Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (16)

Шестнайсета глава

Първият човек — буквално първото лице, което видях, когато влязохме в залата на последния етаж на историческия чикагски хотел „Мърсър“, беше Дейвид Хофман по прякор „Дейв-О“. Първо гадже, първи секс и първо (но не последно) разбито сърце за мен. За мен е удоволствие да ви съобщя, че през четиринайсетте години, откакто не го бях виждала, той беше станал плешив като орех.

Стоеше точно до вратата с костюм, който му беше доста голям, посрещаше гостите и изглеждаше значително по-застарял, отколкото всяко мое бивше гадже има правото да изглежда. Отидох точно до него и помахах.

— Здравей, Дейв!

Той се обърна, подаде ръка и ме поздрави по толкова шумен и престорено весел начин, че веднага стана ясно, че няма никаква представа коя съм.

— Аз съм Хелън — изрекох и докоснах ключицата си. — Хелън Карпентър. От гимназията.

Забелязах как постепенно започва да му просветва.

— Хелън! — възкликна. А после думите изскочиха от само себе си: — Станала си много по-хубава отпреди!

— А ти си оплешивял — изстрелях ответния изстрел аз, почти като рефлекс. Опа! Твърде гадно! Излишно гадно! — Извинявай!

Дейв се изпъчи още повече и заяви:

— В някои култури плешивостта е признак за плодовитост!

— Разбира се! — закимах с престорен ентусиазъм аз. — Чувала съм за това. Имаш право.

Дойде неговият ред. Но той не каза нищо. Само затаи дъх, очевидно чудейки се накъде да поведе разговора оттук нататък. Накрая реши.

— Как си? — попита.

— Страхотно! — отговорих възторжено. — Прекрасно съм! Повече от прекрасно! — обърнах се към Дънкан. — Има ли дума за „повече от прекрасно“?

Дънкан снижи гласа си поне с октава и изрече с испански акцент:

— Екселенте!

Обърнах се отново към Дейв.

— Аз съм екселенте!

Сега вече наистина започваше да си спомня. Сбърчи нос и каза:

— Чух за развода ти.

— Така ли? — възкликнах и ентусиазмът ми спадна с едно стъпало. Е, може би си го изпросих с онази реплика за плешивостта.

— Може — чух се да казвам. — Но отдавна съм го преодоляла. Всъщност бившият ми се обади миналата седмица и започна да ме врънка да съм се върнела при него. Но аз отказах, разбира се. Всъщност батерията на мобилния ми свърши, преди да успея да му кажа, а след това трябваше да замина за дивата пустош за известно време, така че на практика не съм казала нищо — но със сигурност ще го кажа при следваща възможност!

Дънкан се приведе, улови погледа ми и попита:

— Така ли е направил?

Кимнах.

— Примоли ти се да се върнеш?

Кимнах.

— А знаеш ли, че двамата с Джейк ще те завържем с вериги, но никога няма да ти позволим да се върнеш при онзи задник?

При тези думи Дейв се обърна към Дънкан и попита:

— Кой е този?

— Това е брат ми Дънкан — отвърнах.

Дънкан помаха и каза:

— Здравей, Дейв-О!

Дейв избухна в смях. След като се успокои, каза:

— Аха, ясно. А аз си помислих, че е гаджето ти. Както в „Харолд и Мод“.

Идваше ми да му зашлевя един шамар и да изкрещя: „Че аз да не би да съм на деветдесет години, бе тъпанар?!“. Но само изрекох:

— Не. Това е просто моят по-малък брат.

Дейв се смръщи и промърмори:

— Не си спомням да си имала по-малък брат.

— По онова време той беше почти бебе.

— Всъщност бях на осем — намеси се Дънкан.

— Хей! — възкликна тогава Дейв и се обърна изцяло към мен, като че ли току-що му беше хрумнало нещо много важно. — Отдавна искам да ти се извиня, че се държах толкова гадно с теб в гимназията!

— Така ли? — сащисах се аз.

— Направо не мога да повярвам, че си поисках обратно букетчето!

— Това ли само направи? — възкликнах. — С букетчето?

— Добре де — усмихна се Дейв. — Не мога да повярвам, че направих и всичко останало.

— Трябваше да мислиш повече! Майка ти работеше в агенцията за планиране на бременността!

— Трябваше да помисля повече и за редица други неща.

Приех извинението с махване на ръка и отбелязах:

— Тогава беше хлапе. А хлапетата са идиоти.

— Всъщност — намеси се Дънкан — възрастните също са идиоти.

— Съгласна съм — обърнах се към него аз. — Цялата човешка раса е купчина идиоти! — после се обърнах към Дейв и добавих: — Както и да е. Извиненията ти се приемат.

— Жестоко! — кимна той и вдигна юмрук, за да се поздравим.

Не се сетих за никаква друга реакция, освен да му ударя юмрука с моя.

— Голяма вечер, а? — обади се Дънкан. — Момчето става мъж. Между другото, мазел тов.

Дейв прие поздрава с кимване.

— Но в момента е малка лудница, защото нашият парти мотиватор отмени участието си. Стомашен грип.

— Парти мотиватор ли? — погледнах го неразбиращо.

— Това е човек, който идва на тържеството ти и кара всички хлапета да танцуват. Особено полезни са по време на бар мицва, където е пълно с недодялани подрастващи. И старци. Без никакъв алкохол.

— Няма алкохол, а? — сръга ме Дънкан. — Дължиш ми една бира!

Дейв посочи към залата, пълна с неловко озъртащи се деца, и промърмори:

— Болезнено!

Огледах обстановката и попитах:

— Значи този парти мотиватор помага на децата да се отпуснат, така ли?

— Да — кимна Дейв. — Може да се каже, че залагаме изцяло на парти мотиватора. Някои хора наемат круизен кораб или мажоретките на „Булс“. Обаче ние се спряхме на парти мотиватор.

— Който има стомашен грип — допълни Дънкан.

— Дарси не е на себе си — подбели очи Дейв. — От двайсет минути не се е отлепвала от телефона, опитвайки се да открие заместник.

В момента, в който той изрече това, се появи Дарси с мобилен телефон на ухо.

— Ето я и нея — промърмори той, но тя го накара да млъкне.

Всички я зачакахме да приключи разговора си. Когато го направи, се обърна към Дейв и каза:

— Никого не намерих! В цяло Чикаго няма нито един! Знаех си, че ще стане така!

— Дарси — каза тогава Дейв, — виж кой е тук!

Тя погледна първо към Дънкан, но след като лицето му не й подсказа нищо, се обърна към мен. Мен ме позна.

— Хелън! — възкликна и ме прегърна.

Отвърнах й на прегръдката. Беше приятно.

— Радвам се, че успя — каза тя, без да ме пуска.

— Аз също — отговорих.

После се дръпна и рече:

— Много съжалявам, че Дейв се държа към теб като гадняр в гимназията!

