Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (10)

Десета глава

С напредването на седмицата започнахме да свикваме. Свикнахме с тежестта на раниците си, с дехидратираната храна и с шишарките. Приспособихме се към височината и овладяхме по-добре дишането. Прекосихме първата си леденостудена река и в другия край на долината зърнахме лос. Мъжете си отгледаха бради, жените си спомниха, че имат косми на краката. Вечер след вечеря обикновено имахме уроци — за съзвездията, по разчитане на карти, за отпечатъците от различни животни и за това как, примерно, да различаваме стъпките на кафявите мечки от тези на мечките гризли. Изкачихме първото си дефиле, което се наричаше „Обратен завой“, сигурно защото за катерачите било нещо обичайно да се изкачат, да огледат картината под краката си и да се върнат назад.

Но не и ние. Ние набирахме инерция. Започвахме да му хващаме цаката.

Намерих решение и на проблема си с липсата на четиво. Бекет беше взел официалния наръчник на компанията и ми го даде назаем. Прочетох го от корица до корица само за два дена. После пак го прочетох. След това отново започнах отначало, но този път като си водех бележки. Имаше цял раздел за сертификатите и как да ги спечелиш. Имах чувството, че мамя, като чета списъка с изисквания, но после Бекет спомена, че всеки, който иска, може да прочете тази книга. Само дето никой друг не я поиска. За мен книгата беше някак си успокояваща. Оставяше те с усещането, че спечелването на сертификата не е чак толкова невъзможно. Подчертаваше, че за да спечелиш, не е необходимо да бъдеш нито най-коравият, нито най-тренираният, а просто онзи, който полага най-големи усилия. А това беше едно от нещата, които познавах. Бях много добра в полагането на усилия. Успехът беше вече съвсем друга работа.

Изградихме си ритъм на живот — ставане в шест, обличане, приготвяне на закуска, среща за планиране на деня, почистване на лагера и не по-късно от девет — потегляне. Без обяд — по пътя похапвахме пакетирана храна. Катерене до два-три следобед, спиране и устройване на поредния лагер. Лагерите ни винаги бяха в близост до вода. Това беше единственото нещо, без което не можехме. Докъм пет вечеряхме, а до седем вече бяхме в спалните си чували и никой не си и помисляше да остане до късно. До седем вече бяхме тотално изтощени. Девет часът вечерта се считаше за „полунощ за катерача“.

Благодарение на деспотичното внимание на Джейк моите рани и пришки зараснаха и бяха забравени. Бекет продължи да ме използва като назидание за онова, което не трябва да се прави. Първоначално си мислех, че постепенно ще свикна с това отношение, но не ми се получи. Толкова много други хора също грешаха, но той никога не им се присмиваше. Никога не ги сочеше. Позата ми била прекалено скована. Слънчевите ми очила нямали UV защита. Личните ми принадлежности не били подредени в раницата както трябва.

С изключение на мен групата се сплотяваше все повече. Незнайно как, но въпреки краткото време повечето от хората се бяха сдобили с прякори. Както стана ясно, всички момчета в групата си падали по Уинди, затова тя се превърна в Сърцеразбивачката. Измислиха дори „точки за Сърцеразбивачката“. Ако тя седне до теб, печелиш 20 точки. Ако ти заговори, веднага се сдобиваш с 50 точки. Ако успееш да зърнеш някоя част от тялото с висока стойност, ти се полагат 100 точки. Всички знаеха за това. Момчетата крещяха точките на глас. Ако Уинди случайно се спънеше и се блъснеше в някое от тях, то се провикваше: „Телесен контакт! Хиляда точки, пичове!“.

Уинди възприемаше това внимание като забавно, но нищо повече. Сигурно се свиква бързо, особено след като цял живот си била възхитителна.

Но дори не чак толкова възхитителните също се оказаха с прякори. Те си идваха от само себе си. Сестрите се превърнаха в Сестра Едно и Сестра Две, което скоро се трансформира в Уно и Дуе. Момичето с късите панталонки, на чиято задница се мъдреше надписът „Давайте, алигатори!“, стана Вагонетката, а най-добрата готвачка в цялата група стана Готвачката. Що се отнася до момчетата, Мейсън, който така и не се научи да забавя крачка и да върви заедно с нас, стана Светкавицата, а големите момчета покрай него се превърнаха в Хрътката, Пещерняка и Вегас. Даже Хю, който никога не обелваше думица, стана Хюи Люис.

На практика всеки си имаше прякор. Всеки, освен мен. Аз бях просто Хелън. И от време на време Елън.

Добрият прякор би трябвало да говори нещо за човека. Да намеква за нещо значимо. Или просто да бъде смешен. Но дори и при втория случай има смисъл. Показва, че си познат на останалите, че притежаваш самобитност, която другите признават. Не и при мен. Аз имах точно обратното на прякор. Хората от групата понякога бъркаха дори истинското ми име. Вбесявах се, когато се замислех по този въпрос. Понякога си казвах, че ако сега отнякъде се появи ястреб и ме сграбчи в ноктите си, отнасяйки ме надалече, никой не би забелязал.

Това бе едно от нещата, заради които можех да беснея вътрешно през целия преход. Едва след три безинтересни дни на катерене забелязах положението с прякорите и като нищо можех да го превърна във фиксация. Но непрекъснато се стараех да си напомням казаното от Уинди: „Нещата, за които мислиш, определят нещата, за които мислиш“. Което ще рече, че колкото повече се фокусираш върху нещо, толкова повече мозъкът ти се старае да се фокусира върху него.

Затова аз избрах да не се фокусирам върху това и предпочетох да насоча вниманието си към чудесата на природата около нас. Като например скритият водопад, на който попаднахме. Или изпражненията от лос, които зърнахме край един поток. И сьомгата, която изскочи внезапно от водата, преди да изчезне обратно между два камъка. И онзи невиждан залез, при който изброихме осем различни цвята. И фактът, че лицето ми накрая стана толкова мръсно, че вече не се усещаше мръсно.

Въпреки всичко около мен и макар че не бях съвършена, аз наистина започвах да се чувствам добре сред природата. Като у дома си. Макар и по моя си малко шантав начин. И освен това му хванах цаката на това как да се преструвам, че Джейк не е край мен. Само дето веднъж се спънах странично в един паднал клон, докато вървях назад и нагоре по един склон след вечеря. Склонът беше толкова стръмен, че знаех, че ако не се хвана за нещо, ще падна и ще се претърколя чак до подножието на склона, размазвайки глава в камък след огромен камък. Накрая ще се превърна в пихтия и няма да имам никакъв друг избор, освен да умра.

Обаче нито паднах, нито умрях, защото в този момент от нищото се протегна една ръка, сграбчи ме през кръста и ме придърпа назад и когато се обърнах, за да благодаря на онзи, който ме спаси, видях, че е Джейк.

— По дяволите, Хелън, бъди внимателна! — извика гневно той. — Може ли поне за пет минути да се опиташ да не се самоубиваш?!

И ме пусна толкова рязко, че се усети като блъсване.

Но откъде извираше целият този гняв? Не трябва ли да се държиш мило с човек, който едва не е умрял? Изпънах гръб, възвръщайки равновесието си.

— Но аз внимавах! — изтъкнах. И все още усещах ръката му около кръста си.

Той ми обърна гръб и отсече:

— Не е вярно!

— Напротив!

— Вярно е! — обърна се пак към мен той. — И всеки път, когато направиш някоя глупост, аз трябва да те спасявам!

— Тогава не ме спасявай! — извиках и аз, побесняла, защото той беше побеснял.

Но той вече се отдалечаваше от мен.

Това обаче го спря. Обърна се и ме изгледа на кръв.

— Не е необходимо да ме спасяваш! — повторих уверено аз.

Но той само поклати глава, огледа ме бавно от глава до пети и промърмори:

— Напротив!

И се отдалечи.

