Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (13)

Тринайсета глава

— Хей, народе! — разкрещях се аз. — Сняг! Вижте, сняг!

Всички се заковаха на място и се вторачиха в мен така, сякаш съм луда.

Обаче аз тръснах глава, посочих към небето и повторих:

— Сняг!

И тогава го видяха.

Разбира се, че беше сняг. Пухкави, едри, ефирни снежинки, точно в нощта на лятното слънцестоене. Носеха се безшумно надолу, осветени от пламъците на печките ни.

— Ъхъм — прокашля се Мейсън. — Нали беше лято?

— Казах си аз, че тази вечер ми се струва необичайно студена, ама… — обади се Готвачката, доволна, че е била права.

Всички се обърнахме към Бекет. Но той беше точно толкова слисан, колкото и всички нас.

— Какво правим сега, шефе? — попита Пещерняка.

Бекет ни погледна с изражение, което подсказваше, че и той не знае. Но малко по-късно, след като ни огледа и видя пред себе си десет човека, които очакваха от него някакъв план, буквално видях как мозъкът му се заема със задачата да измисли такъв.

— Окей, народе — започна, влизайки в роля. — Няма никакво съмнение, че се озовахме в снежна ситуация — и след тези думи започна да раздава заповеди на всеки от нас. Трябваше да почистим мястото на тържеството, но да оставим печките да горят и да стоплим вода за горещо какао, в което всеки от нас трябваше да си сложи по една чаена лъжичка краве масло. — Не ми пука дали ще ви се стори гадно или не! — отсече той. — Ще имате нужда от тези калории, за да ви бъде топло през нощта!

След това извадихме сиренето и всеки от нас получи по един голям резен, който трябваше да изяде. Развалихме заслоните си, за да ги обединим в един голям, така че да се топлим всички заедно. Облякохме пижамите си, но после Бекет ни накара да облечем върху тях и горните си дрехи — включително дебелите якета. Всеки от нас се навлече с всяка от дрехите си, която не беше мокра — от ръкавици през допълнителни чорапи до малките вълнени шапчици с отвори само за очите, които наричаха балаклави. Накрая всички се намърдахме в спалните си чували като на парти с преспиване в прогимназията.

Бях твърдо решена да си намеря място колкото е възможно по-далече от Джейк и Уинди, но настана голямо боричкане за места. В крайна сметка се оказах притисната между Вегас и Пещерняка — най-силно хъркащите в групата. Но колкото и ужасно да беше това, поне беше по-добре от най-гадния сценарий. И точно тогава усетих как някой потропва с кокалчета върху главата ми, сякаш беше врата. И когато извих глава назад, за да погледна, на петнайсет сантиметра от мен се оказа лицето на Джейк. Спалният му чувал беше глава до глава с моя.

— Приятни сънища! — помаха ми той.

Точно до него беше Уинди. И тя ми помаха.

— Не ревнувайте! — изрекох предупредително на двете едри момчета от двете ми страни! — И никаква смяна на местата!

— Тъй вярно, Задръжке! — изрече Вегас с изненадващо приятелска нотка в гласа. — Мисли за нас като за личните си грейки!

* * *

Когато на следващата сутрин отворих очи, синият найлон на заслона беше на около сантиметър от носа ми. Вярно, че го бяхме вързали ниско, но не чак толкова ниско. През нощта се беше отпуснал най-малко с метър от тежестта на нападалия отгоре му сняг. Вдигнах ръка, за да го докосна — беше тежък и плътен, като воден балон. Бутнах го лекичко и от ръба му в другия край се изсипа малко сняг. Аз бях първата събудила се днес, затова се налагаше да се справя сама. Вдигнах крака, все още в чувала, и сритах заслона с все сили — този ритник причини снежна лавина на същото място. С всяко следващо падане на снега заслонът ставаше все по-лек и по-лек, и постепенно се повдигна значително над мен.

Ритах го дотогава, докато не се надигна достатъчно, за да ми позволи да седна. Огледах се бавно и видях около себе си пъстър гоблен от спални чували, а отвъд него — гора, бяла като в Нарния. Намирахме се на абсолютно същото място, на което бяхме и вчера, но тучната ливада, дивите цветя и топлите скали, където се бяхме препичали, ги нямаше. Всяко нещо, което излизаше извън обсега на нашия заслон, сияеше в снежна белота. Беше като в лятно-зимна приказка.

Утрото беше сюрреалистично. Приготвихме закуската, без да имаме абсолютно никаква представа как ще се развие денят ни оттук нататък. Сигурно се подразбира от само себе си, но да припомня, че ние не разполагахме с начин да научим прогнозата за времето, следователно нямаше никакъв начин да разберем какво да очакваме. Най-доброто, което можехме да направим, бе да наблюдаваме небето. Бекет искаше да останем на място, за да видим дали няма пак да завали сняг. Каза, че ако се затопли, ще се преместим на по-ниска надморска височина. И така, ние зачакахме.

Към обяд небето се проясни и стана по-топло. Бекет обяви, че ще направим кратък, петкилометров преход до място, наречено Елк Ридж — скалите там осигурявали по-добър заслон от вятъра в случай, че температурите пак спаднат рязко.

Вървяхме цял следобед. Преходът беше бавен — не защото снегът беше чак толкова дълбок или физически трудно преодолим, а просто защото не знаехме къде се намира пътеката. Бекет ни караше да спираме на всеки десет минути, за да проверява повторно определени позиции и знаци. Преди да потеглим, той беше прегледал за кой ли път маршрута на топографската карта заедно с мен и ме беше помолил също да проверявам позицията ни, докато вървим. Не измина много време и аз осъзнах, че всъщност започва да се затопля. Снегът очевидно също бе забелязал този факт, защото почвата под краката ни постепенно се превръщаше в киша.

Отне ни цял ден, докато покрием тези пет километра до Елк Ридж. Когато стигнахме там, вече притъмняваше и по-голямата част от красивия сняг го нямаше.

На следващата сутрин след закуска Бекет ни напомни, че започва нашата трета и последна седмица от този курс.

— Това е, народе! — отсече. — Следваща спирка — великият финал!

Под „велик финал“ той имаше предвид индивидуалните преходи. За последните 24 часа от курса той щеше да ни изпрати в различни направления по три отделни групи. Накара ни да си съставим списъци с четиримата от останалите, с които най-много искаме да бъдем.

— Отнесете се сериозно към задачата, хора! — добави предупредително, повдигайки леко вежди. — И внимавайте кого си пожелавате!

Аз наистина приех сериозно задачата си. Много бих искала да катеря с Уинди, но бях сигурна, че тя щеше да включи в своя списък Джейк — и че Джейк на свой ред ще включи в своя списък нея. А нямах никакво намерение да прекарвам последните си дни в планината Абсарока в агонията на нещастна тийнейджърка. Беше ми ясно едно — че трябва да бъда колкото ми е възможно по-далече от тях.

Като изключим това, изобщо не ме интересуваше с кого ще катеря. Наистина.

В крайна сметка записах само: „Всеки друг, с изключение на Джейк!“. Обградих написаното два пъти с кръг, сгънах листчето хартия и го предадох.

Бекет събра всички листчета, напъха ги в раницата си и заяви, че ще посвети следващите два дена на обмисляне на молбите ни и организиране на групите.

Междувременно ние трябваше да достигнем до място в планината, където маршрутът се разделя на три приблизително равни по дължина пътеки — всяка от тях за различна група. Когато стигнехме там и след като прегледа картите и изслуша стратегията ни, Бекет щеше да ни пусне на свобода за 24 часа, като ни стиска палци. През това време ние трябваше сами да си търсим пътя, да намерим вода, да устроим лагерите си и да вземаме само добри и верни решения.

— Ето за какво сте тук, хора. За индивидуалните преходи. Удави се или плувай. Убий или ще бъдеш убит. Изяж или ще бъдеш изяден.

След тези думи Бекет се ухили и раздвижи пакостливо вежди.

— Но още не. Не и днес. Днес ще катерим един абсолютно брутален проход, наречен Дяволския чатал!

* * *

Три дни по-късно след вечеря Бекет ни събра, за да обяви групите за индивидуалните преходи.

— Помните ли, когато ви помолих да ми кажете кого искате в своята група? — попита той.

Всички кимнахме.

