Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (14)

Четиринайсета глава

Настъпи последната сутрин в планината. Събудихме се като във всяка друга сутрин от последните три седмици, направихме кафе, събрахме си багажа, развалихме лагера и… казахме „сбогом“ на гората и дивата пустош. Бекет ни накара с едноминутно мълчание да отдадем почит на Майката Природа. А накрая даде знак да се хванем за ръце, докато той изрича молитвата за сбогуване.

— Всевиждаща Майко — започна той с наведена глава, — прости на нас, човешките същества, които носим такава развала! Прости ни, че замърсяваме твоята земя и умъртвяваме рибата в твоите океани с найлонови торбички. Ние сме надарени с необяснимата красота на тази земя, но не я виждаме! Вървим през земята гневни, слепи и неблагодарни! Иска ми се нашата глупава човешка раса да беше по-добра, но не храня големи надежди, че някога ще станем такива. Най-доброто, което мога да сторя днес, е да кажа: благодаря ти за този твой свят на чудесата! А оттук нататък ние ще се постараем да бъдем по-благодарни! И не чак толкова абсурдни.

През първия ден, та дори през първата седмица от прехода щях да го погледна косо и да си кажа: „Този с всичкия ли си е?!“. Но сега, когато той свърши, аз започнах да ръкопляскам. Всички останали подеха инициативата ми и скоро из планината закънтяха виковете ни: „Ха така, шефе! Кажи си го, както си е!“

— Добре, стига! — вдигна ръка Бекет, но беше широко усмихнат.

И това беше. После метнахме раниците на гърбовете си за последен път и за последен път щракнахме ремъците им. И за последен път заехме вече отдавна отработените си места в колоната. Всичко си беше съвсем същото, каквото винаги е било, само дето всяка поредна минута беше придружена от сладко-горчивата мисъл, че е последна. Така Светкавицата за последен път имаше възможността да се присмее на Вегас. За Бекет това беше последният шанс да подвикне: „Раздвижете се, хора!“. За Сестрите това беше последна възможност да се влачат на опашката, клюкарствайки за всички останали.

През цялото време хлапетата говореха за „следващата година“ и правеха планове да дойдат и пак да направят този преход по начин, който ме натъжаваше до дън душа. Защото аз знаех, че това няма да стане. Една година си е цяла вечност и те никога повече няма да се върнат тук. Животът ще им попречи. Може би един-двама от тях ще се върнат няколко пъти през идните години, но никога повече нямаше да съществува същата група, на същото място, при същите обстоятелства. Това беше миг във времето, който отдавна вече беше изгубен.

Лично аз със сигурност никога повече нямаше да се върна тук — но не защото никога няма да ми се иска. Просто защото животът е такъв. Движи се прекалено бързо — колкото повече остаряваш, толкова по-бързо лети, независимо колко силно ти се иска да позабави скоростта си.

Джейк се забави най-дълго с мятането на раницата си на гръб. След молитвата, докато всички се прегръщаха, плачеха и разменяха телефонните си номера, Джейк стоеше в края на полянката и буквално попиваше светлината от изгрева. Даже след като потеглихме, той се обръщаше многократно да погледне назад. За последен път.

А после вече навлязохме в гората, следвайки пътеката, до която светлината на слънцето все още не беше достигнала. Само след час стигнахме до последния контролен пункт. Старият автобус на компанията в зелено и бяло вече ни чакаше с отворени врати. Не ни оставаше нищо друго, освен да се качим.

На фона на великия вселенски промисъл три седмици не са чак толкова дълго време. Ала човеците никога не са били добри в долавянето на великия вселенски промисъл и голямата картина, така че само след три седмици движение на скорост, не по-голяма от скоростта на краката ни, возенето в този автобус с шейсет километра в час ни се стори като влакче на ужасите. Ахкахме и охкахме при всяко спускане и на всеки завой. Някои от хлапетата дори вдигаха ръце като на влакчетата. Беше едновременно вълнуващо, ужасяващо и прекрасно.