* * *

Една вечер, след поредните инструкции по първа помощ, Бекет направи съобщение:

— Малко излизам от правилата, но утре ще ви разделя!

Всички се спогледахме. Какво означава това?

Току-що бях прекарала последния половин час във водене на бележки за всяко нараняване или инцидент, които биха могли да ни сполетят по пътя — от счупени крака със стърчащи кости до удавяне в леденостудени реки, така че съзнанието ми вече беше настроено на тема тревога, но макар да си давах сметка за това, нещо в думите на Бекет не ми се стори правилно. В наръчника, който вече бях научила наизуст, нямаше нищо за разделяне по време на дневните преходи. Чак до самия край.

Но Бекет беше непреклонен. Имали сме били нужда от промяна.

— Следвате ме като глупави патета. Не умеете да разчитате карти. Ако продължавате в този дух, изобщо няма да се справите на индивидуалните преходи. Затова се налага малко да потренирате.

Индивидуалните преходи бяха големият финал на този курс — великото събитие, което щеше да провери уменията ни за прилагане на току-що наученото. По време на индивидуалните преходи трябваше да се разделим на групи по четирима и тогава единствената ни защита щяха да бъдат новопридобитите ни умения. Бекет много обичаше да напомня за индивидуалните преходи, когато искаше да привлече вниманието ни. Обикновено му се получаваше.

— Затова утре ще се разделим — продължи той. — Ще катерим един и същи маршрут, но с трийсет минути разстояние едни от други, за да не се изкушавате да ме следвате като безмозъчни кукли.

В интерес на истината всички следвахме като безмозъчни кукли Джейк. Но никой не се осмели да поправи Бекет.

— По палаткови групи ли ще се катерим? — обадих се аз.

— Добър въпрос, Елън. Не. Този път ще събера заедно четиримата най-бързи — и посочи към четирите най-високи момчета. — След тях ще бъдат следващите четирима по бързина — и посочи към група, включваща едновременно Уинди и Джейк. — После ще бъдат последните четирима — и посочи мен, Сестрите и Хю. — Значи най-бързата група ще бъде първа, най-бавната — последна. Така ще избегнем задръстванията по пътя.

— А ти с кого ще катериш? — попита Мейсън.

— Може би с първите момчета.

Нещо в тази работа ми намирисваше. Не можех да се отърся от чувството, че на Бекет му беше писнало да върви бавно и си мечтаеше поне за един ден, в който да полети по маршрута заедно с най-бързите. Но поне ни показа подробно маршрута, който не ми се стори прекалено объркващ. Иначе беше напълно прав, че никой не полагаше особени усилия да се научи да разчита карти. Бекет беше провел три урока по разчитане на карти, през които повечето членове на групата дремеха, четяха книгите си, скрити зад огромните раници, или молеха да отидат до тоалетната. Лично аз внимавах и си водех пространни бележки — отчасти защото нямах представа как да прекарам един урок, без да седя на първия ред и да попивам всичко от преподавателя като пълна читанка, но също така и защото установих, че ми е много приятно да разглеждам контурни карти. Всички останали като че ли виждаха в тях само някакви вълнообразни линийки и цветни петна. Но по някаква неизвестна на мен причина погледнех ли ги, аз виждах всичко в триизмерен формат. Това беше единственият елемент в целия курс, чието усвояване ми идваше отвътре. Но това не означава, че съм се възползвала от тези свои непризнати пред останалите умения. Беше далеч по-лесно просто да вървиш след останалите в колона.

По-късно, вече в спалния чувал, докато чаках заспиването си, мисълта, че на следващия ден Бекет ще ни остави за цял ден, за да бъде само с най-бързите, пробуди лека паника в гърдите ми. Да, вярно е, че можех да разчитам карти, но все още не бях прилагала уменията си на практика, в пустошта. През главата ми започнаха да се въртят кой от кой все по-катастрофални сценарии. Но се постарах да си самовнуша да не се притеснявам. В крайна сметка ставаше въпрос само за някакви си пет километра — при това по ясно очертан маршрут, в относително права линия, на равен терен. Не би могло да е толкова трудно, нали така?

* * *

На следващата сутрин, преди да поеме с първата група, Бекет забеляза боклук.

— Почакайте, момчета! — извика и вдигна ръка, за да ги спре.

Прекоси полянката и приклекна, за да огледа боклука.

— Вие сериозно ли, народе? Боклук? Тук?

Свали раницата си с едно плавно движение, но не откъсваше очи от белия квадрат на земята. След това протегна ръка, хвана го с два пръста като щипци и го вдигна така, сякаш беше умряло животно.

Всички очи се насочиха към белия квадрат. Наистина изглеждаше крещящо не на място в тази обстановка. И в мига, в който тази мисъл мина през главата ми, я последва друга — този боклук беше моят. Това беше списъкът с целите, който носех в сутиена си.

— Бекет… — започнах и тръгнах към него.

— Колко пъти да повтарям, че трябва да уважавате природата? Колко пъти да повтарям, че не трябва да оставяте след себе си никакви следи? Колкото и да повтарям обаче, вие непрекъснато оставяте диря от боклуци след себе си, сякаш не сте чули и думица От онова, което съм казал!

И разтвори листчето.

Канех се да кажа, че това е мое, че не е боклук, а просто съм го изгубила.

Но преди да успея да кажа каквото и да било, той започна да чете списъка. На глас.

— Да ахна пред неподправената мощ и красота на природата. Да падна на колене в благоговение пред магията на света. Да стана част от нещо по-голямо от мен. — Някои от едрите момчета се разсмяха, други изсумтяха презрително. Но Бекет беше абсолютно сериозен. — На кого е това?

Аз не помръднах от мястото си. Вече не беше мое.

— Какво ви повтарям непрекъснато, а? Какво ви казах още първия ден?

— Че оставянето на боклуци няма да бъде толерирано — обади се Мейсън, който очевидно се наслаждаваше на сцената.

— Какво друго ви казах? Още в началния ни урок за опазване на Майката Природа? Какво ви казах, че ще се случи, ако ви хвана да оставяте боклук?

Всички се спогледаха. Осмелилият се да отговори беше Дуе, Сестра Две.

— Че ще полудеете? — изрече предпазливо.

— Точно така! Точно това казах. Ако искате да ме видите как полудявам, хвърлете боклук на земята! — извади от джоба си бензиновата запалка, която използваше за паленето на печките. — Е, очевидно сте искали да ме видите как полудявам! Добре! Ще си го получите!

Вдигна бензиновата запалка в едната си ръка, моя списък с подобрения — в другата и щракна запалката.

— Все още никой ли не си го иска?

Никой.

Без да каже и думица повече, той подпали листа.

Всички се втренчихме в горящия лист. Бекет го остави да изгори почти до пръстите му. После го хвърли на земята, стъпка го с крака, за да изгаси огъня, вдигна останалото ъгълче от хартията и го пъхна в джоба си.

— Този свят не ви е боклукчийска кофа, хора! — извика. Огледа се.

Всички го гледахме така, сякаш е пълно куку.

— Направете го пак и ще видите как ще изпепеля земята! — провикна се гневно.

После подсвирна към първата група катерачи като на кучета и те хукнаха послушно след него по пътеката.

Едва след като и последният човек от групата им се изгуби от погледите ни, от гърдите на нас, останалите се изтръгна колективна въздишка. Хю се приближи до мен и двамата се загледахме след бързаците.

— Изпепеляването на земята ми се струва контрапродуктивно — отбеляза той.

Усмихнах му се.

— Харесва ми, когато подпалва разни неща — продължи Хю. — Обстановката се нажежава.

Изсмях се и отбелязах:

— В буквалния смисъл на думата.

Хю реши, че преди да тръгнем, трябва да отиде „да намери тоалетната“ и така ме остави сама да рия унило в превърналия се в пепел някогашен мой списък.