— Е, забравих да ви спомена едно — добави. — Не ми пука! — сви рамене. — Не ми пука кого харесвате и кого не харесвате, по кого си падате и за кого си мечтаете вечер в спалния чувал. Това изобщо няма значение! Тук не става въпрос за забавление! Това със сигурност е едно от малкото неща в живота, в които не става въпрос за секс. Тук става въпрос за оцеляване, хора! Затова съм ви групирал не с онези, които искате, а с хората, от които имате нужда! За да оцелеете. Умения. Помните ли за какво става въпрос? Дойдохте тук, за да се сдобиете с умения за оцеляване в пустошта. Някои от вас внимаваха много, дори си водеха бележки — направи пауза, за да насочи към мен въображаем пистолет с пръсти, — други от вас изгубиха вашето време, както и моето. Но това е моментът, който или ще ви извиси, или ще ви съсипе!

Бръкна в раницата си и извади списъка, който беше направил.

— Ето и групите — каза. — Не подлежат на обсъждане и промени! Да не сте си и помислили да идвате при мен и да ми казвате, че не харесвате Вегас или че Светкавицата пърди насън! Не ми пука! Може би Дуе сплетничи за вас зад гърба ви и може би Сърцеразбивачката няма да ви удостои с вниманието си. Много лошо. Но следните списъци касаят вашата безопасност и оцеляването ви. Надявам се, че ще се възползвате максимално от тях и ще ми бъдете благодарни за тази възможност!

Кръстосах пръсти зад гърба си и наум започнах да си припявам: „Не и Джейк! Не и Джейк! Не и Джейк!“.

— Джейк! — извика в този момент Бекет. — Ти ще бъдеш в една група със… — пак погледна списъка си — … със Светкавицата, Дуе и Джейн Белята!

Огледах се. Джейн Белята ли? Коя пък е тази? И тогава осъзнах, че Бекет сочи именно към мен с пръсти, свити като пистолет.

— Това си ти, Задръжке! — отсече. — Нов прякор. Свиквай с него! Толкова.

Уинди се оказа в една група с Пещерняка, Хрътката и Вагонетката.

Още преди Бекет да беше приключил с четенето на списъка, тя се озова до мен.

— Ти си с Джейк? — попита. — Падна ти се Джейк?

— Не съм молила за него — отвърнах троснато.

— Размяна?

— Защо не? — свих рамене.

Уинди ме сграбчи за ръка и ме задърпа към Бекет.

— Може ли да си разменим местата? — попита. — В индивидуалните групи?

Бекет наклони глава и я изгледа насмешливо.

— Не! — отсече.

— Ама нали каза, че не ти пука? — извиси глас Уинди.

— Не ми пука кого вие искате в групата си. Пука ми кого аз искам!

Уинди кръстоса ръце пред гърди и се опита да го изпепели с поглед. Когато си даде сметка, че няма да стане на нейната, метна дългата си завеса от руса коса и се отдалечи нацупено. Това беше най-детинският жест, който я бях виждала да прави за последните седмици.

Сега обаче беше мой ред да изпепеля с поглед Бекет. Кръстосах ръце пред гърди и изрекох:

— Бях написала „всеки друг, с изключение на Джейк“!

— Да, знам — отговори водачът ни. — Но ето че получи Джейк.

— Никак не е забавно.

— Донякъде е.

— Даде ми Джейк, защото не исках да бъда с него, така ли?

Бекет наклони глава и отговори:

— Не съвсем.

Аз сниших глас и се приведох към него:

— Виж какво, за разлика от теб аз не идвам в пустошта всяко лято. За мен това е събитие, което се случва веднъж в живота ми! Никога преди не съм била тук и никога след това няма да бъда — тук или на някое друго подобно място. И въпреки че тук изобщо не съм на мястото си, полагам максимални усилия да се науча и да стана добра.

— Да, знам — кимна Бекет. — Личи си.

— Направих всичко, което си искал от мен. Подчинявах се на всяко правило. Когато ми кажеше: „Донеси вода“, аз веднага отивах да донеса вода. Когато ми кажеше: „Носи боклука“, аз носех боклука. Никога не съм ти отказвала, за нищичко. Никога не съм се дърпала! По време на този курс дадох всичко от себе си! Всичко!

— Това също го знам — отвърна Бекет, вече също с доста по-снишен глас.

— И има един, един-единствен човек, когото исках да избягвам по време на последните си дни в тази планина, а ти ме сложи с него! Защо, по дяволите, ме сложи с Джейк?

Бекет си пое дълбоко дъх, а после бавно издиша. След това направи крачка към мен и се приведе над ухото ми с думите:

— Дадох ти Джейк, защото ти си инатлива и склонна към наранявания, а той е нашият парамедик тук и му имам доверие, че веднага ще те закърпи! Дадох ти Джейк, защото ти си най-добрият четец на карти, с който разполагаме тук, а той е почти сляп! Дадох ти Джейк също така и защото ти абсолютно никога не вярваш в себе си, а той намира начин да вярва в теб през всеки проклет ден!

* * *

Така той ми даде Джейк. А сега беше мой ред да му бъда благодарна за тази възможност.

В утрото на предпоследния ден Бекет помогна на всяка от групите да прегледа топографската карта на своя маршрут. А после ние съвсем буквално си помахахме за довиждане, обърнахме се в три различни посоки и потеглихме.

С повечко късмет всички щяхме да се съберем отново в следобеда на следващия ден. А под късмет имам предвид да не бъдем смазани от паднал „създател на вдовици“, да не се препънем в гладна мечка, да не се задушим в някоя лавина, да не ни свърши водата, да не се удавим в леденостудена река, да не се задавим с парчето сирене по време на вечеря, да не запалим, без да искаме, някого с печката за готвене, да не се изгубим и да не се предадем напълно и да не седнем, чакайки смъртта.

Въобще възможности много.

Бекет ме бе запознал с шокиращия факт, че аз съм най-добрият четец на карти в цялата група, но не беше съобщил това на Светкавицата, тоест Мейсън, иначе казано Подлеца на планините. До този момент си бях изградила относително мирни взаимоотношения с Мейсън, най-вече като се стараех да не му се мяркам пред погледа, но хората, които го ядосваха, в крайна сметка винаги съжаляваха. Дори и в дадения момент да успеят да постигнат своето, впоследствие той винаги намираше начин да ги накаже, като например ги изложи пред цялата група, ако имат остатъци от храна по зъбите. Или тръгне тайничко след тях, когато отиват в тоалетната, и изреве като мечка в мига, в който те си свалят гащите. Или в най-добрия случай просто да ги спъне по време на преход. Това момче имаше истински талант за жестокост и унижение, и аз изобщо не разбирах какво точно беше вдъхновило Бекет да сложи Светкавицата, който не беше в състояние да забави крачка, в една група с Дуе, която пък не беше в състояние да се забърза. На пръв поглед този избор изглеждаше сигурна рецепта за катастрофа, но след проникновението от снощи, което водачът ни благоволи да сподели с мен, реших, че имам основания да му се доверя.

Предвид казаното по-горе, надали е изненадващо, че още при потеглянето ни Мейсън буквално измъкна картата от ръцете ми и каза:

— Аз ще взема това, благодаря!

Не се съпротивлявах. Той изглеждаше опитен алпинист, въпреки че нямаше как да знам със сигурност това, тъй като през по-голямата част от времето той се губеше далече пред нас. А аз нямах нужда да се чувствам велика, нито пък да натрапвам на останалите уменията си в разчитането на карти. Знаех, че съм добра (макар да беше потвърдено скоро) и това ми беше напълно достатъчно.

В нашата малка колона зееха огромни пролуки. Мейсън водеше отдалече и на всеки двайсет минути, подобно на неспокоен бик, спираше, за да ни изчаква. Дуе пък вървеше най-отзад и всеки път, когато ме изгубеше от поглед, крещеше: „Чакайте! Задръжте“. А ние с Джейк вървяхме по средата приблизително с еднаква скорост и на разстояние, позволяващо разговори.

— Е, харесва ли ти пустошта? — започна той.

— През целия си живот досега не съм правила толкова страшни неща, колкото в последните две седмици и половина.

— Но оцеля.

— Засега — съгласих се аз. — И страхът вече далеч не е толкова плашещ, колкото беше някога.

