Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (3)

Трета глава

Докато излизахме от града, в колата настъпи тишина. Джейк се зачете в своята книга за китовете и най-сетне ми позволи да се концентрирам върху задачата да навигирам из улиците и изходните пътища на Бостън, които са толкова объркани, че някога бившият ми съпруг Майк казваше, че сякаш са ги правили невестулки.

Бивш съпруг. Беше ми необходима цяла вечност, докато свикна с думата „съпруг“, но свикването с „бивш съпруг“ като че ли щеше да ми отнеме доста повече. При мисълта за него в гърдите ми се настани познатата тежест — сякаш всички мъки от изминалите години бяха все още там, сривайки се към самите себе си подобно на моя лична междугалактична черна дупка.

Майк. Именно той беше причината за това налудничаво пътуване, въпреки че бягах не толкова от него, колкото от човека, в когото се бях превърнала след края на нашия брак. През изминалата година бях срещнала ужасно много жени, които се кълняха, че разводът е бил най-хубавото нещо, което им се е случвало някога. Беше време, крайно време наистина и аз да стана една от тези жени. Имах нужда да извърша нещо диво, храбро и притъпяващо сетивата, макар че защо от всички възможни неща бях избрала именно курс по оцеляване, все още не ми беше много ясно.

Като се замисля, сигурно съм го приела в буквалния смисъл.

Както и да стояха нещата, важното бе, че тъкмо това беше лекарството, което бях избрала, и щях да положа всички усилия да се справя добре. Направих мислен разбор на списъка с целите си за предстоящите седмици. Даже бях посветила време на записването им на стара хартия. С най-ситния си възможен почерк бях написала: „В пустошта планирам…“, след което бях изброила целите си с малки оптимистични кутийки след тях, в които да отбелязвам изпълнението им:

Да открия по-близка духовна връзка с природата.

Да надскоча физическите и емоционалните си ограничения.

Да се издигна от собствената си пепел като феникс.

Да заякна.

Да стана кораво копеле.

Да сритам задника на пустошта.

Да заслужа проклетия „Сертификат“.

Защото наистина, много силно исках да спечеля сертификат.

Наистина, много силно исках да бъда от онзи тип хора, които биха посмели да поискат сертификат, без да звучат нелепо.

Наистина, много силно исках онзи лист хартия, който да докаже, че най-сетне съм си стъпила на краката.

Просто исках да стана много добра в това. И компетентна. И издръжлива. И в крайна сметка просто да стана всеки друг, само не и себе си. Беше ми писнало да не ми върви. Беше ми писнало да бъда стъпкано цвете. Исках да бъда страхотна. Толкова много ли исках, а?

Първата делова стъпка, която предприех след регистрирането ми за курса, беше да запиша целите си. Бях преровила няколко кашона в мазето, но все пак накрая открих перфектната хартия, която да използвам — картончета за събиране на корпуси данни за курсовите ми работи с името „ХЕЛЪН КАРПЕНТЪР“, гравирано най-отгоре. До този момент като че ли връщането на старата ми фамилия беше най-хубавата последица от развода ми. Защото знаете ли каква беше фамилията на Майк? „Тъп“. Добре де, оригиналното произношение на думата е било „Тооп“, но вече никой от семейството не си правеше труда да поправя хората.

Направо не е за вярване как бях решила да приема подобна фамилия. Можеше просто да запазя „Карпентър“. Обаче Майк държеше да имаме една и съща фамилия, изтъквайки, че иначе нямало да се чувстваме като семейство. А аз също исках да се чувстваме като семейство. Колкото и да не е за вярване. Не е ли това разумното решение, когато започваш съвместен живот с някого? Да се постараеш да му доставиш удоволствие с надеждата, че той също ще се постарае да ти отвърне подобаващо?

След това Дънкан не беше престанал да ме подкача за тази фамилия. Аз обикновено го поглеждах смръщено, но в крайна сметка никой не можеше да отрече, че фамилията ми ме смъкваше поне с няколко нива в очите на хората. Хелън Тъп звучеше ужасно. Стараех се да го разглеждам като лично предизвикателство, непрекъснато да доказвам, че фамилията ми не отговаря на истината. В крайна сметка се провалих — Хелън Тъп действително се оказа една доста по-принизена версия на Хелън Карпентър. Въпреки че надали името беше виновно за това. За да стигнеш до подобно дъно е необходимо много повече от едно име.

Тъкмо затова отдавах такова огромно значение на списъка и на хартията, върху който беше написан, макар в последния момент да бях решила да изрежа името си, за да запазя анонимност. Тъй като нямах нито една дреха с джобове, бях скрила списъка в сутиена си. Наслаждавах се както на грубата ласка на картона върху меката ми кожа, така и на проявата на палавост, скрита зад решението ми да използвам бельото си като джоб. И ето как, приятели, потеглих аз за дивата пустош — отдавайки почит на човека, който някога бях, и с простичък списък за предизвикващата смъртта супергероиня, която възнамерявах да стана, сгънат и напъхан в моя сутиен чашка С.

