продължи тя — брат ти ми беше изпилил нервите с ревовете си. И когато ти ми каза да отида до вас и да взема Пухчо, аз се зарадвах на тази възможност да се откъсна за миг от него. Запалих колата, отидох до вашата къща и влязох с моите ключове. И тогава намерих майка ти.

— Какво искаш да кажеш с това, че си я „намерила“?

Баба стисна ръката ми малко по-силно от обичайното и отговори:

— Беше изпила цяло шишенце болкоуспокояващи и си беше легнала в леглото с мечето на Нейтън.

Притиснах другата си ръка към устата си.

— Намерих я навреме — и това е всичко, което ти трябва да знаеш. Когато се върнах от болницата в четири часа сутринта, ти беше заспала на дивана в гостната с дрехите си, а брат ти беше завит като пашкул в леглото си и спеше като ангелче. Нямам представа как се беше справила без Пухчо, но очевидно го беше направила.

Не можех да не изрека на глас онова, което мислех:

— Значи майка ми се е опитала да се самоубие.

Баба ми кимна лекичко. После продължи:

— След това й намерих едно място, където би могла да се почувства по-добре. Но „по-добре“ е разтегливо понятие. Остана там шест месеца. И дори след като се прибра у дома, беше прекалено крехка, за да ви вземе обратно. Убедих я да продаде къщата и, колкото й е по силите, да започне нов живот. Намери си хубав апартамент, но не можа да си позволи повече от едностаен. Говореше непрекъснато за това как щяла да си ви прибере и аз й играех играта, но истината бе, че вие бяхте по-добре тук, а тя беше по-добре там.

Внезапно осъзнах, че треперя.

— Никога досега не си ни казвала — изломотих.

— Не беше моя работа да ви казвам.

— Напротив! Това е нашата история! На цялото ни семейство!

— Ти можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако ти бях казала веднага, след като се бях върнала от болницата? На теб, която беше принудена да поеме целия свят на раменете си. На теб, която беше изоставена от баща си и все още скърбеше за Нейтън? Представи си онова момиченце, което беше тогава, заспало на дивана, без да е имало сили дори да събуе маратонките си. Би ли искала аз да вляза в стаята, да го събудя и да му кажа, че майка му се е опитала да се самоубие?

Поклатих глава.

— Никога не бих ти причинила подобно нещо! — отсече баба ми.

— Но по-късно? — попитах. — Когато пораснахме?

Баба поклати глава и отвърна:

— Тя ме помоли да не ви казвам.

Струваше ми се неразбираемо. Толкова много неща щяха да бъдат различни, ако тя ни беше казала истината.

— Защо? — прошепнах.

— Мисля, че се срамуваше от себе си.

— А аз си мислех, че не ни иска.

Баба ме притегли към себе си, прегърна ме и прошепна:

— По-добре това, отколкото истината.

Но аз не бях сигурна дали е по-добре.

Баба ме държа в прегръдките си дълго време, преди да допълни:

— Винаги съм смятала, че през онази нощ вие двамата сте усещали, че нещо не е наред. Може да е било просто съвпадение. Но както и да се погледне на случилото се, знам, че вие двамата положихте максимални усилия да ме накарате да отида там. Вие спасихте майка си. За мен друго обяснение няма!

* * *

За обяд баба приготви фритата с гъби и дребни лукчета. А аз седнах на масата в любимия си стол и оставих съзнанието си да се рее около всичко, което ми беше разказала. Трябваше да преосмисля цялата история на живота си. Защото беше едно да бъдеш дете на майка, която не те иска, и съвсем друго — дете на майка, която не може да те гледа.

— Може по някое време да звънна на мама, така и така съм тук — изрекох по едно време.

— Сигурна съм, че ще се зарадва.

— Може ли да й кажа, че ти си ми разказала всичко?

— Да. Винаги съм я предупреждавала, че ако попиташ, ще ти кажа.

— Мислиш ли, че ще се ядоса?