Изгледах я с присвити очи. Всъщност чувството за предателство от нейна страна беше по-силно. Може би защото в някои отношения очакваш много повече от приятелка, отколкото от гадже.

— Той не беше единственият — отвърнах.

— Все още се чувстваме ужасно по този въпрос. Бихме искали да те заведем на обяд и да ти се извиним подобаващо.

Вдигнах ръка, за да ги накарам да спрат. Не можех да си представя нещо по-неприятно на този свят от мисълта, че трябва да издържа цял обяд с Дейв и Дарси и да ги слушам как ми се извиняват.

— Няма нужда! — промърморих.

Тя се приведе към мен и добави:

— Не мога да повярвам, че си е поискал обратно букетчето! Разбрах за това много по-късно!

— Всъщност букетчето беше най-малкото.

— Е, аз също изиграх известна роля.

Внезапно в разговора се намеси Дънкан.

— Малко разголена роля, ако слуховете са верни — после раздвижи вежди по посока на Дейв и добави: — Прав ли съм, приятел?

Обичах го този мой брат!

Дарси се изпъна и вирна брадичка.

— Кой е този? — попита.

— Това е малкото ми братче Дънкан.

Дарси присви очи, сякаш се взираше в мъглите на спомените.

— Малкото братче, което обичаше да ти пали тампоните?

— О, боже! — извика Дънкан и отметна засмяно глава. — Това беше жестоко!

— Да — отговорих, без да му обръщам внимание. — Но после той се оказа… — замислих се за подходящата дума.

— Екселенте — предложи Дънкан.

— Точно така — потвърдих, погледнах го в очите и кимнах.

Нова пауза, която се опитахме да запълним, оглеждайки залата. Тя наистина беше пълна догоре със седмокласници. И старци. Не можех да не забележа, че и двете групи изглеждаха така, сякаш бяха приклещени в телата си като в костюми за Хелоуин. Но пък беше много сладко, че се бяха облекли с такова внимание в костюми и дълги рокли. Момчетата бяха с тиранти, а някои от момичетата имаха кожени обувчици на Мери Джейн. Изпълних се със съжаление към тях. За нищо на света не бих станала отново тринайсетгодишна! Дансингът беше като пулсираща черна дупка. Дисколампата се въртеше над нищото, а лампичките проблясваха насред празнота. Хлапета от едната страна, старци от другата. Това беше истината. Титанично грозна ситуация.

Тогава ме осени една идея.

— Дарси! — възкликнах. — Ти си страхотна танцьорка! Може би ще успееш да ги мотивираш, а?

— О, не — поклати глава тя. — Аз съм майката. Знаеш ли в колко неудобно положение поставят децата си майките? Ако се опитам да танцувам, това буквално ще убие детето ми. Той ще издъхне от унижение!

Не се бях сещала за това.

Но Дарси вече ме гледаше така, сякаш моята идея беше породила по-добра идея.

— Какво? — изгледах я аз.

— Ти също си страхотна танцьорка — изрече тя и облаците над лицето й започнаха да се разпръскват под вятъра на надеждата.

— О, не!

— Те нямат никаква представа коя си! — очите й вече светеха.

— Не, не…

— Ти си млада!

— С три месеца съм по-голяма от теб!

— Но изглеждаш млада! Не си състарена от кърмене и смяна на пелени! И имаш жестока прическа! Спокойно можеш да минеш за готин човек!

Дънкан се приведе напред и отбеляза:

— Тя Е готин човек!

— Благодаря, друже — усмихнах му се аз.

— Ще ти платим! — предложи Дарси.

— Не искам да ми плащате!

— Цели 300 долара са! — вметна Дейв.

— Ще ги удвоим! — възкликна Дарси. — Хайде, моля те! — започна да подскача нагоре-надолу и внезапно заприлича отново на приятелката, която преди толкова много години бях обичала. — Това е най-лошата бар мицва в целия свят! Буквално ще отиде в „Книгата на Гинес“, ако не я спасиш! Ти си единствената, която може да го направи!

Поклатих глава. Биваше ме в танците — но само при определени обстоятелства. С приятели. Когато се чувствах спокойно. А не в зала, пълна с непознати. Усетих как обичайната ми свенливост ме застига.

— Спомняш ли си танцовите партита, които си правехме в десети клас? Надувахме музиката в игралната зала на тавана и откачахме! Опитай се да си спомниш как си се чувствала тогава! Помисли си! Деветдесетте години, до истинския живот остава още маса време… И въпреки че баща ми задължително започваше да удря по пода на тавана с ръжена на камината и да ни крещи да намалим музиката, на нас не ни пукаше!

Наистина си спомних. Беше преди цяла вечност, но си спомних.

— Но аз вече не съм онова момиче — отвърнах, поклащайки глава. — Даже не знам определени танци! — ако не броим „Разместването на Купидон“, но пък никога не бях чувала истинската песен.

— Измисли ги тогава! — не се отказваше Дарси. — Те също не знаят никакви танци!

— Не мога! — поклатих глава аз. — Съжалявам, просто не мога!

Дарси преглътна примирено и лицето й си върна предишната измъчена маска.

— Разбира се — смотолеви. — Не трябваше изобщо да те моля за подобно нещо.

Тя наистина не трябваше да ме моли за подобно нещо.

— Е — изрече след известно време Дейв, готов да продължи със задачите си, — благодаря, че дойдохте! Наистина изглеждаш много по-добре, отколкото в гимназията!

— Благодаря — смръщих се аз.

После беше ред на Дарси, но тя вече се връщаше към телефона си.

— Когато пак дойдеш насам, да се срещнем на кафе, нали?

— Разбира се — отговорих, макар и двете да знаехме, че това няма да стане.

След това един след друг ме прегърнаха.

И с това всичко свърши. Бях свободна да си вървя. Появих се, изправих се срещу миналото си, видях лъскавата плешива глава на Дейв — и вече можех да се прибера и да си легна.

Погледнах към Дънкан.

— Е, ще вървим ли?

Той кимна и отбеляза:

— Не мога да повярвам, че тя те помоли за подобно нещо!

— Аз също.

— Но какво изобщо си е въобразявала?

Поклатих глава и отвърнах:

— Тя е просто майка, която се опитва да помогне на детето си.

— Разбира се — каза тогава Дънкан, — ако ти беше в настроение да го направиш не заради нея, а заради себе си, аз съвсем случайно съм страхотен танцьор!

— Така ли? — погледнах го през рамо.

Сякаш в отговор на този въпрос диджеят пусна „Разместването на Купидон“. Първоначално не я познах, но когато това стана, аз се обърнах и се загледах в празния дансинг.

— Хелън? — обърна се към мен Дънкан.

— Знам този танц — казах.

Загледан в мен, Дънкан бързо разбра какво си мисля и се ухили широко. Раздвижи вежди срещу мен и подвикна:

— Не е ли време да се развихрим, лейди Х.?

Свих рамене в смисъл: „Какво пък?!“.