При влизането ни в автобуса аз бях избрала място зад Сестрите, за които бях сигурна, че ще прекарат целия час в автобуса в обсъждане на своите номинации за сертификат и в догадки кой за кого е гласувал. До мен беше седнала Уинди и когато чу Дуе да казва: „Мисля, че Хю трябва да получи посмъртно сертификат“, тя завъртя очи и веднага се намеси:

— Знаеш, че това означава „умрял“, нали?

— О! — беше единствената реакция на Дуе, която никога не се притесняваше да греши. — Тогава как се казва, когато получаваш награда за нещо, което не си направил?

— Почетен — обадих се аз.

— Окей — кимна момичето. — Значи един такъв сертификат за Хю!

Що се отнася до останалите два сертификата, Уно и Дуе бяха на различни мнения. Джейк със сигурност имаше шансове, но Уно искаше вторият сертификат да отиде при Пещерняка, който я бил целунал по време на тържеството за лятното слънцестоене.

— Първо на първо — възрази Дуе, — когато те целуна, той изневери на гаджето си! И второ на второ, целуването не е умение за оцеляване в дивата природа!

— Но пък целувката си я биваше! — изтъкна Уно.

— Не! — отсече Дуе. — Сертификатът трябва да отиде при момиче! — огледа целия автобус с надежда за вдъхновение, а после се обърна към Уинди и мен и отсече: — Лично аз номинирам Задръжката! Защото положи най-големи усилия! — след това погледът й се плъзна към Уинди. — И Сърцеразбивачката, защото е най-красивата!

Няма значение, че аритметичните й умения не бяха от най-блестящите и че критериите й бяха откачени. Аз също исках един от сертификатите да отиде при Уинди. Пък и тя безсъмнено беше най-красивата сред нас. Както и най-милата. И най-умната.

— А вие кого номинирате? — обърна се към нас Уно.

— Аз номинирам Джейк — отсякох веднага. — Защото беше страхотен парамедик и задето носеше онази смешна шапка в стил Гилиган през цялото време.

Уинди вдигна ръка и припя:

— Подкрепям тази номинация!

— Освен това избирам Уинди. Защото работи здраво, вярва в хората, страхотен слушател е, успява да бъде едновременно разкошна и искрено мила и задето нито за миг не предаде елегантността по време на прехода, носейки косата си на това фантастично кокче!

При тези мои думи Уинди се приведе към мен, прегърна ме силно, целуна ме по бузата и каза:

— Благодаря, приятелко!

Дуе кимна одобрително и добави:

— И после Хю, нали? Посмъртно?

Поклатих глава и отбелязах:

— Не съм много убедена, че Хю трябва да получи почетен сертификат. Той знаеше, че не трябва да стъпва върху онези дънери, нали?

Уно и Дуе се спогледаха ококорено и се ухилиха, сякаш съм им дала страхотна идея, за която досега не се бяха сещали. После Дуе изобрази с пръсти котешка лапа и измяука подличко.

— Харесвам Хю — побързах да добавя. — И се надявам, че вече се възстановява. Но не смятам, че трябва да получава сертификат само от съжаление!

— Тогава кой? — изгледа ме въпросително Дуе.

Поколебах се. Не можех да номинирам себе си. Може пък двамата със Светкавицата да се номинираме един друг.

Обаче Уинди изобщо не се поколеба, възкликвайки:

— Ти! — посочи ме с пръст и изобрази пистолет.

— Ама тя не може да номинира себе си!

— Аз я номинирам! — отсече Уинди. — Защото спаси Хю! И защото е истински нинджа в разчитането на карти! И защото винаги си водеше бележки по време на лекциите на Бекет!

— Благодаря! — кимнах й аз.

— Заслужи си го, Задръжке! — добави тя.

* * *

Отново в хижата аз се насладих на най-дългия душ, който някога си бях вземала — но не преди да обеля от себе си дрехите, които бях носила близо месец, и да ги хвърля в боклука.