Баба Джиджи се обърна, поклати глава и отговори:

— Мисля, че за нея това ще бъде облекчение.

— За мен със сигурност е — казах. Без да си давам сметка за това, в центъра на живота ми се оказа един голям въпрос, за чието съществувание дори не подозирах. А сега той получи своя отговор. Но както става винаги, отговорите неизменно пораждат нови въпроси. Сега обаче вече знаех какво точно да питам. И кого. Осъзнавайки всичко това, усетих, че тялото ми постепенно се отпуска — като че ли без да знам, години наред се бях напрягала.

— Това обяснява много неща, нали? — каза баба.

Кимнах, макар да не бях много сигурна за какво точно кимам.

— Например защо ти е толкова трудно да позволиш на хората да те обичат.

Замръзнах на място. Така ли?

— Може би много отдавна, толкова отдавна, че вече дори не помниш кога, си решила, че е по-безопасно да си сама.

— Но аз мразя да бъда сама! — възкликнах.

Баба протегна ръка, погали ме по главата и рече:

— Именно.

* * *

След обяда се насилих да започна да се приготвям. Трябваше да си направя педикюра, да намажа лактите си с овлажнител, да оправя косата си. Въобще, очакваха ме множество задачи по разкрасяване. Меко казано. Тържеството за бар мицва предстоеше в края на деня и аз не можех да повярвам за кой дявол изобщо се бях съгласила да отида. Но се заех с необходимото като робот, отмятайки една по една точките от списъка си. Докато приключа с най-трудното, баба ми вече си беше легнала за следобедната сиеста, а на мен ми беше време да започна да се обличам.

Да бъдеш готова обаче звучи много по-лесно, отколкото всъщност е. Докато си вземах душ, сърцето ми се изпълни с грозни предчувствия. Много е трудно да измислиш какво да облечеш за случай като този. По правило, когато четиринайсет години не си виждала гаджето си, което те е изоставило заради най-добрата ти приятелка, най-добре е да изглеждаш максимално сексапилна и красива. Ала аз никога не съм била от големите красавици. Вярно, бях хубавичка, но по един неуловим начин. Не можех да зашеметя никого само с появата си, както правеха истински сексапилните красавици. Точно затова бях избрала да бъда интересна. Като достатъчно зряла жена, видяла около себе си развоя на десетки съдби, бях наясно, че винаги е за предпочитане да бъдеш по-скоро интересна, отколкото сексапилна.

С изключение на вечер като предстоящата. За подобна вечер аз съвсем доброволно бих се причислила към отряда на сексапилните красавици. Бях си донесла пълен куфар с тоалети, от които да избирам. Още преди време бях наясно, че за точно този момент ще ми бъдат необходими множество варианти. Затова пробвах всичко налично минимум по два пъти, преди да се спра на малка розова рокличка от петдесетте години без ръкави и бели високи сандали. Вързах косата си на две опашки, завъртях ги в кокчета и откраднах две от клечките на баба ми за украса. Като истинско гуру на грима, аз бях наясно какво се изисква за случая — дебела черна очна линия в ретро стил върху клепача, обилен слой спирала и тъмночервено червило на устните.

Когато бях готова, се вторачих в отражението си в огледалото. Дали пък не изглеждах като престарала се в приготвянето? Исках да изглеждам приказно, но без особени усилия. Ако ти се налага да опитваш да бъдеш приказна, не се брои. Но аз исках да изглеждам колкото е възможно по-далече от някогашния си неугледен ученически образ. Да дам на всички да разберат, че съм оставила далече зад себе си онези дни. Може някога да съм била къдрокосо, разсеяно хипи със сандали, но вече не бях това момиче. Вече не бях момичето, което всеки може да изостави заради някоя друга. С израстването си бях станала невероятна жена, по дяволите! Бях се превърнала в едно от онези момичета, които никога не можеш да забравиш!