И ако сега бях сама, както смятах, че ще бъда, щях да бръкна в сутиена си и да извадя списъка — ако ще и само заради удоволствието да го огледам. Обаче не бях сама. А някъде към Фрамингам човекът, който ми пречеше да бъда сама, завърши книгата си, затвори я с трясък и реши пак да подхване разговор.

— Много ми хареса усмивката, с която ме дари там, между другото — изтърси най-неочаквано той.

Гласът му насред тишината до този момент ме стресна.

— Каква усмивка? — възкликнах сащисано.

Той помаха неопределено към града, който беше останал зад гърба ни, и отговори:

— Онази, в Бостън. Усмихна ми се.

— Така ли? Не съм го направила нарочно.

— Знам — отговори той. — Това я направи още по-красива.

— Благодаря.

— Дали, според теб, някога ще получа друга такава? — продължи Джейк. — Защото онази беше като слънце.

Очевидно беше намислил нещо.

— Просто казвам, че трябва да се усмихваш повече — добави.

— Аз непрекъснато се усмихвам — изрекох, но без усмивка. — Усмихвам се постоянно. От мига, в който стана от леглото, до мига, в който си легна. Понякога получавам крампи на бузите от толкова много усмивки.

Той беше наясно, че се шегувам, но знаеше точно колко.

— Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, в които съм те виждал да се усмихваш — изтъкна Джейк. — В това число влиза и тържествената вечеря на сватбата ти.

— Това е, защото ме виждаш само в близост до Дънкан — поясних. — Който непрекъснато ме дразни и ядосва.

— Тук съм съгласен — кимна той. — Но ти си най-гадната голяма сестра, която познавам.

— Не съм гадна! — възразих пламенно аз. — В истинския живот съм много приятен и добър човек.

— Щом казваш.

— Спасих Пикъл, нали? Освен това на пътя пускам бързащите пред мен. И аплодисментите ми в театъра са много силни и искрени.

— Това ли е твоята версия за „доброта“? Да пляскаш силно в театъра?

— Не е единствената ми версия за доброта!

— А какво става с добротата ти към Дънкан? — попита той. — Каква е версията ти за нея?

Но как този човек премина от пълно мълчание към всичко това, за бога?

— Ти заяждаш ли се с мен? — троснах му се аз.

— Не, просто разговарям.

— Преди десет минути не разговаряше — изтъкнах.

— Преди десет минути още не бях свършил книгата си.

Погледнах към затворената книга в скута му и подметнах:

— Нямаш ли си друга?

— Нямам.

— Значи аз съм принудена да говоря за Дънкан, защото ти нямаш нищо за четене?

— До Евънстън ни чака дълъг път.

— И ти реши да го направиш още по-дълъг, така ли?

— Просто темата ми се стори плодотворна — рече той.

— Да, ама не е! — смъмрих го аз. — Темата е ялова!

Той наклони глава и ме изгледа така, сякаш и двамата знаехме, че това не е вярно.

— Да не би да е заради онова, което се е случило в семейството ви?

Проряза ме страх. Джейк и за това ли знаеше?

— Какво имаш предвид?

Той ме изгледа така, сякаш не беше много сигурен как да се изрази. Накрая изтърси:

— Семейната трагедия.

Трагедията. Значи той знаеше за нашата семейна трагедия. Ама, разбира се! Нали беше най-добрият приятел на Дънкан?

— Защо изобщо намесваш нашата семейна трагедия? — попитах след дълго мълчание.

— Защото смятам, че е свързана с антипатията ти към Дънкан — отговори той.

И с това Джейк пристъпи в зона, забранена за чужди лица.

— Харесвам Дънкан! — срязах го аз. — И изобщо не възнамерявам да обсъждам с теб нашата семейна трагедия!

— Защо?

— Защото за нея не говоря с никого!

— А може би е добре да го правиш — отвърна той и весело сви рамене.

Като се стараех да не позволя на раздразнението да се усети в гласа ми, рекох:

— Ти да не би случайно да си станал психотерапевт?

— Не съм — отговори спокойно Джейк. — Но смятам, че идеята не е никак лоша… — замисли се за момент, а после добави: — И каква е тази работа между вас, а?

Въздъхнах. Ако трябваше да избирам между темите „Дънкан“ и „Трагедията“, първата безсъмнено беше по-малкото зло.

— Работата е, че Дънкан е трън в задника! — изрекох троснато.

— Напълно вярно.

— И ме влудява. Теб не те ли влудява? С това, че непрекъснато губи ключовете си? Или че никога не пристига никъде навреме? Или че никога не завършва онова, което е започнал? Или че никога не изпълнява обещанията си?

