Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (2)

Втора глава

От Бостън до Евънстън са хиляда и шестстотин километра, плюс-минус десетина. Могат да бъдат изминати и за един ден, но този ден трябва да е доста дългичък. Петнайсетчасов, ако се вярва на Гугъл.

Точно затова исках да тръгна рано, още преди изгрев-слънце. Точно затова исках да настаня Пикъл при Дънкан от предишната вечер. Ако успеех да пристигна у дома достатъчно навреме, бих могла да погостувам повечко на баба ми. На моята баба, която отгледа Дънкан и мен, след като нашата майка изгуби интерес към децата си. Моята баба, която беше ни повече, ни по-малко приказна и която носеше косата си на кокче със забодени в него китайски клечки за хранене. Кокче, което обожавах.

Но стана така, че се наложи да чакам ветеринаря да отвори, за да мога да оставя при него Пикъл на хотел.

Пикъл така и така не беше особено щастлива от случващото се, но отиването при ветеринаря буквално докара в погледа й мисъл за самоубийство. Докато й махах за довиждане с фалшива усмивка, аз се изпълних с чувство за вина и се зачудих как изобщо съм си мислела, че мога да я оставя при Дънкан. Това животинче нямаше никаква представа какъв късмет е извадило в края на краищата. Снощният купон у брат ми на практика беше спасил живота й. Ако я бях оставила у Дънкан, със сигурност след три седмици щях да заваря само някаква изсъхнала топчица косми и един крайно объркан на вид брат, който се почесва по главата и мърмори: „Абе, казах си аз, че ми изглежда малко мълчалива, ама…“.

Докато се връщах към субаруто след скоростното оставяне на кучето си, си дадох сметка, че толкова съм бързала при паркирането, че съм качила една от предните гуми наполовина на тротоара. Преди не я бях забелязала, но сега провинилата се гума беше първото нещо, което ми се наби на очи. Второто нещо, което забелязах, беше Джейк, застанал точно до нея. С чаша кафе от „Старбъкс“ в ръка.

— Готино паркиране — отбеляза той и ми подаде кафето.

— Какво правиш тук? — троснах му се аз.

— Реших да ти спестя неприятностите да идваш до нас, за да ме вземеш.

— Ами ако ме беше изпуснал?

— Е, това щеше да бъде обратното на спестяване на неприятностите — призна си той. — Но за щастие не стана така.

Огледах го от глава до пети — разчорлена от съня коса, камуфлажни панталони без колан и изненадващо тясна тениска със Снупи отпред. Чувалът му беше облегнат на колата.

— Притесни се, че ще се измъкна без теб ли? — подметнах.

— Мина ми подобна мисъл през главата — отговори с усмивка той.

— На мен също — контрирах го аз.

Бръкна в чувала си и извади оттам книга с кит на корицата.

— През целия път ще чета — рече. — Дори няма да ме усетиш, че съм в колата ти.

— Аха! — изгледах го скептично аз.

— Готова ли си за тръгване? — попита той.

— Не съвсем — отвърнах, но все пак отключих колата.

Докато го наблюдавах как оставя чувала си в багажника, не можах да не се запитам как ли ме е открил. Но после си спомних помощните материали за Пикъл, които бях подготвила за Дънкан с отбелязан с маркер път до ветеринаря на една карта.

— Дънкан ти е показал материалите за кучето — отсякох.

Джейк кимна и трясна капака на хечбека с думите:

— Доста си обстоятелствена.

Така си беше. Даже, ако трябва да бъда честна, малко бях прекалила. Обяснителни писма за ветеринаря. Обяснителни писма за Дънкан. Много повече информация, отколкото бе необходима. Изпълних се с чувство на срам, което моментално прерасна в негодувание към брат ми, че ме принуждава да бъда такава.

— Когато става въпрос за Дънкан, няма как да не съм обстоятелствена.

— Искаш ли да карам аз?

— Не.

Ама, разбира се, че не исках той да кара! Ако зависеше от мен, сега щеше да бъде набутан отзад при чувала си, а аз щях да си седя отпред, сама с музиката, която си бях подбрала за пътуването — Джони Мичъл, Нина Симон, „Индиго гърлс“. Планът беше да пея с цяло гърло по време на пътя на запад, да партнирам на всички — от Ани Ленъкс до Джеймс Браун, и да позволя на душата си да изригне с всички възможни емоции от човешкия репертоар. С надеждата, че докато стигна до Уайоминг, ще съм се справила с всичките.

