Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (11)

Единайсета глава

Бекет ни събуди в четири и половина. Все още цареше непрогледен мрак, в който трябваше да съберем багажа си и да развалим лагера. Докато на слънцето му хрумне да изгрее, аз вече бях успяла да се спъна три пъти — във въжето на брезента, в един камък и в паднал клон.

Вече метнала раницата си на гърба, аз очаквах Бекет да поведе едрите момчета и Джейк напред, тъй като се движат бързо, и да остави нас, по-бавните, да ги настигнем, когато можем. Но изобщо не стана така.

— Хелън! — подвикна ми Бекет и ме посочи. — Води!

— Какво? — изрева ядосано Мейсън. — Но така никога няма да стигнем!

— Тя е оказала първа помощ на Хю. Тя е дала указания на Сестрите какво да правят през нощта. Тя е успяла да намери отново пътя, след като са се загубили, и пак тя се върна при нас. Съвсем сама. Значи тя е водачът!

— Ама тя е най-бавната в цялата група!

— Всъщност съм трета отзад напред! — поясних ненужно.

— Бекет… — започна Мейсън.

Но Бекет насочи пръст към него и изрева:

— Да не чувам и думица повече от теб! Днес ще катериш последен! Веднага на опашката!

Не бях много сигурна как да се чувствам заради това, че съм избрана за водач. Вече бях обозначила местоположението на Хю на картата, така че те със сигурност щяха да стигнат по-рано, ако изпратеха напред едрите момчета. Не виждах смисъл да губим ценно време, само и само да докажем нещо несъществено. Обаче знаех, че в спорове бихме изгубили още повече ценно време, затова мълчаливо заех мястото си начело на колоната и тръгнах напред. Уинди се подреди точно след мен, а зад нея вървеше Джейк. Бекет избра да остане накрая, за да държи под око едрите момчета.

Поддържахме великолепна скорост. Мисълта за Хю в смъртна опасност като че ли ми даваше крила. Освен това не е за вярване на какви чудеса си способен, когато някой те нарече бавен. Чувствах се много приятно, движейки се толкова фокусирано, целенасочено и бързо. Може би, без да си давам сметка, вече бях заякнала. Странно е как минава време, докато го осъзнаеш.

В началото никой не говореше. За разлика от другите преходи, когато всички пееха, бъбреха и въобще вдигаха невъобразим шум, този път колоната ни вървеше в призрачна тишина. Мисълта ми непрекъснато се стрелкаше назад към вчерашните събития — изминалият ден беше безсъмнено труден, кошмарен и доста травмиращ. Но когато си поставих за цел да открия в него три хубави неща, те автоматично изникнаха в съзнанието ми. Бях използвала крайно ограничените си познания за оказване на първа помощ, за да помогна на Хю. Бях включила феноменалните си триизмерни умения за разчитане на топографски карти в реална употреба. И бях получила откровение относно отношенията с брат ми — както впрочем и за целия ми живот. Не беше зле за иначе ужасен ден.

По стар навик, разбира се, не можех да не огледам и лошите неща. Крайно неприятното усещане да бъдеш приклещен в края на колоната заедно със Сестрите и техните клюки. Ужасът да видиш как кракът на Хю хлътва в онзи дънер и последвалата паника да не знаеш как да му помогнеш — без да броим страха да не сбъркаш нещо. Товарът да чувстваш такава огромна отговорност върху плещите си. Безсилието да осъзнаеш, че всъщност сме се движели по грешен път и сме вървели в грешна посока.

Но веднага след това идваше и удоволствието от разрешаването на проблема с маршрута. Не можеше да се отрече — усещането беше приятно.

Не чак толкова приятна обаче беше мисълта за Уинди и Джейк. Не мога да отрека, че докато вървяхме към Хю, мисълта ми обикновено се спираше върху тях двамата, освен ако съвсем съзнателно не я отклонях в друга посока. Проблемът беше в това, че те наистина биха били страхотна двойка. Бяха идеални един за друг. Нищо не можех да кажа срещу тях. С изключение на едно — че макар да бях една тъжна, безнадеждна и застаряваща жена, аз исках Джейк за себе си.

Дали Сестрите бяха прави? Джейк наистина ли си беше паднал по Уинди? Наистина ли я харесваше? Наистина ли бях забравена — както впрочем бях настоявала самата аз? Преди не повече от една седмица той изглеждаше тотално и абсолютно хлътнал по мен. Но може и да се е преструвал и това да е един от коронните му номера с момичетата — да използва илюзията за продължителен копнеж, за да ги накара да сторят неща, които в обичайна ситуация не биха направили. Не можеше да не му се признае — методът си го биваше! Момичетата по принцип вярваха в любовта. Момичетата винаги искаха да бъдат забелязвани, обожествявани и желани. Даже момичетата, които отдавна не бяха момичета и познаваха живота доста по-добре. Като мен.