— Права си, тези неща не са сред силните му страни — призна Джейк.

— Но вие сте най-добри приятели от пет години.

— Шест — поправи ме той.

— Защо?

Джейк се замисли и накрая отговори:

— Той си има и други, добри качества.

Не че и аз не го знаех, разбира се. Но незнайно защо точно в този момент нито едно от тези качества не ми идваше наум.

— Например? — попитах.

— Например, че той е най-смешният и забавен човек, когото някога съм срещал. До козирката!

Смръщих се. В Дънкан нямаше нищо смешно и забавно.

— Сигурно говориш за някой друг — промърморих.

Джейк сви рамене и отвърна:

— Понякога ме кара да се смея толкова силно, че храната ми излиза през носа. Веднъж беше дори една дълга спагета.

Моментално прогоних от съзнанието си тази картина и прегледах паметта си за спомен, в който Дънкан ме е карал да се смея.

— Но мен никога не ме разсмива — отбелязах накрая.

— Защото ти винаги си му ядосана за нещо.

— Не е вярно! — възкликнах. — Имало е множество случаи, в които не съм му била ядосана! Всъщност през повечето време не съм му ядосана!

— Стига той да не е някъде наоколо — парира Джейк.

Тук вече ме хвана.

— Прав си — промърморих.

Той се усмихна. И онези трапчинки пак се появиха.

— Но ти като че ли се разбираш много добре с него — казах, сменяйки насоката на разговора.

— Нямам нито братя, нито сестри — отвърна той и сви рамене.

— Затова си избра Дънкан?

— Всъщност той ме избра.

Това вече не го знаех.

— Отправи ми предизвикателство — продължи Джейк. — Хвана се на бас, че няма да мога да запратя топка за пинг-понг към стената на физкултурния салон и после да я хвана с уста.

— А можеше ли?

— Можех.

— Направи ли го?

— Направих го.

— Така ли станахте приятели? Чрез един бас?

— Разбира се — кимна той. — Никога не мога да устоя на бас. Освен това той ми обеща, че ще ме научи да жонглирам.

— Не знаех, че Дънкан може да жонглира.

— Не може. Но докато го разбера, беше твърде късно. Вече бяхме станали приятели.

— Какъв братски романс! — изсмях се, но само за да проверя дали това ще го подразни.

— От най-висш тип! — кимна спокойно той.

— И Дънкан е добър приятел, така ли?

— Най-добрият! Винаги ме защитава.

Не можех да си представя Джейк да има нужда от защита.

— От какво? — изгледах го слисано.

— Най-вече от мен самия — отговори той, дарявайки ме с прословутата си крива усмивка.

— А ти от какво защитаваш Дънкан?

Джейк се смръщи и отговори:

— Може би от смъртта.

Този отговор ме свари толкова неподготвена, че се разкашлях.

— От смъртта ли? — изломотих накрая.

— Ами, сещаш се — размаха ръка той. — Например иска да скача от покрива в три през нощта и аз му казвам, че това може би не е най-добрата идея. Или иска да хвърли запалена клечка кибрит в кутия с фойерверки, за да види какво ще стане. Или иска да се вторачи в светлината на фенерчето, докато не припадне. Такива работи.

— Ясно — изрекох с дълбока въздишка. — А аз винаги съм смятала, че това са твои идеи.

— Не са. До една са рожби на Големия Д.

— Значи ти си нормалният от вас двамата — отбелязах.

— По отношение на това, че се старая да не загивам лесно — отвърна той след кратък размисъл, — може би наистина мога да се нарека нормален. Да.

— Но невинаги си бил нормалният, така ли?

— Е, може да се каже, че се редуваме — отговори той.

Беше толкова откровен. Толкова тактичен. Изобщо не беше човекът, когото бих си представила, ако някога ми беше хрумвало да си го представям.

— Значи приносът на Дънкан към вашето приятелство са преживяванията, близки до смъртта… — започнах.

— Да, това е неговата експертна област — кимна Джейк.

— А твоята каква е?

— Всичко останало — сви рамене той. — Разговори с момичета. Танцуване на суинг. Хармонизиране. Акценти.

— Защо трябва да имитираш акценти?

— Не трябва. Просто е много забавно.

Оказваше се, че през всичките тези години не бях научила за Джейк кажи-речи нищо и затова сега почти всичко, което той казваше, ме изненадваше. Можел да имитира акценти? Можел да разговаря с момичета? Можел да танцува суинг? Виж ти!