— Сега си безстрашна, така ли?

— Не — отговорих. — Просто вече страхът ми е по-малък.

— Като при Чък Норис.

— Какво?

— Като във всички онези афоризми за Чък Норис, който е толкова безстрашен. Нали се сещаш? „Чък Норис не си взема душ — той си взема кървава баня!“

— Ти откъде знаеш за тези шеги за Чък Норис?

— Всеки знае шегите за Чък Норис.

— Аз не ги знаех. Доскоро.

— Ти си жена.

— Целият ми дневник е пълен с афоризми за Чък Норис — рекох. — Той беше моят кумир и вдъхновител за идването ми тук. Непрекъснато си повтарях: „Какво би направил Чък Норис на мое място?“.

— А аз по-скоро бих се запитал какво би направил Бил Мъри на мое място!

— Ето, виждаш ли? — възкликнах. — Е, аз дойдох тук, за да се науча как да бъда корава и гадна, но после свърнах по друг път.

— Сега си мека и сладка, така ли?

— Не, не по обратния път. Просто по друг — отговорих.

— И кой е твоят кумир сега?

— Не знам — отговорих. — Може би Ани Оукли.

Джейк вдигна въображаемия си пистолет от пръсти и се престори, че стреля във въздуха. А аз мислено си напомних да благодаря на Уинди за това преображение на прякора ми.

И изведнъж стана отново приятно да бъда близо до Джейк. От евакуацията насам го бях избягвала толкова отчаяно, че бях забравила колко приятно е да се разговаря с него. Шегувахме се толкова много, че като че ли забравихме да следим откъде минаваме. В началото на прехода всичко изглеждаше наред, но някъде към обяд стана ясно, че не сме на правилния път. Според Бекет нашата група трябваше да върви около очертанията на един хълм, но когато за пореден път настигнахме Светкавицата, който буквално тропаше с крак, докато чакахме Дуе, той реши да направи едно признание.

— Струва ми се, че тук пътеката изчезва — каза той и посочи напред към действителната липса на пътека.

— Изчезва ли? — възкликна Джейк.

— Пътеката не може да изчезна — казах аз и се огледах.

От известно време вървяхме под дълбоките сенки на борова гора. Шубраците не бяха в изобилие. Почвата беше примесена с пясък, което означаваше, че дори и да беше тук, пътеката би се забелязала изключително трудно.

И тогава ме осени едно прозрение.

— Но защо минаваме по хълма? — обърнах се аз към Светкавицата. — Маршрутът ни не би трябвало да минава през хълма!

— Сега ли го забелязваш? — ухили се той и се обърна към Джейк, за да ми се присмеят по мъжки, но след като видя, че Джейк също сега забелязваше това, само сви рамене и промърмори: — Просто минаваме напряко.

— Ние не трябва да минаваме напряко, Мейсън! — изтъкнах.

— Никой не ни е казвал, че не трябва.

— Всъщност каза го Бекет, тази сутрин — намеси се Джейк.

Стиснах силно очи и когато ги отворих, попитах:

— Кога се отклонихме от маршрута си?

След кратък размисъл Мейсън отговори:

— Преди два, може би три часа.

— Часа?! — повторих слисано.

Точно в този момент до нас се довлече Дуе.

— Този хълм е доста стръмничък — изрече, едва поемайки си дъх.

Аз все още гледах зяпнала Светкавицата, неспособна да повярвам на чутото.

— Искаш да кажеш, че просто си ни отклонил от начертания маршрут, повеждайки ни напосоки, без да си направиш труда да го споменеш? — възкликнах.

— Реших, че ако не ви харесва, ще се обадите.

— Но ние не обърнахме внимание! — извиках.

— Е, това тук е правило номер едно — изтъкна самодоволно Мейсън.

Какво можех да кажа? Беше ме хванал натясно.

— Реших, че е очевидно — продължи той, извади картата от джоба си и показа извитата като лък форма на маршрута, виещ се в подножието на хълма. — Вместо да вървим по целия този път — показа с пръст, — защо просто не минем по прекия?

— Просто защото тук няма път! — изтъкнах.

— Но имаше път! Аз вървях по такъв!

— Пътека на сърни — промърморих. — Или на елени. Не човешка пътека! Не пътека на националния природен парк!

Това беше моментът, в който Светкавицата трябваше да каже: „Боже, ама аз съм пълен идиот!“. И да помоли за прошка. Но той намери как да извърти и тази своя грешка, като подметна:

— А вие защо не внимавахте?

Защото говорехме! Защото флиртувахме! Защото Джейк е толкова забавен и непрекъснато ми рецитираше шеги за Чък Норис, а аз не си спомням кога за последен път някой ме е карал да се смея толкова много!

— Защото — изрекох на глас и за авторитет сложих ръце на кръста — от теб се очакваше да бъдеш водачът!

— Нищо страшно не се е случило — отсече безгрижно Мейсън. — Просто ще се обърнем и ще се върнем.

Но когато се обърнахме, нямаше нищо, към което да се върнем. Имаше само множество животински пътечки, които се пресичаха в прашната земя. Нито една широка, ясна пътека като онези, които познавахме.

— Ето там! — рече Мейсън и посочи на югоизток.

— Нищо подобно! — отсякох. — Ние дойдохме от югозапад!

— А аз си мислех, че дойдохме оттам — обади се Дуе и посочи точно на запад.

Аз издишах дълбоко и промърморих:

— Дай ми картата!

Мейсън ми я подаде.

— Нали знаеш, че си я гледал обърната? — попитах.

— Така ли? — примигна той.

— Мейсън — изгледах го аз, — кажи ми, че се шегуваш!

Но очите му само се разшириха и той поклати съвсем бавно глава.

Извадих компаса от джоба си и отсякох:

— Така. Това е север — после завъртях картата на 180 градуса, докато стрелката за „север“ на картата съвпадна със стрелката на компаса ми. — Ето сега картата вече е ориентирана както трябва.

Мейсън подсвирна силно и продължително.

Но какво е правил той по време на часовете по ориентиране? Да не би да ги е проспал? Аз първа бих признала, че контурните топографски карти изискват определени умения за пространствено ориентиране, затова не бяха по възможностите на всеки, но напасването на две стрелки беше елементарно умение.

— Повел си ни наляво, когато е трябвало да поемем надясно — казах.

— И си ни отклонил от маршрута — добави Дуе.

— Окей! — вдигнах умиротворително ръка. — Ето какво ни е известно. Пътеката върви между този хълм — заградих го с пръст — и този хълм — заградих и другия. — През последните часове сме се катерили по този хълм. Това ще рече, че ако се върнем надолу, на някакъв етап ще трябва да намерим пътеката.

— Ами ако не я намерим? — попита Дуе.

— Мисля, че ще успеем.

— Ами ако…

— Дуе! — изкрещя Светкавицата. — С нищо не ни помагаш!

— Да проверим наличността на вода! — отсякох. Всички бяхме в едно и също положение — бутилките ни бяха на две трети празни.

— Ето това е най-големият проблем — изтъкна Джейк. — Водата.

— Долу пътеката прекосява един поток — казах и посочих. — Което ще рече, че ако успеем да се върнем на нея, можем да устроим лагера си там.

— Ако? — изгледа ме уплашено Дуе.

— Извинете. Когато — поправих се аз.

Поехме обратно надолу по хълма. Аз непрекъснато държах компаса си в ръка, за да вървим в права линия, което под гъстите дървета и сухата пръст беше лесно, но когато дърветата се разредиха и шубраците се сгъстиха, нещата станаха малко по-различни. След около час ние вече газехме през храсти и трънаци — в най-буквалния смисъл на думата. Тръните деряха краката ни и ги разкървавяваха. Всички се спънахме и паднахме по няколко пъти, но Джейк беше падал най-често и затова имаше одирания и по лицето и ръцете си. Беше изкусително да избягваме шубраците, следвайки животинските пътеки, които се виеха зигзагообразно около нас, но не искахме да се отклоняваме от посоката. Изпитанията ни караха да се държим заедно, затова този път всички вървяхме в единна групичка от четирима.

— Какво ще стане, ако довечера не намерим вода? — попита по едно време Дуе.

— Ще я намерим утре — отговорих аз.

— Колко дълго може да издържи човешкото тяло без вода? — продължи да разпитва Дуе.

