Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (4)

Четвърта глава

Пристигнахме в дома на баба Джиджи още преди девет вечерта, надскачайки и най-смелите си очаквания.

Джейк не искаше да кара на фарове — нещо, свързано с новите му очила — затова, след онази почивка на бензиностанцията, той пое остатъка от дневната смяна, поддържайки неотклонно скорост от 150 километра в час. Така до момента, в който слънцето залезе и ние трябваше да забавим до 100 километра в час, бяхме впечатляващо напред с графика. Бяхме толкова доволни от себе си, че при пристигането си пред къщата на баба се поздравихме с пляскане на ръце. Всъщност неволно дори се прегърнахме.

Но когато почукахме на вратата на къщата, баба не ни отвори. Наложи се да издиря резервния ключ, скрит в градината. А когато влязохме, вместо моята белокоса баба в червено кимоно и чаша червено вино в ръката й с пръстен във форма на водно конче, заварихме на масата бележка:

„Дънкан каза, че сте тръгнали късно и няма да успеете за вечеря. Аз съм в читателския клуб. Не ме чакайте!

XX! Джиджи

P.S. Хелън, разроши косата на това сладко момче вместо мен!“

Джейк, който прочете бележката през рамото ми, отбеляза:

— Видя ли? Казах ти, че ме обича!

— Но няма да ти разрошвам косата! — отсякох.

— Ще й кажа!

— Косата ти сама се разрошва. Няма нужда от мен!

В затоплената фурна ни чакаше вечерята — спагети „Болонезе“. На масата беше оставена бутилка вино.

— Ама това е страхотно вино! — възкликна Джейк, оглеждайки етикета.

— Твърде уморена съм за вино — промърморих.

— Точно за това вино — надали.

Завъртях очи и се строполих върху най-близкия стол.

— Ти не разбираш нищо от вино — рекох.

— Напротив. Ходих на курсове.

— Защо? — изгледах го смръщено.

Но веднага след това се сетих, така че накрая двамата в унисон отговорихме:

— За по-лесни свалки.

— Точно така — кимна той. — По същата причина, поради която се научих да жонглирам. И ходех на уроци по суинг. И прочетох „Митът за красотата“.

— Прочел си „Митът за красотата“, за да сваляш момичета?

— Естествено.

Хванах се за главата.

— Използвал си „Митът за красотата“, за да вършиш злини?

— Никакви злини не съм вършил — отвърна той и трапчинките му пак се показаха. — Само добрини. Купища добрини.

— Аз си лягам! — отсякох.

— Още не! — отсече той. — Сега ще вечеряме! — и веднага, след като го изрече, с опитен маниер понесе две чинии към задната врата и излезе през нея. Когато не тръгнах след него, той надникна и извика: — Хайде!

— Къде отиваш? — провикнах се аз, но него вече го нямаше. Минута по-късно се върна за виното.

— Ще си направим пикник! — възкликна, хвана ме за ръка и ме поведе към задния двор и към старата къщичка на дървото, която дядо ми някога построил за майка ми, когато била малка.

Когато стигнахме до самото дърво, аз спрях и погледнах нагоре. Намираща се на височината на раменете ми, къщичката се оказа не толкова нависоко, колкото я помнех, но въпреки това много по-високо от всичко, което бих искала някога да изкача.

— Няма да се кача там!

Едва изрекла тези думи, усетих как Джейк ме метна на рамо като пожарникар, след това ме вдигна и ме постави спокойно върху платформата на къщичката, преди да бях успяла да кажа каквото и да било. Секунда по-късно самият той се приземи до мен и ми подаде чинията и чашата с вино така, сякаш двамата се хранехме така всяка вечер.

— Изглеждаш невероятно бодър — изсумтях.

— Обожавам тази къщичка — каза той. — Едно време двамата с Дънкан прекарвахме тук по цели уикенди. Тук беше и първата ми целувка.

— Не и с Дънкан, надявам се.

— С Лиа Пиърсън. Червенокоската. Опитах се да й пусна език, но тя го захапа.

— Браво на нея!

Вечерята беше топла, вечерта — хладна. Свежият въздух ми помогна да се разсъня. Вдигнах чашата си за тост:

— За хапещите момичета!