Няколко минути по-късно се появи Джейк.

— Този тип Бекет е луд — каза.

Само свих рамене.

— Това беше твоят списък, нали? Онзи, който държеше в сутиена си?

Но той откъде знае? Пак свих рамене и промърморих:

— И без това беше време за нов списък.

— Така ли? — погледна ме изненадано той.

Вдигнах глава към него и казах:

— Уинди е започнала да ме учи как да бъда щастлива.

— Така ли? — изгледа ме той с нескрит интерес.

— Аха. Чака ме голямо съставяне на списъци — отвърнах.

— Тя е голяма работа, нали?

— И още как! Невероятна е!

Джейк кимна и рече:

— Както и да е. Донесох ти подарък. Да замести изгорелия ти списък — и ми подаде сгънат лист хартия.

— Какво е това?

— Стихотворение.

— Написал си стихотворение?

— Не. На Пабло Неруда е. Любимото ми стихотворение от любимия ми поет.

— Носил си го в раницата си?

— Не — поклати глава той и леко се усмихна. — Държах го в джоба си. Но бих го сложил по-скоро в сутиена си, ако имах такъв.

— И вече не го искаш, така ли?

— Искам да го дам на теб. Но при едно условие!

— Какво условие?

— Да не го четеш!

Смръщих се.

— Мога да го взема само ако не го чета, така ли?

— Лично е. Между Пабло и мен.

— И какъв подарък ще е това стихотворение, щом не мога да го прочета?

Джейк сви рамене и ми подаде сгънатия лист с думите:

— Просто не искам този твой сутиен да стои празен.

Пак флиртува.

— Обещай, че няма да го четеш и е твое!

— Добре, няма да го чета.

В интерес на истината дори не го исках, но бях твърде изненадана от развоя на събитията, за да скалъпя някакво възражение. Какво означава за едно момче да ти подари стихотворение, което не иска да четеш? Нямах никаква представа.

Той се обърна и преди да се отдалечи, добави:

— Пък и е хубаво да имаш нещо, за което да се захванеш, когато имаш нужда.

— А ти за какво ще се захванеш? — подвикнах след него.

— Все ще измисля нещо — пак сви рамене той.

* * *

Съвсем скоро усетих липсата на Уинди. Хю също ми беше станал приятел, но не беше особено разговорлив. Въпреки всичките ми усилия всеки един от опитите ми да поведа разговор се провали. Това не ми остави никакъв друг избор, освен да слушам Уно и Дуе, които не престанаха да бърборят — като токшоу, което нямаше начин да изключа. Пяха поппесни, фантазираха си за шампоани и скраб за лице, водиха нескончаеми дебати за това дали вече са по-кльощави или не и клюкарстваха за всички останали от групата ни.

Докато вървяхме, Хю постепенно се включи в клюките на момичетата и накрая зае позицията на водач, а аз си припомних обичайната си позиция на край на опашката.

Не може да им се отрече — покрай тях научих доста неща. Предимно за момчетата. Бекет бил наскоро изоставен от гаджето си, както и Мейсън, но всички останали момчета в момента не били на разположение, включително Хю, за когото били сигурни, че е гей.

— Ти си гей, нали? — подвикна едно от момичетата на Хю.

— Аха — отговори той веднага, без да се обижда. — Но в момента нямам гадже.

— Значи е на разположение — отбеляза Дуе.

— Но не на наше — заключи Уно.

Стигна се до извода, че Мейсън е твърде незрял, а Бекет е прекалено луд. Което остави Сестрите в немислимата ситуация да нямат никакви романтични перспективи. Вайкаха се по този въпрос надълго и нашироко, преосмисляйки вероятността за Мейсън, тъй като той бил поне красив. Де да можел поне да обърне напред тази своя идиотска бейзболна шапка!

Тъкмо се чудех за Джейк и защо не го включват в списъка на момчетата на разположение, когато Хю се обади:

— Ами Джей-дог? Той в момента е сам, доколкото ми е известно.

От гърдите на двете момичета се изтръгнаха продължителни въздишки.

— Там е истинска трагедия! — промърмори накрая Дуе.

Наострих уши. За каква трагедия говорят те? Да не би да им е разкрил нещо по време на онази игра на „Истина или предизвикателство“? Да не би тези момичета да знаеха за Джейк нещо, което аз не знаех?

Обаче Хю не си поплюваше.

— Защо да е трагедия? — подкани ги нетърпеливо.

— Ами… — проточи Дуе, — той е най-добрият целувач в цялата група…

— Амин за това! — припя Уно.

Хей, да не би всички те да са го целували? Какво, за бога, се е случило на онзи покрив?

— Обаче е зает!

Зает ли? Джейк?

— Зает ли? — озвучи мислите ми Хю.

Дишането ми се учести. Но какво толкова им е казал? Да не би просто да им е казал, че е зает, за да не го закачат? Или защото се е отказал от жените? Или наистина се възприема като зает? Защото — в интерес на истината за първи път си признавах това, даже пред себе си — аз самата се чувствах заета. От Джейк. Дори след всичките тези глупости да се правим на непознати. Дори след като бях прекарала цялата седмица в почти пълното му игнориране. Дори след като вече ми беше станало ясно, че той е никаквец, раздаващ безразборно целувки по време на „Истина и предизвикателство“. Не можех повече да отричам този факт.

Но не за това бях дошла тук. Не бях тук, за да затъна в някаква си романтична връзка в тийнейджърски стил. Бях тук заради силата и красотата на природата. Бях тук, за да стана част от нещо по-голямо. Бях тук заради трансформацията, по дяволите! За да стана корава, безмилостна, издръжлива! Но кого заблуждавах? Тук и без това не се предлагаха такива неща. С това не исках да омаловажавам природата, която беше истински зашеметяваща. Исках само да изкажа презрението си към всичко останало в този повърхностен, детински, злобен, показен и дълбоко разочароващ курс по оцеляване.

Наистина ли Джейк е казал, че е зает? Все още ли се връща в мислите си към онази нощ в хотела като мен? Аз мечтаех за нея — и наяве, и насън. Споменът за онази нощ се беше закотвил в някаква централна част на мозъка ми, така че почти всичко, което ми минаваше през ума, събуждаше някакъв спомен за преживяното с него. Докато си миех зъбите, си спомнях как си бях мила зъбите в хотела с Джейк. Докато си лягах, си спомнях как си бях легнала в хотела с Джейк. Гледката на хора с книги в ръце ми напомняше за книгата, която той четеше, когато се бях приближила до него, за да му предложа да продължим. И така нататък, и така нататък. Просто не можех да избягам от това. А може би това не беше чак толкова лошо.

Сърцето ми претупа при тази мисъл. Може би нямаше да ми се налага да се превръщам в Чък Норис. Нито в Пикъл. Вместо това щях да си поговоря с бъдещата психоложка Уинди и да се науча как да бъда щастлива. И тогава може би щях да позволя на Джейк да ме доближи.

Но момичетата продължаваха да бърборят.

— Зает — потвърдиха в хор.

— И от кого? — поиска да знае Хю.

За миг очаквах от тях да кажат нещо от рода на: „Ами, от някаква мистериозна жена в родния му град. Бил влюбен в нея от цяла вечност“. И тъкмо се приготвях да отрека невинно всичко, когато Дуе отговори:

— От Уинди, разбира се!

— Зает е от Уинди? — не се сдържах аз.

— Тя го харесва още от самото начало, а сега и той й отвръща със същото.

— А вие откъде знаете? — срязах ги аз.

— Имаме си начини.

Тъкмо се приготвях да започна спор с тях, когато Хю изрече:

— Идеално! Те са перфектни един за друг! Съвършената двойка!

— Това ми звучи малко пресилено — промърморих.