— Три дена — отговори Джейк. — Е, два, преди да започнат халюцинациите и…

— Джейк! — прекъснах го рязко аз.

— Лесно е да се запомни — продължи въпреки това той. — Всичко това се ръководи от правилото за числото три. Човекът може да издържи три минути без въздух. Три дена без вода. И три седмици без храна.

— Изобщо не ни помагаш! — промърмори Мейсън.

— Не сте ли чували, че на тези курсове са умирали хора? — продължи с черногледството Дуе.

— Сега имат ново ръководство! — отговорихме двамата с Джейк в хор.

Отне ни четири часа, докато се върнем отново на пътеката. Но пък беше велика гледка! Останали без дъх и с разкървавени крака и ръце, всички се прегърнахме. Бяхме спасени.

Само дето при слизането се бяхме върнали малко назад и така се бяхме озовали на място от пътеката, където вече бяхме минали. Ако картата беше вярна и ако аз я разчитах правилно, до потока имаше цял километър — а вече беше пет часът следобед.

Отне ни още един час, докато изминем този последен километър. А когато стигнахме въпросното място, действително видяхме поток. Но видяхме и нещо, което не бях забелязала на картата. Потокът, който пресичаше пътеката, течеше на дъното на стръмна клисура. На около триста метра под нас. Двата края на клисурата бяха свързани от въжен мост с широчината на спагети.

Пристигнахме до точката, където пътеката ни стигаше до моста, и надникнахме. И внезапно се изпълних с опасението, че коритото на потока може и да е пресъхнало. Кръстосах пръсти. Погледнахме. На триста метра под нас се виждаше вода.

— Слава богу! — прошепнах, затворила очи.

Джейк плесна дланта ми за поздрав и извика:

— Ще бъде кошмар да се доберем до него, но е там!

И така, ние започнахме да устройваме лагера си. Когато се огледахме, забелязахме, че до потока отвежда специална пътечка. Джейк предложи да напълни бутилките и на четирима ни, както и тенджерата за готвене — макар че и до днес не мога да си отговаря защо ние, останалите, изпратихме точно него. Дуе започна да приготвя вечерята, а ние с Мейсън се заехме да опънем платнището за заслона.

Когато заслонът беше готов, аз се насочих към кухнята и установих, че Джейк все още не се беше върнал с водата. Към този момент мракът вече настъпваше.

Нещо не беше наред. Не знам как го разбрах тогава, но просто го разбрах.

— Сигурно е много трудно да катериш този стръмен склон с отворена тенджера с вода — обявих пред останалите членове на групата, въпреки че те изобщо не ми обръщаха внимание. — Ще отида да му помогна.

Пътеката, отвеждаща до потока, беше стръмна, неравна и на места в посока, противоречаща на всякаква логика. За да продължиш напред, често се налагаше да вървиш нагоре или настрани. Освен това най-малко половината от големите камъни, върху които стъпих по пътя, се клатеха. Колкото по-надолу вървях, толкова повече се опасявах, че ще заваря Джейк в безсъзнание на дъното на пътеката, проснат върху каменистия речен бряг.

Открих го чак когато стигнах до брега. Не беше в безсъзнание, но като че ли наистина беше паднал. Заварих го на четири крака, задъхан и обезумял от ужас. Когато ме чу, вдигна глава, но не ме видя. Очите му бяха зачервени, сякаш беше плакал.

— Не се приближавай! — изкрещя. — Изгубих си очилата!

Направих още няколко крачки напред.

— Спри! — вече изрева той. — Ще ги настъпиш! — изражението му говореше за истинска агония.

— Няма да ги настъпя — контрирах го аз. — Очилата не са дребни като контактни лещи.

— Говоря сериозно! Спри!

— Окей — отговорих накрая. Той беше напълно сериозен — по-скоро сериозно обезумял. Превключих на учителска вълна и заговорих успокоително: — Аз ще ти помогна. Ще ги намерим.

Той поклати глава. Въобще не ме слушаше.

— Не! Изгубени са!

— Ще ги намерим — повторих, паднах и аз на колене и започнах да вървя на четири крака към него. — Ето, вървя бавно. Направо пълзя. Ще ги намерим!

Той дишаше така, сякаш току-що беше завършил маратон.

— Поеми си дълбоко дъх — заговорих. — Успокой дишането!

Той кимна и се опита да забави дишането си.

Аз продължих да пълзя към него.

— Между другото, аз съм Хелън — допълних.

— Знам.

— Но ти не ме виждаш!

— Виждам. Само че размазано. Но иначе познавам гласа ти. И походката ти.

— Походката ми ли?

— Много е специфична.

— Удари ли се? — попитах, вече по-близо до него.

— Малко.

— Аз ще ти помогна.

— Окей.

— Дишай дълбоко и бавно!

Той направи няколко опита с дишането си, а междувременно аз стигнах до него. В мига, в който бях на една ръка разстояние от него, той ме сграбчи и ме придърпа така, както удавник се хваща за сламка. Обгърна ме с ръце и ме притисна силно до себе си, а след това отпусна глава в ямката между врата и рамото ми. Усещах как тялото му се повдига и отпуска от дишането му — беше задъхан така, както се случва на човек, буквално ужасен от нещо. Не можех да си представя от какво толкова се е ужасил, но в този момент това нямаше никакво значение.

Плъзнах ръце по гърба му, полагайки максимални усилия да го успокоя.

— Всичко е наред — повтарях непрекъснато. — Аз ще ти помогна.

Останахме така доста време. Небето постепенно притъмняваше, въздухът губеше топлината си. Докато го държах, усетих, че дишането му постепенно се успокоява и става равномерно.

— Голям глупак съм — изрече той, все така във врата ми.

— Не си глупак — отвърнах. — Просто си изгубил очилата си.

— Дори не трябва да съм тук — промърмори той.

Това ме подсети за фалшификацията на резултатите от прегледите му.

— Честно да ти кажа, лекарите може и да са прави — рекох.

Той се отпусна назад върху краката си и сведе очи към ръцете си.

— Спомняш ли си, че се бях записал за този курс, но после се отказах, а след това отново се записах? — каза.

— Донякъде — отговорих. Не че си спомнях.

— Отказах се, защото имах проблеми с очите. А след няколко прегледа и цял куп изследвания се оказа, че имам унаследен проблем със зрението, който не подлежи на корекция.

— Имаш предвид кокошата слепота ли?

— Тя също. Но не е само тя.

Зачаках.

— През следващите няколко години — прошепна тихо той, продължавайки да съзерцава ръцете си, — аз ще изгубя… — тук си пое дълбоко дъх и бавно издиша — … ще изгубя напълно зрението си.

Единственото, което можах да направя в този момент, беше да повторя като папагал:

— Ще изгубиш зрението си ли?

— Имам заболяване, наречено „ретинитис пигментоза“ — поясни той.

— Не ми звучи много добре.

Той поклати тъжно глава и обясни:

— Свързано е с рецепторите в очите ни. Пръчиците и колбичките, помниш ли? Пръчиците са по ръбовете. Те отговарят за периферното зрение и виждането на тъмно и полутъмно.

Направи пауза, за да се увери, че го следвам внимателно.

— И? — подтикнах го аз.

— Колбичките обработват цветовете и детайлите.

— Окей.

— Когато имаш този проблем, който имам аз — и който се наследява, — пръчиците и колбичките ти започват да умират.

Тръснах глава, неспособна да повярвам на чутото.

— Да умират ли? — възкликнах.

— Една по една се изключват. Завинаги.

— Защо?

— Защото произвеждат грешния тип протеини — отговори той и сви рамене. — Всичко е много научно. На практика прекратяват работата си, една по една. Повечето хора с този проблем до четирийсетата си година вече са напълно слепи.

— Но ти няма да бъдеш! — Напълно слепи ли? До четирийсетата година?!

— О, ще бъда — контрира ме той. — Само че доста по-рано.

— Доста по-рано ли? — преминах отново на папагалски режим аз.

— Рецепторите ми като че ли умират доста по-бързо.

Усетих как сърцето ми бие лудо в гърдите ми. Беше онова чувство, което те облива в спешна ситуация, когато трябва да измислиш какво да направиш. Но в случая нямаше нищо, което да можех да направя.