Хижата беше напълно подготвена за нас. Сигурно бяха виждали предостатъчно автобуси, пълни с мърляви хора, защото имаше много душове и изобилие от топла вода. По едно време изпитах известна вина, че хабя такива количества вода, но след това си казах, че двайсетте последователни душа, които бях пропуснала, ми бяха спечелили още няколко допълнителни минутки под водата. Към трийсетина.

Измих косата си четири пъти. И два пъти си сложих балсам. И разресах сплетените кичури. Изтърках всеки милиметър от тялото си. И всичко това — докато стоях под най-славната струя вдигаща пара гореща вода в цялата история на света.

Тази вечер щеше да има банкет и момичетата се подготвяха подобаващо. Сякаш търсеха отмъщение за тоталната липса на разкрасяващи продукти, която бяха принудени да изтърпят. Във всяка от стаите в женската половина на коридора кипеше усилена женска дейност — момичета със сешоари, момичета с ролки за коса, момичета, примигващи под слоевете спирала за мигли, момичета, обливащи се с парфюми с плодови аромати. Толкова много женственост! Беше зашеметяващо да ги видя толкова трансформирани. Нямаше съмнение, че изглеждаха различно, но не бях много сигурна дали изглеждаха по-добре. Вместо конски опашки и балсами за устни, изведнъж всички се бяха сдобили с бухнали коси и очна линия. Усетих, че предишните им лица мъничко ми липсват.

Признавам, че и аз си сложих малко спирала за мигли и се мацнах веднъж с гланц за устни, но не исках да прекалявам. Завързах косата си назад в две ниски опашки и се намъкнах в леката ефирна слънчева рокличка, която си бях донесла. По-младите момичета се вълнуваха, че са отново с грим и изглеждат различно, но лично аз се вълнувах, че отново нося нещо леко и ефирно и се чувствам различна. Дори само разликата между близо двукилограмовите ми туристически обувки и чехличките, в които се бях преобула, се усещаше като от земята до небето.

Позволих на Дуе да изрисува ноктите ми с дребни цветчета и докато се трудеше, тя отбеляза:

— Много харесвам косата ти на тази прическа — след това наклони леко глава и добави: — Знаеш ли, ти си доста по-красива, отколкото те мислех!

— О! — възкликнах, защото не знаех какво друго да кажа. — А ти си доста по-добра, отколкото те мислех!

Тя ме погледа изненадано, а аз й направих смешна физиономия със сбърчен нос. Тя се усмихна и продължи да разкрасява ноктите ми.

Малко преди вечеря се появи Уинди, облечена с дънки и потниче. Косата й отново беше вдигната във вечното кокче. Още от прага тя насочи към мен въображаем пистолет и отсече:

— Трябваш ми!

Последвах я до стаята й. Когато влязохме, тя каза:

— Имам нещо за теб! — и посочи към леглото си, където видях малко венче от маргаритки. — За теб е. За довечера. Когато спечелиш своя сертификат!

— Ти ли го направи? — попитах.

Тя кимна и поясни:

— Ливадата зад хижата е обсипана с маргаритки — постави венчето на главата ми и го закрепи. — Ако го изсушиш правилно, ще ти бъде спомен за цял живот.

— Как да го изсуша?

— Всъщност не си спомням.

— Ще поддържаме връзка, нали? — попитах.

— Естествено — кимна тя. — Мога да ти бъда личният консултант за Пикъл.

— Идеално! — отвърнах. — Всъщност ти си единственият човек от групата, с когото се надявам да не губя контакт.

— Освен Джейк.

— Джейк ли?

— Тъй като е приятел на брат ти.

— Аха — кимнах бавно. — Той ли ти го каза?

— Донякъде — отговори тя. Но после, осъзнавайки, че може да му причини неприятности, допълни: — Но аз не съм казвала на никого! Честна дума!

— Няма значение — въздъхнах. — И без това беше тъпа тайна.

* * *

Така нареченият банкет се оказа пица от ресторанта „Пица Хът“, доставена от близкия град — нещо, за което всички говореха, копнееха и си фантазираха още от първия ден на прехода. Не беше най-изисканата храна, но старата бална зала на ложата имаше прозорци, гледащи към езерото, и нанизи от лампички по тавана, така че се усещаше като изискана вечер, макар да не беше.