Но сега, разбира се, не възнамерявах да изригвам по никакъв начин пред Джейк. Това не е от вида пеене, което изпълняваш пред непознат. Или пред приятел на брат си. Хвърлих му един кос поглед. Да измина хиляда и шестстотин километра в пълна тишина, докато това хлапе играе видеоигрички на телефона си, не бе сред нещата, за които си бях мечтала за този ден.

Е, животът рядко ни дава онова, което искаме, нали така? А и това ни най-малко не променяше факта, че беше време да тръгваме. Сложихме си коланите и аз изкарах колата на улицата.

— Оттук до Евънстън са хиляда и шестстотин километра — съобщих в мига, в който навлязохме в трафика.

— Хиляда и шестстотин ли? Точно?

— Приблизително — кимнах. — Според Гугъл пътят отнема 15 часа и 22 минути — погледнах таблото пред себе си и продължих: — Сега е 9:11 часа, което ще рече, че няма да успеем да стигнем навреме за вечеря. Ще пристигнем в къщата на баба ми…

— След полунощ — довърши той.

— Точно така — кимнах и тихичко въздъхнах. Запитах се дали няма да е добре да звънна на баба Джиджи, за да й кажа да не ни чака. Тя беше нощна птица, но чак полунощна…

— На бас, че все пак ще успеем да стигнем навреме за вечеря! — отсече Джейк. — Е, за късна вечеря, де — почти го виждах как мисли. — Гугъл приема, че се движим със 100 километра в час. Но ние ще се движим със сто и четирийсет, сто и петдесет. Най-малко.

— Със сто и двайсет — поправих го аз. — Или каквото там е ограничението на скоростта.

— Окей — махна с ръка той, като продължи да изчислява. — Значи ти ще караш с максимално разрешената скорост, а аз ще карам поне със сто и четирийсет — обърна се и погледна към задната седалка. — Така. Дънкан правилно предположи, че ще вземеш чанта със закуски.

Имах чувството, че се опитват да ме дразнят, но не бях много сигурна точно за какво.

— Което ще рече — продължи той, — че няма да спираме за ядене, което ще спести известно време — отметна назад глава и се загледа в тавана. — Значи при сто и четирийсет километра в час и разстояние 1600 километра получаваме по-скоро 12 часа пътуване. Някъде там. И още по-малко, ако пишкаме в бутилки.

— Жените не могат да пишкат в бутилки — отбелязах назидателно аз.

— На бас, че ти би могла — отсече той, като ме погледна. — Ако пробваш, де.

Той комплимент ли ми правеше, или ме обиждаше? Тръснах глава и отсякох:

— Точно тук тегля чертата. При пишкането в бутилки.

— На съвсем подходящо място — предаде се с кимване той.

— Но останалата част от плана ми харесва — допълних и в момента, в който го изрекох, осъзнах, че това е самата истина.

— Благодаря! — изпъчи се самодоволно той.

Значи този младеж имаше практично отношение към живота. Беше ми донесъл капучино. Беше готов да пишка в бутилка, за да ми позволи да стигна навреме в дома на баба ми. И още нещо — бях длъжна да призная, че слънчевото утро около нас беше настойчиво весело. Може би в края на краищата това пътуване нямаше да се окаже чак толкова неприятно. Вдигнах чашката с кафе към устата си и точно в този момент спътникът ми реши да започне нов разговор.

— Е, как върви животът без твоя смотан бивш съпруг? — рече той.

Реакцията ми беше моментална — задавих се толкова силно, че Джейк трябваше да поеме с една ръка чашката с кафе, а с другата да сграбчи волана.

— Извинявай — промърмори, когато си върнах управлението. — Очевидно темата е болезнена.

— Нищо подобно! — отсякох, предизвикателно триейки насълзените си от задавянето очи. — Изобщо не е болезнена!

И за да подчертая казаното, използвах друг от моите любими учителски гласове — този в стил Мери Попинс^[1]. Този глас намекваше, че всеки проблем има разрешение, че дълбоко в себе си животът има съвършен, успокояващ и приятен смисъл, и че ако човек следи за редовното сутрешно приемане на една лъжица „майната му“, може един ден да се окаже носещ се над Лондон с чадърчето си.

Гласът в стил Мери Попинс беше единственият, с който по принцип говорех за брака си, затова сега седнах изправена на седалката, за да го изпълня както трябва.