Тъкмо се канех да реша дали да не измия още веднъж зъбите и да се нажабуря с вода за уста, когато звънецът иззвъня. В секундите преди да стигна до вратата на долния етаж, за да отворя, аз реших, че трябва да е Джейк. Беше се върнал за мен! По някакъв магически начин беше усетил колко красива изглеждам в този момент, беше зарязал Уинди и се беше върнал на стоп! Докато вървях към входната врата, се изпълних с известна вина. Не бих искала да съм причината за разбиването на сърцето на Уинди. Но въпреки това вече долавях познатото пропълзяване на ток из тялото си. Затаих дъх и отворих вратата.

Не беше Джейк.

Беше Дънкан.

Държеше голяма хладилна чанта с двете си ръце и беше облегнал гръб на стената на къщата, за да балансира. Тъкмо се канех да го попитам какво е това, когато той заговори:

— Здрасти! — подметна, наклонил глава. — Изглеждаш жестоко.

Хиляда точки за Дънкан.

— Не е вярно — отговорих. Но се усмихнах.

— Както искаш — сви рамене той.

Поклатих глава и попитах:

— А ти какво правиш тук?

— Идвам на гости.

— Какво има в хладилната чанта?

— Едно нещо.

— Защо звъниш, а не си отключваш сам?

— Изгубих си ключа.

И точно тук настъпи един от онези моменти, при които в друг момент от нашия живот аз щях да завъртя очи и да изрека троснато: „Типично!“. Но този път не го направих. Само кимнах, което ми се стори като голям знак за личностно израстване.

После отстъпих, за да го пусна в къщата.

Той прекрачи прага, остави хладилната чанта във фоайето с едно измъчено „Ооох!“, а после се върна навън, за да си вземе и големия чувал. Накрая се изправи, лепна си веселата физиономия на лицето и възкликна, прегръщайки ме:

— Здрасти, сестричке! Как беше в дивата пустош?

— Хубаво — отговорих.

— Видя ли мечки?

— Не.

— Беше ли на косъм от смъртта?

— Няколко пъти.

— Джейк накара ли те да се влюбиш в него?

— Не, разбира се!

Огледах го — с неговите широки панталони и торбеста тениска. Но предпочетох да не се чудя откога не са прани тези дрехи. Предпочетох да не се фиксирам върху факта, че току-що си беше стоварил всичкия багаж във фоайето на баба Джиджи, сякаш прислугата щеше да се появи всеки момент и да го вземе. Вместо това просто казах:

— Радвам се да те видя.

— Така ли?

— Мислих много за теб по време на това пътешествие.

— Виж ти!

— Как се справяш след раздялата с Флорида?

Той се смръщи за момент, но после очевидно се сети, че Джейк ми е казал за това, и отговори:

— Добре съм. От време на време я преследвам. Но мъничко. Около ресторанта, където работи. Но не по гаден начин. По-скоро по тъжен начин.

Бих могла да кажа: „Че има ли разлика?!“. Но не го казах.

— Тя изобщо не беше в моята категория — продължи той.

— Точно това каза и Джейк.

— Как е Джейк? — попита тогава Дънкан, доволен от възможността да смени темата.

— Мисля, че е добре — отговорих, като че ли това не ме интересуваше особено. — Замина за Колорадо с едно готино момиче.

— Странно — смръщи се Дънкан.

— Защо?

— Защото Джейк не харесва готини момичета. Харесва теб!

— Благодаря!

— Открай време е така. Това при него е като болест.

— Е, сега вече е излекуван — отбелязах.

— Вас двамата трябваше да ви изпратя в пустошта още преди години.

Опитваше се да ме разсмее, но вместо това аз само въздъхнах.

— И… — започна колебливо брат ми след известно мълчание — той не е ранен или нещо подобно, нали?

Това беше въпрос за зрението на Джейк. Дънкан знаеше, но не знаеше, че и аз знам.

— Имаш предвид очите му ли?

— Значи знаеш?

— Да — кимнах. — Ти също знаеш.

— Разбира се, че знам! Нали е най-добрият ми приятел!

— Но не ми каза.