Чукнахме се. Отпихме.

— За първите целувки!

— За това, че кара като прилеп, пуснат от ада!

— За това, че позволи на приятеля на твоя досаден брат да се вози заедно с теб през цялата страна!

— Нямам нищо против — изрекох и в този момент осъзнах, че наистина го мисля.

После замълчахме, загледани в къщата на баба Джиджи. Беше дело на архитекта Франк Лойд Райт, в прериен стил и всичко останало. През 60-те години на двайсети век дядо ми, който беше починал, преди да се родя, я купил буквално за жълти стотинки, защото била в списъка на сгради за събаряне. Самият той също бил архитект, затова успял да върне къщата в оригиналния й вид от 1912 година, с изключение на някои дребни съвременни елементи в кухнята и банята. Баба Джиджи беше отгледала тук четири деца, преди да вземе Дънкан и мен. Къщата имаше абсолютното излъчване на достолепно старо имение, видяло какво ли не.

Не бях идвала тук от доста време. И сега, докато седях на ръба на дървената платформа и слушах с наслада лятната песен на щурците, аз започнах да поклащам крака, чувствайки се отново дете. Луната грееше ярко, имаше много звезди, а прозорците на къщата в другия край на двора светеха весело. Още преди с брат ми да се преместим тук завинаги, аз бях прекарала множество вечери в дома на баба Джиджи и този двор като че ли беше най-силната връзка с детството ми, която бях в състояние да си спомня.

— Благодаря ти, че ме довлече тук — промърморих след известно време. — Бях забравила напълно тази къщичка.

— Знаеш ли кое е другото нещо, което помня от престоя си в тази къщичка?

— Кое е то?

— Ти! — отговори той. — През твоя прозорец.

— Оттук се вижда в моята стая?

— Аха!

— Да не би вие двамата да сте ме наблюдавали?

— Опитвахме — кимна Джейк. — Всеки път, когато идваше на гости на баба си — отпи от виното си и допълни: — Не Дънкан, разбира се. Само аз.

— Защо?

Вече беше толкова тъмно, че лицата ни не представляваха нищо повече от скупчване на сенки. Но въпреки това той се загледа в моето и накрая отговори:

— Защото си падах по теб.

— Така ли? — изгледах го аз. — Нямах представа.

— Да — кимна той. — Бях яко хлътнал по теб.

Поклатих глава и възкликнах:

— Но аз бях омъжена!

— Знам. Нали се запознах с теб на сватбата ти!

— Да, помня. Дори не беше поканен.

— Доведе ме Дънкан. Вместо гадже.

— Дънкан го направи само за да ме ядоса.

— Това го разбрах, но по-късно.

— Рядко съм била толкова ядосана, колкото тогава.

— Може. Върху мен обаче имаше обратния ефект.

— Кое, фактът, че дойде на сватбата ми ли?

— Не можеш да си представиш какво могъщо преживяване е да видиш за първи път една жена, когато е облечена в копринена булчинска рокля, с було и жартиер! — възкликна съвсем искрено Джейк. — Особено когато си на шестнайсет и съвсем отскоро си в този град. И когато от смъртта на майка ти е изминала само година.

— Съжалявам — смотолевих.

— Недей — каза той. — През онзи ден ти ме пробуди.

— Ако знаех, тогава щях да се държа по-мило с теб.

— Беше достатъчно мила.

— Може би е трябвало да те обезкуража или нещо подобно.

— Когато човек е хлътнал, нищо не му действа.

— Сигурно си прав.

— Защо, според теб, през цялото време те гледах зяпнал? В най-буквалния смисъл на думата?

— Доколкото си спомням, тогава си казах, че сигурно просто дишаш през устата.

— Нищо подобно! — отсече той. — Това беше просто парализата на влюбения.

Незнайно как, но бутилката с вино се оказа почти празна. Вдигнах чашата си за поредния тост:

— За влюбването!

— За жените в булчински рокли!

— И за тийнейджърите, които им се възхищават!

Отново се чукнахме, а Джейк задържа погледа ми една идея по-дълго от обичайното, след което погълна виното си на един дъх.