Или може би наистина ме е харесвал — тогава. Преди да знае за съществуването на Уинди и преди да разбере, че може да ме има. Възможно е сега онова, което той си мислеше, че е чувствал към мен, да е било затъмнено от прекрасните чувства по прекрасната Уинди. Имах ли право да го виня?

Но фактът си оставаше факт. Независимо дали ме беше измамил или не, независимо дали беше долен съблазнител или не, за изминалата седмица от този курс по оцеляване аз го бях опознала достатъчно добре, за да знам, че във всяко друго отношение той беше добър човек. Колкото и да се стараех да си забраня подобни чувства, беше време да си призная (или поне пред мен самата), че го харесвах. Просто го харесвах. И макар че този факт безсъмнено попадаше в категорията на лошите неща, бях изумена да установя — и Уинди би била много горда с мен — че съм в състояние да извлека от него едно наистина хубаво нещо. Защото в това ранно утро, по време на този наш безмълвен преход, аз признах пред себе си цял порой истини — винаги когато Джейк докосваше коляното ми, за да ме превърже, винаги когато заставаше до мен, за да ме защити от нападките на Бекет, винаги когато извръщаше очи, ако го погледнех, нещо в мен се преобръщаше и аз се изпълвах с онази забравена, неповторима топлина, която се наричаше удоволствие. Дори когато се почувствах порядъчно нещастна, разбирайки, че на него му е писано да се ожени за Уинди и двамата да имат цял куп фотогенични и добросърдечни деца, дори тогава не можех да отрека тези свои чувства. Защото в крайна сметка бяха чувства. И бяха коренно различни от онази пълна апатия и вцепененост, която ме беше преследвала през изминалата година. А може би и по-дълго. И независимо дали чувствата ми носеха блаженство или мъка, не можех да не призная, че те бяха за предпочитане пред безчувствеността.

Тъкмо започвах да свиквам с това — тъкмо започвах да се изпълвам с благодарност за възможността да се почувствам разочарована, а оттам и жива — когато си дадох сметка, че Джейк и Уинди са нарушили сутрешното мълчание и си говорят.

— Системата на удоволствията — тъкмо казваше Уинди — се модулира от невротрансмитери, наречени опиати. Те ни помагат да се радваме на хубавите неща в живота и да изключваме неприятните от мозъците си. Но системата на желанията се ръководи от допамина, а той ни прави крайно неспокойни заради копнежа, който изпитваме.

— Значи двете един вид се изключват една друга — отбеляза Джейк, следящ внимателно мисълта й.

— Точно така. Когато желанието е голямо, удоволствието и задоволяването са малки. Те са като двата противоположни края на люлка, която, когато единият й край се наклони надолу, другият отива нагоре.

Нямах никаква представа за какво си говорят, но въпреки това се чух да се намесвам:

— Затова ли някои мъже искат само жени, които не могат да имат? Защото бъркат удоволствието с желание?

— Да — отговори Уинди. — Вероятно е така. Като че ли всичко в крайна сметка се свежда до невротрансмитери.

— А има ли някакви лекарства за това? — продължих да разпитвам.

— Всъщност не. Но хората могат да се пристрастят към копнежа. И накрая започва да им харесва повече да искат, отколкото да имат.

— Именно! — възкликнах. — Това поправимо ли е?

Уинди се замисли и накрая отговори:

— Всъщност неврологичната пластичност на мозъка е много по-голяма, отколкото някога се е смятало. На теория всичко е възможно. Но само на теория. Най-важното нещо, което трябва да се запомни, е, че да получиш онова, което искаш, всъщност не те прави щастлив.

— Така ли? — казах аз.

— Поне не за дълго. Щастието е свързано по-скоро с търсенето и разпознаването на целите, отколкото с придобиването им.

— Така ли? — възкликнах слисана. Винаги бях смятала, че дефиницията за щастие е именно в това — да получиш онова, което искаш. Очевидно пак бях прибързала с изводите.

След като аз замълчах, Уинди насочи вниманието си отново към Джейк.

— Та точно тогава реших да стана будист. През първата си година в „Барнард“

— Това е страхотно! — отвърна Джейк. — Отдавна се каня да стана будист!

— Не е чак толкова трудно — поясни Уинди. — Мога да те науча.

— Разбира се — отговори Джейк. — Жестоко!

Уинди е учила в „Барнард“? И е будист? Ето това беше най-интересното в нея — беше пълна с изненади. Около нея никога не цареше скука. И тя винаги отстояваше себе си, не се страхуваше от това. Дори и да исках, не можех да я намразя.