Тук вече той съвсем искрено се слиса.

— И защо да ти казвам? — възкликна.

Добър въпрос. Преди месец наистина не би ме интересувало особено.

— Значи наистина е добре, нали? — продължи брат ми. — Не си е счупил ръка или крак?

— В един момент изгуби очилата си — отговорих. — А после аз ги счупих. Но той ги пристегна с тиксо и всичко се оправи.

— Голям фен на тиксото е моят Джейк!

Беше странно да видя Дънкан след всичките тези седмици, в които Джейк се стараеше да ми изтъква неговите добри страни. Но още по-странно беше да му съобщя онова важно нещо за нашата майка, което баба Джиджи ми беше разказала едва днес. Макар че това не променяше нищо, по някакъв чудат начин промени всичко. Часове наред бях обмисляла как да го съобщя на брат ми. Част от мен смяташе, че той никога не трябва да разбира, а друга, не по-малко креслива част, настояваше, че и двамата е трябвало да го узнаем много отдавна. И внезапно колебанието престана — просто разбрах, че трябва да му кажа. И така, застанали във фоайето от нашето детство, в единствения дом, който брат ми си спомняше, думите излязоха почти в същия миг, в който почувствах необходимостта да ги изрека. Просто изригнаха от мен и аз бях точно толкова шокирана да ги чуя, колкото беше и той.

— Мама се е опитала да се самоубие — изтърсих.

— Какво? — пребледня той.

— Не днес! — побързах да поясня. — Когато бяхме малки.

Той ме зяпаше ококорено.

— В деня, в който ни остави тук и никога повече не се върна — добавих. — Станало е, защото е направила опит за самоубийство.

— Не си спомням онзи ден.

— Но аз си го спомням.

— Баба ли ти каза това?

Кимнах.

— Днес?

Кимнах.

— Защо точно днес?

— Защото аз я попитах.

Дънкан прокара пръсти през косата си и промърмори:

— Винаги съм смятал, че мама ни е изоставила, защото аз съм непоносим.

— Точно в това е разковничето! — възкликнах. — Днес тя все още е жива именно защото ти беше непоносим! Ти просто си я спасил!

Той се смръщи. Налагаше се да обясня.

— Забравила да сложи в багажа ти Пухчо. И ти плака за това одеялце толкова продължително и силно, че накрая баба отиде до нас да ти го вземе. И тогава намерила мама. Била нагълтала някакви хапчета. Била свита в леглото с мечето на Нейтън.

Дънкан стисна силно очи, после ги отвори и изрече:

— И затова тя никога повече не се върна при нас?

Кимнах.

— Мисля, че тази история ми харесваше повече, когато смятах, че за всичко съм виновен аз.

— Всъщност ти никога не си бил виновен за нищо! — отсякох и изричайки тези думи, осъзнах, че всъщност са истината.

— Аз си мислех, че тя просто не ни харесва — отрони брат ми.

— Това поставя нещата в различна светлина, нали?

Беше някак си успокояващо да знам, че и двамата сме носили през живота си една и съща история, че аз не съм била единствената заблудена. И в този момент осъзнах — независимо колко самотна съм се чувствала през всичките онези години, Дънкан винаги е бил до мен. Ние просто сме били самотни заедно.

Поговорихме за това още известно време, все така застанали насред фоайето, пресявайки наличната информация. Брат ми беше изненадан, че баба не ми е казала повече подробности, но аз му обясних, че не съм ги искала.

— Понякога голямата картина е напълно достатъчна — изтъкнах.

Накрая той попита дали може да дойде с мен, когато отида да видя майка ни, а аз му отговорих, че бих била много благодарна да имам компания.

— Извинявай, че те посрещнах с всичко това още от вратата — казах накрая.

Той пъхна ръце в джобовете си и промърмори:

— Но незнайно защо това ме кара да се чувствам необяснимо по-добре.

Кимнах. Разбирах го.

— Както и по-зле — добавих.

— Аха — съгласи се той. — Също и по-зле.