Когато момчетата започнаха да се появяват едно по едно с избръснати бради (с изключение на Бекет, който си беше оставил една хилава версия на заклетия планинец), те като че ли ми се сториха по-променени и от момичетата. Тази вечер всички изглеждахме много добре. След като бяхме изтъркали от себе си триседмичните количества пот, мръсотия, пръст, пясък и въобще мизерия, успяхме да доловим отново наследството на слънцето и чистия въздух. Всички бяхме приятно загорели, ухаещи на свежест, чисти и здрави, макар и донякъде с пришки и мазоли. Никога през живота си не бях изпитвала такова щастие, че съм чиста.

Бекет беше пуснал по високоговорителите оркестъра на Стив Милър, а Вегас и Пещерняка бяха подправили лимонадата с водка. Беше жестоко парти!

Джейк пристигна последен — не че го чаках. Но се появи на прага точно в момента, в който Уинди ме дърпаше към вратата, за да тръгнем да го търсим. Беше на не повече от пет крачки от нас и в мига, в който се обърна към нас, можех да се закълна, че погледът му падна първо върху мен, преди да се насочи към Уинди. Мога да се закълна и в още нещо. (Въпреки че, когато по-късно се замислих по този въпрос, реших, че сигурно някой е дърпал стол или Бекет е правел нещо с микрофона.) В мига, в който ме зърна, ми се стори, че възкликна: „Уха!“.

Но няма как да е било така. Аз просто не бях от онези жени, които извикват подобни възклицания в устата на мъжете. Аз вдъхновявам други думи и изрази, като например „Внимавай!“ или „Ще ядеш ли това?“.

И въпреки това до края на вечерта мисълта ми се връщаше към този момент отново и отново, неспособна да се освободи от тази представа, макар едновременно с това съмненията ми да нарастваха. Потопих се за миг дори в параноичния страх, че не той, а аз съм била тази, която е възкликнала: „Уха!“. Но забиващото се жило в гърдите ми, което усещах всеки път, когато се връщах в мислите си към този момент, отказваше да се махне. Но поне в сърцето ми нямаше никакви съмнения относно случилото се — Джейк ме беше видял и в този момент нещо го беше изненадало, а може би го бе впечатлило и независимо от моите съмнения случката беше твърде реална, за да я отричам.

В същия този момент, естествено, аз бях усетила нещо подобно. Джейк се беше появил на партито толкова неустоим в червената си мексиканска риза, изтъркани памучни панталони и чехли, че бях усетила тази негова поява като физически удар в тялото си, който ме бе накарал да се разтреперя. Беше загорял, гладко избръснат и си беше подстригал косата. Дори беше намерил човек, който да му поправи очилата, и сега изглеждаше точно като момчето, което бях докарала дотук. И използваше поправените си очила, за да насочи цялото си внимание върху Уинди.

Това вече ми дойде в повече. Единственото, което можех да сторя, бе да се махна. Дори не се извиних. Просто се обърнах и се отдалечих. Не съм много сигурна дали изобщо ме забелязаха.

Излязох на верандата, която гледаше към езерото, и си поех няколко пъти дълбоко въздух. И какво от това? И какво от това, по дяволите?! Та аз бях горда съм себе си, нали?! Бях постигнала точно това, което очаквах от този курс. След година, прекарана в разговори почти само с Пикъл и чувство на постоянен, незадоволен копнеж по някакво щастие, разглеждано от мен почти като награда, която трябва да се спечели, накрая бях стигнала до прозрението, че да не получиш онова, което искаш, е най-хубавото, което може да ти се случи. Защото тогава започваш да цениш онова, което вече имаш.