— Какво ще кажеш през следващия ни нулев ден да направим първия урок? — предложи тя на Джейк.

— Става! — кимна той.

Точно тогава реших, че може би няма да ми е чак толкова трудно да я намразя — поне мъничко.

* * *

Отне ни три часа да стигнем до Хю. Когато пристигнахме, той беше буден и пиеше супата, която Сестрите му бяха направили.

Джейк моментално се хвана на работа. Разряза панталоните и чорапите на Хю с ножиците си, за да прецени положението, след което изпрати Уинди и едрите момчета да му намерят някакъв поздрав клон, който да използва като шина.

— Ще сложиш крака му в шина, така ли? — попита Мейсън.

Джейк поклати глава и промърмори:

— Ще сложа цялото му тяло в шина!

Бекет подкара нас, останалите на няколко метра по-нататък, за да започнем подготовката за евакуацията. Раздели ни на две групи. Посочи трима, чиито раници бяха с външни алуминиеви рамки, и им заповяда да ги изпразнят. Когато раниците бяха изпразнени, той заповяда на собствениците им да преразпределят вещите си в останалите раници на групата. А накрая започна да сваля рамките на раниците.

— Какво правиш? — обадих се аз.

— Приготвям носилка за Хю.

Всеки от нас носеше в раницата си поне по две найлонови въжета. Сега Бекет събра всичките и започна да ги увива около трите алуминиеви рамки. Преплетени заедно, те постепенно придобиха формата на носилка и осигуриха плоска повърхност за Хю, върху която да лежи. След като направи носилката, Бекет застла отгоре й един спален чувал, за да я омекоти, а накрая легна, за да провери как е.

— Не е зле — каза, легнал на земята. — Е, не е пухено легло, но става за целта.

По време на закуска Джейк докладва за състоянието на Хю. Бил почернял от кръста до коляното, изобщо не можел да сгъне крака си, а проблемът с по-дългия крак го навеждал на мисълта, че Хю може би има и изкълчване, и счупване на тазобедрената става. Но бил в съзнание, което било много хубаво. След това Джейк се обърна към мен и пред цялата група рече:

— Хю казва, че Хелън е неговият герой.

— Най-сетне направи нещо правилно, момиче! — подвикна ми одобрително Бекет. — Е, време е за тръгване!

Оттук нататък той пое отново водачеството на групата, обяснявайки ни какво следва. Половината от групата — шестима от нас — ще носят носилката. Другата половина ще носят всички раници и ще ни изпреварят. Както стана ясно, аз трябваше да нося носилката. Както и Джейк.

Трябваше да стигнем до най-близкия контролен пункт, намиращ се на около пет километра от нас, където щяла да ни чака линейка, за да закара Хю до болницата.

— Просто ще го оставим на контролния пункт и ще продължим, така ли? — попита Мейсън.

— Не — поклати глава Бекет. — Една от администраторките на компанията също ще ни чака там, за да поеме Хю.

Беше 9:30 сутринта. И беше време да тръгваме. Казах си, че пет километра не изглеждат чак толкова много. Може би в крайна сметка днешният ден нямаше да се окаже чак толкова тежък.

Ала точно тогава Бекет се обърна към цялата група с последни наставления:

— Това ще бъде най-дългият ден в живота ви, хора! Но колкото и гадно да се чувствате, помнете, че за Хю е десеторно по-лошо! Хубаво е, че снощи направихме онова упражнение за вътрешна сила. Ето сега е моментът да извикате в съзнанието си човека, който ви обича! Ще ви потрябва!

Всичко това ми изглеждаше малко драматично. Всъщност Бекет по принцип беше доказал, че е любител на драматизма. Същевременно обикновено се беше оказвал прав. Сега аз се насочих към групата, която трябваше да постави Хю върху носилката. Едрите момчета се бяха събрали около него и се подготвяха да го вдигнат и да го поставят върху носилката. Петимата изглеждаха доста заплашително, даже в моите очи. Джейк ги инструктира да плъзнат ръцете си под Хю „като шпатули“.

— Ще боли ли? — попита Хю.

— Да, приятел — кимна Джейк. — Съжалявам! — после се обърна към момчетата. — Готови ли сте?

— Почакайте! — изкрещя Хю.

И те зачакаха.

Но той нямаше никаква основателна причина да ги кара да чакат. Просто отлагаше момента. Ужасът в очите му беше толкова явен, че аз реших да се намеся. Вмъкнах се между Джейк и Мейсън и стиснах ръката му.

— Дръж се за мен! — инструктирах го аз.

Джейк се възползва от това, че разсейвах Хю, и извика на момчетата:

— Едно, две, три!

Никога през живота си не бях чувала писък като този, който издаде Хю в следващия миг. Ако агонията можеше да говори, със сигурност би казала точно това. Когато писъкът спря, осъзнах, че Хю е пуснал ръката ми. Пак беше припаднал.