* * *

Отново в стаята ми от тийнейджърските години, аз се намъкнах в стара нощничка с Гарфилд, която открих в раклата, и се насочих към леглото. Възглавницата изглеждаше гладка, хладна и подканяща. Тъкмо се бях наместила под завивките, когато Джейк почука на вратата.

— Махай се — провикнах се аз. — Спя!

Обаче той открехна вратата и надникна.

— Джейк, късно е.

— Само десет часът е.

— Казах!

— Трябва да ти задам един въпрос — рече той и най-нахално се намъкна в стаята ми. Беше току-що излязъл от банята, облечен само с долнище на пижама, без нищо отгоре. Извърнах очи от голите му, мускулести колежански гърди.

— Какво толкова има? — промърморих. — Защото вече остарявам, а когато пият вино, на старите хора им се доспива.

— Въпросът е искаш ли да играем скрабъл? — рече той и извади иззад гърба си кутия с туристически скрабъл.

Само това не! Любимата ми игра!

— Виж какво, твърде съм уморена, за да играя скрабъл — казах.

Но той се приближи и приседна на леглото ми. Позволих му.

Аз седнах в леглото с усещането, че съм твърде гола и без сутиен за прием на гости, затова побързах да се завия поне до кръста.

— Защо си взел тази игра? — попитах.

— Защото може да ти се прииска да поиграеш — отговори моментално той.

Усетих как, макар и неволно, от гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка. Нещо в този младеж започваше да ме пробужда.

— Всъщност аз много обичам да играя скрабъл — рекох.

— Аз също — кимна той и постави кутията между нас. Забелязах, че по ключиците му все още се виждат няколко капки вода.

— Няма ли да си облечеш нещо отгоре? — попитах.

Той се погледна, като че ли подобна мисъл изобщо не му беше минавала през ума.

— А трябва ли?

— Не ти ли е студено? — попитах и погледът ми се плъзна към мокрите къдрици на врата му.

— Ни най-малко.

— Не се ли чувстваш някак си гол?

— Ни най-малко.

Въздъхнах и отбелязах:

— А пък аз се чувствам гола и ми става студено само като те погледна!

Това го накара да се усмихне. После ме остави на леглото с моите плочки от играта, излезе от стаята и броени секунди по-късно се върна с тениска, на която пишеше „Харвард“.

— Бързо действаш — отбелязах.

— Не исках да се чувстваш гола и да ти е студено — отвърна той и за миг ме погледна в очите.

Ето го пак — флиртува. Той да не би да се опитва да ме предизвика да се обидя? Реших да не му обръщам внимание.

— Готина тениска — промърморих накрая.

— Прясна, прясна — отвърна той, впил поглед в картинката на Гарфилд върху моята нощница.

Аз също сведох очи към нея.

— Реших, че това може да те изпълни със страхопочитание — каза той, потупвайки се по знака на Харвард.

— Би могло, ако наистина беше учил в Харвард.

— Но аз наистина учих в Харвард.

Изгледах го насмешливо. Той срещна погледа ми и кимна.

— Да, аз наистина учих в Харвард! — повтори.

Поклатих глава и отбелязах:

— Но Дънкан беше в Бостънския колеж!

— Така е.

— Как тогава бяхте съквартиранти, щом не сте ходили в един и същи колеж?

— Квартира извън кампуса — отвърна той, свивайки рамене.

— Но защо?

— Просто бях обещал на Дънкан да бъдем съквартиранти — отговори спокойно Джейк. — Само че него не го приеха в Харвард.

— Естествено, че няма да го приемат в Харвард! Той непрекъснато пушеше трева.

— Напълно вярно.

— Както и ти, между другото.

— Всъщност не — поклати глава той.

— Не си пушил трева? — повдигнах насмешливо вежди. — Искаш да кажеш, че всичките онези пъти, когато се прибирах у дома и ти беше на гости на Дънкан, и изпод вратата на стаята му буквално изригваше дим, е бил само Дънкан?

— Аз само си пишех домашните — пак сви рамене той.

— Той се е друсал, а през това време ти си пишел домашните си?!

— Е, може и аз да съм бил леко надрусан от пасивното вдишване, но наистина си пишех домашните.

— Но как изобщо влезе в Харвард?