Накрая бях схванала, че ако непрекъснато копнееш за нещо, никога няма да се почувстваш удовлетворен. И това прозрение ме споходи точно когато върху мен се стовари истинска приливна вълна на копнеж по Джейк и ме завъртя във вихъра си. Може би трябваше да се стигне дотук, за да разбера. Но сега, останала сама близо до езерото, единственото, което можех да сторя, бе да отпусна глава върху перилата и да зачакам това чувство да премине.

Реших, че това е полезно за мен. Може би сърцето ми наистина се е нуждаело от леко побутване, за да забие отново.

Наложих си да вдигна глава. Напомних си, че животът тепърва ще ме блъска и събаря, така че най-доброто, което мога да сторя за себе си, е да се науча да се изправям. Нали в крайна сметка бях постигнала онова, за което бях дошла тук? И утре щях да потегля по обратния път за дома със сертификат — безспорното доказателство, че не съм победена. А това не беше малко. Никак не беше малко!

Зад мен чух как оркестърът на Стив Милър заглъхва. После чух почукване по високоговорителите и гласа на Бекет:

— Това нещо работи ли?

В отговор получи оглушителен писък от апаратурата.

Очевидно това беше знакът, че трябва да се върна в залата.

Вмъкнах се незабелязано и си намерих място точно до каменната камина. Джейк и Уинди стояха заедно, но аз бях насочила поглед право към сцената.

Бекет пак хвана микрофона, този път по-предпазливо, и каза:

— Ура за поредния много успешен курс на Компанията за оцеляване в пустошта! Никой не се удави! Никой не остана без глава! Всички са добре!

Чуха се радостни възгласи.

— Надявам се, че пицата ви харесва!

Нови възгласи.

— Сега ще раздадем сертификатите, докато все още никой не се е напил!

Пак възгласи.

— Едно бързо съобщение. Предполагам ще се радвате да научите, че Хю е все още жив!

Залата откачи.

— Оказва се, че кракът му бил едновременно счупен и изкълчен от тазобедрената става — доста неприятна работа, между другото, — но както изглежда, той ще успее напълно да се възстанови! Марта от рецепцията разполага с адреса му, ако искате да поддържате контакт с него.

— Хюи Люис! — изкрещя Пещерняка.

Нови възгласи.

— И така, следва великият финал! Барабани, моля! — Вегас и Хрътката веднага изпълниха заповедта. — Както вече добре знаете, Компанията за оцеляване в пустошта връчва сертификати за особени заслуги на тримата най-добри ученици от всеки курс. Но за нас това не са непременно най-едрите или най-силните. Търсим онези ученици, които във всичко дават максимума от себе си, онези, които внимават, онези, които са превърнали похода ни в по-приятно преживяване дори само с присъствието си! Всички вие вече гласувахте чрез тайно гласоподаване, а тримата, които ще почетем тази вечер, ще извършат велики дела в бъдеще! Носители на наши сертификати вече ръководят корпорации, водят експедиции и като цяло управляват света. Това са морските тюлени на пустошта, народе!

Поредна порция възгласи.

— Марта от рецепцията преброи гласовете и вече е готова да обяви резултатите! И така, представям ви Марта!

Към Бекет се присъедини една обветрена, сериозна дама в средата на шейсетте и се приведе към микрофона.

— Тук съм, за да обявя новите носители на нашите сертификати за юнския курс в планината Абсарока! — разгъна лист хартия и си сложи очилата за четене. Примижа и изрече: — Първият носител на сертификат е…

Бекет забарабани тържествено по масата с пицата. А мен нещо ме преряза през гърдите.

— Джейкъб Самюел Арчър!

Цялата зала избухна в аплодисменти. Уинди сграбчи Джейк и го прегърна. Момчетата започнаха да крещят неща от рода на Джей-дог, Джагермастер и по някаква неизвестна на мен причина — „Джубокс“.

Джейк се качи на сцената и се поклони.

Марта му връчи сертификата, но също така му сложи и медал с червена панделка, като че ли бяхме на олимпийските игри.

После Марта се върна при микрофона и продължи:

— Вторият носител на сертификат е…

Барабанен звук.

— Уинди Ан Скай!