Хю повдигна многозначително вежди и отговори:

— Той е умен и общителен, тя също. Той е красив в американски стил, тя е — надали някой ще го отрече — разкошна! Съжалявам, дами, но и да искате, не бихте могли да си представите по-подходяща двойка! И двамата са с перфектни пропорции, прекрасен тен и в прекрасна форма. И двамата са съобразителни. Имат жестоки прасци. Невероятни зъби. А той пък има такава съвършена линия на челюстта, че… Само не ме карайте да започвам темата за челюстта!

И едва сега схванах — Хю не беше всъщност неразговорлив. Просто досега не бяхме попадали на тема, която му допада.

— И двамата обичат да карат яхти — вметна Уно.

— И двамата притежават семейни летни вили в Мейн.

— И двамата обичат овчарски кучета.

— И гофрети.

— И нито един от тях не обича френска храна.

— И са нашите двама най-добри майстори на мечи закачалки.

— Брей! — не издържах и се намесих. — Двамата най-добри майстори на мечи закачалки! Тогава защо вече не са женени?

— Добър въпрос — отбеляза Хю. — Ще видим развоя по него тази вечер.

* * *

Оказа се, че няма да видим развоя по този въпрос тази вечер. Защото, докато вървяхме, Хю направи нещо, което не трябваше да прави. Нещо, което никой от нас не трябваше да прави. Може би беше разсеян. Може би просто забрави. Може би Бекет ни беше предупредил за толкова много неща, че беше започнал да изглежда в очите на някои като лъжливото овчарче. Каквато и да беше причината обаче, фактът си беше факт — Хю започна да стъпва върху паднали дънери. А Бекет ни беше казал, че ако стъпим върху достатъчно на брой дънери, няма начин някой от тях да не се окаже изгнил.

Бяхме стигнали до една част от маршрута, която изобилстваше на дънери, паднали върху пътеката. Беше по-слънчева, по-разредена част от гората, като че ли нещо — наводнение или суша — беше преминало през нея толкова катастрофално, че беше съборило всяко второ дърво.

Останала последна в колоната, аз се оглеждах и се чудех какво ли е избило толкова много дървета.

Но Хю и Сестрите не забелязваха нищо. Те вече планираха горската сватба на Джейк и Уинди, като ахкаха и охкаха при всяка следваща мисловна картина.

— Той ще бъде много красив в смокинг — казваше Уно.

— Не, няма да бъде в смокинг! — отсече Хю, стъпи върху един дънер, а после скочи от него.

— Нямам предвид съвсем официален смокинг — отсече безпрекословно Уно, стигна до същия дънер и го прекрачи, както ни бяха предупредили да правим. — Виждам го в смокинг с шал яка. В стил Кари Грант.

— Не! — отсече Хю и стъпи върху следващия дънер. — Твърде красив е за смокинг. Ще бъде облечен в кафява жилетка и отпусната вратовръзка, а ръкавите на ризата му ще бъдат навити до лактите!

— Имаш предвид отпусната папийонка ли?

— Не, обикновена вратовръзка — отговори Хю, стъпи върху следващия дънер и скочи долу.

— Аз предпочитам папийонките — намеси се Дуе.

— Ако толкова иска папийонка, трябва да я носи с тиранти. Но никакъв смокинг! А ако знае кое е добро за него, ще носи класическа вратовръзка! С уиндзорски възел!

— Какво значение има видът на възела? — попита Уно.

Хю стъпи върху поредния дънер и възкликна:

— Какво значение има животът въобще, а?!

Истината е, че аз го видях да стъпва върху дънерите точно както видях и Сестрите да ги прекрачват — както правех и аз. Видях го, но нито веднъж не ми хрумна да му направя забележка. Коя бях аз, та да казвам на Хю какво да прави?! Всеки имаше право на собствен избор — както ние, така и той. Просто тогава все още не осъзнавах какво голямо значение има изборът на един за живота на цялата група.

Сега, като си спомня за онзи ден, ми се иска да се бях държала малко по-властно.

Все още го виждам като на забавен каданс: той стъпва върху поредния дънер и в частицата от секундата, която би му трябвала да вдигне отгоре и другия крак, повърхността на дънера се срутва под крака му, той губи равновесие, килва се напред и се приземява върху следващия дънер пред него, който пък си е съвсем здрав.

Хю изпищя така, както никога досега не бях чувала някого да пищи — по начин, който накара цялата гора да замълчи. А после моментално млъкна и се отпусна като парцал. Просто остана така, във формата на обърнато V, прикован към земята от раницата си.

Свалих раницата си за секунди, като междувременно си опитвах да си припомня всичко научено за първата помощ. Но после се вцепених.

Ранен в главата не трябва да се мести. Ами ранен в крака? Добре, да караме подред. Хубаво де, ама какъв беше редът? Все трябваше да направя нещо. Сестрите се бяха вкаменили, наблюдавайки в шок разгръщането на момента. Някой трябваше да поеме ръководството и както изглеждаха нещата, този някой май щях да бъда аз.

Реших, че първото, което трябва да сторя, е да сваля раницата му. Разкопчах ремъците на раменете му, но когато плъзнах ръка към тези на бедрата му, Хю се събуди и се разпищя:

— Неее! Недееей!

Но аз все пак го направих.

Раницата му се претърколи на земята.

— Окей — промърморих и отстъпих задъхано крачка назад. — Можеш ли да се изправиш?

С ръце, прилепени към предния дънер, той се опита да се избута нагоре, но после пак изпищя от болка и спря.

Ето ти пак проблем — той беше най-дребният от момчетата, но все пак си оставаше по-едър от мен. Насочих пръст към Сестрите и отсякох:

— Сваляйте раниците си! Трябва да го преместим!

— Не! — изкрещя Хю.

И продължаваше да стои с главата надолу.

— Не можем да те оставим така! — изтъкнах.

— Не ме докосвайте! — извика пак той.

— Трябва ли да местим ранени хора? — попита една от Сестрите, загледана смръщено в Хю, но въпреки това свали раницата си.

— Не знам — отговорих откровено. — Но със сигурност знам, че не можем да го оставим така превит одве.

Момичетата кимнаха. Бяха съгласни с мен.

— Вие двете го хванете за раменете — започнах да давам указания. — Аз ще го хвана през краката. Ще се наложи да го метнем като палачинка и да го поставим ей там! — и посочих към едно място наблизо, където нямаше никакви дънери. Всяко от момичетата хвана по едно рамо, а аз обвих ръце около двете му бедра. Без да обръщам внимание на постоянните му писъци, аз изкомандвах: — На три! Едно, две, три!

Имах чувството, че тъпанчетата ми ще се спукат — толкова силно започна да крещи, когато го вдигнахме. И беше тежък, да го вземат мътните! Но адреналинът беше изпълнил и трите ни, така че все пак успяхме чрез относително координирано общо движение да го преметнем по гръб и да го поставим колкото ни беше възможно по-нежно върху равна земя.

Някъде по средата на тази операция Хю млъкна. Пак беше припаднал.

— Сигурно адски боли — промърмори Дуе.

Използвах този момент, за да прегледам с ръце крака му. Не бях много сигурна какво точно търся. Стърчащи кости? Големи буци събираща се кръв? Не само нямах представа какво точно търся, но и какво ще сторя, когато го намеря. В крайна сметка не открих нищичко. Просто един нормално усещащ се крак. Може би положението не беше чак толкова трагично.

Точно тогава една от Сестрите, която се беше отдръпнала крачка назад, промърмори:

— Не ви ли се струва, че единият му крак е по-дълъг от другия?

Изправих се и погледнах. Да. По-дълъг беше.

— Това надали е на добро — изрече другата сестра.

В този момент Хю започна отново да идва в съзнание.

— Шшшт! — направих знак на момичетата. Обърнах се към него и попитах: — Чуваш ли ме, Хю?

— И още как! — отговори той.

— Очевидно си в съзнание.

— Имам нещо счупено — каза той. — Чух звука.