Пъхнахме го в спалния му чувал — за да му е топло, но също така и за стабилност. След това го закрепихме с ремъци за носилката, за да не се прекатури. Джейк отбеляза:

— Ако беше в съзнание, сега щеше да пищи още по-силно.

И изведнъж стана време да тръгваме. Следващото, което чухме, беше подканата на Бекет за тръгване и ето че ние, носачите на носилката, заехме местата си около нея. Мислех си, че ще носим Хю на рамене, като носачи на ковчег, но Бекет заяви, че ще ни бъде по-лесно да го носим на височината на бедрата си, с ръце надолу. А и за самия Хю щяло да бъде по-безопасно.

— По-безопасно ли? — изгледах го аз.

— В случай, че го изпуснем — поясни Бекет. — Което няма да направим, разбира се.

Бекет беше прикрепил шест ремъка по краищата на носилката, за да можем да държим носилката с вътрешната си ръка, а ремъка да прехвърлим през рамо и да го хванем с другата ръка.

— Увийте края на ремъка около ръката си ето така! — и ни показа. — После изпънете лакътя си.

Методът беше гениален. Така щяхме да можем да вървим право напред, а не изкривени настрани.

Но колкото и гениален да беше методът, денят се очертаваше наистина съсипващ. В мига, в който Бекет каза: „Вдигаме на три! Едно, две, три!“ и аз почувствах реалната тежест на онова, което щяхме да носим в продължение на пет километра, нагоре и надолу по склоновете, мускулите ми нададоха вик: „Неее! Остави носилката!“.

Но въпреки това аз тръгнах напред. Защото всички други тръгнаха и защото нямах никакъв друг избор.

— Ама той е прекалено кльощав, за да тежи чак толкова! — обади се по едно време Мейсън.

— Трябва да прибавиш към неговото тегло и тежестта на рамките — поясни Джейк. — Както и на спалните чували.

— Той е около деветдесет килограма — намеси се Бекет. — Добавете към това и рамките, и стават близо сто. А може би и малко отгоре.

— Ама това прави по около петнайсет килограма на човек! Някъде там, де — отбеляза Мейсън.

— Не е чак толкова много — промърмори Бекет.

Но беше. Преди да успеем да стигнем дори до разклонението, отвеждащо към оригиналния маршрут, рамената ми вече пламтяха на мястото, където ремъкът се впиваше в тях, а ръката, около която бях увила края му, беше пурпурна и пулсираше от болка. Бекет беше предсказал, че ще ни отнеме почти целия ден, докато стигнем до контролния пункт, защото носачите на раницата на практика щяха да изминат разстоянието два пъти — веднъж със собствените си раници, веднъж с раниците на носачите на носилката. Ние, разбира се, щяхме да се движим бавно — както заради Хю, така и заради нас самите. Опитвах се да не мисля за това. И съвсем сериозно се чудех как ще успея да издържа така цял ден. Защото без всякакво съмнение това беше най-тежката във физическо отношение задача, която тялото ми някога беше изпълнявало.

„Мисли си за нещо друго!“ — опитах се да си заповядам. Бекет ни беше посъветвал да призовем на помощ своя човек. Онзи, който ни обича. И аз се опитах да си представя Нейтън как стои най-отпред и ме окуражава като зрител на маратон. Но беше адски трудно, да не говорим, че беше и глупаво. Не ми беше останала никаква енергия за въображение, а и не можех да си представя, че именно Бекет го беше предложил — ако не друго, то да правиш две неща едновременно, натоварваше много повече.

Но точно тогава Джейк започна да пее.

— Хю — проточи той в имитация на оперен певец, — дай светлина на живота ми!

Момчетата се огледаха, разсеяни поне за миг.

— Хю, дай ми надежда — продължаваше да пее Джейк. — Дай ми надежда да продължа! Хю, освети дните ми и изпълни нощите ми с песен!

Не можех да си представя, че Джейк знае думите на тази стара песен на Деби Буун, но ето че наистина ги знаеше. Пееше ли, пееше, преминавайки от песен в следваща песен, сменяйки тук-там по някое име от оригинала с името Хю. Тялото ми все така ли страдаше? Да, разбира се. Но не може да му се отрече на Джейк — поразсея ни.

Песните събудиха Хю, който примигна няколко пъти, послуша пеенето на Джейк за около минута, след което съобщи:

— Вече официално съм в ада!

— Не си уцелил и наполовина, братко! — отвърна му Мейсън откъм дясната страна на главата му. — Чакай само да усетиш пръднята ми!

— Реактивен двигател! — поправи го Бекет и всички се засмяха тихичко, даже Хю.