— Мъжът, за когото по една случайност се омъжих — продължих, имитирайки толкова силно Джули Андрюс, че почти преминах на британски акцент, — се превърна в неуправляем алкохолик. Когато този проблем започна да се отразява на брака ни, аз няколко пъти му дадох шанс да се поправи. За съжаление на всички ни, той просто не успя.

В заключение отпих голяма глътка кафе, сякаш исках да кажа: „И толкова. Край на историята. Пито — платено. А сега се наслаждавам на това хубаво топло кафе“.

— И ти се разведе с него — рече Джейк.

— И аз се разведох с него — потвърдих. Но не допълних: „След като изгубих бебето ни в тринайсетата седмица. А него го нямаше никакъв“.

— Преди една година — добави Джейк, сякаш искаше да докаже, че е наясно с всички подробности.

— Преди една година — потвърдих. Съвсем скоро щеше да стане точно година. И аз вече бях добре. Нещо подобно.

— И как върви? — попита спътникът ми.

— Кое?

— Животът сама.

— Добре — отговорих. — Страхотно — макар че не бях толкова сама, колкото самотна.

— Добре ли си? — изгледа ме смръщено той.

— Винаги съм добре.

— Никой не може да бъде винаги добре.

— Аз мога! — отсякох.

Този разговор започваше да става абсурден. Разбира се, че не бях добре — нито „винаги“, нито дори „често“. Но дори и да исках да обсъждам с някого неизброимите начини, по които съм се чувствала съсипана през последната година (а аз категорично не исках), Джейк барманът, изобретателят на „забранената напитка на любовта“ би бил последният човек, към когото бих се обърнала.

Усетих как очите му се плъзгат по лицето ми.

Изправих се още повече на седалката. Залепих очи в пътя пред мен. Представих си ъгъла на брадичката на Джули Андрюс и вдигнах моята по същия начин.

— Окей — промърмори накрая той, неубеден, но демонстриращ желание да смени темата. — Щом казваш.

— Казвам! — срязах го аз.

— Защото се питах дали не ти се е приисквало да се самоубиеш.

Разкашлях се и накрая изломотих:

— Да се самоубия ли?

— Какво изобщо си мислеше, когато се записваше за този курс по оцеляване?

— Не знам — поклатих глава. — Може би същото като теб.

— Невъзможно е да си мислела същото като мен! — отсече той, сякаш самата мисъл за това беше абсурдна.

Предпочетох да не задълбавам и продължих:

— Просто имам нужда от някакво предизвикателство. Имам нужда от нещо наистина трудно. Искам да надскоча собствените си граници.

— Или може би просто да се самоубиеш.

Погледнах го за миг и отсякох:

— Аз не искам да се самоубивам!

— На тези курсове непрекъснато умира някой.

— Нищо подобно!

— От всички възможни курсове сред природата, които се предлагат, ти си избрала най-ужасяващия, най-безразсъдния, най-смъртоносния! Защо?

— Защото Дънкан го предложи — отвърнах.

— Дънкан предложи да отидеш на някакъв курс, а не на този конкретно!

— Показа ми каталога.

— Ти никога не правиш онова, което е предложил Дънкан — поклати глава Джейк. — Защо започваш точно сега?

Това беше вярно. Но фактът, че предложението дойде от Дънкан, беше чиста случайност. Към тази идея всъщност насочи вниманието ми една човешка история в списание „Пийпъл“, на която попаднах след няколко безсънни нощи по-късно — за някакъв тип, който изгубил крака си в Афганистан и се върнал към живота благодарение точно на този курс. С един крак! Справил се, при това достатъчно добре, за да спечели един от техните безценни „Сертификати“, които дават само на тримата най-добри участници в прехода. Заглавието на тази статия продължи да звучи в съзнанието ми дни наред: „Бях изгубен, но там се намерих“.

А аз изгубена ли бях? Теоретично погледнато, не. Но бях изгубила нещо, което дори не можех да опиша с думи, и бях продължила да живея твърде дълго, неспособна да го открия. Дали това нещо ме чакаше в дивата пустош на Уайоминг? Може би не. Но все отнякъде трябваше да започна.