С изчерпването на темата погледите и на двама ни се насочиха бавно по посока на хладилната чанта.

Накрая просто трябваше да попитам:

— Но какво има в тази хладилна чанта? Баба изрично ме помоли да не се ядосвам!

Дънкан насочи пръст към мен и отсече:

— Това със сигурност трябва да ти го кажа. Но първо трябва да пишкам. И да си взема една газирана вода от хладилника.

— Окей — свих рамене аз.

— Много е странно едновременно да ти се пишка и да бъдеш жаден — провикна се той, докато се отдалечаваше. — Човек би си помислил, че тези две нужди се отричат взаимно.

— Може би е така — съгласих се аз.

Тогава той спря и се обърна.

— Само ми обещай да не поглеждаш в хладилната чанта!

— Нещо за мене ли е?

— В известен смисъл.

— Обещавам, че няма да поглеждам!

— Страхотно! — кимна Дънкан. А после се наведе, грабна чувала си и го просна върху хладилната чанта, като че ли това би могло да бъде бариера против надничане.

— Заминавай в тоалетната! — срязах го аз.

Зачаках го във фоайето. Какво ли е това, за което ми подметна баба? Какво ли ми носи Дънкан в тази хладилна чанта? Студена бира, но някаква по-специална марка? Морски дарове от любимия ми ресторант в Норт Енд, само че вече негодни за ядене? Кутия от любимия ми сладолед, само че разтопен? Трябва да я някакво лакомство за добре дошла, което обаче се е развалило, нали така? Замислих се. Брат ми май щеше да се окаже много по-мил, отколкото досега му признавах.

Когато се върна, носеше в ръката си кутийка кока-кола.

— Дънкан, много съм трогната, че си се опитал да ми донесеш…

Но той вдигна ръка, за да ме накара да млъкна, а после се оригна силно. Прозвуча като сигнал на морски фар.

— Извинявай — каза. — Газираното.

Повече не исках да бъда сестра, която се държи като кучка. Но ръцете ми сами се скръстиха пред гърдите.

— Слушай — рече Дънкан. — За хладилната чанта…

— Да. Искам да ти благодаря…

Той пристъпи до нея и промърмори:

— Това е нещо като момент с добри и лоши новини. Само дето…

Сведох очи към чантата.

— Само дето какво?

— Само дето няма добри новини.

— О!

— Исках веднага да ти кажа. Но ти ме посрещна директно с онази история за мама.

— Добре, казвай сега! Чакането влошава нещата.

— Добре — отговори той. Но нищо не каза. Пое си дълбоко дъх, но от устата му не излезе нищо.

Погледнах си часовника.

— Всъщност трябва да ходя на едно парти…

— За Пикъл е! — избухна тогава той.

Очите ми се разшириха.

— Моето куче Пикъл?

Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи и изрече:

— Тя е мъртва! Умря!

Единственото, което можех да сторя, бе да го зяпна.

— Разболя се много лошо — продължи брат ми, като че ли беше репетирал речта си. — А после умря.

Зави ми се свят. Но как умира едно куче, когато е при ветеринаря?

— Имаше една болест, наречена „усукване“ — продължаваше брат ми. — Всъщност медицинският термин е „гастродилатация волвулус“. Стомахът се преобръща, пълни се с газове и на практика предизвиква имплозия. Обичайно е при едрите кучета с голям гръден кош.

— Ама тя е дребно куче с малък гръден кош! — възкликнах, клатейки глава.

— Да — кимна Дънкан. — Обичайно е при дакелите.

Нещо не ми се връзваше в тази работа.

— Но не са ли могли да помогнат с нещо?

Дънкан поклати глава и отговори:

— Смъртоносно е, ако не го хванеш до час.

— Ама защо не са го хванали? — извисих глас аз.

И в този момент зърнах изражението на Дънкан. Изобщо не се шегуваше. От оригващия се брат, който се беше появил преди няколко минути, нямаше и помен. Сега лицето му беше разкривено от мъка.