— Господи, много боли, когато се смея! — проплака Хю. — Не говорете нищо смешно, моля ви!

— Значи без смешки за пръдни! — отсече Бекет и Хю пак се засмя.

— Или ще се смееш, или ще плачеш! — промърмори едно от едрите момчета.

— А може ли нито едно от двете? — предложи колебливо Хю.

* * *

Беше абсолютно прав. Не успяхме да стигнем до контролния пункт чак до три следобед. По някое време, когато се справяхме доста добре с темпото, нещата изглеждаха така, сякаш ще успеем да стигнем поне час преди предвиденото. Но точно тогава се оказахме на хлъзгав участък от маршрута, при това по наклон, където току-що беше валяло. Земята беше подгизнала и с всяка стъпка надолу се плъзгахме така, че ходенето приличаше по-скоро на ходещата пътечка във фитнеса, отколкото на нормално вървене. А малко по-късно, точно след като спряхме за обяд, стигнахме до речен брод. През деня реките винаги набъбваха, тъй като топлият летен въздух топеше снега от върховете. Точно тази стигаше до средата на бедрата на момчетата, а на мен — до кръста ми. Прекосяването й би било достатъчно трудно и при нормални обстоятелства — ледените течения дърпаха краката ни на всяка крачка — но беше почти невъзможно сега, когато трябваше да държим носилката на Хю достатъчно високо, та да не се намокри.

— Браво, народе! — поощряваше ни Бекет, докато крачехме през високите води. — Какво ще кажете да не добавяме и хипотермия към и без това дългия списък с оплаквания на Хю, а?!

Отне ни двайсет минути, докато прекосим реката, а когато стигнахме на другия бряг, кожата на краката ми беше червена от студа, а раменете ми — и двете — все едно бяха подпалени.

На другия бряг направихме почивка и аз се наведох от кръста надолу, за да разтърся ръце с надеждата да ги поосвободя от напрежението. Но нищо не стана.

Когато се изправих, до мен стоеше Джейк.

— Направи това! — каза той и вдигна ръката ми, а след това я свали.

Зяпнах го.

— Раменете ти, нали?

Кимнах.

— Окей — кимна той. — Това ще помогне.

Позволих му той да ми движи ръцете. Бях твърде изтощена, за да откажа. Никога през живота си не бях изпитвала такава умора. Вече нямах сили дори да протестирам. Зачудих се дали Джейк няма да ми се накара заради пришките, с които бяха изпъстрени дланите ми, но когато погледнах неговите ръце, те бяха същите. Едно бързо плъзгане на погледа по ръцете на останалите показа, че те също са зачервени и покрити с пришки и рани. Дори тези на Бекет.

Сякаш четящ мислите ми, Хю промърмори откъм носилката:

— Благодаря ви, че ме евакуирате! Много съм ви задължен!

Някои от момчетата се бяха излегнали на брега. Други наблюдаваха какво прави Джейк с моите рамене и се опитваха да повтарят движенията. Но всички едновременно отговориха:

— Няма проблеми, човече!

С изключение на Бекет.

— Честно да ви кажа, днес цял ден в главата ми се върти един въпрос — съобщи той. Когато всички се обърнахме, той ни огледа и продължи: — Дали оттук нататък на някого от вас би хрумнало да стъпи върху паднал дънер?

Когато стигнахме до контролния пункт, установихме, че администраторката от компанията все още не беше успяла да се добере дотук. Както и линейката. Бекет постанови няколко от нас да останат при Хю, а останалите да отидат напред, за да издигнат лагера и да приготвят вечеря. Остави при болния Джейк, защото е парамедик, и мен.

— Защото Хю харесва най-много теб — поясни.

Погледнах към Хю.

— Вярно ли е? — попитах.

Той ми се усмихна и с намигване отговори:

— По принцип не харесвам никого. Обаче теб харесвам повече от всички останали!

И това беше нещо.

— Ще ми трябва още един доброволец — допълни Бекет.

Ръката на Уинди се стрелна светкавично нагоре — което беше смешно, защото никой дори не беше направил опит да вдигне своята.

— И щастливият победител е Уинди! — обяви с лека ирония в гласа Бекет.

— Да! — възкликна Уинди и вдигната й ръка се превърна в салют с юмрук.