Години наред след прочутото фиаско по време на абитуриентския бал аз си бях мечтала за отмъщение. Че примерно съвсем случайно ще се окажем заедно на морско пътешествие и корабът ще потъне, и аз съвсем искрено ще се опитам да откарам спасителната лодка към тях, обаче акулите ще надушат миризмата им и въпреки моите най-героични усилия ще бъда принудена да гледам как акулите ги разкъсват парче по парче.

Тази вечер не бях длъжна да ги спасявам. Не бях длъжна дори да опитвам. Имах всички разумни причини на този свят да изоставя потъващия кораб и просто да се прибера у дома. Но застанала в края на този дансинг, внезапно преживях просветление. Защото аз наистина обичах да танцувам. И щом можех да го направя под акомпанимента само на пръчки и камъни с хора с имена като Пещерняка и Вагонетката, като нищо можех да го направя и сега.

Ето как накрая се видях да вървя с широки крачки към средата на празния дансинг, съвсем сама, танцувайки танц, чиято мелодия никога не бях чувала, и размахвайки ръце, за да приканя хлапетата и старците да се присъединят към мен. Никой не се помръдна, но скоро се появи Дънкан и ми подаде безжичен микрофон.

— Здравейте на всички! — извиках аз с толкова усилен през микрофона глас, че стреснах дори себе си. Всички глави се обърнаха към мен, включително на Дейв и Дарси. Когато ме видя, Дарси свали телефона от ухото си.

— Аз съм… ъммм… Голямата сестра, а това е моят партньор… — обърнах се към Дънкан.

— Билбо Бегинс — каза той.

Покрих микрофона и го изгледах смръщено.

— Не! Не можеш да бъдеш Билбо Бегинс!

А после пак започнах:

— А това е моят партньор Ди-дог! Тук сме, за да ви научим на няколко танца, така че бързо на дансинга! Къде е Шон Хофман, между другото?

При този въпрос една неплешива, тринайсетгодишна версия на моето гадже от гимназията вдигна ръка.

— Е, крушата не е паднала много далече от корена си, както виждам! Мазел тов, Шон! Довлечи се тук! И доведи приятели. Или баба си и дядо си.

Шон Хофман се оказа изненадващо покорно момче.

— Къде са дамите? — изрекох в микрофона. — Момичета, насам!

Една баба се приближи и ми даде поощрителен знак с вдигнат палец.

— Окей, приятели. Най-лесният танц на света. Сериозно ви казвам! Когато в песента кажат „надясно“, правите стъпка надясно.

Когато кажат „наляво“, правите стъпка наляво. А какво, според вас, се прави, когато в песента кажат „ритай“?

Хлапетата ме зяпнаха безизразно.

Приближих микрофона към устата си и повторих:

— Какво ще направите, когато в песента кажат „ритай“?

— Ще ритаме? — осмели се накрая Шон.

— Браво! — вдигнах победоносно ръка аз. — Сто точки!

И в този момент се усетих в стихията си. В крайна сметка бях учителка, нали? Може и да не знаех кой знае колко, но знаех повече от тези котенца. Знаех как да изнеса един урок. Тринайсетгодишните са си тринайсетгодишни, а всеки трябва да започне отнякъде. Огледах тълпата. Започваха да прииждат още деца. Колкото повече, толкова по-добре. Добре че песента беше завладяваща.

Започнах. Дънкан се присъедини към мен. Накарахме диджея да пусне песента още три пъти и към края вече всички й бяха хванали цаката. Децата започваха да се отпускат. Прескочихме прага на ужаса. И те, но и аз.

— Така, сега смяна на музиката! — извиках и най-сетне дадох на диджея разрешение да смени песента. — Ди-дог ще ви демонстрира. Това е „Стъпка и пляскане“. Пристъпвате настрани, а когато съберете пак крака, пляскате. После същото в другата посока. Това е основата на танците. От нея се прехвърляме на Въртележката, Шаването, Разтърсването на крака, стил Джон Траволта, Осморка и Ох.

Направих ги всички заедно. Беше импровизация, но беше добре. Дънкан обаче беше по-добър. Накрая започнахме да се редуваме.

И знаете ли какво? Те се вързаха. Приеха нашия авторитет. Повярваха, че ние сме парти мотиватори. Дори ние почти повярвахме в това! Не след дълго даже старците се качиха на дансинга. Включително, изведнъж, сякаш от нищото, баба Джиджи във фантастичен червен костюм с панталон в китайски стил.

— Какво правиш тук? — извиках й аз, когато се доближих достатъчно до нея.

— Бях поканена — отговори тя, без да спира нито за миг. — С кавалер.

— Защо беше поканена?

— Те ме обожават! — отговори тя. — Бях и на сватбата им!

Заковах се на място.

— Била си на сватбата им?

Баба размаха предупредително пръст срещу мен.

— Ходила си на сватбата на моето измамно гадже и лъжливата ми най-добра приятелка?

— Че какво — сви рамене тя. — Бяха прекрасни деца.

— За мен обаче не!

— Не е възможно още да им се сърдиш заради това, нали?

Разбира се, че беше възможно! Те ми причиниха злина! При това голяма! И имам правото да им се сърдя до края на вечността, ако искам. Но точно тогава осъзнах, че всъщност вече не им се сърдя. Ако исках, бих могла да намеря съвсем разумна причина за бесовете си. Но не исках.

Но това не означаваше, че трябва да оставя на мира баба си.

— Ретроактивно им се сърдя! — отвърнах. — Ти си се измъкнала и си отишла на сватбата им, без да ми кажеш?! Не ми каза дори, че ще идваш тук!

— Нямаше да ти хареса — отвърна тя.

— Много си права! Нямаше да ми хареса.

Тя ми изпрати въздушна целувка и извика:

— Животът е объркано нещо, скъпа!

— Но не знаеше ли, че ще ме видиш тук?

— Бях се обзаложила, че накрая ще си намериш някакво извинение да се измъкнеш — отговори тя. После се завъртя в стъпка Торнадо, при което буквално се блъсна в стар господин с жълта папийонка, който я прие в обятията си и я отведе от дансинга.

Всички танцуваха. Изведнъж тук стана весело. Залата се забавляваше. И вече нямаха нужда от мен. Работата ми беше приключена. И изведнъж вече бях готова да си вървя. Помахах на Дънкан и му посочих часовника си. Той беше в средата на дансинга, клатеше се като обезумял и само вдигна ръка, с която каза: „Пет минути!“.

Но аз поклатих глава и му изкрещях:

— Тръгвам си! — а после посочих към баба. — Ще се върнеш с Джиджи!

— Окей! — изкрещя в отговор той и вдигна палец. А после, преди да продължи с танците, подвикна: — Хей, обещай ми нещо!

— Какво?

— Оттук нататък ме наричай само Ди-дог!

Насочих към него въображаем пистолет и извиках:

— Дадено!

Той щеше да остане. Беше във вихъра си на едно тържество по случай бар мицва в зала, пълна с непознати, и само преди месец със сигурност щях да намеря начин да го използвам срещу него. Но преди месец, разбира се, той никога нямаше да бъде с мен.