— Можеш ли изобщо да движиш крака си? — попитах.

Той поклати глава.

— Няма дори да опиташ?

— Опитвам — отговори той. Двамата се загледахме дружно към крака му. Не помръдваше.

— Окей — кимнах. — Значи може би наистина имаш счупен крак. Или бедро. Или тазова кост — за всеки случай натиснах лекичко и ребрата му. Той пак изпищя. — Или счупени ребра.

Хю притвори очи. Дишаше тежко.

— Защо изобщо стъпваше върху тези прогнили дънери? — попитах аз, докато ровех в раницата си за тиленол — най-силното болкоуспокояващо, с което разполагахме тук. — Не видя ли как Бекет ме унижи пред всички тъкмо за това още през първия ден?

— Единственото, което знае той, е да ни плаши — промърмори Хю.

— Но вече знаем защо, нали?

Накарах го да изпие един тиленол, въпреки че едва не се задави с него.

Загледах се в момчето. Не изглеждаше никак добре. Лицето му беше пребледняло като платно. И въпреки че кожата му беше студена, по челото му бяха избили дребни капчици пот.

— Ще изпадне в безсъзнание — промърморих.

— Ти не би ли на негово място? — отбеляза Уно.

— Кой ще отиде да доведе помощ? — попитах.

— Ти! — отговориха двете в хор.

Не започнах да споря с тях. Но макар да бях най-компетентният човек тук, това не означаваше, че съм по принцип такава. Извадих картата, опитвайки се да реша дали да взема голямата си раница или само ежедневната. Накрая реших — въпреки че с голямата със сигурност щях да вървя доста по-бавно, ако се изгубя или се нараня, или ме нападне мечка — което не изглеждаше никак невъзможно — голямата раницата щеше да ми бъде по-полезна. Затова метнах раницата си на гръб и тъкмо закопчавах ремъците на бедрата си, когато момичетата ме спряха.

— А ние какво да правим тук? — попитаха.

— Не знам — поклатих глава аз. Но те бяха пребледнели почти колкото Хю, затова разбрах, че трябва да им кажа нещо, каквото и да е. — Гледайте да не се обезводни. Постарайте се да му е топло. Дръжте ръката му — подадох им малката ни аптечка с останалия тиленол и добавих: — Записвайте всяка промяна у него, която забележите! Говорете му. Поддържайте го в добро настроение. Планирайте сватбата.

Поех нагоре по пътеката, но една от Сестрите ме настигна, сграбчи ръката ми и прошепна:

— Ами ако умре?

Поклатих глава с увереност, каквато не чувствах, и отговорих:

— Няма да умре!

Но тя продължаваше да държи ръката ми.

— Бъдете храбри! — казах и я стиснах лекичко. — Скоро ще доведа помощ.

Тя остана на пътеката, загледана в мен, но аз не бях стигнала много далече, когато забелязах, че пътеката, по която вървя, не прилича ни най-малко на онази, която си представях, докато разглеждах за последен път картата. Но това, разбира се, беше много преди да започнем да обсъждаме колко точно е влюбен Джейк в Уинди. Очевидно тази тема ме е разсеяла много повече, отколкото си бях давала сметка, защото едва сега осъзнах, че от доста време насам сме се движили по скат, когато би трябвало да вървим по права отсечка. Спрях и отворих картата, за да проверя. И точно както по време на уроците на Бекет, веднага видях в триизмерен формат как би трябвало да изглежда маршрутът, по който се очакваше от нас да вървим. И точно толкова ясно видях, че мястото, където сега се намирах, няма никаква прилика с картата.

И внезапно осъзнах, че вървим по погрешен маршрут и че сме вървели така от доста време — нещо, което се случваше често при този преход. Толкова дълбоко в пустошта указателните знаци бяха доста по-разредени и по-незабележими от обичайните, докато би трябвало да бъде точно обратното. Къде другаде ще ти трябват по-ясни указателни знаци, ако не в дълбоката пустош? Ами да!

Когато се приберем вкъщи, ще се оплача. Ако оживеем, разбира се.

Обърнах се и тръгнах по обратния път, приближавайки се отново към Сестрите и Хю.

— Вървели сме по грешен път! — извиках весело с моя неповторим глас в стил Мери Попинс.

Момичетата ме изгледаха паникьосано.

— Веднага се връщам! — подвикнах, докато ги подминавах. — Но вероятно утре — добавих, ала едва когато бях твърде далече, за да имат силите да ме последват.

Двайсет минути по-късно аз вече наближавах разклонението и поемах по правилния път.

А оттам нататък единственото, което ми оставаше, бе да настигна другите две групи. Което ми отне часове.

Тъй като маршрутът беше относително равен, Бекет бил хукнал напред и добавил още няколко километра към предвидените. Бил предвидил първата група да стигне лагера около един следобед, а най-бавната, тоест нашата, някъде към три. Но ние бяхме изгубили най-малко половин час, докато стабилизираме Хю. Без да броим времето, което ми беше необходимо да успокоя Сестрите — които, меко казано, бяха изгубили ума и дума — както и половинчасовото отклонение, докато вървях по грешния път, нито четирийсетте минути, които ми трябваха, докато се върна на правилния. Няма да ви лъжа — бях адски уморена. Но забавянето на скоростта в случая изобщо не беше опция, затова аз се престорих, че съм парен двигател — в най-буквалния смисъл на думата. Представих си, че ръцете ми са металните пръти, които въртят колелата. И колкото и налудничаво да звучи, това свърши работа. Единственото, което трябваше да направя, бе да поддържам тази скорост и да продължа напред. Знаех, че на някакъв етап щях да ги настигна.

Този етап се оказа някъде към шест вечерта. Останалите вече вечеряха, когато най-сетне успях да се добера до лагера. Когато ме видя, Бекет скочи и се втурна към мен. Джейк също се изправи и въпреки че в момента работата, която вършех, бе на живот и смърт, самата гледка как той върви през поляната към мен имаше буквално физическо въздействие върху мен. Веднъж, преди много години, бях включила едно фенерче, което очевидно е имало преди това теч на батериите, и при включването му през пръстите ми беше преминал електрически ток. Не толкова мощен, че да ме заболи, но достатъчен, за да привлече вниманието ми сто процента. Точно на това преживяване приличаше и настоящото чувство — на електрически поток през тялото ми. На нещо средно между изпърхване и прищракване. Но днешното усещане беше по-силно от някогашното, с фенерчето — толкова силно, че бях принудена да сведа очи, за да прекъсна връзката. Нямах сили да го гледам. Идваше ми в повече.

Но какво беше това с Джейк, за бога? Не се случваше за първи път по време на този курс. Спомнях си добре това чувство от годините, когато бях по-млада и влюбена, но не го бях изпитвала от цяла вечност. Защо имаше толкова могъщо физическо измерение? Как е възможно чифт очи, намиращи се поне на шест метра от един човек, да имат физическо въздействие върху тялото на друг човек? Да не би да е просто изнервеност? Или от днешното емоционално изтощение с Хю? Да не би да е някаква усилена вариация на онзи феномен, който се случва, когато някой те наблюдава и ти просто го усещаш, и се обръщаш към него? Винаги съм се питала дали това не е някакъв остатъчен животински инстинкт от стадния период на човечеството. Но човеците, разбира се, никога не са били стадни животни. Ние сме хищници. Ала даже и хищниците сигурно знаят на някакво ниво що е това да се чувстваш жертва.

— Къде бяхте толкова време, по дяволите? — изрева Бекет.

— Подминахме едно разклонение на картата и докато се усетим, мина известно време — отговорих аз.

— Къде са останалите от групата ти?

— Хю падна и се нарани.

Бекет се обърна към Джейк, който все още стоеше на известно разстояние от нас и ни наблюдаваше, и му подвикна:

— Джей-дог! — и му направи знак с ръка. После се обърна към мен: — Падна значи?