— Всичко започна с кокошата слепота. В началото беше съвсем слаба. Това беше преди две години. Беше свързано с пръчиците. През първата си година в университета го игнорирах. Но в началото на втори курс, когато вече не можех да чета, за да уча, отидох на лекар.

— И получи очила.

Той кимна.

— Да, за колбичките.

— И какво правиш сега? Какво е лечението?

— Няма лечение.

Няма лечение ли?

— Хей, ама вече сме в двайсет и първи век! — възкликнах. — Имаме лечение за всичко по света! Даже за неща, които нямат нужда от лечение!

— Не и за това — пак сви рамене той.

— Но хората не могат просто ей така да ослепеят! — извиках. Опитах се да си представя Джейк, неспособен да вижда. Точно той! Ами кривата усмивка, с която толкова пленява хората? Обичах тази крива усмивка. Как ще раздава тази крива усмивка, след като няма да вижда човека срещу себе си?

— Витамин А помага донякъде — рече той. — Затова приемам хранителни добавки с него. Някои проучвания подсказват, че рибеното масло не е много лоша идея.

— Рибено масло и моркови? Това ли е най-доброто, което лекарите могат да направят? Кой ти е лекуващият лекар — Бъгс Бъни ли?

— Има една експериментална генна терапия — каза тогава той. — Едно деветгодишно момче е минало през нея и след това вече можело да вижда черната дъска в училище. След същата терапия едно момиче зърнало светулки за първи път през живота си.

— А ти защо не се подложиш на тази терапия? Още сега?

— Тя не е лечение. Все още е само експеримент.

— Но след като е помогнала на тези деца, защо да не помогне и на теб, а?

— Това не ти е чаша лимонада, не схващаш ли? Това е експериментална генна терапия!

— Но все трябва да има…

— Няма!

Замълчах.

— През последната година реших да използвам тренирания си в областта на първата медицинска помощ мозък, за да изчета всичката налична информация по този въпрос. И изводът от това е следният — единственото, което мога да направя, е просто да чакам светлината пред мен да угасне.

Сложих ръка на устата си. Той наистина не се шегуваше. Този невероятно способен, напълно независим младеж наистина губеше зрението си. И той го знаеше, и знаеше също така, че не може да направи нищо, за да промени съдбата си, и беше носил в себе си този товар през всяка крачка напред, която бяхме направили на този преход — тук, по средата на нищото, заедно с шайка откачалници, слушайки със състрадание как те (как аз най-вече!) се оплакват от спукани пришки и че не са били разбрани от другите, помагайки на всички нас, които приемаме всичките си дарове от бога за даденост.

Очите му умираха. Какво ли го чакаше? Какъв щеше да бъде животът му, когато светлината пред него угасне? Как ще върши дори и най-обикновени неща, като например сутрин да се облече? Как ще пазарува в супермаркета? Как ще стига от дома си до работата си? Как ще чете книги? На този свят не познавах човек, на когото съдбата да бе отредила по-несправедливо бъдеще. Беше се отказал от медицинската академия, но защо? Как, за бога, ще държи в пълен мрак този свой страховит мозък?

В главата ми цареше пълен хаос. Започнах да изреждам наум всички красиви неща, които завинаги щяха да изчезнат за него: коледните лампички, лагерните огньове, слънцето късно следобед, сенките, трепкащите по дърветата листа, дъждовните облаци, усмивките… Замислих се за всички неща, които той никога повече няма да вижда. Никога няма да знае как изглеждат децата му, а после и внуците му. Само ще чува гласовете им. Дори самата мисъл за това беше напълно достатъчна, за да прогони всичкия въздух от дробовете ми. Усетих някакво отвратително стягане в гърдите си.

— Ти ме убиваш! — изрекох накрая.

И ето отново онази крива усмивка.

— Никога повече не говори така! — каза.

— Ето защо си фалшифицирал резултатите от прегледите си.

— Глупаво, нали? — поклати глава той.

— И ето защо си се отказал от медицинската академия.

— Точно така.

— Защо просто не ми каза?

Той поклати глава и промърмори:

— Не знаех как да говоря по този въпрос.

— Баща ти знае ли?

— Да.

— И затова не е искал ти да идваш тук, така ли?

— И затова той изобщо не знае, че съм тук!

— Излъгал си баща си? Къде си му казал, че отиваш?

— В будистки център за медитация в планината Бъркширс, щата Масачузетс.

— Добре че срещна Уинди и тя те научи как се медитира!

— Да, това умение действително ще ми бъде полезно.

— Той какво мисли по този въпрос?

— Кой, баща ми ли? Той мисли онова, което мисли винаги — че ако се преструва достатъчно упорито, че няма никакъв проблем, накрая наистина няма да има.

— Живее в отрицание?

Джейк се престори, че обмисля въпроса и накрая отговори:

— Точно така. Ако потърсиш определението на думата „отрицание“ в енциклопедичния речник, до него ще видиш снимка на баща ми.

— Надали е точно така.

— Напротив. Начинът, по който той се обръща към мен, е „докторе“. Когато ме погледне, винаги вижда човека, който винаги е искал аз да бъда.

— Но ще свикне, нали?

Джейк се смръщи, безсъмнено затруднен да го обясни. После каза:

— Баща ми е бил готов да има само един вид син — амбициозният, пробивният, бързо издигащ се в обществото победител във всичко.

— Доколкото ми е известно, ти си всичко това — отбелязах.

Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Може и да съм бил, но вече не съм“. А после допълни:

— Но сега всичко е различно.

Поклатих бавно глава, осмисляйки чутото.

— Точно затова не можеш да шофираш нощем — прошепнах. — Точно затова.

Той кимна.

— И точно затова бях толкова неспокоен в онзи мотел.

Сведох очи.

— Вече наистина не съм себе си — продължи той. — Не мога да бъда себе си.

И точно тогава започна да ръми. По-точно — да роси.

— Никак не ми е приятно, че в момента не мога да те видя — отрони Джейк. — Всичко ми е като в мъгла.

— Сигурна съм, че можеш да ме фокусираш — отвърнах. — Просто опитай.

Той вдигна очи и по изражението му разбрах, че не е сигурен какво имам предвид.

Затова поех едната му ръка — издраскана, с мазоли, покрита с мръсотия ръка — и я притиснах до лицето си. После той сам вдигна и другата си ръка и плъзна и двете по лицето ми, обхождайки челюстта ми, скулите ми, носа ми. Затвори очи, концентрира се. Чувството, насищащо този момент, интимността му ме накара да потреперя.

— Значи ето те — прошепна той.

— Да, ето ме.

Докато той се концентрираше върху мен, аз огледах лицето му.

— Знаеш ли, че ти имаш най-хубавата брада от всички мъже в групата — изрекох.

— Така ли?

— Или поне най-гъстата.

— О, да. Мъжете от моето семейство могат да си отгледат бради за един ден.

— И това е нещо — отбелязах.

— Това е благословия, но и проклятие.

— Сигурно.

— В първи курс на университета си пуснах мустачки и после им правех връхчета с восък.

— С тази своя брада Бекет прилича на плъх — казах.

— А Вегас изглежда така, сякаш е ял карамелизирана ябълка.

— Обаче ти — отбелязах, — ти имаш същинска черна гора. Под подходящата светлина почти блести. Ти безспорно печелиш наградата за най-хубава брада. Ти си като Мистър Брауни, мъжът от хартиените кърпи.

— Не мисля, че той има брада.

— Добре де — признах, — ако имаше!

Той се усмихна за миг, но после усмивката му се стопи. Отпусна ръце в скута си и промърмори:

— Не мога да повярвам, че изгубих проклетите си очила!

Това ме накара да се раздвижа. Мракът настъпваше бързо по тези места.

— Ще отида да ги намеря! — отсякох. — А ти да не си мръднал оттук!

Отново застанах на четири крака и тръгнах пълзешком напред, и точно в този момент и двамата чухме изхрущяване. Погледнах надолу. През цялото време съм била върху тях.

— Намерих ги — казах.

— Наистина ли? — попита той.

— Да — казах и вдигнах двете части.

— На две ли се счупиха? — попита нетърпеливо той.

— Всъщност не. Счупи се само едната дръжка на рамката. Нали така се наричат?

— Но стъклата са наред, така ли?