— Точно тук идва онази част, за която ще ме намразиш — изрече той и в този момент от очите му рукнаха сълзи. — Тя не беше при ветеринаря.

— Напротив, беше! — извиках. — Нали я записах в хотела му?

— Да — изломоти Дънкан, напълно съсипан. — Но аз я отписах.

Ококорих се.

— Отписал си я?!

— Не исках животното да изкарва цял месец в клетка! Исках да я взема у дома и да я науча на разни номера, и да се грижа добре за нея, както ти ме помоли. Смятах да те изненадам! Исках да ти покажа, че като никога изпълнявам обещанията си! И с нея си прекарахме чудесно! Купих й висяща табелка с името й, изписано с кристали! А тя изяде моят екземпляр от „Спасителят в ръжта“! После аз я научих на един номер! Научих я как да се друса!

— Тя вече знаеше как да се друса! — изтъкнах.

Това го отчая напълно.

— Ние бяхме приятели, повярвай ми! — извика, хлипайки. — Тя беше щастлива с мен! Но после, един ден, когато се прибрах, я заварих едва дишаща.

— Откъде си се прибрал?

— От работа! Намерих си работа.

— Къде?

Той се почеса по врата и отвърна:

— Ироничното е, че си намерих работа при ветеринаря.

— Кой ветеринар?

— На Пикъл! Когато отидох да я отпиша и да я прибера, видях обява, че търсят техник. Кандидатствах и ме наеха, и оттогава работя там. Много съм добър.

— Ти си бил при ветеринаря на Пикъл, докато тя е умирала в твоя апартамент?!

Дънкан затвори очи и изпод миглите му се търкулнаха още сълзи. Но той продължи:

— Когато я открих в това състояние, не можех да я закарам, защото колата ми се беше развалила. Затова се метнах на колелото си, гушнах я с една ръка и изминах обратно двайсет и двете пресечки до работата ми. Едва не ни блъсна автобус. И през цялото време й говорих: „Сега само трябва да стигнем до доктор Сампсън, нали? Той ще те оправи! Ще се оправиш, миличка!“. Но когато стигнах, вече беше твърде късно. Тя умря в ръцете ми.

На този етап вече и аз плачех.

— Спеше с мен всяка нощ! — изхълца Дънкан. — Пъхаше се под одеялото ми с емблемата на „Будвайзер“!

— Тя обичаше да се пъха под одеялата — промърморих.

След около минута той прошепна:

— Съжалявам!

— Ти уби кучето ми!

— Опитах се да я спася! Бих дал всичко да можех да я спася!

— Но тя умря.

— Тя беше страхотно куче — каза Дънкан.

— Тя беше ужасно куче — поправих го аз.

— Не и за мен! — едва чуто промълви той. — Обичах този дребосък с личице като плъх!

И в този момент аз разбрах, че не ме лъже. Приближих се до него, прегърнах го силно и изхълцах:

— Аз също!

И точно тогава, в този откачен следобед, може би за първи път през нашия живот ние с брат ми установихме, че имаме нещо общо, при това хубаво нещо.

* * *

Едва по-късно, на масата в кухнята, след като преровихме килера на баба за бисквитки „Орео“, аз се сетих да го попитам какво общо има всичко това с хладилната чанта.

— Не се ли сети вече? — погледна ме той. Имаше мустачки от мляко над устната.

Поклатих глава.

— Това е Пикъл.

Едва не изпуснах чашата си.

— Какво?!

Той кимна. Изражението му беше напълно сериозно.

— Донесох ти я.

— Пикъл? — повторих, все още не осъзнаваща напълно чутото. — В хладилната чанта?

Дънкан кимна.

Застанах до вратата на кухнята и се вторачих в чантата, която още си седеше във фоайето.

— Откога е там? — попитах.

— От пет дена.

— Пет дена!

— Не се тревожи — рече той. — Сложена е върху лед!

Погледнах първо към чантата, после към брат си.

— И е в чувал за смет — допълни той.