Очевидно Дънкан също смяташе, че аз никога не приемам неговите предложения. Затова, когато по-късно му казах, че съм се записала, той се разкашля шокирано и се опита да ме разубеди, настоявайки, че подобен курс изобщо не бил място за такива като мен. По негово мнение курсът бил едновременно доста екстремален и донякъде мошенически. Привличал най-лошите сред най-лошите. Заклетите катерачи знаели какво правят и организирали собствени преходи. А този курс бил за заклети аматьори. Те не искали да изучават терена и да си купуват истинска екипировка, нито пък да посветят известно време на тренировки — искали просто да се запишат и да го направят. Което ги превръщало не само в луди глави, но и в мързеливи луди глави.

Сега погледнах към Джейк и отбелязах:

— Но ти също си се записал.

— Аз ходя на къмпинг с баща ми всяка година, още от тригодишна възраст. Имам огромен опит. Освен това съм координиран.

— Да не би да твърдиш, че аз не съм координирана?

Той наклони глава. Да, точно това твърдеше. И в интерес на истината с основание.

— Аз също съм ходила на къмпинг — изрекох накрая.

— Кога?

— Веднъж с гаджето ми от гимназията отидохме с кола до Колорадо.

— Това не е къмпинг. На това му се вика пижамено парти. На бас, че сте яли чийзбургери!

— Не е вярно! — отсякох възмутено. Ядохме хляб с говежда пастърма. И бисквити „Орео“.

— Важното е, че този курс е много над възможностите ти! — продължаваше Джейк.

— Но те приеха молбата ми! Записаха ме!

— Защото не им пука дали ще живееш, или ще умреш!

В интерес на истината на този курс действително бяха загинали няколко човека — или най-малкото бяха осакатени. Дънкан бе потърсил информация за Компанията за оцеляване в пустошта в Гугъл с надеждата да ме откаже или поне да ме принуди да избера нещо по-спокойно и благоразумно. Но аз не исках спокойни и благоразумни неща. Исках откачени и неразумни. Исках да изумя всички, включително себе си. Моя лична, собствена операция „Шок и ужас“.

— Вече имат ново ръководство — изтъкнах.

— Мисля, че им харесва, когато някой умре — рече Джейк. — Тези типове са заграбили пазара за заклети откачалки, а реалната опасност от смърт подобрява имиджа им. В очите на същите тези откачалки.

Аз сред тях ли бях? Може би.

Бях подписала поне петдесетина декларации, в които свалях вината от Компанията за оцеляване в пустошта от всички възможни животозастрашаващи или смъртоносни ситуации, с които бих могла да се сблъскам по време на курса им, в това число нападения на мечки, лавини, измръзване и „летална диария“.

По принцип нито един елемент от този курс не би трябвало да ми хареса. Курсовете на Компанията за оцеляване в пустошта бяха прочути с това, че избират най-стръмните склонове, вървят по най-каменистите пътеки и изследват най-отдалечените кътчета на дивата пустош. Наберете името им в Гугъл и пред очите ви ще се заредят статия след статия за счупени ключици, пързаляне по камънаци, нападения на мечки, изчезнали катерачи и измръзване. Ето как те се бяха превърнали в светци покровители на откачалките, търсачите на силни усещания и на хората, които нямаха нищо за губене. А аз не бях нито едно от тези неща. Аз бях начална учителка, за бога!

Неспособна да повярвам, че Джейк ми държи подобен тон, аз възкликнах:

— Но защо изобщо ми задаваш подобни въпроси? Това няма нищо общо с теб!

— Има. Донякъде. След като и аз съм записан за този курс.

— Не съм те молила да се записваш за този курс!

Той стисна устни и извърна глава.

— Да знаеш, че ще спечеля „Сертификат“! — отсякох.

— Смяташ, че ще бъдеш сред първите трима на този преход? — възкликна той с тон, звучащ по-скоро като „Я стига!“.

— Да, смятам!

— Е, аз пък не смятам. Смятам, че ще имаш голям късмет, ако изобщо останеш жива!

— Това е, защото гледаш старото ми аз. Това — потупах се по главата — е предишното ми аз. Онова аз, в което ми предстои да се превърна, е съвсем друг човек. И ти не би посмял да се държиш снизходително към този човек! Тази нова жена ще изтръгне очите ти с нокти и ще ги даде на кучето си!

— Нямам търпение да се запозная с нея!

— Но тя ще съсипе живота ти, човече!

— Не се и съмнявам — кимна той.

И въпреки безсрамния присмех, долавящ се в гласа му, заедно с него се прокрадна един друг, по-тих, по-дрезгав звук. Звук, който ме накара да се запитам дали той наистина не го мислеше на сериозно.