Сложих очилата в ръцете му. Той ги изтри в тениската си и веднага ги сложи на очите си.

— О, боже, ето те и теб! — възкликна и веднага ме притисна в обятията си.

Върнах му прегръдката.

А после, без всякакво предупреждение, той се дръпна съвсем лекичко, плъзна тази своя блестяща брада по бузата ми и без да пита, нито дори да си помисли да пита, превърна прегръдката в целувка.

В сравнение с това сега целувката ни от мотела изглеждаше като леко докосване с устни по бузата. Сегашната ни целувка не приличаше на нищо друго — беше страстна, нетърпелива, ненаситна целувка. Плъзна ръце в косата ми, за да ме държи близо до себе си. Сякаш ме целуваше за последен път. Сякаш си вземаше сбогом. Това беше целувка, която затъмняваше всичко останало. Някои целувки са предизвикателства — други обаче са просто истини.

Нямам представа как успя да вложи толкова много копнеж и толкова силна решителност само в този единствен, откраднат момент — но ето че тук, докато седяхме на колене под дъжда, двамата може би най-мръсни хора на света от последния пещерен човек насам, той го направи. Като че ли на света нямаше никой друг, освен нас двамата. Дори и да исках, не можех да се изтръгна от него. Обаче аз не исках. Устните му бяха топли, а ръцете му ме притискаха като менгеме. Сега беше напълно различно от предишния път. Защото вече го познавах. Той вече не беше обикновен непознат или просто приятел на брат ми. Той беше Джейк. Джейк със стотиците прякори. Джейк, който правеше всичко по-смешно. Джейк, който намираше по нещо хубаво у всеки човек.

Джейк, който беше гадже на Уинди.

Спомняйки си за това, аз се отдръпнах и промърморих:

— Това не беше много добра идея.

— Съжалявам — сведе очи той.

Все така задъхана, аз смотолевих:

— Недей!

— Не трябваше да го правя.

Не трябвало да го прави. Това не беше добре. Никак не беше добре. Но аз не се ядосах. И как бих могла?! Даже и най-добрият сред нас би могъл да получи пристъп на глупост в труден момент. Независимо колко много исках да не бъда от онези момичета, които биха сторили нещо подобно на приятел, все пак си дадох опрощение, защото не го бях предвидила. Дадох опрощение и на Джейк.

— Това никога не се е случвало, нали? — изрекох.

— Окей — кимна той. А после добави: — Май правим доста неща, които никога не са се случили.

Замислих се за Уинди. Наистина ли бяха заедно? Тя наистина ли му беше гадже? Наистина ли бяхме измамили един прекрасен човек? За благото на всички ни се надявах да не е така. Но за нищо на света нямаше да се унижа да питам.

— Виж какво — започнах, — имаше труден ден. Така че, аз няма да кажа на никого, стига ти да не кажеш.

— Няма да кажа — отговори Джейк и ми се усмихна тъжно.

— Е, в такъв случай всичко е ясно. Случаят е забравен!

Въпреки че, естествено, не беше забравен.

Помогнахме си един на друг да станем, а после събрахме всички бутилки за вода.

— Извинявай, че счупих очилата ти — казах, когато се насочихме към каменистата пътека.

— Няма проблеми — отвърна Джейк, като пъхна счупената дръжка в джоба си. — Малко тиксо и всичко ще бъде наред!

* * *

Тази нощ, след отвратителна вечеря от повторно хидратирани зеленчуци, варена вода, брашно и сол, ние си легнахме безмълвно по чувалите и заспахме така, като че ли светът около нас не съществуваше.

За няколко часа. Докато не ни събуди призив на елен. Някакъв много шумен, много близък, много буен елен. Или така си помислихме малко по-късно — точно когато разбрах, че елените всъщност не са като Бамби. Елените са като бизоните на гората. Някои от тях тежаха 450 килограма. Но тогава, разбира се, не знаех нищо за елените. Единственото, което знаех, бе, че нещо невъобразимо огромно — и неприлично близко — издава силни, настойчиви, извънземни звуци в тъмнината. И когато казвам близко, имам предвид на около метър и половина от нас. А може и да е било метър.

Всички се събудихме още при първия звук. Беше продължителен, висок, призрачен писък, който отекна в цялата долина и се впи в мозъка ми. Звучеше като банши. В началото само едно. А после две. След това пет или шест. Всички пищяха така, както никога досега не бях чувала, и риеха в пръстта прекалено близо до заслона ни. Никога през живота си не бях чувствала толкова парализиращ страх. Дори и да исках, не бях в състояние нито да помръдна, нито да примигна. Ако тези зверове решаха сега да ме прегазят, аз бях прекалено вцепенена дори да побягна. За щастие, оказа се, че когато издават подобни звуци, елените ги отправят само към други елени. Призивите продължиха най-малко двайсет безкрайни минути, след което елените или се намериха, или се отказаха. Важното е, че всичко отново потъна в гробна тишина.

— Какво, за бога, беше това? — попитах, когато страхът ми намаля достатъчно, за да проговоря.

— Лос — каза Джейк.

— Чифтосващ се лос — добави Светкавицата.

— В момента още не се чифтосват — каза Джейк. — Просто си дават сигнали. Очевидно е сезонът на разгонването.

— Ти сериозно ли? — попита Дуе.

— Ходил съм много по планините — отговори Джейк.

— Какво ще рече, че си дават сигнали? — попитах аз.

— Призиви за чифтосване — поясни Джейк. — Не е същото като звуци на чифтосване!

— Откъде знаеш, че просто си дават сигнали?

— Защото така звучат.

— Това не ми прозвуча като нито един познат призив за чифтосване — каза Дуе.

— Може би защото просто не си ги запомнила правилно — сряза я Светкавицата.

Заслушахме се отново и накрая аз попитах:

— Дали са приключили?

— Могат да продължат цяла нощ — отговори Джейк.

На този етап не можехме да сторим нищо друго, освен отново да заспим, да държим ушите си отворени и да се надяваме, че няма да ни стъпчат до смърт — или да ни изядат. Докато чакахме, Дуе и Светкавицата заспаха. Но аз не бях в състояние да заспя. Лежах си с пълното съзнание, че повече няма да мога да заспя за тази нощ.

— Будна ли си? — прошепна след известно време Джейк.

— Аха — отговорих.

— Аз също.

— Досетих се.

— Уплашена ли си?

— До мозъка на костите си. Вцепенена от страх.

— Ще помогне ли, ако ти напомня, че лосовете и въобще всички елени са вегетарианци?

— Не особено.

Той млъкна и мълча известно време. Двамата лежахме и се взирахме в заслона над главите ни. После Джейк каза:

— Напоследък доста често спим заедно, ти и аз.

Обърнах се към него и промърморих:

— В известен смисъл.

— Сякаш вселената непрекъснато се опитва да ни събере.

— По-скоро да ни сблъска.

Известно време той мълча, а накрая рече:

— Между другото, извинявай за днес.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че напоследък полагаш много усилия да бъдеш щастлива. Не исках да те натъжавам.

Всъщност той вече ме беше натъжил. Но само свих рамене и отговорих:

— Не мисля, че да се опитваш да бъдеш щастлив, означава, че никога няма да бъдеш тъжен. Нали така?

— Така е — кимна той.

— Та нали именно тъгата придава такъв огромен смисъл на щастието!

— Това звучи много мъдро.

— Нали? Мисля, че го научих от Уинди.

— Невъзможно. Това си е изцяло твое!

— Както и да е — изрекох, като се стараех да шептя. — За мен беше привилегия да ти помогна. Както и да счупя очилата ти.

— Три пъти ура за тиксото!

— Искам да знаеш, че много съжалявам за очите ти — прошепнах.

— Благодаря — прошепна в отговор той. — Мисля, че най-големият ми проблем е, че се страхувам да остана сам.

— Невъзможно е да останеш! — отсякох. — Не виждаш ли как хората автоматично започват да те следват?

— Но тогава вече няма да бъда себе си.

— Напротив, ще бъдеш! — контрирах го аз.

Исках да му кажа: „Може би няма да бъде чак толкова лошо! Може би по някакъв начин ще бъдеш много повече себе си! Ако някой на този свят би могъл да намери нещо положително и в подобна ситуация, това си само ти!“. Но не знаех как да кажа всичко това, без да прозвуча лекомислено. Или като тотална невежа. Или пълна глупачка. Затова след известен размисъл подхвърлих:

— Значи си фалшифицирал резултатите си от медицинските тестове, така ли?