— Стъпи върху паднал дънер. Кракът му пропадна, той изгуби равновесие и се приземи върху друг дънер отпред.

— Аз нали ви казах да не правите така, а? Казах ли ви?

— Каза ни — кимнах.

Към този момент от разговора към нас се присъедини Джейк и аз едва събрах сили да го погледна в очите.

— Случи се много бързо — казах, — но мисля, че може би се е приземил с цялата си тежест върху левия крак.

— Значи е само от лявата му страна, така ли? — попита Джейк.

— Доколкото мога да преценя — отговорих.

Джейк и Бекет се спогледаха така, сякаш чутото не беше никак на добро.

Затова реших да потвърдя мислите им.

— Да, положението не е розово — потвърдих. — Мисля, че той изпадна в безсъзнание от шока.

И тогава Джейк премина в деловия режим на парамедика.

— В съзнание ли беше? — попита.

— Да — отговорих. — През по-голямата част от времето. Въпреки че докато го местехме, припадна.

— Защо го преместихте?

— Беше приведен над втория дънер с главата надолу. Не ми се стори добра идея да го оставим в това положение.

— Добър ход — кимна Джейк. А после ме попита дали Хю може да си движи крака и аз отговорих не. След това попита дали Хю е бил задъхан и дали е плюел кръв, а аз отговорих не. Накрая зададе цял куп въпроси, на които не разполагах с отговорите. Какъв му е бил пулсът? (Не се бях сетила да проверя.) Можел ли да мърда пръстите на крака си? (Не бях проверила и това, дори не се бях сетила да събуя обувките му.) Какъв бил капилярният му поток? (А това дори не го знаех какво означава.)

— Съжалявам, че не разполагам с по-добра информация — промърморих.

— Как изглеждаше, когато ти тръгна оттам?

— Блед. Потен. Много зле.

Джейк се обърна към Бекет и отсече:

— Трябва да го изведем оттам.

— Кога, тази нощ ли?

— По-скоро е винаги по-добре от по-късно.

Джейк сериозно ли възнамеряваше да открие изгубена група посред нощ? Какво си мислеше, че ще правим ние — ще го държим за ръка и ще го водим ли? Дори звездите не се бяха показали още. По това време даже хората, които бяха с нормално зрение, щяха да се препъват в клони и камъни.

Обаче Бекет погледна към небето и поклати глава.

— Твърде тъмно е. Ако бяха по маршрута, окей, щяхме да отидем. Но сега дори не ги знаем къде са!

Аз ги знаех къде са, но нищо не казах. Какво правех, за бога? Джейк ли предпазвах, или помагах на Хю?

— И без това през нощта не можем да извършим евакуация. Един-два часа надали са от такова значение.

И с това беше решено. Ще изчакаме до зазоряване.

— За тази нощ остани с групата на Уинди — каза ми Бекет.

След това събра цялата група, плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички, и ги запозна с новата ситуация.

— Това е съвсем сериозно, народе, не е тренировка! Утре трябва да извършим една евакуация! Значи никаква закуска. Ще потеглим точно в пет сутринта — никаква храна, никакво кафе. Ще си наваксате на терена, докато ние с Джейк се погрижим за Хю. И гледайте да запазите нещо и за нас! — после ни огледа внимателно един по един, завършвайки с думите: — Утре ще бъде кошмарен ден, народе! Затова още отсега се пъхайте в чувалите и си набавете всяка секунда сън, която можете!

* * *

Палатковата група на Уинди разместиха чувалите си, за да направят място и за мен под заслона. Аз бих избрала края, колкото е възможно по-далече от Джейк, обаче групата ми направи място, разделяйки се точно по средата, така че аз се озовах точно до него.

Всички се надпреварваха да ме питат за подробности, докато се преобличах в пижамата си в спалния чувал, но аз не бях в настроение за разговори. След като не им дадох особено много материал за размисъл, те послушаха съвета на Бекет, свиха се по чувалите си и отмъркаха. С изключение на мен. Не можех да се отпусна. Лежах по гръб, опитвайки се да масажирам пулсиращите си длани. Беше толкова тъмно, че дали имаше над главите ни заслон или не, нямаше никакво значение — със същия резултат можех да съзерцавам и небето. Не бях в състояние да спра да мисля за Хю, останал в погрешната част на маршрута, с посивяло, студено лице. Но бях сторила всичко по силите си — с единствената си страничка бележки за първа помощ. Знаех, че не е достатъчно, но нищо повече не можех да направя. Чувството беше странно, самотно.

— Справи се много добре — изрече тогава Джейк право в ухото ми. Беше мълчал толкова дълго, че сега ми се стори невъзможно да бъде буден.

Но се радвах, че беше буден. Затворих очи и прошепнах:

— Страхувам се, че Хю ще умре.

— Не мисли сега за това! — каза той. — Ще сторим всичко по силите си. Най-вероятно ще се оправи.

— Най-вероятно ли?

— Стига Сестрите да не го убият с приказки.

Засмях се тихичко. После казах:

— Нямах представа какво да правя. Разполагах само с една страничка бележки за първа помощ.

— Това е много повече, отколкото имат останалите.

— С изключение на теб.

— Е, да. Но аз съм си в бранша.

— А сега той е там, а ние сме тук. И не мога да заспя — прошепнах съсипана.

— Но трябва да спиш! — изтъкна Джейк. — Утре ще бъде брутален ден!

Но аз наистина не можех да заспя. Отворих очи и прошепнах:

— Бекет не трябваше ли да дойде да ни намери? Когато не се появихме в уречения час? Не трябваше ли да се досети, че нещо не е наред?

— Беше решил да се върне и да ви потърси след вечеря.

— След вечеря ли?

— Искаше първо „да зареди“ и не изглеждаше особено притеснен. Мисля, че просто очакваше вашата група да…

— Да се провали?

— Да се позамота — поясни той и леко се усмихна. — Но ти си права. Той надали би могъл да се нарече обучен професионалист.

— На колко години е той според теб?

— Ако не знаех, че трябва да е навършил двайсет и една, бих казал — на седемнайсет.

— Аз бих казала — петнайсет.

— Не е много голям, това е сигурно.

— Но понякога определено ме изненадва.

— Знаеш ли какво? — каза Джейк, като се обърна настрани, към мен. — Докато тази вечер ви чакахме, Бекет ни накара да направим най-прочувственото упражнение на света. Даже се извини за мелодраматичността му. Но каза, че го е правил още на първия си планински преход в компанията и оттогава не се разделял с него.

Аз също се обърнах към него.

— За какво става въпрос? — прошепнах, за да не събудя останалите.

— Той каза: „Извикайте в съзнанието си някой, който ви е обичал. Или ви обича. Някой, който усещате като свой корен. Който вярва във вас. Който не би имал нищо против да се пожертва заради вас“.

— Това го е казал Бекет?

Джейк кимна и допълни:

— Каза още, че някога ще настъпи ден, когато нещата ще бъдат толкова безнадеждни, че единственият начин да се справим ще бъде да се обърнем към човека в съзнанието си — който и да е той, — за да извлечем от него силите, необходими ни да продължим.

Огледах лицето му и прошепнах:

— Да не би да ми казваш това, защото утре ще бъде такъв ден?

— Да — кимна той. — И защото изглеждаш доста нестабилна. Може би ще ти се отрази добре да се хванеш за своя човек.

— Кой е твоят човек? — попитах го аз.

— Майка ми — без всякакво колебание отговори той.

— А баща ти?

— Баща ми е страхотен. Но не е майка ми — отговори той. А после попита: — Ами твоят човек кой е?

Отново без всякакво колебание, аз отговорих:

— Брат ми.

— Дънкан? — погледна ме недоумяващо Джейк. — Ти сериозно ли?

Това беше един от моментите, когато можех да се престоря.