Иначе контролният пункт си го биваше. За разлика от онзи, където ни оставиха през първия ден, този имаше баня, машини за продажба на опаковани храни и електрически контакти, което означаваше, че тук често идваха семейства с кемпери, които включваха електрическите си барбекюта и печаха бургери и ребърца. Имаше и боклук. Камари боклук. В мига, в който пристигнахме, това беше първото, което ни се наби на очи. Опаковки от какво ли не, кутийки от бира и празни найлонови торбички. След цяла седмица в девствената природа гледката тук беше шокираща. Но какво им ставаше на хората? В деня, когато Бекет беше изгорил моя списък, ми се беше сторил пълна откачалка. Но сега, докато оглеждах обстановката тук, започвах да го разбирам. Кои, по дяволите, бяха тези хора, които навлизаха без позволение в дивата природа и оставяха след себе си подобна кочина? Изведнъж ми се прииска да подпаля всяко отделно парче боклук, едно по едно. Заедно с човека, който го беше хвърлил.

Джейк и Бекет решиха да оставят Хю с ремъците, които го държаха неподвижен върху носилката. Когато пристигне линейката, щяхме да ги разкопчеем и после да върнем рамките в лагера. Както и нашите раници. Останалите щяха да се върнат на около половин километър навътре в пустошта — далече от цирка, който представляваше този контролен пункт — а ние щяхме да се присъединим към тях, след като натоварим Хю. Преди тръгването на групата една от Сестрите попита дали може да използва тоалетните.

— Разбира се, че не, по дяволите! — провикна се Бекет. — Върви да сереш в гората, като истински алпинист!

Не можех да не си призная поне пред себе си — този човек започваше все повече да ми харесва.

Бяхме оставили Хю под един празен заслон, където зачакахме пристигането на линейката. След невероятния подвиг, който бяхме извършили, за да го пренесем дотук, изглеждаше невероятно грубо от страна на линейката да го кара да чака още. Не беше ли преживял вече достатъчно? Нахраних го с няколко крекера, а после, след като той пак заспа, съобщих на Уинди и Джейк, че също ще подремна. Легнах на земята и отпуснах глава върху раницата си. Затворих очи и се опитах да се отпусна поне за малко.

Но не можех да заспя. Вярно е, че бях изтощена, особено след като снощи бях стояла твърде до късно, за да разговарям с Джейк. Сега единственото, за което си мечтаех, бе да се отдам на безпаметен сън. Но всичко по мен ме болеше. Лишена от избор, аз бях принудена да лежа със затворени очи и да слушам как Уинди и Джейк си говорят на близката масичка за пикник.

Уинди разказваше на Джейк за някакъв руски учен, който тайно успял да опитоми диви лисици. Темата действително беше интересна и за известно време се радвах на възможността да подслушвам. Докато Уинди не изчерпа темата за лисиците и ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Джейк, целуни ме!

Джейк не изглеждаше особено изненадан. Само попита:

— Сега ли?

— Сега.

— Наистина ли смяташ, че моментът е подходящ?

— По-подходящ няма!

Очите ми се отвориха от само себе си и очевидно не искаха да се затварят. Би трябвало да им предоставя някакво уединение. Но също като зяпач около място на катастрофа, аз не можех да откъсна поглед от тях, макар да бях наясно, че гледката ще бъде травмираща за мен. Поне бяха обърнати към пътя и надали щяха да се сетят да се обърнат назад, за да видят, че ги наблюдавам. Но дори и да исках, не бях в състояние да отвърна поглед от тях.

— Не мислиш ли, че сме прекалено мръсни за тази работа?

Тя поклати глава и отвърна:

— Устата ни е единствената чиста част по нас.

Имаше право. Миенето на зъбите беше единствената грижа за личната ни хигиена, която ни беше позволена.

— И не ти пука, че вече воня като скункс? Наистина?

— Не особено.

— Значи ще го направим сега, така ли?

Имах чувството, че той се опитва да протака. Но Уинди каза:

— Аха!

Това не може да се случва наистина, нали? Вярно, Сестрите бяха казали, че Джейк харесва Уинди, но аз не им бях повярвала особено. Дълбоко в себе си продължавах да тая надеждата, че той харесва мен. Че всичките останали глупости са едно недоразумение и глупости на двайсетгодишни хлапета. Моето тъпо, упорито сърце продължаваше да настоява, че между нас има нещо истинско, въпреки че никой от нас не знаеше точно какво е то.

Досега. Сега той се приведе и притисна устни към нейните, и в мига на този допир с мен се случи нещо идиотско — спрях да дишам. Знаех, че беше време да си поема въздух, но не можех да го направя. Имах чувството, че се давя във въздуха. Едва когато извърнах очи, успях отново да изпълня гърдите си. Когато пак погледнах към тях, се ужасих, че в паниката си може да съм издала някакъв хриптящ звук, който да е привлякъл вниманието им. Но не, те не ме гледаха. А дори и да бях издала звук, те не го бяха чули. Все едно изобщо ме нямаше до тях.

Целувката им продължи за най-дългите няколко минути в историята на времето.

След като ги бях погледнала за втори път, вече не бях в състояние да отлепя очи от тях.

— Лоша работа — изрече внезапно нечий глас.