Започнах да викам заедно с останалите, но също така си мислех: „Уинди Скай? Значи сестра й се казва Сторми Скай?“^[1] О, Калифорния!

Уинди скочи на подиума и едва не събори Марта с мечешката си прегръдка. Получи своя сертификат и медала си, а после се обърна, прегърна и Джейк и залепи целувка директно на устните му.

Извърнах очи.

— И нашият трети и последен носител на сертификат — продължи Марта — и истински любимец на тълпата е…

Последен тържествен барабанен звук.

Все така на сцената, Уинди насочи към мен въображаемия си пистолет и извика:

— Бум!

— Хю Едмънд Давънпорт!

Тълпата откачи.

Аз повдигнах вежди, разширих устата си в усмивка и започнах да подскачам заедно с останалите и да крещя:

— Давай, Хю!

— Но сега — изрече Марта, когато виковете стихнаха, — по очевидни причини ще трябва да изпратим сертификата на господин Давънпорт по пощата. Поздравления на всички! Страхотно изпълнена мисия!

Но гласът й бързо се стопи сред виковете. Които за мен също утихнаха. Но какво бе станало току-що? Наистина ли бяха дали сертификата на Хю? Джейк си го беше заслужил напълно — тук нямаше никаква изненада. А Уинди беше неустоима. Може би заядливият, вечно нацупен, изолиран човек, който бях в началото на този курс, наистина не можеше да се състезава с Хю, но той беше моето старо аз! Новото ми аз беше станало приятел с тези хлапета, нали? Та аз вече не бях нито Хелън, нито дори Елън — аз бях Задръжката! Всички отправяха към мен въображаеми пистолети! Аз можех да чета карти като нинджа! Най-сетне бях спечелила уважението дори на Бекет и бях неговият личен избор, нали така? Нали?

Ала нито едно от тези неща не ме беше качило на сцената. Огледах се. Да, така стояха нещата и не можеха да се променят. Аз бях долу, в тълпата, притискана между Вегас и Пещерняка, които се удряха един друг в знак на радост. А Джейк и Уинди — същински олимпийци по доброта и красота — бяха на сцената с техните медали и сертификати, носещи се по вълните на общественото обожание.

Уинди ме погледна от сцената, леко сащисана. Повдигна рамене, сякаш искаше да ми каже: „Но какво стана току-що?“.

Нещо ме преряза в гърдите, но въпреки това й отвърнах с повдигане на рамене в смисъл: „Няма значение. Добре съм“. Значи Хю наистина беше спечелил вота на съчувствието. Няма съмнение, че беше минал през ада. После й направих знак с ръка: „Върви! Бъди щастлива!“.

Но тя поклати глава към мен: „Не мога да бъда щастлива, след като ти си прецакана!“

Свих рамене в смисъл: „Такъв е животът“, а после й помахах за довиждане: „Тръгвам си! Приятна вечер!“.

Тя ми помаха в отговор.

Когато големите момчета започнаха да крещят: „Реч! Реч! Реч!“, аз се насочих към страничната врата, надявайки се да се измъкна незабелязана. Което почти щеше да ми се получи, ако не се бях застояла секунда по-дълго от нормалното до Сестрите, които буквално изпиваха с погледи Джейк и Уинди на сцената.

— О, боже! — тъкмо казваше Дуе. — Не са ли най-сладката двойка на света?!

— Абсолютно! — съгласи се с нея Уно. — Те са като семейство Кенеди на алпинизма!

Напълно замаяна, аз буквално се блъснах в Бекет на излизане, а когато се обърнах да му се извиня, чух от него следното:

— Трябваше да бъдеш ти, хлапе! Ти получи и двата ми гласа! Безпрекословно! Предпочели са Уинди само „защото е по-красивата“ според някои.

Поех си дълбоко въздух и се обърнах, за да погледна за последен път тази микрочастица от моя живот. А после си казах: „Време е да се прибираш у дома, по дяволите!“.

* * *

Успях да стигна до фоайето и до подножието на голямото стълбище, без никой повече да ме спре и тъкмо си мислех, че съм се отървала, когато чух зад себе си гласа на Джейк.