Можех просто да кажа: „Да, Дънкан“ и това щеше да бъде прието като съвсем нормално. Обаче не беше Дънкан. Беше другият ми брат, онзи, за когото никога не говорех. И изведнъж, незнайно защо, аз реших да заговоря за него пред този двайсет и две годишен младеж.

Може и да беше от тишината на нощта и от това, че лежахме толкова близо един до друг, и бяхме единствените будни от цялата група, но моментът като че ли изглеждаше подходящ за споделяне на тайни. Или може би беше от факта, че вече и без това шептяхме. Не знам от какво. Но знаех следното — можех или да го излъжа, или да му кажа истината. И по някаква неизвестна причина истината не ми се стори като толкова грешен избор.

— Не, не е Дънкан — изрекох много бавно, след време, което беше като цяла вечност. — Другият ми брат.

Джейк кимна — като че ли точно това беше очаквал.

— Братът, когото си изгубила — рече.

— Точно така. Братът, когото изгубих. Нейтън.

Погледнах Джейк. Той също ме погледна.

— Знаеш ли за него? — никога не бях напълно сигурна какво знае и какво не знае Джейк.

Той само сви рамене и отговори:

— Знам само, че сте били много близки. И е починал една година преди да се роди Дънкан.

— Точно така. Всъщност именно той е причината Дънкан изобщо да бъде роден.

— Загинал е при някакъв инцидент, нали?

— Удави се — и докато изричах тези думи, отново бях изпълнена с онова познато чувство на тъга.

Можех да спра още тук, но по причина, която не разбирах напълно, ми се прииска да продължа. Седнах по турски в спалния си чувал и започнах все така тихичко:

— Бяхме в къщата край езерото на родителите ми. Големите пиеха и се веселяха. Ние бяхме голяма тумба деца и от нас се очакваше да гледаме филм, но на Нейтън му се прииска да отиде до доковете и да потича. Примоли ми се да го заведа, но аз не се съгласих, затова, без да ни казва, той отишъл там сам. А аз исках просто да гледам филма. Знаеш ли кое е смешното? Че изобщо не си спомням кой беше този филм. Човек би си помислил, че един подобен детайл би се запечатал завинаги в паметта му, но ето че се е изгубил. Понякога лежа в леглото си и съзерцавам вентилатора над главата си, опитвайки се да си спомня. От време на време ми се приисква да се свържа с останалите деца, които бяха там онази вечер, за да ги питам дали някой от тях не си спомня. Но не го правя. Как можеш да се обадиш на напълно непознат човек след цели двайсет години и да му зададеш подобен въпрос? Просто не можеш. Затова никога няма да разбера. Това ще бъде един от онези големи въпроси без отговор в моя живот.

На Джейк му беше необходима около минута, за да седне и да се настани по турски срещу мен така, че коленете ни се докоснаха.

— Тихо! — изрекох предупредително, оглеждайки пелената от спящи хора около нас. — Ще ги събудиш!

— Глупости! — отвърна ми също с шепот той. — И топ не би могъл да ги събуди!

Усмихнах се и сведох поглед към ръцете в скута си.

След известно време Джейк каза:

— Ти нямаш никаква вина. Сигурно го знаеш.

Извърнах очи и промърморих:

— Разбира се, че имам вина! Аз бях по-голямата!

— Но не си сторила нищо лошо.

— Можех да отида с него.

— На колко години си била тогава? На девет?

Кимнах. Знаех какво се опитва да ми каже. Знаех, че това е сложен въпрос и че братята и сестрите не носят отговорност като родителите, и че би трябвало да си простя много отдавна. Но не можех да променя нищо и макар да знаех, че никаква доза съжаления не е достатъчна, за да промени миналото, все още продължавах да се държа за тази мисъл. Незнайно защо, но ми се струваше единствената почтена реакция.

— Съжалявам — изрече много тихо Джейк.

— След като се случи най-лошото, майка ми откачи. Обикаляше като обезумяла езерото. Остана си такава и след като го намериха. Сякаш не можеше да спре да търси. Събуждаше се всяка нощ и крачеше като обезумяла из къщата ни. Два месеца по-късно се оказа, че е бременна.

— Нарочно ли?

— Предполагам — отвърнах аз. — Опитваше се да го замени. Но той беше незаменим.

По устните на Джейк заигра странна усмивка, когато отбеляза:

— И ето как светът се е сдобил с Дънкан.

— Някои братя и сестри не се разбират — продължих аз. — Но ние с Нейтън бяхме истински приятели. Той беше с една година по-малък от мен, но това нямаше никакво значение. Биехме се и се карахме, но веднага след това се сдобрявахме. Навсякъде бяхме заедно. Строяхме крепости. Ходехме да търсим разни неща. Рисувахме си картини един на друг. Защитавахме се.

— В общи линии точно обратното на отношенията ви с Дънкан.

— Може би е така — свих рамене аз. — Не знам какво си е мислела майка ми. Докато се осъзнаем от загубата, изведнъж се появи ново дете — едно бебе с колики, което квичеше като прасе и огласяше къщата двайсет и четири часа в денонощието. Малките бебета по принцип са трудни за справяне и в най-добрите семейства, но Дънкан беше непоносим. Затова баща ми избяга в работата си. Преди това майка ми работеше на половин работен ден като библиотекарка, но като се роди бебето, й се наложи да напусне — точно обратното на онова, което й беше нужно в този момент. Напъха се доброволно в капана на нашата тъжна къща с едно ревливо бебе на ръце. А аз… — замълчах.

— Ти какво? — подкани ме Джейк.

Свих рамене и довърших:

— Аз просто бях забравена.

Джейк се приведе по-близо към мен.

— Само след една година родителите ми се разведоха — продължих. — Татко се премести в Сан Диего и се ожени повторно. Вече почти не го виждам. В продължение на две години след това майка ми си остана в Евънстън, опитвайки се да гледа сама Дънкан и мен, но просто не й се получи. Живеехме в хубава къща, в красива част на града, но нямахме достатъчно пари — или може би тя просто не умееше да ги управлява. Започнахме да получаваме предупреждения за неплатени фактури. Непрекъснато ни спираха ту водата, ту тока, а после минаваха дни наред, докато пак ни ги пуснат. Навсякъде имаше купчини дрехи — толкова много, че не можеше да се разбере кои са мръсни, кои чисти. Майка ми непрекъснато плачеше и забравяше да ни готви. Толкова често забравяше да плаща на градинаря, че той накрая спря да идва и тревата в градината ни стана висока колкото дървета. Басейнът в двора ни се покри с пласт водорасли. Аз се опитвах да бъда домакиня — сгъвах дрехите и се научих да затоплям супата и да правя печени сиренца. Но скоро след като навърших тринайсет, една сутрин майка ми ни откара до къщата на баба Джиджи и ни остави там.

— Имате голям късмет, че баба ви е толкова добър човек!

— Да — кимнах аз. — Това със сигурност е късметлийската част от живота ни.

— А сега виждаш ли се с майка си?

Загледах се в сенките на нощта и отговорих:

— От време на време ходим заедно на кафе и тя ми разказва за работата си, докато аз кимам ли, кимам. Работи като графичен дизайнер и инструктор по йога, а когато ме попита как съм, аз отговарям, че съм добре.

— Защото винаги си добре.

— Точно така.

— Тя не беше на сватбата ти, нали?

Поклатих глава.

— Ами баща ти?

— Да — кимнах. — Поканих го. На него не му се сърдех толкова, макар да не съм много сигурна защо. Може би към него просто не съм имала големи очаквания.

— Той ли те предаде на младоженеца? Имам предвид на сватбата?

Поклатих глава. Тогава не исках баща ми да ме води към олтара.

— Сама се предадох — отговорих.

— Помня.

Поех си дълбоко дъх и завърших:

— Е, както виждаш, изгубих всичките си близки.

— Не и Дънкан — изрече много тихо Джейк.

Погледнах го.