И така, съвсем несъзнателно, преминах на режим „Въпроси и отговори“, задавайки му въпрос след въпрос, като в телевизионна игра. Отчасти това беше защитен ход, предназначен да държи фокуса на разговора далече от мен. Но не можех да не призная, че бе събудено и любопитството ми. Докато се носехме на запад по шосе И-90, успях да събера купища тривиална информация за него. Например, че е алергичен към бадеми и орехи, но не към фъстъци. Че е завършил едновременно със степени по английска литература и начална медицинска подготовка, че е написал дисертация върху Натаниел Хоторн. Че съвсем наскоро е приет в медицинската академия, обаче решил преди това да види света. Започвайки от сега. С Уайоминг. След това Бая за игра с китовете. След тях — ледените пещери в Джуно, столицата на Аляска. Оттам — планината Тяншан в Китай. Разрушените мини в Корнуол. Черната гора. Тадж Махал. Северното сияние. Не задължително в този ред.

— Значи си решил да си вземеш една година творчески отпуск? — попитах. — Преди медицинската академия?

— Всъщност няма да ходя там — отговори той.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да уча медицина.

Ето че пак ме изненада.

— Приет си в специалността, която е била твоят първи избор, но няма да ходиш? Изобщо? — поисках да уточня.

— Точно така.

— Но защо, за бога?

С лице към прозореца той промърмори:

— Оказва се, че не е кой знае какво.

Това беше най-неясният отговор, който го бях чула да дава днес.

— Посвети години наред да учиш и да пишеш научни доклади, взе си дори всички предварителни изпити за медицина и си направи труда да кандидатстваш, и беше приет — и изведнъж решаваш, че не е кой знае какво? — възкликнах изумено.

— Точно така — отвърна той, сякаш това изчерпваше всичко.

— Но какво се промени?

— Аз се промених.

Бях готова да продължа този разпит. Защото в крайна сметка, както беше изтъкнал и той, пътят до Евънстън беше дълъг, а щом той можеше да ме накара да говоря за Дънкан, значи и аз можех да го накарам да говори за всичко, което си пожелая. Обаче той очевидно много държеше да смени темата, защото, едва отворила уста, за да му задам следващия въпрос, той изтърси:

— Извинявай, но се налага да пишкам — и докато го видя, той вече сваляше стъклото на прозореца и изливаше навън наполовина пълната си бутилка с вода.

Вятърът нахлу с рев в колата.

— Но какво правиш, за бога? — изкрещях.

— Изпразвам бутилката — изкрещя в отговор той.

— Нали не смяташ да пишкаш в нея?

— Разбира се, че смятам!

— О, не! Съвсем наблизо има отбивка от магистралата!

— Няма проблеми! Мерникът ми е точен!

— Има проблеми!

— Но на мен не ми пречи да пишкам в бутилка!

— На мен обаче ми пречи!

Бутилката вече беше празна и той бавно вдигна стъклото на прозореца. Мълчанието, което се възцари в колата след рева на вятъра, беше призрачно.

— Ще си направя параван с книгата — рече той. — Дори няма да видиш!

— Спри на място! — извиках. — Не си и помисляй да се разкопчаваш или да смъкваш ципа си! Не си помисляй дори за панталона! Ще спрем!

— Но това е излишна загуба на време! — изтъкна той.

— Не е! — срязах го аз. И всъщност не лъжех. — Защото и аз трябва да пишкам. Освен това трябва да напълним резервоара, така че и без това ще се наложи да спрем на бензиностанция.

— Е, щом е така… — кимна той и свали ръка от най-горното копче на панталона си.

Завих по посока на изхода от магистралата, без дори да си направя труда да включа мигача. Ето това е същността на проблема — този тип не само че беше на двайсет и няколко. Той беше дете, което още не се е научило даже да ходи на гърне. Очевидно покрай целия този разговор бях забравила с кого всъщност си имам работа. Всичките тези приказки за Натаниел Хоторн и медицинската академия ефективно бяха замъглили съществени факти от живота — това хлапе не ми беше равно. Това хлапе обожаваше отвратителния ми брат. Това хлапе се беше отказало да учи медицина без никаква основателна причина. И преди малко се канеше да си разкопчее панталона и да се облекчи в бутилка от минерална вода. На седалката на моето субару, моля ви се!

Завих рязко надясно, после отново надясно и заковах колата пред една от бензиновите колонки на бензиностанцията.

— Когато казах, че тегля чертата при пишкането в бутилки, имах предвид и за двама ни! — отсякох, вдигайки рязко ръчната спирачка. Обърнах се към него и добавих: — Но за тази цел ти трябва да си държиш панталоните вдигнати!

Той едва овладя усмивката си, като че ли казаното от мен беше ужасно смешно.

— Схвана ли? — изрекох заплашително и се поддадох на порива да протегна ръка и да го чукна лекичко по главата.

— Схванах — отвърна той и този път усмивката му се разля по цялото лице. — Заклевам се винаги да си държа панталоните вдигнати! — добави и лекичко козирува. — Освен ако не заповядате друго, мадам!