— Хелън! Задръж!

Поех си дълбоко въздух, задържах го и се обърнах бавно.

Той тичаше към мен с това свое страхотно тяло. Медалът на гърдите му леко подскачаше.

— Страхотна риза — казах.

— Не мога да повярвам, че ти не получи сертификат! — каза той.

— Голяма работа! — все така бях затаила дъх.

— Ти беше ограбена!

— Радвам се за всички ви — изрекох. — Вече сте морските тюлени на пустошта! Дори Хю.

Той ме изгледа и отбеляза:

— Той много добре знаеше, че не трябва да стъпва върху дънери!

Усмихнах се на Джейк и повдигнах рамене в смисъл: „Окей, така си е“.

Джейк се огледа.

— Ти… тръгваш ли си?

— Да — отговорих и толкова старателно се опитвах да звуча небрежно, че прозвучах измъчено. — Реших, че не би било зле вече да си лягам.

— Разбира се — кимна той. — Утре те чака дълъг път.

— Така е — кимнах. — И не смятам да спирам.

— Какво? Оттук до баба ти ли?

— Мисля, че ако карам бързо, за петнайсет часа ще успея.

— Но ти не караш бързо!

— Понякога карам.

— Ами ако заспиш на волана?

— Нали знаеш, че са измислили онова страхотно нещо, наречено кафе? Ще се оправя.

— Но защо толкова бързаш?

— Просто съм готова да се прибера у дома — отговорих. И докато изричах тези думи, осъзнах, че са напълно верни.

— Във връзка с това — каза тогава той, — знам, че не искаш да пътувам на стоп до Денвър.

Застинах. Това беше напълно вярно. Не исках той да пътува на стоп до където и да било. По телевизията не показваха ли достатъчно филми за опасностите от пътуването на стоп? Той наистина ли искаше отново да подхващаме тази тема? Или може би не искаше. Може би я беше започнал, за да ме помоли да го закарам. В мига, в който ме осени тази мисъл, разбрах, че много бих се радвала да е точно така. Дори само това беше достатъчно да облекчи болката в нараненото ми сърце. Бихме могли да се поддържаме с шоколад, да слушаме музика и да психоанализираме всички откачени хлапета от планинския преход. Щях да се радвам да чуя неговото виждане за Бекет. Освен това разполагах с няколко пикантерии за Сестрите, с които бях сигурна, че ще го разсмея. И точно в този миг, някъде от дълбините на съзнанието ми изплува един среднощен разговор, при който той в полусънно състояние ме бе поканил да отида с него в Бая. Шегуваше се, разбира се. Вероятно. Но това добави ново масло в огъня ми. Мисълта да замина с него, където и да е беше толкова съблазнителна, че още преди да ме беше попитал каквото и да е, аз просто рискувах и отсякох:

— Да!

— Какво „да“? — смръщи се объркано Джейк.

— Да, ще те откарам до Денвър, за да хванеш самолета си за лагуната на китовете. Или където и да било другаде.

— Сериозно? — зяпна ме той.

— Сериозно — кимнах.

Той поклати леко глава и изрече:

— Но това е точно в противоположната посока за теб. Ще пропуснеш онази бар мицва!

— И какво от това? — свих рамене аз.

— Но така те ще си помислят, че си се уплашила!

— Изобщо не ме интересува!

И внезапно осъзнах, че разговорът върви в опасна посока. Изглеждаше доста вероятно следващият му въпрос да бъде „защо“. И какво щях да отговоря тогава аз? Така, в пристъп на страх аз побързах да замажа положението:

— Ако се возиш на стоп, ще бъдеш убит и накълцан на парчета! Ако бъдеш убит, животът на Дънкан ще бъде съсипан, а ако неговият живот бъде съсипан, той ще съсипе и моя!

Джейк примигна слисано срещу мен.

— Като в доминото — допълних.

— Всъщност точно това се канех да ти кажа — изрече накрая. — Няма да ми се налага да се возя на стоп. Вече си намерих превоз.

