Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (19)

19.

Мейсън закачи мобилния телефон на колана си и заобиколи щанда. Мина покрай високите рафтове, отрупани с пирони и болтове от едната страна и водопроводни части от другата, и се насочи към вратата.

— Дик, налага се да изляза — подвикна през рамо.

Чичо му се появи откъм задната стая.

— И за къде, по дяволите, си се разбързал така?

— Към къщата на Сара. Луси смята, че снощи някой с тършувал там.

— Кучи… — Дик млъкна по средата на изречението. Изглеждаше по-скоро учуден, отколкото притеснен. — И за какво му е да го прави?

— Интересен въпрос, още повече в светлината на теорията, че серийният изнасилвач е имал съучастник, който вероятно се страхува от възможността делото да бъде подновено.

— Мамка му.

— Точно така. — Мейсън отвори вратата. — Единственото, което знам със сигурност е, че не ми се иска да оставям Луси сама с когото и да било, свързан дори косвено с този случай, а в момента при нея е Нолън Кели.

— Кели е брокер. Опитва се само да я уговори да продаде къщата чрез неговата агенция.

— Позволи ми да перифразирам. Не искам да остава насаме с никого от присъствалите на купона в ранчото на Харпър преди тринайсет години. А той беше там онази нощ. И постоянно се движеше с Бринкър.

Мейсън излезе на огряната от слънцето улица. Не забеляза, че Джо го бе последвал, докато не измина почти половината от разстоянието. Погледна към кучето, стъпващо тежко зад него.

— Искаш да дойдеш с мен? — усмихна се той. — Само че недей да прегризваш гърлото на Кели, поне докато не ти наредя. Разбра ли?

Джо го погледна бегло, сякаш искаше да му каже: Я стига. Знам си работата.

Към тях по тротоара приближаваше жена на средна възраст. Тя водеше на розов повод малко, пухкаво, бяло кученце. Очите й се разшириха от ужас, когато забеляза едрия Джо. Придърпа палето и го пъхна под мишницата си, за да го предпази.

Почувствало се в безопасност на такава височина, дребното животно започна да лае Джо, който не му обърна никакво внимание.

— В Самър Ривър има строги правила — отбеляза жената. — Всички кучета трябва да се водят на каишки. — И посочи към близка табела, на която беше нарисувано куче на повод.

Мейсън погледна знака и посочи с пръст към Джо.

— Кажете му го това на него. — И продължи напред, следван по петите от кучето.

Щом стигнаха до малък паркинг, той отвори задната врата на колата си. Джо скочи на седалката и седна.

— Гледай повече да не нарушаваш закона — засмя се Мейсън. — Ако ни арестуват заради задължителните каишки, няма да поема твоята вина.

Джо се отнесе съвсем равнодушно към забележката. Седеше нащрек, с наострени уши, вперил поглед в гледката през предното стъкло. Беше на поста си, макар и изпратен на задната седалка.

Мейсън затръшна вратата, заобиколи колата и се настани зад волана. В момента, в който напусна паркинга и зави към главната улица, забеляза в железарския магазин да влиза позната фигура.

Невъзможно му беше да си представи, че Уорнър Колфакс се е заел собственоръчно да поправя нещо в дома си. По-вероятно изглеждаше, че е дошъл, за да се опита да притисне Дик.

— Мога само да му пожелая успех — каза на Джо той.

Ако изобщо някой в града можеше да се справи с Уорнър Колфакс, това беше чичо му.

Беше все още рано. Ежедневният туристически наплив щеше да започне след няколко часа. Слабият трафик му позволи да се придвижи бързо. Още повече време спести, когато излезе на пътя към къщата на Сара.

Десет минути по-късно зави по тясното шосе, минаващо напряко през старата овощна градина. Това лято плодовете не бяха обрани, защото Сара и Мери ги нямаше вече. Ябълките висяха тежко от клоните на дърветата.

На алеята, до малката кола на Луси, беше паркирана дълга черна лимузина. Ако Нолън Кели бе дошъл с лоши намерения, едва ли щеше да остави автомобила си пред къщата. И все пак, подобно на много други хора напоследък, той също искаше нещо от Луси.

Мейсън изключи двигателя, излезе и отвори страничната врата за Джо. Двамата заедно изкачиха предните стълби. Той натисна звънеца, но не изчака да му отговорят. Щом улови дръжката, установи, че вратата е отворена, така че влезе в коридора.

— Луси? — Едва устоя на изкушението да добави: „Прибрах се“.

— В кухнята сме — стигна до него гласът й.

Звучеше нормално. Мейсън се насили да се успокои. Очевидно преиграваше. Хрумна му, че е развил тревожната тенденция да го прави, когато ставаше въпрос за Луси.

Тръгна към кухнята, следван от кучето. Луси и Нолън се бяха настанили до масата с отворен лаптоп пред тях. На монитора се виждаше снимка на къщата.

Нолън успя да скалъпи любезна усмивка, макар да не изглеждаше доволен от неочакваното прекъсване.

— Здравей, Мейсън — посрещна го Луси и му хвърли поглед, с който сякаш искаше да му каже: Придържай се към моя сценарий. — Нолън ми показва някои подобни къщи в района, за да добия представа за цената на имота.

— Както ти казах, къщата е чудесна, но не струва толкова, колкото земята — отвърна Мейсън. Придърпа един стол, обърна го обратно и седна, като скръсти ръце върху облегалката. — Но Нолън сигурно вече ти го е обяснил.