Помислих си дали да не се отбия на масата на Дейв и Дарси на излизане, за да могат да ми благодарят и да ми кажат колко великолепна съм била. Но бързо установих, че не желая да им слушам благодарностите. В крайна сметка не го бях направила заради тях. Освен това харесвах идеята да изчезна в нощта като някой парти мотиватор — супергерой.

Но докато се отдалечавах от дансинга и музиката продължаваше да пулсира зад мен, долових в себе си познатата болка на изолацията. Къде отивах сега? Накъде се бях запътила? Музиката изведнъж заглъхна за мен, както и гласовете на всички смеещи се непознати. Мястото ми не беше тук. В което не би имало нищо лошо, ако знаех къде точно е. Останалата част се простря пред мен като изолационна камера. Ще отида до асансьора сама, ще сляза надолу сама, ще мина през фоайето и паркинга долу сама, ще карам сама колата си до къщата на баба, ще се съблека сама в детската си стая, а после ще се отпусна под завивките. Сама.

Усетих как нещо ми стиска гърлото, сякаш всеки момент ще се разплача. Приведох се напред и закрачих бързо към изхода, подготвяйки се за собственото си бъдеще така, сякаш беше студен зимен вятър. Исках да се измъкна оттук преди Дейв или Дарси да са ме зърнали във всяко друго състояние, различно от триумф.

Ето така си спомням тази картина — весело парти с тълпа на дансинга, обединена от диско лампата и диджея, и от мен, която се отдалечава от него, както като че ли се отдалечавам от всичко, което би могло да ми предложи радост, утеха или чувство за принадлежност. Зная, че в онзи момент носех розова парти рокличка, но в спомените ми, незнайно защо, подобно на образ, наложен отгоре от друга сцена, аз съм момиче в опърпано зимно палто и шал през главата, скръстило ръце пред гърди, за да се стопли, едва проправящо си път през настъпващата срещу него виелица, свело глава и вледенено до кости. Беше време да се стегна. Беше време да си обещая, че утре сутринта ще се събудя и ще подредя отново живота си — този път по-добра и по-силна, помъдряла след всички борби. Беше дошло време да погледна строго бъдещето и да отсека: „Давай каквото си намислило!“.

Но не можех да го направя. Имах чувството, че през целия си живот се опитвам да вървя срещу същата тази безкрайна виелица.

А сега, накрая, бях вече твърде много изстинала и твърде уморена, за да продължа.

Но все пак продължих, разбира се. Свела очи към пода, аз се движех между маси и гости. Изходът не беше далече. Може би, когато най-сетне успея да се измъкна от тази зала, ще се почувствам по-добре.

Но преди да успея да стигна до изхода, се блъснах директно в нечии гърди. Спокойно би могъл да бъде някой дядо с бастун или седмокласник с храна в шините. Но не беше. Беше Джейк.

Моят Джейк. Джейк, който беше заминал за Колорадо. С неговата Уинди.

Вцепених се. Ето го отново пред мен, с готините си очила, гладко избръснат. Носеше бяла риза и тясна вратовръзка. Никога досега не го бях виждала с вратовръзка, даже на сватбата ми. Изглеждаше пораснал и изискан. И по-красив, отколкото го помнех, което всъщност беше невъзможно, защото неговата обикновена, редова, ежедневна красота си беше повече от достатъчна.

След като се блъснах в гърдите му, аз бързо отстъпих назад, като че ли отскочих, и той ме хвана за раменете. И тогава снежната виелица спря. Сивото небе се изчисти за секунди до ясно полунощно синьо, а пронизващият вятър постепенно се забави и спря. В действителност през цялото това време около нас би трябвало да е гърмяла танцова музика, но аз не си спомням и звук от нея.

Двамата стояхме така доста време — вцепенени, приковали погледи един в друг. В ума ми цареше същински хаос. Имаше твърде много причини той изобщо да не стои тук.

Накрая той се усмихна леко и изрече:

— Здравей, Задръжке!

А аз изрекох първия прякор, който ми мина през ума:

— Здравей, Медени язовецо!

И едва тогава той внезапно забеляза, че все още ме е стиснал за раменете. Пусна ме бързо и отстъпи крачка назад.

— Изглеждаш зашеметяващо! — рече.

Сведох очи към розовата си рокличка. Да, в крайна сметка не беше опърпано зимно палто. Тръснах глава и пак го погледнах.

— Ти какво правиш тук?

— Доведе ме баба Джиджи. Като кавалер.

— Дошъл си с баба ми?

Той кимна.

— Между другото, много готини танцови движения!

— Видял си ги?

— Разбира се — кимна той. — Най-много ми хареса Банановата кора.

Поклатих глава.

— Защо изобщо си тук?

— Ами — започна Джейк, — първо, Дънкан беше оставил паникьосано съобщение в телефона ми, разказвайки ми за проблема с Пикъл.

— Отдавна го разрешихме — отговорих.

— Всъщност имаше огромни опасения, че може и да не доживее да види утрото.

Обърнах се към дансинга, който предоставяше прекрасна гледка към Дънкан, танцуващ като Животното от „Улица Сезам“.

— Както виждаш, пощадих му живота — отбелязах.

— После се отбих у вас, за да го видя, а там заварих баба Джиджи, нагласена и наконтена. Тя веднага ме покани да й бъда кавалер, защото на оригинално поканения й му се наложило да му правят спешен байпас.

В коридора зад него асансьорът звънна, вратата се отвори и от него се изсипа нова порция баби и дядовци.

— Освен това — добави той, — аз съм отседнал тук. В хотела. Докато влизахме, успях да си взема стая.

— В този хотел?

Той кимна.

— Но ти не можеш да си позволиш стая в този хотел!

— Разбира се, че мога.

— Не и ако нямаш никакви пари.

— Какво те кара да мислиш, че нямам пари?

— Защото ти се наложи да молиш да те закарам до Уайоминг!

Той се замисли и накрая каза:

— Това бяха смекчаващи вината обстоятелства.

— Изглеждаше разорен. Не си ли разорен?

— Не съм — поклати глава той. — Майка ми ми остави цяло състояние.

Имах чувството, че мозъкът ми ще се пръсне.

— Но нали каза, че нямаш пари?

— Може и така да е било. В онзи момент.

Но за какво изобщо говорехме? И той отговори ли на въпросите ми?

— И така — опитах се да обобщя ситуацията, — ето защо си тук тази вечер: отишъл си у нас да спасиш живота на брат ми, наел си стая в този скъпарски хотел и си решил да излезеш на среща с баба ми. Правилно ли разбрах?

Джейк ме погледна в очите и отговори:

— Не точно в този ред, но да.

— Окей — кимнах. Чаках нещо повече, някаква индикация, че някъде в мислите си той ме носи така, както аз нося него.

Нищичко.