— Сложил си я в чувал за смет?!

Дънкан кимна и поясни гордо:

— Прилежно завита няколко пъти и стегната с тиксо!

— Ама каква е тази любов към тиксото, за бога?! По всички момчета ли ходи? — възкликнах. А после в главата ми цъфна най-ирационалната мисъл в света, и още не цъфнала, се изтърси през устата ми: — Но тя ще се задуши!

— Хелън, тя не може да се задуши — изрече тихо Дънкан. — Тя вече е мъртва!

После обаче се сетих за една история за Марта Уошингтън, която бях чувала като дете — как изкопали ковчега й и от вътрешната страна на капака открили следи от драскане на нокти.

— Може да не е била съвсем умряла! — извиках. — Може да си я убил два пъти!

Изпълнен със съчувствие към състоянието ми, Дънкан само поклати глава и рече:

— Тя беше мъртва!

— Може да е била просто в безсъзнание! Нали се сещаш — с много бавен пулс?

— Не беше — поклати глава брат ми. — Повярвай ми, че когато сложих това куче в хладилната чанта, вече се беше превърнало в бухалка за бейзбол! Мъртва е, Хелън!

И така, беше официално. Нямаше какво повече да се противопоставям на този факт. Пикъл, най-лошият домашен любимец в света, но също така и моя любимка, беше мъртва.

Нямах представа какво друго да направя, освен да се насоча към задната врата.

— Къде отиваш? — подвикна Дънкан.

Спрях и го погледнах през рамо.

— Да я погреба! Донеси хладилната чанта!

* * *

Ето как се оказах в задния двор на баба ми, копаеща гроб с розова рокличка за парти и високи токчета. Дънкан стоеше до мен, прегърнал стегнатото с тиксо, мумифицирано тяло на Пикъл, с лице, обляно в сълзи. Тениската му беше мокра от леда, върху който тя беше лежала пет дена. Ако имахме капчица разум, Дънкан с неговите мръсни маратонки щеше да изкопае гроба. Но ние нямахме.

Избрахме място точно до онова, където някога бяхме погребали булдога от детството ни — Ламчоп. Идеята беше да сложим двете кучета едно до друго, за да бъдат другарчета в рая.

Бях по средата на копаенето, с купчина пръст до мен, когато Дънкан рече:

— Да не удариш Поркчоп!

Спрях и го погледнах.

— Ламчоп^[2].

— Нали това казах?

— Каза Поркчоп!

— Не казах.

— Помниш ли изобщо Ламчоп?

— Разбира се. Той беше булдог.

— Тя беше булдог!

— И умря, след като глътна клон, дълъг колкото тялото й.

Тук нямах никакви възражения. Това беше вярно.

Към момента, когато дупката за гроба стана достатъчно дълбока, едно от кокчетата ми се беше измъкнало от клечките, а токчетата ми бяха счупени и изпоцапани с кал. Дънкан коленичи, за да постави малкото пакетче, което беше нашата приятелка, в дупката и докато той зариваше гроба, аз изритах счупените си обувки и хукнах към стаята си, за да взема венчето от маргаритки, което Уинди ми беше направила. Поставих го върху гробчето. После казахме няколко думи за сбогом с Пикъл, а накрая Дънкан ме прегърна и двамата се отправихме бавно обратно към къщата.

Едва когато влязохме в кухнята, аз осъзнах, че Дънкан държи в другата си ръка стекче бири. Постави го върху плота, извади една бира и ми я подаде.

И тогава ми просветна.

— Кажи ми, че този стек бири не е бил също в хладилната чанта! — изрекох.

Той замръзна с пръст върху пръстена за отваряне на кутийката.

— Какво? — промърмори.

— Не! — извиках и посочих към вратата. — Изнеси го навън!

— Такъв ден и да не мога да пийна една бира?!

— Не и такава, покрита със соковете на мъртво куче! — отсякох и се обърнах към мивката, за да изтъркам калта от ръцете си.

— Ама тя беше в чувал!