Той пак сви рамене и отговори:

— Просто съм умен. И целенасочен. И умея силно да се концентрирам.

Сведох очи към плочките си.

— Вече изпълни ли се със страхопочитание? — попита той.

— Повече страх, отколкото почитание — троснах се аз.

— Не се тревожи. Ще играя като нормален човек.

— Страхотно.

— Ние с Дънкан не използваме от онези измислени думи, когато играем скрабъл — каза Джейк. — Само нормални думи. И винаги отчитаме двойно всяка дума, която има сексуален оттенък или може да се тълкува по подобен начин.

Изсмях се и разтрих очи.

— Съвсем в стила на Дънкан — промърморих.

— Вярно, но пък си е страхотно правило, не мислиш ли? — изгледа ме усмихнато Джейк. — Защото така печелиш точки за стил!

Точките за стил бяха сред любимите ми подходи.

— Добре — кимнах. — Смяташ ли, че дума като „хълмове“ би могла да ми спечели двоен резултат?

— Точно така! Перфектно! Думата „хълмове“ е толкова страхотна, че би могла дори да утрои резултата ти! — възкликна той и ме погледна косо. — Така ли искаш да играем?

— Не мисля, че бих могла да спечеля само със знанията си, мозък такъв!

— Значи ще играеш, за да спечелиш, така ли?

— Да! — отсякох.

— Често ли печелиш?

— Да!

— Значи си напълно уверена в себе си? Макар че си изправена пред моята тениска?

— Възпитаниците на Харвард не са единствените умни хора в света! — изтъкнах назидателно.

— Да се обзаложим ли?

Изгледах го накриво.

— Не, сериозно! Искаш ли да се обзаложим?

— На какво да се обзаложим? — попитах и се огледах.

Извивката на веждите му ми подсказваше, че е намислил нещо.

— Да кажем — започна, — че ако аз спечеля, ти ще трябва да ми помогнеш с нещо. А ако ти спечелиш, аз ще трябва да ти помогна с нещо.

— С какво? — изгледах го с присвити очи.

Той сви рамене — самата невинност.

— С каквото и да е. Всеки се нуждае от помощ за нещо.

— Аз не.

— Сигурен съм, че ще имаш нужда от помощ при катеренето на някакъв етап през предстоящите седмици — рече Джейк.

— И ти какво ще направиш? — подметнах насмешливо. — Ще ме носиш ли?

— Може би — отговори той. — Ако се налага. Или ще ти направя някакъв възел, който не ти се отдава. Или ще те науча как се работи с карти. Притежавам тонове умения за справяне в пустошта, с които бих могъл да ти помогна. Ти си абсолютно начинаеща.

— Възползваш се от моята неопитност!

— Нищо подобно! Просто се опитвам да бъда полезен.

— А с какво, за бога, бих могла да ти помогна аз?

— Ами — започна той, поемайки си дълбоко дъх, — всъщност…

— Каквото и да е — прекъснах го аз, — няма да се съглася! Като гледам изражението ти, отсега мога да ти кажа, че няма да го направя!

— Искам да ме научиш да се целувам — изтърси внезапно той.

— Какво?

— Как да се целувам — повтори той, като кимна, сякаш това не беше най-дивашката молба в целия свят. — Не мога да се целувам. Наистина! Имам нужда от помощ! Сериозно ти казвам!

Невъзможно! Толкова готин младеж не може да е безнадежден в целуването! Цялата тази идея беше абсурдна. След продължителен размисъл попитах:

— И какво изобщо те кара да мислиш, че аз имам нужните умения за това?

— О, имаш ги! — усмихна се той. — Виждам го!

— Така ли? Не!

— Защо не?

— Защото това е истинска лудост! Целуването не се научава по този начин!

— А по кой?

— Чрез практиката. С човек, когото наистина харесваш!

— Но ти си човек, когото наистина харесвам!

— С приятелка, Джейк! Чувал ли си за подобни неща?

— Естествено. Идеята обаче е да съм подготвен предварително.

За момент като че ли схванах доводите му. Но само за момент.

А после:

— В никакъв случай! Не!

— Не искаш, така ли?

— Определено не искам!

— В такъв случай просто спечели играта и няма да ти се наложи.