И тогава, накрая, аз се предадох. Ако означавах нещо за него, досега щеше да го е казал. Щеше да ми го каже със същата лекота, с която подхождаше към всичко. Отстъпих крачка назад. Нямаше никакъв смисъл да се надявам и да копнея. В това нямаше нищо позитивно — само мъчение. Беше ми писнало. Горкото ми изтощено сърце не можеше да понесе повече мъка.

Зад него, в коридора, точно срещу входа на залата, асансьорът звънна и пак се отвори — в мига, в който аз усетих в гърдите си онова пробождане, след което обикновено започват сълзите.

— Трябва да вървя — промърморих. В този момент не исках нищо друго, освен да стигна до асансьора преди затварянето на вратите му, а той да остане от другата им страна.

Но Джейк тръгна след мен.

— Хей!

Продължих да вървя, но той ме сграбчи за лакътя, преди да успея да се шмугна в асансьора, и той се затвори и потегли без мен.

— Къде отиваш? — попита Джейк.

Обърнах се и той видя сълзите в очите ми.

— Навсякъде другаде, само не тук — отговорих.

— Но какво става тук, за бога? — попита смръщено той.

Наистина не знам защо му казах истината. Освен че може би подозирах, че той вече я знае. Изправих глава, вирнах брадичка и се опитах да бъда храбра. Ръцете ми трепереха — както и тялото ми — и аз ги пъхнах в джобовете си. После, поемайки си дълбоко дъх и вдигайки очи към тавана, за да сдържа сълзите, аз изрекох:

— Когато те видях тук, за миг си помислих, че си се върнал за мен!

После залепих очи в акустичните плочки над главата си. Знаех, че погледна ли надолу, сълзите ми моментално ще рукнат.

Когато Джейк заговори, гласът му беше много по-нежен и по-тих отпреди.

— Аз наистина се върнах за теб!

При тези думи сведох глава. Както се очакваше, сълзите ми рукнаха, а малко след тях се чу и тихо ридание.

— Така ли? — промълвих и вдигнах треперещата си ръка, за да изтрия сълзите си.

Джейк кимна.

— Защо не ми го каза досега?

Гласът му беше така нежен, както го помнех.

— Просто не бях свършил — отговори и сви рамене.

С тези думи той направи крачка към мен, обгърна ме с ръце и постави брадичка върху главата ми. Аз притиснах лице в ревера му и двамата стояхме така цяла вечност. Или поне достатъчно дълго, за да може асансьорът зад нас пак да се отвори със звън, да избълва поредната група гости, да се затвори и пак да изчезне.

— Онази вечер на банкета — продължи той след известно време, — след като ти си тръгна, Уинди се развихри.

— Е, и?

— Наложи се да обсъдим ситуацията.

Застинах.

— Защо?

— Защото тя ме харесвала!

Отстъпих назад и го изгледах.

— Разбира се, че те харесваше! Та нали вие бяхте двойка?!

Джейк тъкмо се канеше да каже нещо, но това го спря. Намръщи се и пъхна ръце в джобовете си.

— Ние не бяхме двойка! — отсече.

— Напротив!

— Не! — тръсна глава той.

— Да! — кимнах аз.

— Мисля, че щях да знам, ако беше така!

— Наистина бяхте двойка! При това перфектната двойка! И двамата имате вили в Мейн и обичате фъстъчено масло или каквото беше там. Ти почти й направи предложение на Рисуваната поляна! С очите си ви видях да се целувате на контролния пункт по време на евакуацията на Хю!

Джейк примигна.

— Видяла си това?

— Видях го. И си беше жестока целувка!

— Но не беше истинска целувка.

— Изглеждаше доста истинска.

— Не беше целувка в смисъл на целувка.

— Не ми пука! — отсякох. — Няма значение!

— За мен има.

Извърнах очи.

— Беше от „Истина или предизвикателство“ — продължи той. — По време на онази глупава игра тя беше предизвикана да ме целуне три пъти, но тя си извоюва правото да избира кога.

— Не можеш да си избираш кога!

— Ако си Уинди, можеш. А после, по време на прехода, ми каза, че искала да ги комбинира. Вместо три бързи целувки искала една дълга.

— Е, ти със сигурност отговори на очакванията й — промърморих.

— Така е. Бях обещал.

— Защо ми казваш всичко това?

— За да знаеш какво се случи наистина — отговори той и прокара пръсти през косата си. — И между другото, никога повече не желая да играя на „Истина или предизвикателство“!

Повдигнах вежди.

— През онази нощ ти си целунал всяко момиче от групата.

Надявах се да го отрече, но той сви рамене и отговори:

— Може би. Изгубих им бройката.

Ноздрите ми се разшириха от гняв.

— Но тогава трупът от нашите целувки дори не беше изстинал! — възкликнах.

— Да се изясним — онези целувки никога не ги е имало. Ако си спомняш, към този момент вече бяхме напълно непознати. По твое настояване.

— Е, и? Да не би веднага да съм хукнала да целувам всички мъже наоколо?

— Не знам. Може би.

— Не, не съм! Седях и се чувствах нещастна като всеки нормален човек.

— В началото играта беше типична „Истина или предизвикателство“. Но после всички момичета започнаха да се предизвикват една друга да ме целунат. Само мен. И тогава всичко излезе от контрол.

— Значи си ги целунал против волята си?

— Долу-горе. Отчасти. Не можеш да целунеш една, а после да не целунеш всички останали.

— Разбира се, че можеш!

Той сви рамене и отбеляза:

— След като веднъж започнах, това се оказа доста добър начин да се разсея.

— От какво да се разсееш?

— От теб! — отсече той и ме погледна право в очите.

Нямах представа как да реагирам на тези думи, затова се обърнах и натиснах бутона на асансьора — просто за да правя нещо.

След известно време Джейк попита:

— Мислела си, че ходя с Уинди?

Обърнах се и отговорих:

— Всички мислеха, че ходиш с Уинди! Даже планираха вашата хипарска сватба в гората, за бога!

— А ти ревнуваше ли?

В този момент асансьорът звънна и вратата се отвори. Аз влязох. Джейк ме последва. Но на никого от нас не му хрумна да натисне бутон за етаж.

— Всички ревнуваха! — отговорих едва тогава. — А ти получи безкраен брой точки за Сърцеразбивачката заради това! Как е възможно дори да не си знаел, че тя си пада по теб?

— В известен смисъл знаех. Но си мислех, че е само за убиване на времето, тъй като няма какво друго да прави.

— О, не! — извиках, вече ядосана заради Уинди. — Тя беше твърдо убедена, че е открила бъдещия си съпруг!

Джейк се огледа и като че ли за първи път забеляза, че сме в асансьора.

— Къде отиваме, между другото? — попита.

Натиснах бутона за фоайето и отсякох:

— Надолу!

А той сви рамене и отговори:

— След като разбрах номера й, просто й казах, че не я харесвам по този начин.