— Аха.

— Защо?

— Отчасти защото винаги съм си мечтал да дойда на този курс и не исках очите ми да ме спрат. Отчасти защото беше лесно. И отчасти защото ти също се записа.

— Кой, аз ли?

— Ти.

— Дойде заради мен?

— Не напълно, но да.

— Защо?

— Защото изглеждаше не само възможно, но и твърде вероятно да се претрепеш по някой планински склон или да се стовариш в някоя пропаст.

— И ти реши, че можеш да ме спасиш?

— Може би не. Просто не исках да те оставям да умираш сама.

Замислих се върху тези думи.

— Дънкан също мислеше да дойде — продължи по едно време Джейк. — В ролята на поддръжка.

— И какво стана?

— Просто той изобщо не е във форма. Освен това нямаше кой да гледа Пикъл.

— През цялото време ли е знаел?

— Разбира се. И имаше страхотни планове как да се превърне в най-добрия гледач на куче на този свят! — допълни Джейк.

— Но после предпочете да организира купон — промърморих.

— Грешката е изцяло моя — отговори Джейк. — Трябваше да му помогна да остане фокусиран върху целта.

— Виж какво, това не е твоя работа — прошепнах. — Той би трябвало да се научи сам да си сърба попарата!

— Така е, но имаше гадна седмица — отговори Джейк, сякаш и на двама ни беше ясно какво има предвид.

Но на мен не ми беше ясно. Изгледах го въпросително.

— Заради Флорида — отговори Джейк, като че ли това би трябвало да събуди паметта ми.

Пак поклатих глава. Дънкан да не беше заминал за Флорида? Какво ще прави там?

Джейк се смръщи и доста по-бавно изрече:

— Фло-ри-да?

Поредното тръсване на глава.

— Никога не си се запознавала с Флорида? Приятелката на Дънкан? От две години?

— Дънкан е ходел с момиче на име Флорида!

— Но как е възможно да не знаеш?

Свих рамене.

— Та той беше лудо влюбен в нея! Мислеше, че тя е Избраницата.

— Смятал е момиче на име Флорида за своя избраница?

— Щеше да ти хареса — поясни Джейк. — Тя беше стипендиант на „Фулбрайт“.

— На име Флорида?

— Обаче скъса с него. Той я покани да се премести да живее при него, а тя го отряза жестоко. Това беше три дена преди онова парти.

— И защо скъса с него?

— Ами, обичайните за Дънкан неща. Бил прекалено незрял. Твърде разхвърлян. Прекалено разсеян. Момичетата май наистина мразят всички тези неща.

— Така си е — кимнах аз в защита на моя пол. — Защото са невероятно дразнещи!

— Не мога да разбера защо не обръщат внимание и на хубавите страни на мъжете — отбеляза Джейк. — Например Дънкан е лоялен. Добросърдечен. Забавен до напикаване.

— А също така и мърляв — продължих списъка аз. — Дезорганизиран. И вони като спортен чорап.

Джейк огледа лицето ми и прошепна:

— Знам, че постепенно ще започнеш да го гледаш с по-милостиви очи. Сигурен съм!

— Така ли?

— Аха — кимна той. — След като ти покажа как да го виждаш така, както го виждам аз, ти никога повече няма да можеш да се върнеш към стария си начин на виждане — намести се по-удобно върху раницата си и допълни: — Особено след като аз вече няма да мога да го виждам. Ще се наложи ти да виждаш всичките му добри страни и заради двама ни!

Това беше нещо като удар под кръста, но може би си го бях заслужила. Замислих се. А после ми хрумна нещо.

— Затова ли след този курс заминаваш да видиш всички онези места?

— Да. Имам си генерален списък с нещата, които искам да видя!

— Екзотични неща, така ли? — подметнах, сещайки се за местата, които беше споменал, докато пътувахме с колата насам.

— Някои са екзотични, други не. Искам да видя отново дома от детството си. И въртележката в парка, където някога ме водеше баба ми. Мислех си, че може би няма да е зле да отида и до Тексас, за да разгледам снимките на рода на баща ми, онези с прабаба ми и прадядо ми, с лелите и чичовците. Има и други неща, които са ми в генералния списък, разбира се.

Обърнах се настрани и се вторачих в него.

— Искам да се гмурна с кислороден апарат. Искам да карам състезателна кола. Искам да се возя в най-страшното влакче на ужасите в целия свят!

— Както и да погалиш кит.

Той кимна, щастлив, че съм му напомнила.

— Това си беше истински късмет — рече. — Кандидатствах за този проект съвсем случайно. Просто един ден зърнах плаката на студентската дъска за обяви и си казах: „Жестоко!“. Но откакто наистина получих работата, не спирам да си мисля, че може би е…

— Съдба?

— Е, смятах да кажа „възможна нова посока“, но и това става.

— Мисля, че ще бъдеш превъзходен изследовател на китове! — отсякох уверено.

— И аз си мислех за това. Професорката, с която ще работя, взема под водата специален микрофон и записва звуците им. Китовете имат силно еволюирал език, който сработва като сонар. Притежават специални неврони, наречени клетки на Спиндъл. Хората също ги имат. Тези клетки са свързани със самоосъзнаването, състраданието и езика. Само дето китовете ги имат петнайсет милиона години по-дълго от нас — замисли се и добави: — Нищо чудно да успея да направя кариера, опитвайки се да дешифрирам езика им.

— Не би ли било удивително, ако китовете се окажат по-умни от нас?

— Вече го подозирам.

— А ти можеш да се окажеш човекът, който е разбрал точно с колко са по-умни от нас.

Той примижа, като че ли наистина го обмисляше.

— Първо ще трябва да видя как ще тръгне този стаж — каза, а после се ухили. — Междувременно ти ще куфееш на онзи бар мицва!

О, боже! Напълно бях забравила за това! Ужасявах се от тази мисъл още от мига, в който ме поканиха. Но ето че сега моментът буквално бе надвиснал над мен.

— Би ли ми припомнила отново защо изобщо се съгласи да отидеш?

— Защото те ме поканиха. И защото исках да докажа, че вече не им се сърдя.

— За какво?

— Мислех, че вече знаеш наизуст тази история.

Той поклати глава и отговори:

— Само откъслечно.

— Е, добре — кимнах. — Моето гадже от гимназията ми изневери с най-добрата ми приятелка. После ме изостави на абитуриентския бал, като си взе обратно букетчето, което ми беше подарил. Наложи ми се да се прибера с колата на един мургав тип, който се беше напил, накара ме да слушам „Бохемска рапсодия“ и накрая се опита да си пъхне езика в ухото ми.

— Лоша работа.

— Година по-късно вече бившата ми най-добра приятелка съвсем случайно забременя и те решиха да се оженят. На деветнайсет години. Заради него тя прие юдаизма. Всички бяха на мнение, че двамата са съсипали живота си, но ето че все още са заедно. Той е счетоводител и оттогава насам имат още две деца. Не съм сигурна дали това означава, че са щастливи, но и не смятам, че са по-нещастни от всички останали. Във всеки случай във Фейсбук изглеждат щастливи.

Джейк затвори очи и промърмори:

— Във Фейсбук всички изглеждат щастливи.

— Между другото, той ми отне девствеността.

Джейк моментално отвори очи и ме огледа.

— А майка му работеше в агенцията за планиране на бременността, моля ти се! — продължих. — Благодарение на това той разполагаше с цяла кутийка презервативи, които започнахме да пълним с вода като балони — просто за да им свикнем — внезапно в съзнанието ми изплува споменът за онази нощ, все така ярък и смущаващ. — След това се съблякохме и легнахме в неговото легло, и започнахме. Нямахме никаква идея какво правим. Той беше залепил на тавана си плакат на „Бийтълс“ и аз имах чувството, че ни наблюдават.

— Кой плакат? — попита Джейк.

— От „Сержант Пепър“.

— Възпламеняващо — усмихна се той. — Открай време група фетиш за теб!

Кимнах и също се усмихнах. А после добавих:

— Да, „Бийтълс“ и лицевото окосмяване при мъжете.