— Навън! — заповядах с най-авторитетния си глас на по-голяма сестра. — Веднага!

Дънкан се подчини.

Когато се върна, аз казах:

— Можеш да пийнеш една бира на бар мицвата!

— Каква бар мицва?

Обърнах се и го изгледах.

— Да не би да смяташ, че можеш да се появяваш тук с моето мумифицирано куче и после да очакваш от мен да отида на бар мицвата на сина на моето бивше гадже и бивша най-добра приятелка сама?!

— Не — поклати покорно глава той.

— Тогава върви и намери нещо да облечеш! — отсякох.

Дънкан тръгна послушно към стаята си.

— Нещо прилично! — подвикнах след него. — С вратовръзка!

А след това вдигнах в мивката единия си кален крак, за да го измия.

След като се измих напълно, трябваше да се кача в стаята си, където да изтрия всичкия си размазан грим, да сложа малко ледени кубчета върху подпухналите си очи за няколко минути и да започна отначало. По роклята ми имаше няколко пръски кал, но иначе ставаше. Сандалите със счупените токчета хвърлих направо в боклука, така че в крайна сметка се оказах с червени балетни пантофки. Тъкмо бях оправила кокчето си и бях очертала отново очната си линия, когато в стаята ми се появи Дънкан. Беше успял да изрови от гардероба си тясна черна вратовръзка, черния панталон, който беше носил на сватбата ми (и който сега му беше с пет сантиметра по-къс) и бялата риза, която някога беше част от ученическата му униформа. Приличаше на сервитьор, обаче аз му казах:

— Много си красив!

Дали му бях казвала някога нещо толкова мило? Не, разбира се. Той чак запримигва от изненада. Но бързо се окопити и отговори:

— Благодаря! За теб важи същото! Приличаш на сладко бонбонче!

Обърнах се към огледалото и се вторачих бясно в подпухналото си, петнисто лице.

— Всъщност — промърморих — изглеждам толкова ужасно, че ми идва да пропусна това събитие.

— Нямаш право! — отсече Дънкан. — Ако го направиш, всички ще решат, че си бъзливка!

— Не се бях сещала за това.

— Ще си помислят, че никога не си се възстановила от преживяното в гимназията.

— Да не би да твърдиш, че трябва да отида?

Дънкан сви рамене в смисъл: „Нещо такова“. А после каза:

— Може и да се чувстваш ужасно, но да знаеш, че изобщо не изглеждаш ужасно! Направо не мога да разбера как е възможно в един момент да копаеш гроб, а в следващия да изглеждаш толкова божествено!

Това вече ме спечели за неговата кауза. Беше толкова мил, че ме накара да се засмея.

— Какво? — изгледа ме подозрително Дънкан.

Изправих се, готова за тръгване.

— Ела! — отсякох и го прегърнах за втори път през днешния ден — както и за последното десетилетие. — Благодаря за поощрителните думи!

Макар и сковано, той ми върна прегръдката.

— Реших, че завинаги ще ме намразиш, след като ти кажа за Пикъл — промърмори.

Аз не го бях намразила. Ако изобщо изпитвах нещо към него, то беше точно обратното. Което беше странно. Само преди месец щях да го бия до припадък за онова, което беше направил. Само преди месец щях да приема тази ситуация с кучето в чувала за смет като окончателно доказателство, че имам безполезен, безнадежден, терминално дразнещ по-малък брат, с когото никога не бих могла да имам нещо общо и когото никога не бих могла да обичам. Но един месец понякога е много дълго време. Преди единственото, което виждах в брат си, бяха начините, по които се проваля. Но сега, най-сетне, знаех достатъчно за него — а впрочем и за себе си — за да гледам на него толкова повърхностно. И вече виждах не провалите му, а начините, по които се опитваше. А в това отношение го разбирах напълно. И точно това променяше всичко.

— Сигурна съм, че си дал всичко от себе си — отговорих. — Направил си всичко, което е било по силите ти. А сега да ходим да сритаме няколко задника!