— Да. В интерес на истината, точно това казах на Луси. — Челюстта му беше стегната, но продължаваше да се усмихва. — Мястото сигурно ще се хареса на някого, който иска да създаде своя собствена винарна.

— Неприятно ми е да си представя как онези чудесни, стари ябълкови дървета ще бъдат изсечени — заяви Луси, — но не съм фанатично привързана към тях, както беше Сара. — И допълни с усмивка: — В края на краищата, аз също обичам вино.

— Радвам се да го чуя — кимна Нолън. — Защото вече имам купувач.

— Работата е там, че баща ми настоява преди това да се постегне, за да се вземе по-добра цена.

— Съгласен съм, че къщата е прекрасен пример за старото строителство — търпеливо продължи Кели. — Просто се опитвам да те убедя, че не е необходимо да влагаш много средства в нея, преди да я обявиш за продан.

— Не се притеснявай, не планирам някакъв основен ремонт — отвърна Луси. — Не разполагам с такава сума. Благодаря ти за отделеното време, Нолън. Ще обмисля всичко и ще ти се обадя, когато взема окончателно решение.

Мъжът се поколеба, но търговският му нюх очевидно му подсказа, че не би било разумно да я притиска.

— Отлично — каза, като затвори лаптопа, изправи се и извади малка сребърна кутийка. — Ето ти визитната ми картичка. Ако възникнат някакви въпроси, можеш да ми звъниш по всяко време през деня и нощта.

— Благодаря — топло му се усмихна тя и също стана. — Ще те изпратя.

— И аз благодаря.

Мейсън наблюдаваше как двамата излязоха от кухнята в коридора. Стана от стола и ги последва с лениви крачки. Луси се обърна и му отправи предупредителен поглед. В отговор той разпери ръце встрани, сякаш искаше да я убеди, че няма намерение да се намесва. Беше решил да се държи прилично.

Спря на прага на кухнята и се облегна на касата на вратата. Забеляза, че Нолън поглежда тревожно към всекидневната.

— Трудно ми е да повярвам, че тялото на Бринкър е било в тази камина цели тринайсет години — отбеляза той.

— Не мисля, че това трябва да се споменава в обявата за продажба — равно заяви Луси.

— Не, разбира се, че не — бързо се съгласи Нолън. — Просто казвам, че е зловещо. Не допускам, че имаш някаква представа, защо леля ти… ъъъ… е направила това?

— Сигурно си е имала своите причини.

Кели се намръщи.

— Много хора са имали своите си причини да се отърват от него.

— Наистина ли? — повдигна вежди Луси.

Мейсън трябваше да й го признае. Умееше великолепно да симулира невинност.

Нолън стисна по-здраво дръжката на куфарчето, в което носеше лаптопа си.

— В един момент той ти се усмихваше, сякаш си най-добрият му приятел, а в следващия беше способен да ти забие нож в гърба. Не е трудно да се повярва, че е бил серийният изнасилвач. Дори не искам да си представям на какво щеше да прилича този град, ако се беше задържал тук по-дълго онова лято. Беше умен и богат, но абсолютен социопат.

— Наистина ужасна комбинация — обади се Мейсън.

Другият кимна мрачно.

— Много хора изпитаха истинско облекчение, когато изчезна. Ако питате мен, Сара е направила услуга на всички ни, като ни е отървала от него.

Луси тихо прочисти гърлото си.

— Ако не ме лъже паметта, ти беше част от обкръжението му по онова време.

— Така е — изкриви лице в гримаса Нолън. — В началото бях много поласкан. Но най-важното, което рано или късно научаваш за Тристън Бринкър е, че винаги трябва да платиш някаква цена за привилегията да си в списъка на най-близките му приятели.

Той не изчака отговор. Отвори вратата и излезе на верандата. Луси изчака, докато чу голямата кола да се отдалечава по алеята, преди да се обърне и да погледне Мейсън.

— И ти ли си мислиш същото като мен? — попита тя.

— Чудя се, ако Кели е толкова щастлив от откритието, че Бринкър е бил мъртъв през всичките тези години, защо изглежда така изнервен?

— Може да е заради продажбата на къщата. В края на краищата, залогът е огромна комисиона, а той не е единственият брокер на недвижими имоти в града.

— Възможно е — съгласи се Мейсън. — Но мисля, че се касае за нещо много по-сериозно от процента печалба.

— Притесни ме нещо в начина, по който оглеждаше стаите, когато пристигна, но не мога да разбера какво точно.

— Допускаш ли, че той е тършувал из къщата миналата нощ?

— Нямам представа.

— А сигурна ли си, че изобщо някой е влизал?

— Абсолютно — заяви Луси. — Който и да е бил той, опитвал се е да действа внимателно, но мога да се закълна, че някой е бъркал в килерите, чекмеджетата и бюрото. Въпросът е какво е търсил? И защо сега? Къщата е необитаема от смъртта на Сара насам. Имало е стотици възможности да се проникне в нея и да се открадне нещо.

— Очевидно действията му са били провокирани от откриването на трупа.

— Точно така.

— Възникват прекалено много въпроси — отбеляза Мейсън и се изправи под касата на вратата. — Време е да започнем да търсим отговорите. Какво ще кажеш за няколко генеалогични изследвания?

— Коя е фамилията?

— Бринкър.