Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (5)

5.

От студенината в гласа и решително изправените й красиви рамене можеше да заключи безпогрешно, че тя няма да последва финансовия му съвет. Въпросът беше защо? Очевидно същото я бяха посъветвали родителите й. А можеше да натрупа цяло състояние, ако продаде обратно акциите на семейство Колфакс.

Но нямаше да го направи. Във всеки случай, не веднага.

Мейсън изчака, докато вратата хлопна зад гърба й, после прекоси тясната пътека и застана до широкия панорамен прозорец на магазина. Джо се затътри след него и седна на задните си крака. Двамата наблюдаваха как Луси слага чифт тъмни слънчеви очила и се отправя припряно към малка, сребристосива кола, паркирана до самия бордюр.

Пое си дълбоко въздух и го изпусна бавно. Нещо вътре в него, изпаднало в кома през последните няколко месеца, се беше пробудило в мига, в който Луси бе пристъпила прага.

— Е, ти пък какво знаеш? — обърна се към кучето той. — Вече е голяма жена. И със сигурност изглежда добре, нали?

Джо потупа няколко пъти с опашка по пода и съсредоточи цялото си внимание върху две врани, които се забавляваха, като се опитваха да избягат от превозните средства по улицата.

Луси изглеждаше много повече от добре, реши Мейсън. Всъщност точно като онова, от което до този момент не бе осъзнавал, че има нужда.

Най-странното беше, че от случая „Джилбърт Портър“ до появата на Луси дори не бе осъзнавал, че бе живял като сомнамбул. Напомни си, че за подобен род сътресения съществува точно определен термин. Това беше сексуално привличане и представляваше природна сила като мълнията или горския пожар, при това също толкова опасна.

Не можеше да се сети кога за последен път беше изпитвал нещо толкова могъщо. Но знаеше със сигурност, че съществуваха само две възможности, когато ставаше въпрос за природни стихии. Човек или хукваше да търси убежище, или се втурваше в стихията въпреки риска.

А той нямаше никакво намерение да бяга.

Отвън на улицата двете врани се отказаха от играта с колите и отлетяха да си търсят друго развлечение. Джо се прозя, изправи се на крака и се запъти към любимото си място зад щанда.

Мейсън не сваляше поглед от Луси. Не му се искаше да откъсне очи от нея. Вчера, когато чу, че се е върнала в града, внезапно откри, че е любопитен да узнае каква е станала. Но се оказа неподготвен за този подобен на ритник в корема прилив на вълнение, когато я видя за първи път след толкова време.

Остана изумен от хладната й самоувереност и професионална изтънченост. Дотук с предположенията, че е поела по стъпките на леля си и се е превърнала в пораснало цвете, което предпочита биохрани, медитира и се занимава с йога.

Вместо това всичко у нея му подсказваше, че е научила няколко нелеки урока, след като бе напуснала Самър Ривър. Вече не беше сладкото самотно и прекалено доверчиво момиченце, което лесно можеше да бъде прилъгано от обещанията на млад социопат като Бринкър. Порасналата Луси имаше нокти.

Нокти и доста пари, които да харчи за дрехи и дискретни, но много изискани аксесоари. Сивият пуловер, черният панталон и елегантните ниски обувки изглеждаха скъпи. Както и кожената чанта и малките златни топчета на ушите й. Тъмнокестенявата й коса беше добре оформена, като краищата й се извиваха към челюстта и обвиваха като в рамка изразителното й лице и строгите зелени очи.

Гледаше я как отваря вратата на малката кола и сяда зад волана. Имаше нещо изящно и сексуално във всяко нейно движение. Може би се дължеше на заниманията с йога.

Тогава си даде сметка, че не беше единственият, който наблюдаваше Луси. Беше привлякла вниманието и на някои от посетителите, насядали около масите на кафенето „Сънрайз“. Разпозна двама от тях, които си спомняше отпреди години — Нолън Кели, собственик на едноименната агенция за недвижими имоти, и Джилиън Бенсън, сега мисис Колфакс.

Джилиън изобщо не се беше променила от лятото, когато Тристън Бринкър омайваше местните младежи. Изглеждаше точно такава, каквато си и беше — бивша мажоретка, открила по възможно най-трудния начин, че щом се омъжиш за пари, трябва да заработиш всяко пени. Животът в клана Колфакс вероятно се бе оказал много по-труден, отколкото бе предполагала.

Но поне двамата с Куин Колфакс бяха все още заедно, напомни си мислено. А именно неговият брак бе изгорял в огъня.