Джейк поглади брадата си.

Беше добре да си спомня за онази нощ точно сега, особено пред перспективата за предстоящата бар мицва, на която трябваше да присъствам. Бях изненадана, че пазя този спомен толкова дълго в себе си. Тогава беше забавно. Ние бяхме приятели. Нещо ми подсказваше, че надали много жени са в състояние да си спомнят с такава топлота за първия си път и в този момент реших, че ако не нещо друго, винаги ще бъда благодарна за онази единствена нощ.

— Значи майка му е работила върху планиране на бременността, а после приятелката му съвсем случайно е забременяла, така ли?

— Аха — кимнах аз.

— Той е бил идиот.

— Най-вероятно просто скъсан презерватив.

— Нямам предвид това, че е забременяла от него. А че ти е изневерил!

Почувствах се изненадващо приятно да чуя това. Обърнах се, погледнах Джейк в очите и промърморих:

— Благодаря!

— Всеки, който приема подобен голям късмет за даденост, заслужава напълно всичко, което му се стоварва върху главата.

Разтрих очи и отбелязах:

— В крайна сметка той получи онова, което искаше.

Обаче Джейк поклати глава.

— Надали — рече.

— Надали ли? — смръщих се аз.

— Защото ти си от този вид момичета — поясни той.

— Кой вид?

— Които никога не могат да бъдат забравени.

Извърнах очи.

Но Джейк не го направи.

— А сега той те е поканил на бар мицвата на онова копеле! — продължи.

— Не мисля, че хората все още използват думата „копеле“.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не мисля, че бебето изобщо е било някога копеле, защото се ожениха много набързо.

— И ти се съгласи сега да отидеш.

— Да — кимнах. — Но в мига, в който го направих, съжалих.

— Защо?

— Защото сега съм длъжна да отида!

Джейк ме огледа продължително и изпитателно. След това заяви:

— Но сега ще изненадаш и самата себе си и ще си прекараш страхотно! Предизвиквам те да откраднеш ледената скулптура!

— Единственото, което искам да направя — отговорих, — е да се върна при баба ми, да гледам вредна телевизия, да си вземам душ по три пъти на ден и да ям сладолед директно от кутийката. Изобщо не искам да виждам високи токчета, колани и сутиени с банели!

— Разбирам те, сестро — промърмори Джейк и се прозя.

Аз също се прозях. Бяхме говорили твърде дълго. Породеният от елена адреналин в тялото ми беше отминал, без да го усетя, и към момента, когато осъзнах, че съм уморена, бях вече толкова уморена, че направо спях с отворени очи. Погледнах изпод затварящите ми се клепачи и прошепнах:

— Може би ти дадох твърде много информация за бельото си.

— Няма такова нещо — отговори Джейк, също затваряйки очи.

Пак се прозях и се настаних удобно върху моята раница, мислейки си как никак, ама наистина никак не ми се иска да ходя на онази бар мицва.

— Ела с мен в Бая — предложи тогава той, като че ли четеше мислите ми. — Това би било съвсем разумно извинение.

— Прекрасна идея — отговорих, обмисляйки я на заспиване. — „Съжалявам, но в крайна сметка няма да мога да дойда. Сега е сезонът за хвърляне на хайвер на сивите китове!“

* * *

Вторият ден от индивидуалния ни преход беше точно толкова лесен, колкото първият беше труден.

Докато на сутринта си събирахме багажа, стана ясно, че бяхме устроили лагера си в Лосовград. Навсякъде около нас тревата беше стъпкана. Очевидно бяхме прекарали нощта си, обградени от спящи зверове с размерите на летящи чинии. Но от тях вече нямаше и следа.

— Ранобудници — отбеляза Светкавицата, оглеждайки нощната сцена на лосовете.

Дуе и Джейк ме обявиха за водач за деня, а Светкавицата не възрази.

— Отведи ни направо при сборния пункт, Задръжке! — отсече той, докато ремъците на раниците ни щракаха по местата си.

И така аз поведох напред нашата малка групичка. Беше лесно. Определено беше много полезно картата да е в правилната посока. Но не го казах на глас. Беше полезно също така, че притежавах тази напълно безполезна в реалния свят способност за разчитане на карти. Затова крачех напред абсолютно уверено. Не се отклонихме нито за миг от пътеката, вървяхме близо един до друг и единствената трудност, която се наложи да преодолеем, беше съвсем в началото на прехода — когато трябваше да прекосим нестабилния въжен мост с дебелината на спагети. Излишно е да казвам, че за Джейк с неговите залепени с тиксо очила това беше далеч по-трудно, отколкото за нас, останалите. Мостът скърцаше и се люлееше, и дъното на клисурата се качваше при мен много повече пъти, отколкото успях да преброя. Но в крайна сметка всички се добрахме живи и здрави на другата страна.

Ние бяхме първата група, пристигнала на сборния пункт. Когато разказахме на Бекет историята си, той само поклати глава и възкликна:

— Направо не мога да повярвам! Никой ли не е внимавал къде вървите? — а после добави: — Освен Джейн Белята, разбира се?

Не можах да се сдържа — вдигнах въображаемия си револвер, а после издухах пушека от дулото му.

Оказа се, че всички останали групи са имали своите преживявания на косъм от смъртта. Групата на Готвачката зърнали мечка, били нападнати от комари и завършваха с един изкълчен глезен. Групата на Уинди била отнесена по време на пресичане на придошла от топенето на снеговете река, при което някои от тях едва не се удавили и всички едва се разминали с хипотермията. Както ставаше ясно, беше истинско чудо, че всички сме още живи — при положение, разбира се, че Хю също е жив.

Никой не го беше казал на глас, но след като бяхме приключили и индивидуалните преходи, вече нямаше нищо, което да ни задържа тук — това беше нашата последна нощ. Чувството беше сладко-горчиво, чувство на крайностите. Всички до един, включително и аз, искахме колкото да се приберем у дома, толкова и да останем. Тази вечер не бяхме в състояние да спрем да говорим за нещата, при които нямахме търпение да се приберем (пица, пържени картофки, телевизия, баня, тоалетна хартия), както и за нещата, които никога повече не искахме да правим (да ядем повторно хидратирана храна, да копаем и после да зариваме дупки, да носим голям мъж пет километра през гората). Но това беше прекалено шумна, прекомерно весела стратегия — отлагахме тъгата си, като се правехме, че не ни пука.

Последната ни задача, преди да се приготвим за лягане, беше да гласуваме за онези, които заслужават да получат сертификат. Бекет приемаше това изключително сериозно. Процесът беше таен и напълно демократичен и се оказа, че той е носил в раницата си папка с цип и малки моливчета по време на целия преход специално за този миг.

Всеки от нас получи по едно картонче — с изключение на Бекет, който получи две.

— Всеки от вас разполага с един-единствен глас — поясни той. — С изключение на мен. Аз разполагам с два — от нас се очакваше да оценим нашите другари по катерене безпристрастно, като вземем под внимание начина, по който са се развили през трите седмици тук. — Не забравяйте, че вече не сте същите идиоти, които бяхте при пристигането си! — напомни той.

Критериите, по които трябваше да оценяваме останалите, бяха: лидерски умения, състрадание, всеотдайност и доброта. Хората, които систематично са демонстрирали тези качества, бяха единствените, които можеха да се надяват да се приберат у дома си със сертификат.

— Отнесете се сериозно към тази задача, хора! — предупреди Бекет. — Не става въпрос за най-едрия или най-бързия. А за това кой е внимавал, кой се е наслаждавал на всеки миг, кой е помагал най-много на другите, кой е ходил за вода, когато всички други са отказвали!

— Можем ли да гласуваме за себе си? — обади се Светкавицата.

Бекет повдигна вежди и отбеляза:

— Мисля за справедливо да отбележа, че ако ти си от онези хора, които биха гласували за себе си, значи твоят глас ще бъде единственият, който ще получиш!

— Ами ако не можем да решим? — попита Дуе.

— Не е чак толкова трудно — отговори Бекет. — Даже изобщо не е трудно! Лично аз съм напълно наясно за кого ще дам и двата си гласа. За мен тук има само един безспорен победител!

Всички хлапета сведоха глави над картончетата си за гласуване. И тогава Бекет ме погледна. Вдигна пръст към мен и дръпна спусъка.