— Дънкан не си го изгубила. Той те обича. Не, това е твърде меко казано — той те обожава! Ти едва го понасяш, но той би дал за теб и кожата на гърба си!

— Аз не искам кожата на гърба му!

— Е, може — сви рамене Джейк. — Но това не отменя същността на чувствата му.

Поех си дълбоко дъх и се замислих за всичко, което току-що му бях разказала. А после изрекох нещо, което винаги съм знаела, но до този момент никога не бях признавала:

— Мисля, че просто още не съм му простила, че не е Нейтън.

Беше сюрреалистично да се чуя да казвам тези думи.

Джейк ме изгледа продължително, след което отбеляза:

— Звучи логично. Но не забравяй, че той не е молил да бъде роден! Извлечен е в реалността на това гадно приключение, наречено живот така, както си била и ти — по чиста случайност.

Когато бях на десет години, всичко беше изглеждало толкова ясно — проблемът е в Дънкан. Бях заровила дълбоко чувството си за вина във връзка със смъртта на Нейтън и бях започнала да обвинявам Дънкан за всичко на този свят. Когато той се появи, баща ми изчезна, майка ми полудя, а аз бях напълно забравена от родителите си. Израсна от ревливо бебе до изтощително дете, а оттам — до пакостливо хлапе. Баба Джиджи ни обичаше, но търпимостта й към децата не беше в горния регистър, затова аз бях принудена да се правя на бавачка от тринайсетгодишна възраст, докато заминах в колежа. След като изчезнах оттам, изпитах такова огромно облекчение, че съм сама, че никога не ми хрумна да преосмисля решението си. Изобщо не се обърнах назад. Станалото, станало, но аз бях оцеляла и се бях измъкнала оттам, и се чувствах прекрасно. Само дето се оказах с особено неприятен брат, когото не можех да понасям около себе си. И това бе изцяло по негова вина.

Но сега, докато говорех с Джейк, за първи път погледнах към историята на живота си от различен ъгъл. И за първи път видях Дънкан като дете без майка, което копнее за внимание, дори от мен, и прави всичко, за да го получи — дори такива неща като да открадне колата на баба Джиджи, когато беше на осем. Видях майка ми като абсолютно съсипана от мъка, чувство за вина и съжаление, обвиняваща себе си за случилото се и разкъсвана от скръб, без никаква представа как да се вземе в ръце. Видях и баща ми, заравящ мъката си в работата, напълно неспособен да помогне на майка ми, безсилен да издържи целия този товар. Сигурно и аз щях да си тръгна, ако имах възможност. Но нямах. Бях принудена да остана, а единственият човек на този свят, който би могъл да ми помогне, беше онзи, който си беше заминал завинаги.

Джейк наблюдаваше внимателно реакциите ми. Когато вдигнах очи към него, той каза:

— Имаш да мислиш за много неща. Но това е добре — тъкмо ще дадеш храна на мозъка си по време на утрешната евакуация.

Да бе, евакуацията!

— Колко е часът? — попитах.

— Девет — отговори Джейк. — Полунощ за катерача.

— Може би вече трябва да заспиваме.

Джейк легна отново в чувала си, но настрани, към мен. Аз направих същото, обърната към него. Лежащи така, ние впихме погледи един в друг и се гледахме доста време, преди аз да кажа:

— Между другото, благодаря!

— За какво?

Не знаех как да изброя всички неща, за които му бях благодарна. За това, че беше до мен, когато бях тъжна. За това, че се погрижи за пришките ми. За това, че е винаги до мен, когато Бекет ме погне за нещо. За това, че се грижи за Дънкан и е негов приятел. Поклатих глава и само изрекох:

— За всичко.

Бях готова това да ми бъде последната дума за тази вечер, да завърша деня с благодарност. Затворих очи.

Но тогава Джейк рече:

— Хелън?

Отворих ги пак.

— Има едно нещо, което искам да ти кажа от доста време.

О, боже!

— Окей.

— Искрено съжалявам за… — замълча за момент — за онази целувка.

— Каква целувка? — изгледах го многозначително аз.

— Просто току-що бях получил лоши новини — продължи той. — И се чувствах отвратително по този случай. Между другото, все още съм бесен по този въпрос.

Зачаках.

— И по онова време просто не бях в състояние да мисля трезво. Това е.

— Какви лоши новини по-точно?

— От лошия вид.

— Няма да ми кажеш, така ли? Аз току-що ти разказах историята на живота си, а ти няма да ми кажеш това?

— Всъщност получих лошите новини през есента, но после за известно време живеех с надеждата, че може би няма да се окажат толкова лоши… Но след това стана ясно, че наистина са лоши. И го знаех със сигурност едва четирийсет и осем часа, преди да се озовем заедно в онзи мотел.

Той да не би да се опитва да ми каже, че ме е целунал само за успокоение? Или за да се разсее от лошите новини?

— Разкажи ми за тези новини!

Той ме огледа така, сякаш обмисляше дали да го направи или не, но накрая само поклати глава.

— Но това не е честно! — изтъкнах. — Ти сам повдигна тази тема!

— Но само като част от извинението ми към теб.

— Не съм те молила за извинение.

— Не беше необходимо да ме молиш. Аз ти го дължах!

— Не си ми дължал нищо.

— Просто искам да знаеш, че ако животът ми беше по-различен, имам предвид по-добър, онази нощ щеше да се развие по коренно различен начин.

Но какво би трябвало да означава това? Искаше ми се да го попитам, но не исках да издавам уязвимостта си, признавайки си, че това ме вълнува.

— Няма значение — изрекох. — Това беше преди хиляда години.

— Беше миналата седмица.

— Може. Но това беше една доста дълга седмица. През която ти беше порядъчно зает.

Той се смръщи.

— Сестрите говорят много, както знаеш — продължих. — Знам много добре какво си правил с всяко едно момиче от този курс!

Докато не изрекох тези думи, нямах представа каква ревност изпитвам всъщност.

— Това беше игра — отвърна той.

— Наистина ли си целувал всяко момиче от групата? — не го оставих аз.

— Не знам.

— Да не би да си целувал толкова много момичета, че бройката им ти се губи?

— Това беше игра! — повтори той.

— Така, както и скрабъл е игра, нали?

— Това беше различно.

Да, аз също исках да бъде различно. Толкова силно исках да бъде различно, че се плашех от самата себе си. И като реакция на ужаса, който изпитвах, сторих единственото нещо, което можах да измисля в момента. Казах:

— Няма значение. Не ме интересува — тези думи бяха пълна противоположност на онова, което чувствах, и ми стана толкова приятно да се преструвам, че не ми пука, че не можах да не допълня: — Докато ти играеше на „Истина или предизвикателство“, аз получих телефонно обаждане.

Той веднага захапа въдицата.

— Какво обаждане?

— От онзи вид, в който бившият ти съпруг ти съобщава, че се е стегнал и че ти си единственото хубаво нещо, което някога му се е случвало. И те моли да се върнеш у дома.

Джейк се надигна на лакти, за да разгадае изражението ми.

— Да се върнеш у дома ли? И после какво? Да анулираш развода?

— Не знам — отговорих. — Може би да тръгнем на срещи.

— На срещи ли? — възкликна той. — Човек не ходи на срещи с бившия си съпруг!

— Защо пък не?

— Защото това е, като да вървиш на заден ход.

— Поне отиваш някъде.

Той си пое дълбоко дъх, погледна ме и попита:

— И ти какво отговори?

— Смятам да ти кажа отговора си, ако ти ми кажеш какви са били онези твои лоши новини!

— Не е честно!

— Животът по принцип не е честен.

Джейк огледа лицето ми и промърмори:

— Хелън, ти не можеш да…

— Мога да правя всичко, което си пожелая! — отсякох.

А после, преди той да успее да каже каквото и да било, се обърнах на другата страна в спалния си чувал и му дадох гръб.