— Защо не си я харесвал? — изведнъж реших да я защитя аз. — Та в нея има ли нещо, което не можеш да не харесаш? Тя е възхитителна! И невероятна! И ужасно мъдра за годините си! Всяко момче от групата си падаше по нея. Но тя избра теб, а ти не я искаш? Не ти ли се струва малко неблагодарно?

— Не съм я молил да ме избира.

Отново натиснах бутона за фоайето. Но асансьорът не тръгваше. Натиснах го още няколко пъти. Пак не помръднахме. После натиснах бутона за отваряне на вратите, но те не се отвориха.

— Мисля, че сме заседнали в асансьора — промърморих.

— Хубаво — каза Джейк.

— Не е хубаво — изгледах го смръщено.

— Сега си заседнала заедно с мен — каза той.

— Бях така и преди.

— Сериозно? — свиха се радостно очите му.

Но аз се вторачих в него и продължих:

— Ами Уинди? Не мога да те разбера. Да не би да е от пристрастяването към допамина?

— Защо още говорим за Уинди?

— Наистина ли искаш само онова, което не можеш да имаш?

— Не искам само онова, което не мога да имам!

— Защото бившият ми съпруг беше точно такъв, а това не е полезен начин да живееш живота си. Цени каквото имаш! Бъди доволен от онова, което ти дава животът!

— Старая се! — избухна тогава той и плесна с длан върху стената на асансьора. И тогава асансьорът падна с около двайсет сантиметра.

В следващите секунди и двамата застинахме, клекнали, очаквайки това отново да се случи. Не стана.

— Това беше много странно — прошепнах.

— Аз ли го причиних? — прошепна Джейк.

Може би беше съвпадение.

Сега асансьорът беше привлякъл цялото му внимание. Той протегна бавно ръка и натисна бутона за отваряне на вратите. Не се отвориха. Натисна бутона за фоайето, но не помръднахме. Натисна всички бутони едновременно, но нищо не стана. Тогава натисна алармата.

От високоговорителя се чу глас:

— Имате ли нужда от помощ?

— Като че ли сме заседнали в асансьора — отговори Джейк.

— Ох, боже! — каза гласът.

Погледнах към Джейк.

— Той наистина ли каза „Ох, боже“?

— Така прозвуча.

После гласът се върна.

— Много съжаляваме, сър! Мислехме, че е оправен. Съвсем скоро при вас ще дойде човек, който да отвори вратите.

— Колко скоро? — попита Джейк, но гласът беше замлъкнал.

Джейк направи предпазлива стъпка назад, за да се подпре на стената зад себе си.

Аз се облегнах на моята стена.

— Какво ще рече това, че са мислели, че е оправен? — изрече той по едно време. А в моето съзнание изникна един кабел с дебелината на въже, който се сви и се превърна в нишка.

Джейк пристъпи до другата стена и поклати глава.

— Какво ще правим сега? — попитах.

— Просто ще чакаме. И ще се стараем да не мърдаме.

— И да не удряме стените.

След тези думи се вторачих в пода. А Джейк се вторачи в мен.

— Значи Уинди потегли за Колорадо — изрекох накрая.

— Беше бясна — каза той.

— А ти какво направи тогава?

— Помотах се известно време с Бекет. Той живее в Ривъртаун, което не е много далече. Знаеше ли, че той свири в реге банда?

— Това по-скоро повдига нови въпроси, отколкото да отговаря на старите.

— Оказа се, че някакъв тип от тази банда възстановява винтидж ленд роувъри. Изгражда ги наново от нулата. И има пълен хамбар с такива, всичките за продажба. Та си купих един.

— Купил си си винтидж ленд роувър?

— В Ривъртаун — кимна той. — Оранжев е.

— Това твое състояние трябва да е доста значително.

Джейк сви рамене.

— Значи си изгубил возенето си, но си си купил кола — отбелязах. — Защо не си в Денвър, между другото?

— Точно това се опитвам да ти кажа от известно време.

Загледах се в таблото с бутоните на асансьора и накрая казах:

— Окей, да го чуем.

— Така. Снощи бях на магистрала И-80 и карах към Шайен, и точно когато наближи време да завия надясно и да се насоча към Денвър, телефонът ми иззвъня.

— Кой се обади?

— Ти.

Поклатих глава.

— Не съм те търсила.

— Напротив — кимна той.

— Наистина не съм! — тръснах отново глава.

— Не ми се обади нарочно — каза той.

Тогава се сетих. Очите ми се разшириха.

— Не и…

— Да — кимна той. — Случайно набиране.

— Проклет телефон!

— Така си е.

— Моля те, кажи ми, че е имало само статични шумове!

— О, не!

— Какво беше тогава? Кажи ми!

— Беше ти. Пееше.

Това е било след вечеря. Миех чиниите. И аз пеех с онази особена невъздържаност, на която човек се отдава само когато никой не го слуша. Стиснах очи и забих чело в стената на асансьора.

— Внимавай! — извика Джейк и се огледа.

— Колко време продължи това? — попитах накрая.

— Доста време.

Сложих ръка върху очите си.

— Фалшива ли бях?

— Често. Но по сладък начин.

Пак скрих очите си.

— Първо беше „Гордата Мери“. Но после не успя да вземеш онези високи тонове и премина на потпури от различни неща. Малко Дийн Мартин. „Бийтълс“. „Ърт, уинд енд файър“. А на един етап наистина ли пееше Смахнатия Ал Янкович?

Изпънах гръб за авторитет и отсякох:

— Добре де, „Изяж го“ е по-хубава песен от „Удари го“.

Той наклони глава, за да ми възрази.

— „Вземи си яйце и го изяж“? Хайде, стига! Та това си е направо гениално! — отсякох.

Той сви рамене.

— А ти не трябва да подслушваш по този начин — допълних смръщено. — Трябваше да ми затвориш!

— Не бях в състояние. Беше невероятно!

Изгледах го подигравателно.

— Наистина не можех да затворя. А и не исках. Дадох си сметка, че по-скоро бих слушал теб, отколкото да правя каквото и да било друго на този свят. Дадох си сметка, че макар да не можеш да ме понасяш, макар да заслужаваш някого, който е хиляди пъти по-добър — и по-здрав — от мен, и макар че най-почтеното нещо би било да те оставя на мира, аз просто нямам никакъв друг избор, освен да тръгна след теб. И тогава моят ленд роувър някак си сам се докара у дома.

Замълчах.

— Ами китовете? — попитах накрая.

— Пак ще стигна. Започват чак след три дена.

— Значи ще караш обратно до Денвър?

— Разбира се. След един-два дена. Но първо трябваше да говоря с теб.

Над нас асансьорът простена. И двамата вдигнахме глави, докато не спря. Аз се притиснах малко по-плътно към стената.

— Бях планирал всичко. Даже репетирах. Щях да го кажа веднага щом те видя, но после, когато наистина те видях, когато ти наистина застана пред мен, се уплаших.

— Ти никога не се плашиш — казах.

— Макар и рядко се случва — отвърна той.

— Какво трябваше да ми кажеш?

Той сведе очи.

— Вече знаеш — прошепна.