Той ми поставя капан!

— Спечели играта — допълни той — и на някакъв етап през следващите три седмици, когато си абсолютно изтощена и съсипана, единственото, което трябва да сториш, е да повдигнеш едно пръстче и аз веднага ще се втурна към теб и ще те спася!

Поклатих бавно глава.

— Представи си всички онези пришки, с които ще се сдобиеш! Мокрите чорапи! Болките в раменете! Помисли си само колко уморена ще бъдеш в края на един километричен преход нагоре по хълмовете и как изобщо няма да ти се иска да изкуцукаш обратно до ледения поток, за да донесеш вода!

Докато той говореше, моята глава от само себе си спря да се поклаща. Бях достатъчно умна, за да знам, че не трябва да се съгласявам, но в къщичката на дървото бях погълнала половин бутилка вино и сега мозъкът ми не оперираше с пълния си капацитет. Опитах се да го преценя. Реших, че ще мога да го надвия. След като основният му противник досега е бил Дънкан, не би било трудно да го победя, нали така?

— Окей — чух се да казвам. — Приемам облога. Но само защото знам, че не ти ще спечелиш!

* * *

Спечели той.

Голяма изненада.

И дори без да мами. Спечели само със знания и с думи със сексуални намеци.

Аз спечелих 74 точки с една умело поставена „издутина“, но той ми срита задника с „набъбнал“ и „лепкав“, без да броим „изпъкнал“, което му даде тройна печалба.

— Двойно или нищо! — предизвиках го накрая аз, но той вдигна ръце над главата си, протегна се и се прозя.

— Стана късно — рече.

— Но още няма единайсет! — изгледах го присмехулно.

— Ти вече беше взела-дала още в десет!

— И ако си бях останала в леглото, нямаше да се озова в тази каша!

Той събра всички плочки за скрабъл, сложи кутията на нощното шкафче и се примъкна към мен.

— Облогът си е облог — рече.

Проблемът беше, че той беше много готин. И сега не можех да си представя как съм могла да пропусна този факт през годините. Тази тъмна, чуплива коса, виеща се край врата му. Тези кафяви очи като на вярно кученце. Тези сочни устни, типични за повечето колежанчета. Тези бели, перфектни, съвсем наскоро излезли от брекетите зъби. Не можеше да се отрече, че беше привлекателен. Ако изключех от мозъка си онази част от мен, която непрекъснато въртеше очи срещу него, още откакто беше на шестнайсет, веднага щях да видя, че той е в състояние да подкоси коленете ти.

Той се приведе към мен. Аз не помръднах. Лицето му се озова на сантиметри от моето и забелязах как очите му се плъзгат по устните ми.

Но това беше истинска лудост! Какво правехме всъщност? Гадната голяма сестра в мен нямаше как да не се обади. Сложих ръка на гърдите му и отсякох колкото на него, толкова и на себе си:

— Окей. Но само с образователна цел!

Той кимна, признавайки, че приема условията ми.

— И няма да казваме на Дънкан! — добавих с лек натиск върху гърдите му. — Никога!

— Съгласен!

Той пак се приведе, но моята ръка беше все още на гърдите му. Спрях го.

— Кой кого ще целува все пак? — попитах.

— Опитваш се да печелиш време.

— Не е вярно.

— Ако се опитваш да ме изтезаваш, да знаеш, че много си закъсняла!

— Опитвам се да го направя както трябва — промърморих.

— Хубаво. Аз ще целуна теб! — отсече той.

Повдигна ръка и ме прегърна през врата. Пръстите му се плъзнаха в косата ми. Но после, в мига, в който ме погледна в очите, се поколеба. Мина секунда, след нея още една. Бях сигурна, че е затаил дъх. Тази засечка беше достатъчно дълга, за да ме накара да се притесня, че може да се уплаши и да се откаже. Което на свой ред ме накара да осъзная, че аз не исках той да се отказва.

— Надявам се, че ще стане тази седмица, а? — подразних го аз, преди да беше изгубил кураж.

— Май си нетърпелива, а?