Джилиън вдигна ръка, за да привлече вниманието на Луси, усмихна й се жизнерадостно и извика нещо за поздрав. Думите бяха приглушени, тъй като вратата на магазина беше затворена, но Мейсън допусна, че бяха нещо от рода на: Луси. Луси Шеридън. Това съм аз, Джилиън. Чух, че си в града. Защо не дойдеш да изпиеш едно лате с нас?

Луси с нищо не показа, че е забелязала или чула някогашната си позната, въпреки че кафето се намираше на отсрещния тротоар. Затръшна вратата на колата и пое покрай бордюра.

— Добре изиграно, миличка — каза на глас Мейсън. — Наистина си научила някои неща.

Нетърпението за предстоящата вечер го обхващаше все по-осезаемо. Остана загледан, докато малката пъргава кола изчезна зад ъгъла.

Постоя до прозореца известно време, като премисляше перспективите за нощта. Тогава се сети за зазиданата камина и започна мислено да прави списък на инструментите, които щяха да му трябват.

Нолън Кели допи латето си и се изправи. Пресече улицата и отвори вратата на железарията на Флечър.

— Здрасти, Мейсън — поздрави той и върху лицето му се разля топла, нехайна усмивка. Как върви?

Още преди тринайсет години Нолън показваше всички признаци, че е орисан да направи кариера в търговията. Червенокос, синеок, излъчващ доброжелателност и енергичност, той все още разпръскваше около себе си усещане за искреност и безкористност. Навремето предизвикваше у родителите доверие, докато децата им си купуваха от него алкохол и лека дрога. Единственото нещо, което се беше променило оттогава, помисли си Мейсън, беше, че сега продаваше недвижими имоти.

Джо се изправи на крака и излезе иззад щанда, за да огледа посетителя, който очевидно не го впечатли особено. Отегчен, той се върна обратно на мястото си.

— Много добре — отвърна Мейсън. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Жената, която преди малко видях да излиза оттук, беше Луси Шеридън, нали? Чух, че била в града.

— И какво от това?

— Стори ми се, че я познах. Но определено се е променила. Кой би помислил, че един ден ще изглежда така добре? Беше тук през онова лято, когато изчезна Бринкър. Спомняш ли си?

Мейсън не отговори. Отдавна беше открил, че старият полицейски номер да запазиш мълчание върши чудесна работа в реалния живот. Изумително беше как хората се опитват да подхванат разговор, особено такива като Кели, който по природа си беше приказлив.

— Както знаеш, тя е наследила къщата на леля си — продължаваше Нолън. — Бих искал да поговоря с нея за продажбата й. Изпратих й няколко имейла и се опитах да се свържа по телефона, но тя така и не ми отговори.

Луси не беше отговаряла на съобщенията и обажданията на Кели, а преди малко се беше престорила, че не го забелязва, въпреки че беше на отсрещния тротоар. Не беше нужно да си детектив, за да се досетиш, че не проявяваше никакъв интерес към него. Поне засега.

Мейсън се отправи към щанда.

— Предполагам, че все още скърби.

— Разбира се, разбира се, това е съвсем естествено. Къщата се нуждае от доста работа, но е чудесна собственост, а тази стара овощна градина струва теглото си в злато. Мога да й издействам доста добра цена. — Нолън тръгна към входната врата. — Смятам да отскоча дотам и да се пробвам да я уговоря.

— Не си прави труда. Спомена, че има да прави някакви покупки.

— В такъв случай ще намина следобед или привечер.

— Каза ми, че си има планове за вечерта.

— Какви планове би могла да има? — намръщи се Нолън. — Та тя пристигна в града едва вчера.

— Май нещо лично. Съмнявам се, че ще се зарадва, ако брокер на недвижими имоти почука на вратата й довечера. На твое място бих изчакал до утре, преди да се опитам да поговоря с нея.

В ясните сини очи на Нолън проблесна съмнение.

— А какво търсеше тук?

— Това е железария — отвърна Мейсън. — Продадох й няколко електрически крушки. Какво би могла да търси, според теб?

Челюстта на Кели се стегна, но очевидно осъзна, че няма да получи никаква друга информация.

— Ще се видим по-късно — каза той.

Не затръшна вратата на излизане, но нещо в начина, по който я затвори, загатваше, че му се искаше да направи точно това.

Мейсън го наблюдаваше как прекосява улицата, за да се върне при Джилиън Колфакс. Седна отново до нея и започна да й говори нещо. Жената очевидно не остана доволна от думите му.

Интересно — помисли си Мейсън.