Стреснах се. Беше Хю. Буден и също ги наблюдаваше.

— Винаги съм смятал, че дълбоко в себе си той харесва истински само теб.

— Не това твърдеше вчера — отбелязах и го изгледах смръщено.

— Просто се лигавех — отговори Хю. — Между другото, съжалявам за вчера!

— Аз също. Само не умирай, става ли?

Хю направи опит да се ухили и промърмори:

— Слушам, капитане!

Дадох му да пийне глътка вода, а когато се осмелих отново да погледна към масичката за пикник, Джейк и Уинди бяха приключили с целуването. Точно в този момент зад тях се появи линейката. Сирените не бяха включени, но сигналните лампи проблясваха и шофьорът натисна клаксона, преди да спре пред нашия заслон.

Джейк стана от масичката за пикник и се насочи към линейката, за да посрещне двамата парамедици и администраторката от компанията, която скочи от пътническата седалка и веднага се втурна към Хю. Беше с високо вдигната конска опашка и авиаторски очила.

— Божичко, вестниците ще гръмнат! — възкликна. — Как се случи?

Въпросът беше зададен към Джейк, който очевидно им се стори най-старшият.

Джейк обаче се обърна към мен. Аз се изправих и се приближих към тях.

— Стъпи върху паднал дънер — отговорих. — Но дънерът беше изгнил и кракът му пропадна.

— Инструкторът не ви ли предупреди да не правите такива неща?

— Няколко пъти — казах.

Администраторката затвори очи и въздъхна с облекчение. След това промърмори:

— Значи няма основание да ни съди!

— Но баща му е адвокат — отбеляза Джейк, кимайки по посока на Хю. — Та ако съм на ваше място, бих се постарал да му осигуря максимално добро медицинско обслужване!

— Благодаря! — кимна тя, искрено благодарна за предупреждението.

После Джейк се насочи към парамедиците, за да им докладва за ситуацията.

Отне ни доста дълго време, докато отвържем Хю от нашата импровизирана носилка и го прехвърлим на истинската носилка на линейката. Всяка стъпка от поставянето му върху нашата носилка трябваше да бъде повторена, но в обратен ред. Аз стоях плътно до Хю, въпреки че те не ми позволяваха да го докосвам. След като най-сетне беше поставен и подсигурен на болничната носилка, аз се приближих и лекичко го целунах по бузата.

— Бъди храбър! — казах.

— Задължително — кимна той. Леко задъхан от болката, той все пак ме погледна в очите, извърна ги лекичко по посока на Джейк и добави: — Ти също!

— Обещавам ти, че когато курсът свърши, ще дойда да те видя в болницата! — рекох. — Но не мисля, че ще те държат там толкова дълго.

— Разбира се, че не! — отвърна Хю. — Дотогава вече ще се препичам на плажа в Маями Бийч!

— Грижи се за себе си! — промърморих и стиснах лекичко ръката му.

— Ще го направя, ако и ти ми обещаеш, че ще се грижиш за себе си! — отговори той и отговори на стискането ми.

Пуснах ръката му, натовариха го на линейката, а после им махах, докато не се скриха от погледите ни.

— Жестоко напускане на сцената — обади се Джейк, когато се обърнах към него.

Но единственото, за което можех да мисля в този момент, беше как устата, току-що изрекла тези думи, преди малко лигавеше Уинди. Не можех да говоря на такава уста. Единственото, което можех да сторя, бе да сведа очи към земята.

* * *

Връщането при останалите ми се стори много повече от половин километър.

Тоталното ми изтощение се засилваше още повече и от факта, че Уинди изобщо не изглеждаше уморена. Двамата с Джейк вървяха доста напред, а аз се влачех отзад. Но как е възможно да не бъде уморена? Моите ръце пулсираха. Вратът и раменете ми бяха сковани. На всичко отгоре бях изгоряла от слънцето. А краката ми тежаха така, сякаш някой ми беше обул железни ботуши.

Обаче Уинди вървеше бодро напред и конската й опашка подскачаше весело зад нея, сякаш тичаше в галоп. Стъпките й бяха отмерени и уверени. От време на време се втурваше напред да каже нещо на Джейк — неща, които не чувах. Но чувах кикота й. Чувах също така и пляскането на ръката й върху рамото му, когато го кореше игриво за острите реплики. Далече зад тях, аз се чувствах като стогодишна.

Джейк непрекъснато спираше, за да успея да ги настигна.

— Не е необходимо да ме чакате — казвах всеки път, когато ги виждах да спират. — Вървете си спокойно.

— Ние за нищо на света няма да те оставим! — каза Уинди. Намеренията й бяха добри, но това местоимение „ние“ се заби в сърцето ми като кама.