Повдигнах саркастично вежди. Струваше ми се адски важно да изясня точно този факт. Макар че наистина бях такава — нетърпелива. Но това беше секретна информация, до която той никога нямаше да има достъп. Една жена не се предава толкова лесно. Особено пред 22-годишен младеж.

Освен това има едно важно правило за приятелите на по-малкия ти брат — никога не се замесваш с тях! По безкрайни на брой причини. Първо на първо, те ти се възхищават. Фантазират си за теб — точно защото не си на разположение. Ако ги погледнеш и им кажеш: „Трябва да направим това и това“, те веднага ще се втурнат навън, за да го сторят. Но никога няма да слезеш на тяхното ниво — и те отлично го знаят. Държиш ги в същата пъпчива, досадна категория хора като собствения си брат — и това е част от чара ти. А това, че си далеч извън тяхната лига, четка егото ти, разбира се. Ето как всички са доволни. Стига да спазваш правилата.

В продължение на шест години аз никога не бях нарушавала правилата. Джейк си тежеше солидно в своята категория. Но ето че по силата на случайността и само за един ден той вече не пасваше особено добре в тази категория. Внезапно аз не бях особено сигурна как да го класифицирам, а той си насилваше късмета. А сега, противно на всички правила, той се канеше да ме целуне. А аз, също противно на всички правила плюс здравия разум, се канех да му позволя. Това си беше истинско престъпление. Вероятно тъкмо затова беше толкова опияняващо. В комбина с виното. Най-добрият приятел на моя по-малък брат се канеше да ме целуне. А което беше най-лошото, аз го исках.

Той се приведе по-близо до мен.

— Окей — прошепна, — започваме.

Устните му почти докосваха моите. Дъхът му буквално ме гъделичкаше.

Затворих очи. Сърцето ми претупа.

А после, точно преди момента на допира, чухме затръшването на входната врата. След него и напевния глас на баба ми:

— Хелън! Няма начин да си заспала по това време!

Застинахме. Носовете ни почти се докосваха, устните ни бяха на не повече от сантиметър едни от други.

А после Джейк каза:

— Джиджи се прибра.

— Сигурен ли си?

Едва бях изрекла тези думи, когато на вратата на стаята ми се почука.

Двамата автоматично скочихме в противоположните краища на леглото и заехме съответните невинни пози точно в мига, в който влезе баба ми.

Беше облечена в небесносиня туника с права якичка в китайски стил, а косата й беше вдигната на кокче ниско на тила, поддържано с обичайните клечки за хранене. Беше си сложила и очилата с леопардова щампа. Любимите ми.

Тя се загледа в нас и постепенно по лицето й се разля усмивка, която подсказваше, че веднага е схванала какво точно става в тази стая. Или почти. Би било съвсем в неин стил да ни подкачи по този въпрос, но този път реши да ни го спести.

— Мило мое момиче! — извика и се приведе над мен, дарявайки ме с целувка по бузата. — Изглеждаш много сладко!

После се обърна към Джейк и моментално разроши косата му.

— Нали? — попита.

Джейк кимна, но без да ме поглежда.

Джиджи замълча и погледна първо мен, после него. И сякаш вече окончателно разбра какво става. Обърна се към вратата и подвикна:

— Ще направя безкофеиново кафе. Чакам ви долу, за да ви разкажа за моя порнографски читателски клуб!

— Ти членуваш в порнографски читателски клуб? — изгледа я изумено Джейк.

Баба ми се закова до вратата и ни намигна палаво.

— Ами да! Аз съм най-младият член в него — само на 86 години! Все трябва да намерим някаква причина да продължаваме да живеем, не мислите ли?

Беше истински шок да се озовем отново в кухнята на Джиджи и да я слушаме как разказва за палавите поредици, които в момента обсъждали — неприлични лудории в Чосърова^[1] Англия.

Джейк и аз бяхме седнали благоразумно в двата края на кухненската маса и слушахме баба ми как съпоставя плюсовете и минусите.

— Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло ЗА секса!

Двамата с Джейк само кимнахме.

— Обаче в този роман няма никакво развитие на характерите на персонажите! Изобщо не ги усещам като истински хора. Може и да ви звуча като пълна досадница, но не схващам тази история с нашийниците и камшиците!

— В твоя читателски клуб четете роман за садо-мазо практики? — възкликнах аз.