— Пак го кажи! — прошепнах и аз.

Той си пое дълбоко въздух и започна:

— Исках да кажа, че никога не съм харесвал Уинди. Единственият човек на този преход, за когото мислех, за когото се притеснявах и до когото исках да бъда, беше ти!

Не смеех да помръдна.

— Нямам проблем с това да искам неща, които не мога да имам. Имам проблем с това, че искам теб! Теб конкретно! Ти си моят проблем! Това не е пристрастеност към допамина, това е пристрастеност към Хелън! И не мога да се излекувам от нея! — замълча. — Падам си по теб от седем години! По време, когато ти дори не знаеше, че съм в стаята, при това беше омъжена. Нямаше никакъв начин да те поканя дори на кафе. Но извлякох най-доброто от ситуацията. Бях добре.

— Радвам се — казах, доволна, че е бил добре.

— Но после ти се разведе. Помниш ли оня ден, в който ти помогнах да качиш новото си канапе до апартамента? Два етажа?

Замислих се. Да. Той наистина ми беше помогнал.

— Къде беше Дънкан в този ден?

— Дънкан беше на лекции. Дори не му казах, че ще дойда при теб.

— Така ли?

Той поклати глава.

— Смятах да ти призная всичко — като се започне от деня, в който те видях за първи път, до този момент. Имаш ли представа какво исках да ти направя на онова канапе?

Поклатих глава. И тогава споменът за онзи ден се върна.

— Тогава бях пълна развалина.

— Да — кимна той. — Плака през цялото време, докато бях при теб.

Замислих се.

— Е, надали е бил най-подходящият момент за обяснение.

— Така си е — поклати глава той. Но смятах пак да опитам. Смятах да те поканя на среща, преди някой друг да ме е преварил. Но преди да успея да го направя, отидох да ми изпишат очила, а се оказа, че ослепявам.

Сведох очи и промълвих:

— И така никога повече не опита.

— След този момент всичко се промени.

— Но не завинаги.

— Е, да. Не бях напълно сигурен малко преди Уайоминг. Наложи се да мина през определени етапи на тъгата — малко отрицание, малко пазарлък. А и предстояха още много тестове, докато се разбере точно колко лошо е положението. Но след това изобщо не си и помислях да те поканя на среща. Та ти не ме харесваше даже с очила!

— Нали знаеш, че това не ме интересува? Дали виждаш или не?

Той тръсна глава и продължи:

— След като разбрах окончателно, не можех да дишам. Не можех да се храня. Цялото ми бъдеще постепенно започна да се стопява в небитието. Всичко, което някога съм искал — да бъда лекар, да имам куп деца, да се науча да се гмуркам — всичко това си отиваше завинаги. Това беше в нощта преди ти да се появиш на партито с Пикъл.

Замълча.

— Какво?

Вдигна поглед към тавана.

— Когато тогава те видях, вече си бях купил самолетен билет за Уайоминг. Трябваше да отлетя след два дена. Но след като те видях, два дена ми се сториха твърде дълги като срок.

— Имал си билет за самолета?

Той ме погледна в очите и кимна.

— Каза, че нямаш. Каза, че Дънкан ти е предложил аз да те закарам.

— Точно така — кимна той.

— Защо?

Джейк поклати глава, като че ли и той самият не разбираше много добре.

— Просто имах едно налудничаво усещане, че ти би могла да ме спасиш!

В този момент осъзнах, че до този момент не съм смеела да дишам.

— Но аз не мога да спася дори себе си! — промърморих накрая.

— Но го направи. Успешно!

Поклатих глава.

— Копнежът по теб ми даде нещо, за което да се надявам. Дори когато беше безнадеждно.

— Не беше необходимо да е безнадеждно — изрекох.

— Щеше ли да бъдеш щастлива, ако просто те бях подмамил в леглото?

— Защо тогава просто не ми каза?

Той поклати глава, като че ли и самият той не знаеше.

— В някакъв момент през близките години очите ми завинаги ще угаснат. Цялата светлина на света ще изчезне завинаги за мен. Факт, който никой не може да промени. Ако бях по-добър човек, щях да те оставя на мира. Но не мога. Съжалявам, но не мога! Всъщност точно затова съм тук! Да ти го кажа. Най-сетне да бъда смел и да го кажа!

Не беше правилно, че точно в този момент се намирахме в противоположните краища на асансьора. Когато един мъж ти каже нещо подобно, би трябвало да бъдеш на една ръка разстояние от него. Най-малко. По дяволите този асансьор!

Но точно тогава, сякаш в отговор на тази моя мисъл, асансьорът пак пропадна. Половин метър? Два? Подът буквално падна под нас, а после и ние паднахме и се ударихме в пода, приземили се по корем върху килима.

В мига, в който се съвзе, Джейк припълзя до мен.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Сега ще умрем ли?

— Не — отговори той. — Просто ще поседим още малко заседнали между четиринайсетия и дванайсетия етаж.

— Ами тринайсетият?

— Няма такъв.

— Етажът над дванайсетия не е тринайсети?

— Такъв е. Но не го наричат така.

— Защо?

— Заради лошия късмет.

— Значи четиринайсети етаж всъщност е тринайсети.

— Не — отговори Джейк. — Тринайсети етаж просто не съществува. Което е добре, защото в момента имаме нужда от всичкия късмет на света!

Останахме така известно време, очаквайки да чуем някакъв успокояващ глас по говорителя или звука от пожарникари, отварящи вратите. Въобще, какъвто и да било звук от външния свят. Което се оказа звънът на моя телефон.

Докато протягах ръка към чантата си, промърморих:

— Може би са от хотела. Нали се сещаш? С информация за асансьора.

— И откъде имат номера на мобилния ти телефон?

Добър въпрос. Не бяха от хотела. Беше Майк.

Изключих телефона.

Джейк се загледа в потъмняващата снимка на Майк в екрана на телефона ми и изрече:

— И просто така ще му затвориш?

Кимнах.

— Не си ли любопитна защо ти звъни?

— Знам защо ми звъни.

— Защо?

— Да ме моли да се върна.

— А ти не искаш да бъдеш молена, така ли?

— Не и от него — тръснах глава.

Джейк присви закачливо очи.

— И от кого искаш да бъдеш молена? — попита.

Но аз просто се усмихнах.

— И така — изрече той, без да откъсва очи от мен, — току-що си признах колко непоносимо те обичам!

Кимнах.

— Ти какво мислиш по този въпрос?

Тук, увиснали в нищото, на косъм от смъртта, не му беше мястото да се правя на срамежлива. Затова погледнах Джейк в очите и изрекох бавно:

— Аз също те обичам непоносимо!

— Но как? — възкликна удивено той. — Кога точно се случи?

Замислих се и отговорих:

— Може би започна в момента, когато ти едва не се изпишка в онази бутилка от минерална вода.

— Винаги действа! — кимна усмихнато той.

— Или — продължих, — когато забрави да си подсушиш ключицата и остави по себе си всички онези капчици вода. Или когато падна, когато подготвяхте мечата закачалка.