— Не ми пука — промърморих, мечтаейки от дъното на душата си точно за това — да ме оставят сама.

— Но нас ни пука! — отсече Уинди и се опита да ме прегърне.

Аз се дръпнах и промърморих:

— По-добре да не спираме. Не искам да си почивам. Спра ли, повече няма да мога да тръгна.

— Изглеждаш ужасно — каза Джейк.

Майната ти! Така ми се искаше да му кажа. Но просто продължих да се влача напред.

Значи така. Каквито и да бяха лошите новини на Джейк — ако изобщо имаше такива — очевидно бяха достатъчни, за да не му позволят да се обвърже с мен, но не чак толкова, за да му пречат да сваля Уинди.

Но вместо да ме изоставят назад, както би сторила всяка безумно влюбена двойка, те нарочно вървяха по-бавно, за да можем всички да бъдем заедно. Мръсници! Принуждаваха ме да ги гледам точно пред себе си и да размишлявам върху разгорещената каша, в която се беше превърнал животът ми. Хрумна ми, че това може би е една от ползите от този курс — че бях заменила едно сърдечно разочарование с друго. Кашата си беше каша, но поне нова и различна по вид. Поне не беше онази добре позната тъга, която ме беше преследвала цяла година. Опитах се да си заповядам да броя това за положително нещо. Но точно в този момент не ме биваше особено да приемам заповеди.

Джейк и Уинди. Имах ли право всъщност да го виня? Ако аз трябваше да избирам между Уинди — приятна, весела, бликаща от енергия, обичаща кучетата и студентка по щастие, в най-буквалния смисъл на думата, и моя собствен намусен, простил се с илюзиите задник на 32-годишна крава, не мисля, че изобщо виждах почва за сравнение. Значи Джейк нямаше никаква вина. Ако изобщо някой имаше вина, това бях аз.

Ето това беше проблемът — виждах твърде много добри и достойни неща в него. Въпреки че ми трябваха седем години, докато го разбера. И го намирах за толкова обичлив, че ми се искаше той също да ме намира за обичлива. Но това не беше негова работа. Даже не беше честно да искам от него подобно нещо. Това беше нещо, което трябваше да докажа на самата себе си.

Добре де, ще се получи. Ще успея.

Пред мен Уинди и Джейк пак разговаряха. Той я попита откъде е дошъл интересът й към позитивната психология.

— Стана, след като майка ми се разболя от рак на гърдата и го победи — отговори тя. — По-малката ми сестра започна да пие, да пуши и да се забърква в неприятности. Аз се опитвах да намеря начин да й помогна, но докато се опитвах, помогнах и на себе си.

— А ти имаше ли нужда от помощ? — попита Джейк.

— Никога не съм нарушавала правилата — отговори Уинди. — Тъкмо обратното — спазвах ги до последната буква. Стараех се да бъда идеална във всичко. Нали се сещаш? Да имам най-високите оценки, да бъда водеща във всеки спорт, да бъда звездата във всички пиеси…

— И успяваше ли да го правиш?

— О, да! — кимна Уинди. — Но се чувствах много нещастна. Появиха се леки проблеми с анорексията. И изведнъж се случи чудо, когато си казах: „Това е! Ето това ще бъде моят живот, ако не го променя!“.

О, боже! Това момиче просто не ми позволява да го намразя!

Вече наближавахме лагера. Между дърветата проблясваха светлините на фенерчетата.

Това беше средата на пътя. Точката, от която пътят назад беше равен на пътя напред. Нещо в тази мисъл ме накара да поискам пак да опитам — още по-настойчиво този път — да стана по-добър човек. Добре де, Джейк и Уинди се бяха целунали. Той я харесваше повече от мен. И аз нямаше да я намразя заради това. Нямаше да пилея ценно време в злоба. Ще си взема поуките от това преживяване и ще стана по-добър човек. Защото аз харесвах Уинди. Държах на нея. Преживяла е трудни времена, но се е стегнала и се е изправила. Та тя беше вдъхновение за мен, по дяволите! Точно онова вдъхновение, което бях дошла да търся тук. Тя не беше реагирала като Чък Норис срещу света, когато нещата са загрубели. Не се беше превърнала в дакел с гола опашка. Беше намерила начин да бъде храбра в любовта и да се грижи както за себе си, така и за другите. За това ли щях да я накажа — че е добра? Или да я намразя, задето е милосърдна? Или да я възненавидя, защото е по-добър човек от мен? Ето това ще бъде моят живот, ако не го променя!

О, не! Ще се довлека някак си до лагера. После ще прегърна Уинди, пожелавайки й всичко най-хубаво. На Джейк също. И ще си поема дълбоко дъх, ще си затворя устата и най-сетне ще се заема да постигна онова, за което дойдох тук!