— Чосърово садо-мазо? — допълни Джейк.

Джиджи кимна и добави с въздишка:

— Трябва да ви призная, че аз сама избрах тази тема. Просто бях любопитна. Но сега, след като прочетох романа, се чувствам претъпкана с глупости. Освен това ми се струва, че по света има достатъчно болка и огромен недостиг на удоволствие. А и след като си изхвърлил порядъчен брой камъни от бъбреците, разтопеният восък върху зърната на гърдите вече не ти изглежда чак толкова привлекателен.

Накрая завърши с преразказ на цялата книга и не мога да отрека, че беше вълнуващо. Особено да слушам думи като „усторазширител“ и „намордник“ от устата на невероятно изисканата ми баба. Така неусетно дойде полунощ. Джиджи ни остави в коридора, преди да се насочи към голямата спалня с думите:

— И утре не ме будете! Решила съм да се наспя добре!

Джейк ме изпрати до вратата на моята стая, подминавайки стаята на Дънкан, където сега щеше да спи той. Аз сложих ръка на бравата и застинах. Въпреки изключително фамилиарната атмосфера, в която бяхме изкарали целия този ден, нещо в настоящия миг ме изправяше на нокти — като че ли той ме изпращаше до дома след среща.

Очаквах от него да каже нещо наперено от рода на: „Все още ми дължиш онази целувка“, но той не го направи.

Приведе се съвсем леко към мен, сякаш искаше да ми каже нещо, но в крайна сметка се отказа. Усетих, че съм на ръба да бъда целуната — че ако поискам това от него, той щеше да ме целуне. Но сега, след като разполагах с достатъчно време да обмисля този въпрос, той вече не ми изглеждаше като особено добра идея. А без известно окуражаване от моя страна той никога не би сторил нищичко. Все още аз бях по-голямата. Особено в къщата на баба ми, където и двамата бяхме прекарали твърде дълго време в ролите на недосегаемата и незабележимия. Точно на това място той никога не би се осмелил да предприеме каквото и да било.

Затова аз реших да направя нещо вместо него.

Подадох му ръка и казах:

— Лека нощ!

Той изгледа първо ръката ми, после и лицето ми и възкликна:

— Ти сериозно ли?

Свих рамене.

Той пое ръката ми, но вместо да се ръкува с мен, просто я задържа, обръщайки я насам-натам, като че ли я изучаваше. Затаих дъх.

Но когато той пусна ръката ми, аз бях принудена да прикрия вълнението си с думите:

— Би ли настроил алармата на Дънкан за пет? Моят часовник е счупен.

— Пет сутринта?

— Утре е голям ден за нас, не мислиш ли?

Този път той изобщо не започна да спори с мен.

— Окей — кимна. — Пет сутринта.

А после се обърна и отиде да си легне в стаята на брат ми, която си изглеждаше така, както винаги е била. Рекламните плакати за бира със сексапилни момичета все още разкрасяваха стените, колекцията от капачки все още запълваше почти цялото бюро на Дънкан, терариумът с мъртвите растения все още стоеше до прозореца. Това беше мястото, където Джейк беше прекарал по-голямата част от периода си в гимназията. Именно тук двамата се бяха опитали да построят гилотина от клечки за близалки, тук направиха пластмасови отливки на краката си и тук сътвориха своя собствена видеоигра за канибали, наречена „Закуската на Звяра“. В гардероба на Дънкан се опитаха да създадат дъждовна гора и за тази цел пренесоха невъобразими количества сух лед. О, и да не забравяме онзи летен ден, прекаран в стаята в опити за изграждане на работещ дубликат на робота R2D2 от боклукчийска кофа, разглобена косачка и стар компютър!

Докато наблюдавах Джейк как влиза в стаята на Дънкан, аз си спомних кой всъщност беше той. Старият Джейк се върна в съзнанието ми и затъмни напълно човека, на когото едва не бях позволила да ме целуне. Той затвори вратата, а аз се обърнах с чувството, че ми се е разминало на косъм. И тогава пуснах резето на вратата си. Така. Точка с експериментите. Аз ще си спя в моята стая, Джейк — в стаята на брат ми. Точно където му е мястото.