— Подобни неща действат на жените?

— Или — продължих да размишлявам, — когато ти продължаваше да ме спасяваш от Бекет, дори когато не го заслужавах. Или колко нежни бяха ръцете ти, когато превързваше коляното ми. Или начина, по който винаги постъпваш правилно, мило и смело, във всяка ситуация, независимо от обстоятелствата. Или е от начина, по който се чувствам безкрайно по-щастлива, когато съм до теб!

— Мислех, че ме мразиш.

— Наистина те мразех. Но по начина, по който мразиш хора, в които си влюбен.

— На похода също ли?

Кимнах.

— През цялото време?

Кимнах.

— Определено го криеше добре.

— Мислех си, че харесваш Уинди.

— Дори когато те целунах край потока?

— Тогава си мислех, че мамим Уинди. За което изпитвах огромна вина.

— А аз си мислех, че ти ме целуваш от съжаление.

Поклатих глава.

Той приложи цялата тази нова информация към спомена за онази целувка и отбеляза:

— Ако знаех, че не ме мразиш, щях да положа повече усилия.

— Ти положи предостатъчно разтърсващи усилия.

Джейк пак ме погледна изумено и възкликна:

— Ти не ме мразиш!

— Всъщност точно обратното.

— Значи ако пак те целуна, няма да имаш нищо против?

— Няма да имам — отговорих. — Но тъй като всеки момент ще умрем, най-добре е бързо да се залавяш с тази работа!

И с това той пак ме целуна. Без номера. Без игрички. Само той и аз, сякаш нищо друго нямаше значение. На пода на един счупен асансьор на хотелски етаж, който не съществуваше.

* * *

Всяка история трябва да има начало и край. Обръщайки се назад, си казвам, че бих могла да започна откъдето и да е или да се спра по-продължително, на каквото и да е. Можех, например, да започна от деня, в който срещнах Майк, и да завърша до деня, в който го напуснах. Можех да започна от деня, в който изгубихме Нейтън, и да завърша с деня, в който едва не изгубихме майка ми. Можех да се спра по-продължително върху тъжните мигове. Можех да нарисувам портрета на един разбит брак или на семейство, покосено от скръбта. Всичко е там.

Но не това е историята, която искам да разкажа. Не това са миговете в моя живот, върху които искам да се спирам за дълго. Те се случиха. Имат значение. Оставиха своя отпечатък. Но нещата, които помним, са онези, за които се държим, а онова, за което се държим, се превръща в история на нашия живот. А аз съм твърдо решена да не изпускам хубавите неща.

В крайна сметка животът ще дари на всеки от нас нашия дял от отчаяние, загуби и страдания, при това в изобилие. Това е сигурно. Но не по-малко сигурно е, че ще ни дари и с парченца от шоколадова торта, слънчеви летни дни и ветрове, раздвижващи тихо листата на дърветата. Хубавите неща се пропускат много лесно, но това не ги прави по-малко присъстващи в живота ни. Я по радиото ще пуснат забравена песен. Я непознат ще ти помогне да си смениш апартамента. Я някоя жена в асансьора ще хареса червеното ти шалче. Я някоя грешка ще се окаже благословия. Я някой стар приятел ще ти прости. А новият ще те разсмее.

И така, като се има предвид, че разполагам с хиляди мигове, от които да избирам, завършвам историята си тук, в асансьора, със спомена, към който винаги се обръщам, когато имам нужда да мисля за щастието и да си спомням какво е. Това е картината, към която най-често се обръщам, когато си мечтая. Или когато не мога да заспя. Нося си я с мен като любовна поема, пъхната в сутиена. Вече дори няма нужда да я чета — виждала съм я толкова много пъти. Но все пак я чета и оставям очите си да помилват всички детайли, които иначе биха могли да изчезнат. Толкова е трудно да се обърнеш назад към момент, без да си спомниш и останалите моменти, довели до него. Но понякога се опитвам. Затварям очи и виждам нас двамата, бездиханни в началото на съвместния ни живот. Ето какво знам сега, което те още не знаят — че ще настъпят трудни времена, мъка и проблеми. Но независимо от всичко тези двама души ще посрещнат трудностите по-лесно заедно, отколкото разделени. Всеки от тях.

Но в спомена ние още не знаем това. В спомена чуваме тракане пред вратите, някакво стържене, няколко удара — и вратите на асансьора се отварят. Ние сме на около два метра под нивото на етажа и вдигаме очи. И виждаме трима пожарникари — и коридор, пълен с подрастващи младежи — да се взират към нас двамата, преплетени на пода.

Пожарникарите разчистват тълпите и ни спускат стълба.

— Всички добре ли сте там? — пита един от тях.

— Добре сме — отговарям аз.

— Страхотно сме — отговаря Джейк.

— Заключихме кабината на място — казва пожарникарят. — Вече е безопасно да се изкатерите.

Когато се покатервам в коридора, виждам пред себе си огромна тълпа. Тук са Дейв и Дарси, както и баба Джиджи с нейния нов ухажор с папийонката. Също и Дънкан, който е навил ръкавите на ризата си и е вдигнал яката си. Той ме приветства с подсвиркване, после извиква едно специално „Така те искам, Джей-таун!“ на Джейк.

После тълпата избухва в аплодисменти. Джейк ми помага да се изправя и ние помахваме и се покланяме. Дънкан прави фуния с ръцете си и надвиква всички останали: „Целуни я, приятелю! Заслужи си го!“. И аз едва забелязвам шокираните изражения на хората около нас, преди Джейк да поздрави весело всички с една ръка, а с другата да се протегне, да ме притисне до себе си и да ме целуне толкова страстно, че целият коридор да утихне. В този момент изобщо не мисля за седмокласниците, които ни гледат, нито за факта, че брат ми и баба ми също гледат, нито че Дейв и Дарси също са тук и попиват всичко с очите си така, сякаш са на кино. Но аз не мога да мисля. За нищо. Единственото, което мога да направя, е да усещам топлите устни на Джейк върху моите и ръката му зад врата ми, докато всичко друго не изчезва. Може би да искаш нещо е напълно различно от това да го получиш. И може би получаването на онова, което искаш, не те прави щастлив. Но ще ви кажа едно — ако онова, което получих точно тогава, не е щастие, не знам какво друго може да е.

По някое време Джейк се отдръпва, поглежда ме в очите и казва:

— Това беше добре, нали?

Единственото, което мога да направя, е да кимна.

Следващият половин час ми е като в мъгла. Някак си тълпата се разотива, парамедикът обявява, че нито един от двама ни не е ранен, а управителят на хотела предлага на Джейк 50% отстъпка от цената на стаята му. Не че Джейк има нужда от нея.

Като стана въпрос за стаята на Джейк, тя е на седмия етаж. Щастливата седмица.

И именно натам се запътваме след това, оставяйки зад себе си всички останали.

Само дето този път тръгваме по стълбите.