Повдигнах вежди, както би сторил всеки щастлив човек.

— Така ли? Страхотно!

— Оказва се, че родителите на Уинди имат вила в Крестид Бът. Наела е кола от Ривъртън и утре потегля.

— Уинди ще те закара до Денвър?

— Аха — отговори той и се опита да разгадае изражението ми.

Наложих си да изглеждам ведро под погледа му.

— Фантастично — казах. — Значи аз съм свободна.

Признавам, че дълбоко в себе си таях известни надежди, че всичко това е било някакво недоразумение. Че въпреки всеобщото мнение, на Уинди и Джейк може би не им е писано да бъдат заедно. Че някак си, противно на всички очаквания, тази вечер, този курс и моят живот ще се пренапишат пред очите ми.

Докато не чух последните думи.

Джейк заминаваше за Скалистите планини. С Уинди. А аз отивах на бар мицва.

Само кимнах. Това беше единственото, което бях в състояние да направя.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Е, обади ми се, когато се прибереш — изрекох, макар да имах чувството, че постепенно губя всичкия кислород от гърдите си. — Ще се радвам да ми разкажеш за китовете!

— Непременно! — отговори той. Беше му време да се връща на купона. Но той не тръгваше. — Сигурно е голямо облекчение да знаеш, че колата ти отново ще бъде изцяло и само за теб, нали?

Измайсторих нова усмивка.

— Аха — отговорих. — Вече ще мога да надуя всичките си албуми на „АББА“!

Той кимна по посока на залата и каза:

— Бекет се подготвя за диджей. Мисля, че има и няколко парчета на „АББА“.

Покана ли беше това? Поклатих глава.

— Е — промърмори тогава той и сведе очи, — отново благодаря за возенето дотук. Изкарах си страхотно!

— Аз също.

— И се радвам, че не загина в пустошта!

Кимнах.

— И извинявай за всичките целувки!

Усетих, че започва да ми се вие свят. Напомних си да дишам. Той щеше да замине за Скалистите планини и аз не знаех кога пак ще го видя, и животът ми очевидно се превръщаше в песен на Джон Денвър^[2]. Изведнъж ми се стори, че може би бих могла да кажа нещо, с което да променя посоката, която вземаше животът ми, но нямах представа какво би могло да бъде то. А независимо какво казваха останалите, посоката на живота ми изглеждаше доста ясна.

Затова събрах сили и хвърлих един последен поглед на Джейк — за да попия образа му с това гладко избръснато, загоряло лице и тази изгладена памучна риза. Като мисловна картина. Която да пазя завинаги.

Той също ме погледна и погледите ни се срещнаха. И аз отново го почувствах — онова пулсиращо, наелектризирано пърхане в гърдите ми. За миг се запитах дали и той чувства същото. Като че ли и той бе затаил дъх като мен.

Той направи крачка напред.

— Хелън…

И точно в този момент вратите на залата се разтвориха с трясък и към нас полетяха Мейсън и компания, задвижвани от подсилената лимонада и вълнението от връщането в цивилизацията. Идваха директно за Джейк и в мига, в който той обърна глава, те го метнаха на раменете си.

— Уууу! — крещяха подчинените.

— Накъде си тръгнал така, Кралю на бала, а? — рече Мейсън. — Все още не сме свършили с теб!

През отворените врати видях, че са сложили Уинди на стол върху банкетната маса. Друг стол до нея чакаше очевидно Джейк.

Така те го отведоха, като крещяха: „Кралят на бала идва! Кралят на бала идва!“. Джейк се обърна. Като че ли искаше да ми каже нещо. Но после вратите се затвориха и всички изчезнаха.

Останах така още няколко минути — оглеждаща се, противно на здравия разум надяваща се Джейк да се върне. Но той не се върна. А когато осъзнах, че изглеждам твърде жалка, застанала тук сама, аз се обърнах и поех нагоре по стълбите. Опитах се да се сетя за трите хубави неща, случили ми се през този ден, но не успях да измисля нито едно.